Беше голяма грешка да се влюбиш точно в него. Нима не ти е достатъчно, че около теб постоянно се навъртат куп обожатели, които са готови да те направят щастлива, само и само да поискаш, но ти – не. Внуши си, че единствено той е способен да те развълнува и на всичкото отгоре си въобрази, че си срещнала любовта на живота си. Обяви го за най-умния, най-нежния, най-атрактивния и забележителен мъж от всички мъже на света. Побърза наивно да повярваш в една фикция и сега се измъчваш безумно.

Да, съгласна съм, че човекът има качества, но след онова, което се случи, трябва да го свалиш от пиедестала, на който си го поставила. Незабавно! Не разбра ли, че той мъ-ъ-ъничко те поизлъга? Спомняш ли си в началото как те обграждаше с нежност и внимание? Няколко красиви жеста и... ти не усети как той трайно се настани в мислите ти. Всъщност неговата идея беше само да се забавлява, гледайки те докъде можеш да стигнеш в увлечението си, но без да влага капчица чувство.

Каза ти, че те обича, но това, както сама разбираш сега, не беше вярно. Развличаше се с теб, говорейки ти мили слова и наблюдавайки твоите реакции. Ти омекна и душата ти се разтвори за него. Призна му, че си безумно влюбена, но тук страшно сбърка. Защо ли? Защото нещата можеха да се развият по съвсем друг начин, ако ти беше малко по-сдържана и хитра и не разкриваше всичко онова, което чувстваш. Точно на теб ли трябва да обяснявам, че мъжът е ловец и когато постигне целта си, спира преследването и се насочва към друга жертва? А ти дори не се опита да поиграеш поне временно на тази стара игра, наречена любов, за да го накараш да се влюби в теб.

Сега плачеш безутешно, защото той хлопна вратата след себе си и си замина окончателно. Показа ти, че е напълно категоричен в решението си и няма връщане назад. Било каквото било – театърът свърши. Да, разбирам, че не си очаквала този обрат и сега се чувстваш напълно неподготвена. Ти си стъписана, объркана, шокирана - знам, но това са фактите – той е вече далече, много, много далече от теб...

Казваш, че след неговото заминаване светът внезапно е изгубил ярките си цветове и пред очите ти всичко тъне обвито в някаква сива скучна мъгла. Казваш, че мисълта за раздялата предизвиква пареща болка в гърдите ти, че не можеш да спреш сълзите си и не си в състояние да си представиш живота си без него. Но, миличка, разбери: това е краят и ти нямаш друг избор освен да изхвърлиш този мъж от мислите си и да се опиташ да го забравиш. Как да стане ли? Просто повярвай, че него никога не го е имало на този свят, и че онова, което се е случило, е една голяма илюзия. Някой беше казал, че всъщност всичко е една илюзия - и животът, и смъртта, и желанието ни да бъдем обичани.

Не, не го търси повече и не го моли да се върне при теб – това ще бъде поредната ти груба грешка. Може би най-голямата, защото не можеш никого да накараш насила да те обича. Можеш единствено да се оставиш да бъдеш обичана, но само от онези, които се стремят към теб и те желаят. А той не е сред тях.

Не ми казвай, че си потънала в безсмисленото безвремие на нищото и че тази болка ще те промени до неузнаваемост. Знам, че ти е ужасно тъжно и самотно, но ще мине време, ще те преболи и ти отново ще станеш пак онази лъчезарна и жизнерадостна жена, която аз познавам.

А сега събери сили и кажи сбогом на любовта, която си отива завинаги. Послушай тази стара песен от един български филм, в която се пее за онова, което идва след края, и за късчетата спомени, които понякога ще те връщат назад...

СБОГОМ, ЛЮБОВ!



Някъде отлитат, някъде далеч оттук,
мигове случайни, носени от нежен звук.
Търсиме ги тайно някога във късен час
ти - далеч от мене и далеч от тебе - аз.

