Статията представлява пълен превод на глава първа („Предвоенната обстановка. Непосредствените причини за войната”) от фундаменталния труд на Джон Фредерик Чарлз Фулър „Втората световна война 1939-1945 г. Стратегически и тактически обзор” (Fuller J.F.C. The Second World War 1939-1945. A Strategical and Tactical History. — London, 1948.)

Глава първа.
Предвоенната обстановка
      1. Непосредствените причини за войната

„В събота на 8 юни 1919 г., ”La journee de Versailles” (фр. – „денят на Версай”), – пише Харолд Никълсън в книгата „Миротворчеството през 1919 г.”, – ние влизаме в Огледалната зала... Клемансо вече седи под тежък балдахин. Над него стои надпис: „Le roi gouverne par lui-meme” (фр. – „Кралят управлява по собствена воля”). Той изглежда малък и пожълтял, като изсъхнал човешки зародиш... Републиканската гвардия пред вратите със звън прибира своите саби в ножниците. „Faites entrer les Allemends!” (фр. – „Нека влязат германците”), – казва Клемансо... Тях ги водят до местата. Клемансо незабавно прекъсва тишината. „Messieurs, la stance est ouverte” (фр. – „Господа, заседанието е открито”), – скърца той и добавя още няколко лошо подбрани думи. „Ние сме се събрали тук за подписването на мирния договор...”. След това Сен –Катен се приближава към немците и с изключително достойнство ги води до масата, на която е положен договорът... Те подписват... Изведнъж отвън се раздава гръм от оръдеен салют. С него се известява Париж, че вторият Версайски договор е подписан от д-р Мюлер и д-р Бел... „Заседанието е закрито”, – скърца Клемансо. Повече нито дума.

Ние останахме по местата си, докато съпровождаха немците като престъпници от подсъдимата скамейка. Техните погледи все още бяха устремени в пространството, някъде към хоризонта.

Ние останахме на място, давайки възможност да напусне Голямата петорка: Уилсън, Лойд Джордж, представителите на доминионите и другите. Накрая Клемансо крачи с походката на сатир. Пенлеве, който седеше близо до мен, се повдигна да го приветствува. Той протегна ръце и хвана Клемансо за дясната ръкавица, поздравявайки го. „Oui, c'est une belle journee” (фр. – „Да, какъв хубав ден”), – казва Клемансо. Сълзите напираха в замъглените му очи.

Мария Мюрат стоеше до мен и чу всичко.

„En etes-vous sure?” (фр. – „Уверени ли сте в това”), – попитах я аз. „Pas du tout” (фр. – „Съвсем не”), – отвърна тази умна жена”. („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.)
  

Така под грохота на оръдейния салют беше погребана първата световна война и започната втората. Макар че при изучаването на последната, впрочем, както и на първата, да е видно, че нишките се проточват през парните двигатели и борсите към инстинктите на първобитния човек, все пак непосредствената причина за нея беше Версайският договор. И не защото беше суров или лишен от здрав разум, а понеже Версайският договор наруши условията на примирието от 11 ноември 1918 г. Важно е да се помни това, защото именно тази недостойна постъпка даде възможност на Хитлер да сплоти около себе си цяла Германия и да оправдае в очите на немския народ всяко нарушаване на Версайския договор, което той предприе.

Историята накратко е следната: на 5 октомври 1918 г. германското правителство се обръща към президента Уилсън с нота, в която приема неговите Четиринадесет пункта и моли за мирни преговори. Президентът отговаря след три дни. Уилсън пита правилно ли е разбрал, че целите на германското правителство се свеждат само до това да се договори за практическите детайли за претворяване в живота на условията, изложени в Четиринадесетте пункта, Четирите принципа и Петте приложения. После следва по-нататъшна преписка. Накрая, на 5 ноември президентът отправя към германското правителство окончателен отговор, в който се указва, че съюзните правителства „заявяват за своето желание да сключат мир с германското правителтво въз основа на условията, указани от в посланието на президента в Конгреса на 8 януари 1918 г. (Четиринадесетте пункта) и на принципа на мирното регулиране, изложени в неговите последващи послания”.

