"Значението на прошката" - Един от случаите, описан от Джордж Ричи!
( копирано от www.izvorite.com )
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт. На мнозина вече нищо не можело да се помогне. Така че, въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Така се запознах със Странния Бил Коди!"
Това било през май 1945 година, в края на войната, когато Ричи бил изпратен в състава на малка група лекари в току що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намирал вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, били на границата на гладната смърт. На мнозина вече нищо не можело да се помогне. Така че, въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умирали десетки хора. За самия Джордж Ричи видяното в лагера се оказало по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Така се запознах със Странния Бил Коди!"
Това не било истинското му име. Така го нарекли за по-лесно американските войници. По произход той бил полски евреин, а истинското му име Джордж Ричи едва успял да разчете в документите му и, разбира се, не могъл да го запомни. От самото начало обаче, повече от всичко го поразил необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можели да ходят, Бил Коди изглеждал съвсем различно: „Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема." А тъй като владеел пет чужди езика и бил нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, била незаменима. Удивлението на Ричи обаче се засилило още повече, когато се запознал отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Ето какво пише той за това: „Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше."
Накрая Джордж Ричи не могъл да намери никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво било изумлението му, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, Джордж Ричи узнал, че той се намира в лагера вече цели шест години: „Ето защо бях много учуден, когато, надниквайки веднъж в документите на „Странния Бил", разбрах, че той е в концентрационния лагер от 1939 година! Шест дълги години той е живял на същата гладна диета като всички останали, спал е в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не е пораждало в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг."
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставала неразрешима за Джордж Ричи, докато веднъж, най-после му поверил собствената си история. Това станало след като Ричи казал веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера.
Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката. Поради изключителната му важност за цялото по-нататъшно изложение, го привеждаме изцяло така, както е изложен в книгата на Джордж Ричи.
„Ние живеехме в еврейската част на Варшава - започна той бавно. Това бяха първите думи, с които той се обърна към мен - съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница... Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група." - Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: -„Тогава аз трябваше да взема решението - трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят... Ето защо взех решението: през целия си живот - независимо дали това ще са няколко дни или много години аз ще обичам всеки човек, когото срещна.” И към това неизказано трагическо повествование Ричи добавя: „Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. Тази сила ми се откри най-напред в Тексас, в болничната стая... и постепенно аз разбирах - Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."
Наистина, стигам да извода за себе си, че на практика не е толкова лесно да простиш, особено, ако по-дълго време си носил това огорчение вътре в себе си, и се изисква наистина човек да погледне през божествената перспектива обобщена в думите "...прощавай и ще ти бъде простено". И само духовна подкрепа отгоре ми се струва, че би могла да помогне на човек в този процес - поне при мен е така, защото аз наистина се опитвам да простя и искам да продължа напред. За щастие това не са най-близките ми хора (на които искам да простя) и дори вече въобще не общувам с тях, но са оставили в мен отпечатък, който ме връща мисловно към тези преживявания. Затова ми е така необходимо вътрешното освобождение и вярвам ще го получа скоро.
Историята наистина е един чудесен пример за силата на прошката и човешките възможности да преминат и през "долината на мрачната сянка", когато е взел решението да обича човека през целия си живот. Знам, че самият Виктор Франкъл е преживал ужасите на концентрациония лагер и в тази на пръв поглед злочеста съдба има пръст Свише, защото той е имал възможност да емигрира в Америка, но решава да остане при родителите си, което до голяма степен го е обрекло на сигурна смърт. Но, защо е взел това решение? При една от бомбандировките намира отломък от сграда на синагога, на която е изписана една от 10-Божи заповеди, а именно "Почитай баща си и майка си". Той вижда в това Божи знак и решева да й се покори. От оттам нататък преминава през изключително драматични моменти, но най важното е, че оцелява и излиза от концентрационните лагери.
Въз основа на личните си преживявания и наблюдения над сълагерниците си, създава неговата Логотерапия (от Логос - смисъл). Акцента тук е върху смисъла на човешкото съществуване, както и върху човек сам да търси и намира смисъл и смислена цел, която обече не може да бъде привнесена отвън, а тя е лична, индивидуална за всеки индивид.
Според него човек задължително през живота си трябва да намери смисъл в три области:
- в жизненото си дело (работата, дейността си)
- в любовта
- в страданието.
Ето тук и виждам и основният му принос в психотерапията - да се намери смисъл в страданието, което за Франкъл е стимул за оцеляване. Според Франкъл "ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотделима част от живота, дори само като съдба или смърт. Без страдание и смърт човешкият живот не е цялостен " (В. Франкъл, Смисълът в живота). В същата книга (другата му известна книга е Лекарят и душата) пише: "След преживяното в лагерите, след всичко изстрадано там, човек няма от какво повече да се страхува, освен от своя Бог". Умира на 92 години с придобита житейска мъдрост и рядък житейски опит. Въобще много ми допада този автор. Аз дори май бях постнала нещо за него в началото като станах блогер.