Може би ни връщат златото на летен ден,
може би сред зима взимат ни във адски плен.
Знаем, че не могат никога да дойдат пак,
знаем, че не могат никога да дойдат пак.

Но ще скитаме и двамата във пролетния мрак,
мамени от вятъра и неговия зов.
И ще чакаме отнякъде угасналия знак -
мигове, отминали със нашата любов.

Някъде отлитат, някъде далеч оттук
мигове случайни, носени от нежен звук
Търсиме ги тайно някога във късен час
Но ще скитаме и двамата във пролетния мрак,
мамени от вятъра и неговия зов.
И ще чакаме отнякъде угасналия знак -
мигове, отминали със нашата любов.
...............................................................

- Не ти никога не разбираш какво говоря, защо си такава!
- Махни се от мен, просто ме остави караш ме да се чувствам като парцал.
- Как го реши това бе, просто ми се спи много?
- Вчера като стоя до три не ти се спеше искаше да дойда при теб, а сега ти се спи!
- МАХНИИ СЕ, ПУСНИ МЕ, НЕ МЕ  СТИСКАЙ, БОЛИ МЕ.
-Чуй какво ти говоря, никога не слушаш какво ти говоря.
- Боли ме, не ме докосвай ... стъпки в тъмното -Отключи вратата пусни ме махни се не ме докосвай, никога повече. Отвори вратата за Бога!
- Успокой се, тихо, тихо, успокой се.
-Добре отивай при него и никога повече за нищо да не си ме потърсила.
- Ок, сега ме пусни да си отида!
- Ще дойда с теб. Притеснявам се!
- За какво се притесняваш не виждам какво по различно може да ми се случи.
- Няма да те оставя сама.Чуваш ли е за какво ти говоря.
....
Успокой се, тихо, тихо, успокой се! Обичам те.Обичам ада, който създаваш, обичам рая, който има в теб!Без теб съм нищо и е време да свикна с нищотот, в което ме претопи!

Ти ме търсеше от малка, мечтаеше за мен,
но когато ме видя, ти не успя да ме познаеш.
Живяхме двама в свят от мечти създаден,
мечти един за друг, за красивата ни любов.

Вървяхме двама разделени, тежко бе, боля,
сетне пак ни заболя, дори когато бяхме двама.
Не се познахме, въпреки хилядите знаци на света,
не се познахме, животът продължава пак във самота.

Но бе красиво, че поне за миг познах те,
разбрах, че това си ти, обичах
летях, живеех, плачех и се смях,
чувствах се обичан и обичащ.

И ето свърши приказката тук,
сценария внезапно свърши,
лентата се скъса, почна да плющи рулото,
киното е празно, няма никой във сърцето.

Кучето върви по улицата, вие тъжно,
слънцето блести далеч с черна светлина,
прах се вдига на кълбета, кашлям
светът е сив и прашен, няма тук любов.

Славея прегракна, убоде се на розов трън,
умря в калта с елегантен гърч, изпънати крака,
песента му секна, слънцето загасна,
зимата прогони грубо пролетта.

Чашата е пълна, светла течност пак искри,
очите тъмни, зачервени, без искра,
куцо куче влачи кокал, гарга изпищя,
червей се промъкна в дупка и умря,
животът свърши, ти ме търсеше,
но ти не ме позна.

Странна аналогия открих напоследък. При разведените родители страдат децата, нали? Но по същия начин страдат и общите приятели при разпадналите се двойки...

Затворих очи и засънувах. Сън чуден. Ето го изгрева. Слънцето тъй силно пече, че чак изгаря. Не е ли това знак от съдбата? Ах не, нека пече. Красиво е! Сякаш не е истина.. Чудно, като в приказките! И там се срещнахме двамата. Пътувахме заедно, едно цяло, ти дишаше, аз гледах. Едно дърво - ти корените, а аз листата. Намерихме любовта! И я имахме, една малка вечност, но не я опазихме.