„Характера на контракта между Германия и съюзниците, произтичащ от този обмен на документи, е ясен и недвусмислен, – пише Джон Мейнард Кейнс (впоследствие лорд Кейнс). – Мирните условия трябва да се съгласуват с обръщенията на президента, а предмет на занимание на мирната конференция се явява „обсъждане детайлите по тяхното претворяване в живота”. Обстоятелствата, съпровождащи този контракт, носят необичайно тържествен и свързващ характер; та нали едно от неговите условия бе съгласието на Германия да приеме пунктовете на примирието, които бяха такива, че я правеха напълно безпомощна. Тъй като Германия се обеззоръжава в упование на контракта, то за съюзниците е дело на честта да изпълнят поетите задължения; ако тези задължения допускаха двусмислено тълкувание, то съюзниците нямаха право да използват своето положение, за да извлекат изгода за себе си от тази двусмисленост” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

Съюзниците не изпълниха своите обезателства. Вместо това, те поставиха Германия в безпомощно положение; те, първо, се отказаха от процедурите, използвани на предшестващите мирни конференции, включително в Брест-Литовск, а именно устните преговори с представителите на врага, второ, по време на цялата конференция не снеха блокадата, трето, съюзниците скъсаха на парчета условията на премирието. Както казва Харолд Никълсън „от двадесет и трите условия на президента Уилсън само четири бяха с по-голяма или по-малка точност включени в мирните преговори” („Peacemaking 1919”, 1945, Nicolson H.).

По повод отказа да се водят преговори с представителите на Германия тогавашният премиер-министър на Италия Нити казва следващото в своята книга „Peaceless Europe”: „В съвременната история завинаги ще остане този ужасен прецедент: въпреки всички клетви, всички прецеденти и всички традиции, на предсавителите на Германия не бе дадена думата, на тях не им остана нищо друго освен да подпишат мир; гладът, изтощението, заплахата от революция не даваха възможност да се постъпи иначе... Старият закон на църквата гласи: Etiaim diabulus aulutur (даже дяволът има право да бъде изслушан). Но новата демокрация, която Общността на нациите имаше намерение да създаде, не изпълни заповедите, считани за свещени дори и в мрачното средновековие”(Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 114.).

Относно блокадата следва да се припомнят думите на У. Чърчил в палатата на общините на 3 март 1919 г.:

„Всички наши средства за принуждение вече действат или сме готови веднага да пуснем в ход. Ние провеждаме блокадата енергично. Ние държим в готовност силни армии, които при първи сигнал ще се придвижат напред. Германия се намира на границата на гладната смърт. Информацията, която получих от офицерите, изпратени от военното министерство в Германия и обиколили цялата страна, показва, че, първо, германският народ търпи огромни лишения, второ, има огромна опасност от рухване на цялата структура на германското национално и социално устройство под натиска на глада и нищетата. Именно сега е настанало времето за мирно регулиране”(House of Commons Hansard Index for Volume 113, Del... 5s, col. 84.)

От тук става ясно, че подписването на мирния договор се предполага да се води под дулото на насочения пистолет.

Когато се събра конференцията, пише Кейнс, „започна изплитането на тази хитра софистика и йезуитски тълкувания, които в крайна сметка покриха с лицемерие и измама буквата и същността на целия договор...

Най-лукавите софисти и най-ловките интриганти бяха изпратени да работят там; техните ловки прийоми бяха способни дълго да държат в заблуждение даже по-проницателния човек, а какво остава за президента...” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

По-нататък Кейнс пише:

„Тях не ги интересуваше как ще продължи в бъдеще животът в Европа; въпросът за нейните средства за съществуване не предизвикваше у тях тревога. Всичките им помисли, и добрите и лошите без значение, бяха посветени на границите и националностите, равновесието на силите, империалистическото разширение, отслабването на могъщия и опасен враг, отмъщението и грижата как, възползвайки се от своята победа, да хвърлят непоносимото финансово бреме на плещите на победения противник.

Два противоположни плана за бъдещото устройство на световните отношения се бореха помежду си – Четиринадесетте пункта на Уилсън и Картагенския мир на Клемансо. Обаче само един имаше право на осъществяване, тъй като противника се подчини не безусловно: той договори за себе си определени пунктове, касаещи общия характер на мирния договор” (The Economic Consequences of the Peace,  1919,  John Maynard Keynes).

Така посяха зъбите на дракона, от които трябваше да израстне още по-гибелен конфликт, от потушения с този насилствен мир.

Поне един човек, макар и сам явяващ се участник в произходящото, предвиди какво ще се случи в бъдеще. На 25 март 1919 г. Лойд Джордж отправи към мирната конференция меморандум, озаглавен „Някои съображения за сведение на участниците в конференцията преди да бъдат изработени окончателните условия”. В документа се казваше:

„Вие можете да лишите Германия от колонии, да превърнете нейните въоръжени сили в обикновена полиция, да сведете нейния военноморски флот до нивото на петоразрядна държава, обаче, ако в края на краищата Германия почувствува, че с нея са се отнесли несправедливо при сключването на мирния договор от 1919 г., тя ще намери средства да се сдобие с възмездие от своите победители... Поддържането на мира ще зависи от отстраняването на всички причини за раздразнение, които постоянно повдигат духа на патриотизма; то ще зависи от справедливостта, от съзнанието, че хората действат честно в своя стремеж да компенсират загубите... Несправедливостта и високомерието, проявени в часа на триумфа, никога няма да бъдат забравени или простени.

Поради тези съображения аз решително се изправям срещу предаването на голямо количество немци от Германия под властта на други народи, и е необходимо да се възпрепятства това, доколкото е практически възможно. Аз не мога да не видя главна причина за бъдещата война в това, че германсият народ, който достатъчно се е проявил като една от най-енергичните и силни нации в света, ще бъде обкръжен от редица неголеми държави. Народите на много от тях никога по-рано не са могли да създадат стабилни правителства за самите себе си, а сега във всяка от тези страни попада маса немци, искащи присъединяване към своята родина. Предложението на комисията по полските дела за предаването на 2 милиона и 100 хиляди немци под властта на народ с друга религия, народ, който по протежение на своята история не е могъл да докаже, че е способен на стабилно самоуправление, по моя преценка рано или късно трябва да доведе до нова война в изтока на Европа” (Цитира се по Nitti F. S., Peaceless Europe, 1922, p. 92 — 93.)

Предупреждението не беше чуто. Германия беше заставена да приеме цялата вина за войната върху себе си и на нейна сметка записаха цялата стойност на войната. Нейните икономически ресурси бяха подкопани, голяма област бе откъсната от Източна Прусия и предадена на Полша, за сметка на което бе създаден Полският коридор.

Тук не е нужно да се спирам на всички подробности, достатъчно е да напомним този факт: за да принуди Германия да изплаща немислимите репарации и да я сломи, Франция окупира Рур на 11 януари 193 г. Последваха финансов крах на Германия и огромна безработица.

Много британски деятели разбираха към какво води такованарушаване на договора. Сър Джон Саймън заяви, че това по същество е „акт на война”. Членът на парламента Чарлз Робърт указа: „Съдбоносните мероприятия, провеждани сега, в крайна сметка могат да доведат само към един резултат – нова световна война, която, по мое мнение, ще означава край на цивилизацията”. Друг член на парламена, капитан Р. Бъркли, заяви, че „ако някога в миналото е имало действие, граничещо с акт на война... то заповедта на френското правителство за окупацията на Рур е точно такова”. Списание „Liberal magazine” писа: „Перспективата за нова война след няколко години става все по-очевидна и определена”. А в ежегодника „Liberal year book” се казваше: „С всеки ден неизбежността на европейска война става все по и по-очевидна... Остана твърде малко време за превантивни мерки, а може и да е вече късно за да се предприеме каквото и да е, тъй като психологическата рана, нанесена на немците, вероятно е толкова дълбока, че няма да зарасне до времето, когато Германия ще събере сили и ще бъде способна на възмездие”.