Дано всеки от нас пак я срещне, със свещица ще трябва да я търсим. Сега знам, че ще е вечна, защото вече няма да бъдем заедно. Остана едно малко прозорче в сърцето ми, да, прозорче, а не вратичка. Вратичката я затворих. Заключих я дори. Скоро ще хвърля и ключето, съвсем скоро. "Като ключе от пощенска кутия!" Две сърца били в едно, а сега са поотделно. Нелепо е! Съдбата е жестока, но ни води.

Беше ми хубаво в ръцете ти, беше ми хубаво да се отпусна в теб, беше ми хубаво, защото и на теб ти бе хубаво. Може би всичко трябваше да свърши още тогава, за да остане толкова хубаво, чисто и истинско. Но думите вече са казани. Като хвърления камък. Хвърляхме, хвърляхме и ето я една голяма камара, висока, широка, та чак вече не можем да се видим.

Обръщаме си гръб и се отдалечаваме. И странно - всеки път като се обърна да те зърна се отдалечавам все повече. Гледай ме по-често!.. Вървим в обратни посоки. А пътувахме заедно... Странно, ти винаги бе разума, а аз сърцето. Допълвахме се. Но защо тогава? Защо? Може би не намерихме острова, а бяхме само на моста, две инатливи магарета. Пропука се и аз паднах. Потъвах. Това ли е дъното?

Това вече е залеза. Ярък, огромен, пак палещ, и парещ, страшен, червен, пълен с болка и писъци. Скрива се. Чакай, не още! Почакай ме! Бавно, но скрива се!... Аз вече също съм разума, нали си заключих вратичката?

Илюзия, хубав сън беше, но спах тежко. Събудих се и слънцето пак грееше...

Няма те. Трябваше да съм свикнала досега. Всъщност тази раздяла е само за десетина дни, а сме понасяли толкова по-лоши, по-дълги, по-тежки.. Понасяли сме ги със стиснати зъби и присвити от болка очи.

(Сълзи, откъде дойдохте? Нали ще го видя след по-малко от седмица може би? Да, но сега го няма... И спомените нахлуха. Спомените за изминалите две години, през които бяхме разделени-заедно...)

Започнахме трудно. Аз не те исках. Гонех те с безразличие и хладни думи. Ти се връщаше и ми говореше за необятността на възможностите. Аз бягах от мъжа, който познавах в твое лице и който съм виждала да наранява. Ти ме връщаше и ми казваше, че все пак щастие има. Аз крещях в лицето ти, че искаш само секс. Ти си отиваше и ми пращаше съобщение : "Нямам търпение да дойдеш утре и да си говорим с часове..." Аз ти казвах никога да не се връщаш. Ти ме "засичаше" случайно, когато бродех сама из тъмния град и хващаше ръката ми. Аз ти казвах, че си лош и не те искам. Ти ми казваше, че си такъв, какъвто аз искам да бъдеш. Че си истински.
И мой.

После вече те исках. И това ме уплаши още повече. Приех, че ще сме "заедно", но два дни седмично, а през останалото време ти ще си на стотици километри. Приех, че сигурно ще ми изневеряваш. Приех, че сигурно няма да съм единствена. Приех, че скоро болката ще ме повали и ще избягам толкова далече, че няма да ме намериш никога повече.
Това, което си приел вече, не може да те нарани, нали?

Ти обори всичките ми страхове един по един. Без да разбера. Упорито идваше и ми казваше, че ме обичаш, обаждаше ми се по телефона посред нощ, за бъде моят глас последното което чуваш преди да заспиш... Понасяше ударите ми, начина, по който ти бягах... Не ти давах всичко, но ти пак стоеше. Виждаше колко съм ранена, недоверчива, цинична и болезнено пряма. Но виждаше и това, което криех - бавно пропукващият се лед на отдавна вцепененото ми сърце, плахата нежност на слабите ми ръце. Зад черните потници и скъсани дънки, зад спуснатата над лицето коса ти виждаше как търся спасение... и ми го даде. Докосна ме. И после бях свободна. Свободна да плача, да целувам, да пея отново, да крещя с вятъра и ... да обичам...