Франция също така се стремеше да разчлени Германия, създавайки блок от независими католически държави от Австрия до Долен Рейн. По време на окупацията на Рур се водеше интензивна пропаганда за отделянето на Рейнската област и образуването на независима католическа монархия в Бавария под васалитета на Франция. Към октомври 1923 г. сепаратисткото движение в Бавария постигна такива успехи, че по сигнал от Франция премиер-министърът на Бавария реши да провъзгласи независимост. Това беше точно на петата годишнина от създаването на Германската република. Хитлер започна ликвидацията на Версайския договор член по член, така, както неговите създатели по свое време ликвидираха условията на примирието. На 16 март 1935 г. той обяви за въвеждането на всеобща военна повинност; на 7 март 1936 г. беше ремилитаризирана Рейнската област; на 13 март 1938 г. – анексирана Австрия; през октомври същата година – окупирана Судетската област на Чехословакия; на 13 март 1939 г. – завладяна цяла Чехословакия, а на 21 март 1939 г. Хитлер поиска връщането на Данциг към Германия и разрешаване ползването на пътищата през Полския коридор с правото на екстериториалност.

Така колелото на съдбата направи пълен оборот. Оправда се това, което преди двадесет години предсказа Лойд Джордж с неговия трезв келтски разум. А той казваше, че предаването на над 2 млн. немци под властта на поляците „трябва рано или късно да доведе до нова война в изтока на Европа”. Това предвидиха и други. Десет години след предупреждението на Лойд Джордж Фолик (Follick M.) написа: „Създаването на Полския коридор е хиляди пъти по-тежко престъпление, от създаването от Германия в случай на нейна победа във войната на коридор, през сегашния Каледонски канал (Каледонският канал представлява система от стари канали, пресичащи цяла Англия от източното до западното крайбрежие по границата с Шотландия – В. К.) и предаването на Холандия на тази полоса широка 10 мили с единствената цел да отслаби Британия. Примерно така постъпи Франция, предоставяйки на Полша коридор, разрязващ една от най-плодородните области на Германия.

Съгласявайки се с този престъпен акт, съюзниците на Франция извършиха едно от най-тежките престъпления срещу цивилизацията, известни в историята... За да дадат на Полша морско пристанище, беше извършено друго престъпление срещу Германия: от нея откъснаха Данциг и го превърнаха в Свободен град. Но от всичко най-немско в Германия Данциг е най-немското (95% от населението на града по това време са германци – В. К.)... Рано или късно Полският коридор ще стане причина за бъдеща война”. По-нататък Фолик предупреждава, че ако Полша не върне коридора на Германия, „тя (Полша) трябва да бъде готова на най-гибелната война с Германия, към анархия и, вероятно, към връщане в състоянието на робство, от което съвсем скоро се освободи” (Follick M., Facing Facts: A Political Survey for the Average Man, 1935, p. 83, 84, 109.)

От всичко това е видно, че двете изисквания, предявени от Хитлер на 21 март 1939 г., въобще не са били неразумни. Въпреки това британският премиер-министър Чембърлейн, справедливо виждайки в тях предлог за нова агресия, на 31 март изключително безразсъдно дава на Полша британски гаранции ٭ за помощ. Беше обявено: „В случай на всякакви заплашващи независимостта на Полша действия, на които полското правителство реши да окаже въоръжено съпротивление, Правителството на Негово Величество ще се смята за задължено да окаже незабавно на Полското правителство всякаква възможна поддръжка” („Blue Book”, Cmd. 6106, р. 36.)

Няма никакво съмнение в това, че Хитлер предизвика войната от 1939-1945 г., както по същия начин няма никакво съмнение в това, кой и какво предизвика Хитлер към живот. Това е Клемансо, безконтролният, но всичко контролиращ председател на мирната конференция, и неговият шедьовър – Версайският договор.

В утрото на 1 септември 1939 г. отново се раздаде грохота на оръдията, този път известявайки погребването на втория Версайски договор и раждането на Втората световна война.

٭ „Аз бях в Берлин скоро след предоставянето на гаранциите и попитах известен американски журналист (журналистът е William L. Shirer, автор на „The Rise and Fall of the Third Reich”, 1960) какво му е мнението за тях. Ето и неговия отговор: „Аз смятм, че вашият премиер-министър извърши най-грубата грешка от времето на приемане на закона за гербовия налог (има се предвид закона, приет от английския парламент през 1765 г. за облагане с обременителен гербов налог на всички официални документи и печатни издания в тогавашните колонии в Северна Америка. Този закон рязко изостря отношенията между Британия и колониите – В. К.)”. Освен това той каза (а той познава Полша повече от тридесет години): „Напълно е възможно да се застрахова барутна фабрика, ако там се съблюдават правилата за безопасност, но да се застрахова фабрика, пълна с луди, е малко опасно (У. Ширер има предвид авантюристичния характер на полските държавници – В. К.)”.

Превод: Виктор Кордон

Духът на Апостола няма да се върне! Не сме достойни за това.

Понякога, в дългите и тъмни нощи, когато всяка душевна рана кърви и всеки спомен е кошмар, си спомням за Великия Инквизитор в безсмъртната творба на Достоевски „Братя Карамазови”.

         Иисус Христос, загрижен за черните грехове на човечеството и за нерадостната участ, която е надвиснала над него, решил да се върне на земята, та да вразуми тези, за които някога бил разпнат и в името на които пролял божествената си кръв. Стигнало това до ушите на Великия Инквизитор, който разпалвал клади, изтезавал, събирал жълтици от индулгенции и опрощавал в името Христово. Старецът, намръщен, наредил да арестуват Назарянина и да го затворят в тъмница. Отишъл при него в килията и му наредил, ако не иска пак да го разпнат, веднага да се маха от земята. Рекъл му, че ще попречи на спокойствието на паството. Ще се замислят клетите овце, ще спрат да слушат отците от църквата-пастир и ще ги нападнат ония „опасни вълци”, наречени Свобода, Човеколюбие, Достойнство, Справедливост. В очите на духовника, Иисус бил опасен размирник, бунтовник, който трябвало да си седи от дясната страна на Божия престол и да не се меси тук, на земята.

         Тази мъдра, горчива и страховита история ми прилича на една не по-малко страшна приказка, случила се тук, на Балканите, в земята като „една човешка длан”, както я зовеше Джагаров. Ще ви я разкажа, защото искам и вашите нощи да станат безсънни, да се замислите и да видите пропастта, към която стремглаво препускаме. И така, завеса:

*   *   *

Премиерът Боко Тиквата, разстлал едрите си телеса в удобно кресло в своя луксозен министерски кабинет, държейки красиво огледало в грубата, подобна на лопата ръка, критично се оглеждал и се упражнявал да прави подходящи физиономии за пред медиите и за срещи с електората. Бил толкова увлечен, че си приказвал самичък:

- Така…а, сега как трябва да гледам, ако се разруши още някой язовир и стане наводнение?

Тлъстите му, отпуснати като на булдог бузи мигом се изпънали, дебелите му устни горестно се свили, раменете му се прегърбили, сякаш е готов да поеме бремето на целия свят, а челото му се сбръчкало в стил „бащинска загриженост” . Всичко било толкова убедително, че едрият човек се просълзил от възторг и гримасата му станала още по-ефектна.