Тогава бях осемнайсетгодишно хлапе, опитващо се с всичка сила да завърши гимназия. Не беше лесно. Бягах от училище, започнах да пуша, карах се с нашите... Хлапе. В крайна сметка пак ти ми помогна. Говореше ми за бъдещето. За бъдещето заедно. За това как трябва да работя за това бъдеще. И да го преследвам. Защото ти вече не можеш без мен...

Всеки уикенд, щом се видехме, просто лягахме един до друг и ти ме държеше прегърната в ръцете ти. Силно. Не ме пускаше часове наред. Мълчание в тъмното. И биенето на сърцето ти. Не смеех да мръдна, нито да кажа нещо. Знаех, че си пътувал 5 часа и си сменил два влака, за да стигнеш до мен за два шибани дни...Че едва стоиш на крака от умора. И чак след като полежиш до мен един-два часа успяваш да завържеш някоя дума... Винаги плачех, когато се връщаше. Виждах как това между нас става все по-силно и сърцето ми се изпълваше все повече с теб и мен. И се превръщах в твоята жена... Бавно повярвах в теб, но завинаги. И никога повече не загубих тази вяра. Така станахме едно цяло...

Започна втората година. Пак разделени. По-близо от преди, но от това болеше всъщност повече. Колкото по-малко са километрите помежду , толкова по-нелепа е раздялата. Тази втора година беше много по-тежка. Нямаше я гимназията с детинските бягства от час, приятелите, компанията, удобното бунтарство. Наложи ми се да порастна и пак да чакам уикенди и случайни ваканции. Тъга. Раздели по гарите. Ръцете ни, които се пускат бавно... После всеки тръгва в своята посока. Обръщане. И пак. Срещнати погледни, скрити сълзи... И разбити сърца. Щастие за 2-3 дни, когато ти идваше... Ридания над изгорялата свещ в самотните последвали нощи.. Среща, раздяла... И пак. Отново. Винаги... Не искам да свиквам, не искам... Може да се примиря, но не и да свикна.... Няма!...

В една такава нощ реших да променя нещата. Да се махна от Пловдив, който така или иначе не ме удовлетворява, да дойда при теб и да убия смотаната самота...
Никой не подкрепи тази моя авантюра, освен теб. На нашите им трябваше много време да приемат всичко, повечето ми роднини побързаха да ме обявят за луда, да се опитат да ме разубедят... Ти просто ми помагаше. До мен. И нито за миг не се усъмни, че ще се справя. Стоя до мен през цялото време. И чудото стана.

Аз и ти, заедно.
Без повече самота.
Беше прав. Щастие има.
Теб те има.

I love the way ya look tonight

With your hair hangin' down on your shoulders

N' I love the way ya dance your slow sweet tango

The way ya wanna do everything but talk

And how ya stare at me with those undress me eyes

Your breath on my body makes me warm inside



Let's make out - let's do something amazing

Let's do something that's all the way

Cuz I've never touched somebody like the way I touch

your body

Now I never want to let your body go...



Let's make a night - to remember

From January - to December

Let's make love - to excite us

A memory - to ignite us

Let's make honey baby - soft and tender

Let's make sugar darlin' - sweet surrender

Let's make a night - to remember - all life long



I love the way ya move tonight

Beads of sweat drippin' down your skin

Me lying here - n' you lyin' there

Our shadows on the wall and our hands everywhere



Let's make out - let's do something amazing

Let's do something that's all the way

Cuz I've never touched somebody like the way I touch

your body

Now I never want to let your body go...