- Страхотен съм! - извикал на глас и ядосано си помислил, че е много опасно, ако сам уреди рухването на някоя язовирна стена.

Следващата поза, която си харесал била изпълнена с посланието „Лошата Европа не дава да увеличаваме пенсии и заплати. Криза е…”

Направил ядна и безпомощна физиономия на добросърдечен държавник, спъван от европейските чиновници, ала поклатил глава: „Не…, когато става дума за заплати, нищо няма да трогне тия досадници. Май ще да е по-добре тази сценка да се изпълнява винаги от министър Дянков. За какво му плащам цял куп комисионни?”

Усилията уморили героя. Той отегчено продължил да преживя дъвката си и заоглеждал стените на кабинета си. Те били украсени с плакати на любимите му футболни отбори, а по рафтовете били наредени купи и други спортни трофеи. В чекмеджето криел гола снимка на масажистката Мими, неговата последна любов. На най-голямата стена висяла карта на планираните и построени магистрали.

Героят бил облечен в добре ушит костюм, който на неговата фигура вече бил увиснал просташки и недодялано. Отдавна се разделил с коженото яке. Не му трябвало вече да впечатлява стадото с фалшива скромност. Носел маркова вратовръзка на стойност четири средни пенсии, но на неговия дебел врат тя висяла толкова абсурдно, както би изглеждала папионка на врата на куче-помияр.

Все пак, мисълта за магистралите, спортните зали футболните игрища, фотокамерите и високия му рейтинг го ободрила и той вперил поредния си самодоволен поглед в огледалото.

Тогава на вратата се почукало и вътре, със загрижена и разтревожена физиономия влетял Цецо черният, неговото момче за много специални поръчки. Той не изчакал да бъде поканен, а дрезгаво викнал:

-         Скапана работа, Шефе! Голям гаф!

*   *   *

         Там някъде в сияйните висини, където е Царството Божие, сияела приказна феерия от цветове, а звездите блещукали като пролетни цветя върху безкрайна морава. Бог не харесвал думата „Царство”. За него човеците били любими деца, приятели, закриляни и обичани души. Той не седял на престол, а на пухкав бял облак, а от очите му изригвала тържествуваща бяла светлина и обещание за вечна любов, доброта, разбиране.

         До благия и мъдър старец се доближил рус млад мъж с високо чело и благородни сиво-сини очи и свойски седнал в нозете му.

-         Кажи, Василе, какво те мъчи?- загрижено попитал Бог.

- Моят народ, българите, са пред гибел, добри ми татко! - въздъхнал мъжът. - Моля те, пусни ме да се върна в ония земи и да им помогна! - прошепнал Дяконът Левски.

         - Аз не бих те спрял, чедо. Моята любов е сестра на свободата. Върви, където желаеш. Но… - дълбока тъга засенчила добрите и мъдри очи - те чакат страдания и горчиво разочарование. Не се намесвам в човешките дела и не мога да ти спестя това.

         Левски почтително целунал Божията десница и рекъл:

- Каквото и да ме чака там долу, отче, ще ида. Не мога да изоставя своя народ.

След тия думи Апостолът се разтворил в лазурната вечна синева и изчезнал.

*   *   *

- Какъв гаф бе, тъпо ченге такова? - изръмжал премиерът, недоволен, че го прекъсват при съзерцанието на най-красивата гледка, собствената му физиономия.

- Най-скапаният! - сопнал се служителят. - Някакъв луд обикаля из софийските улици и дрънка наляво и надясно, че е духът на Левски, Апостолът на свободата.

- А бе откаченяци колкото щеш - отегчено се прозял Борсук Безпардонов. Здравната реформа не съм я объркал аз. Тя си беше каша още по времето на тройната коалиция и даже преди това. Що ме занимаваш с глупости? Знаеш, че в лудниците няма места. Нека си обикаля клетникът. Даже да разправя, че е самият бог, к’во толкоз?