Let's make a night - to remember

From January - to December

Let's make love - to excite us

A memory - to ignite us

Let's make honey baby - soft and tender

Let's make sugar darlin' - sweet surrender

Let's make a night - to remember - all life long



I think about ya all the time

Can't you see you drive me outta my mind

Well I'm never holdin' back again

Ya I never want this night to end

Cuz I've never touched somebody like the way I touch

your body

Now I never want to let your body go...


Да му се не видят и хормоните и чудото ,дето така ме разревават от едната песен..
Къде отиде силното момиче,чийто мъж не и липсваше...Което беше отхвърлило варианта да заплаче някога,защото него го няма,
понеже от самото начало си знаеше,че ще са далеч един от друг..Искам си я обратно...Момичето,което
плачеше за нещастните хора по света,но не и за мъжа си, защото знаеше,че той ще дойде и ще бъдат заедно...
Толкоз.Не мога да си позволя повече, защото съвсм ще ми отиде силата , а тогава ще стане лошо...

Нещо като разширен коментар на Фростиевото писание  .

Теб те няма. Или по-точно мен ме няма. В началото, когато избрахме този тип връзка, когато се оженихме авантюристично, знаехме, че ще стане така - ту заедно , ту далече . Изкарахме късмет с програмите, с това , че напуснах работа и можех почти всяка седмица да съм при теб за  по 3-4 дни...
Мен не ме боли , когато си тръгвам! Не ме боли, когато те няма...Защото се затворих за болката още тогава.Реших, че щом сме го избрали, нямам право да боли, нямам право да ми тежи. Наистина, липсваш ми, но не е онази болезнена липса , в която плача или мисля постоянно за теб - не. Липсваш вечер, когато заспивам сама,негушната.Липсваш сутрин,когато се будя сама, негушната и няма чии коси да галя,чие носле да целуна, чии мускул да захапя, за да те събудя и да се любим - най-хубавото добро утро :) Липсват усмивките ти, липсва ми и цупенето ти ..И все пак не болезнено...Някак си , когато те чуя по телефона, се успокоявам и  забравям, че си на 200 километра, че има още седмица-две ,докато те видя...
Има една приказка, че очи ,които не се виждат, лесно се забравят...Аз не мога да те забравя, та как биха могла, след като сърцето ми бие за теб. Ивсе пак ме е страх...Страх ме е че по начина, по който се изолирах от болката, всъщност се изолирах от теб. Не те допускам до себе си, за да не плача после,когато се разделим за по-дълго. А ти страдаш от това мое студено и хлъзгаво отношение...което дори не мога да ти обясня на какво се дължи, колкото ида съм се опитвала. А ти от своя страна се опитваш да не ми се сърдиш, да показваш разбиране, да ме отвориш за себе си...Свикнах.Свикнах да те няма...И сега не знам как ще свикна да си всеки ден до мен, да се ровиш в същността ми,  да четеш мислите ми...А моите мисли са моята крепост, всяко тяхно разкриване е болезнено, дотолкова,че да чувствам,че предавам себе си. И макар на теб да се предам - на съпруга ми, това  няма да направи предателството по-малко.
Обичам те, винаги ще те обичам, помни го. Не съм объркана, знам,че те обичам и те искам до себе си.Но, моля те,когато  сме заедно, не се плаши от  хладината ми, не се опитвай да ме променяш,не ме карай да се разкривам. Бъди нежен и търпелив, стените сами ще паднат и ще те допусна до най-вътрешния кръг...и ще бъдеш не само любовник и съпруг,не само бъдещ баща на бъдещото ми бебе, ще бъдеш човекът, от който зависи животът ми . Това е положението, любов моя, това съм аз - крайна и упорита в крайността си. Засега ще имаш хладната, но когато заживеем заедно - ще имаш истински отдадената ти съпруга.Ако успееш да  ме понесеш дотогава...