- Ама, шефе, тоя прилича на истинския Левски, какъвто е на портретите и хората го зяпат и слушат с интерес!

- И к’во тогаз, серсем такъв? - изръмжа гневно като ранен глиган премиерът.

- А, шефе, не съм чак толкова тъпо ченге! - обидено измърмори Цецо. - Наредих на ченгетата да му поискат лична карта. Нямаше и го задържахме за 24 часа в ареста. Ама к’во да го правим сега?

- Хубаво, хубаво, идвам да се разбера с откачения! - въздъхна дебелакът драматично. - Без мен сте загубени. За никъде не сте.

*   *   *

На светлината на мъждивата, оплюта от мухи крушка, Безпардонов се втренчи в арестанта. Колкото повече го зяпаше, толкова повече пресъхваше гърлото му, а малкото останала в устата му слюнка горчеше.

Тоя негодник приличаше на Апостола като две капки вода. Само че на портрета Левски изглеждаше някак салонен, стилизиран и безобиден като Дядо Коледа в детска градина, а тоя, живия, направо плашеше. Като се вгледаше в ясните му, спокойни сини очи, премиерът изпитваше желание да наведе глава, да побегне или направо да се скрие. Тези очи знаеха, всичко разбираха. И за фирмите, закрити през 90-те години, и за контрабандата, и за прането на пари, а бе за всичките му далавери. И не само знаеше, а безкомпромисно осъждаше. Някъде дълбоко зад малките свински очички на държавния управник се загнезди разбиране за истината. Тоя не беше никакъв безобиден луд. Не знаеше как, ама непознатият наистина беше Васил Иванов Кунчев, Дякона.

- Ти к’во правиш тук? Нали си мъртъв? - укорително посочи той с пръст арестанта.

Левски мълчеше и само го гледаше със светлите си очи, както би гледал кравешко лайно изпречило му се на тясна планинска пътека.

- К’во ме зяпаш, бе? Нали обичаш Отечеството? Ако е тъй, ша дойдеш с мен в телевизията и ша кажеш, че България може да успее да се интегрира в Европата и да стане свястна страна, само ако аз остана премиер!

Апостолът не изрече нито дума. Само очите му станаха още по-хладни и презрителни.

- Ти к’во си мислиш бе?! Айде сега, знам к’во би направил, ако се заселиш тук. Ша основеш комитетчета, ша замътиш главите на раята и ша им дрънкаш, че трябва сами да завоюват свободата и успеха си. И европейските инвестиции ша секнат! Сега, момче, не е време за комитети, а за фондове, бордове и приватизации с тлъсти комисионни.

Дяконът продължи да мълчи. Върху твърдите му устни се появиха бръчки на отвращение.

- А ти за какъв се мислиш? - продължи да крещи премиерът. - Аз за тая власт съм гладувал, ял съм само филии свинска мас, крадял съм, насилвал съм, вместо да гася пожари, съм ги разпалвал! Зарад’ тоя стол, момче, съм се пулил в камерите кат’ поп фолк певачка, разтягал съм локуми, обещавал съм чудеса! Няма да ти позволя да ме прецакаш!

Върху ниското чело на борсука се появи упорита бръчка.

- Ти к’ва я мислиш? Нали уж си бил любител на спорта. Скачал си през рова като лъв! Ако дигам пенсии и заплати, нали няма да остане и грош за спортни зали, стадиони и магистрали. Няма да мога да пътувам и да насърчавам отборите. Ако любиш спорта, или ме подкрепяй, или се махай!

Мълчание.

Върху широкото, простовато лице на вожда се появи още по-силно раздразнение.

- Ами че ти си бил глупак бе! - кресна Малумников. - Как се държи власт с глупости като твоето тефтерче? Правил си се на ревизор и заклет счетоводител! Че, ако не оставиш другарите си да си подмажат малко филиите, нали утре ще те прецакат бе?! Как се държи власт без споделена плячка? Революционна каса дрън, дрън! Нали раята е за туй да я доим, да я доим и пак да я доим! Да оставиш своя Централен революционен комитет без никакви бонуси! Заради тая твоя глупост, хората ти са те предали на заптиетата и никой не се е втурнал да те спасява!

Мълчание.

- Мълчиш я, как да не мълчиш? Ти к’во направи за България, бе?  Отвори ли европейските фондове, а? Направи ли поне един път като хората? Научи ли емигрантите да работят и да вкарват парите в България? Не! Само лигави приказки за чиста и свята република, борби, политическа емиграция. Кой е по-полезен за Отечеството, бе? Ти ли със своите лозунги и измислената ти чиста и свята република или аз с построените магистрали, с ниския външен дълг и с овладяната организирана престъпност. Хората ровели в боклука, а? Ами да ровят и в боклука има храна! Младите бягали от България? Нека слугуват кат’ гурбетчии и да си хранят майките, татковците и бабите! Така ще можем да намалим пенсиите. Ако работят добре, ще можем дори да ги спрем. Мен тия глупости не ме интересуват. Аз мисля за великите неща. Ето, ша построя хубави магистралита момичетата ни да могат да си изкарват хляба там! Лошо ли е, а?

Апостолът сви погнусено устни, а в очите му имаше истински потрес.

- Слушай, Дяконе, махай се оттук! - изръмжа премиерът. - Ако искаш мангизи, може и да се спазарим с теб. Ако пък смяташ да поостанеш, ша ти намеря някое хубаво посолство или сладка държавна службица. Ама няма да ми мътиш водата с твоята демокрация, народни неволи и борби!

Левски мълчаливо поклати отрицателно глава.

- Добре тогаз! - озъби се Безпардонов. - Ша те пречукам, да знаеш. Ама аз не съм балък, момче! Никакво славно бесило, никакви възможности за героизация! Ша ти спретна едно компроматче. Ша ти пробутат някакви доказателства, че си в престъпна група. Или „наглите” или „хиените”, или „дрогираните”. Ша пишат в медиите, че си криминално проявен и имаш куп висящи дела! После ша те натикам в централния затвор и там ша се сбиеш с някого и ша ти видят сметката! Пандизджийска работа, няма да има виновни! Тъй че, ако имаш капка акъл, махай се, Дяконе!

 Дякона сви устни и отново поклати отрицателно глава.

- И що се инатиш? Мислиш, че стадото не ме харесва и се готви за борба, тъй ли? Против мене са само шепа учени идиоти и откачени чудаци. Ами направи си сам справката, бе! При последното преброяване, имах 51% рейтинг. Стадото ме обожава и блее възхвали в хор! А като се поразходя из провинцията с болното от левкемия хлапе, като го накарам да ми благодари публично със сълзи на очи, процентите ша станат 60! Тъй да си знаеш. И за к’во са ти тез твоите комитетчета?

Борсукът изпръхтя презрително, а в очите на Апостола се появи искрен ужас.

Значи ти наистина си вярвал, че народът иска свобода?! - прихна премиерът. - Амчи ти си бил голям наивник бе! Този народ иска само къшей хляб, минимална заплата и зрелища! И е готов да ми целува ръка, да си знаеш!

Килията се озари от ослепителна светлина и Апостолът изчезна в нея.

 Боко Тиквата наперено излезе. Беше победил.

„Не е зле да турим още портретчета на тоя по стените” - помисли си самодоволно. - „Той е вече безопасен! Като научи що за стадо е тръгнал да спасява, никога повече няма да се върне!”

Това е тъжната приказка. Но, преди да се спусне завесата, искам да ви споделя нещо страшно.

Аз също се боя, че духът на Апостола никога вече няма да се върне! Не сме достойни за това.

Паула Лайт - март 2012 г. Bulgaria

http://bg.netlog.com/paula_light

http://www.bulgariasega.com/usa_canada_bulgari/5022.html

Не е виновно правителството. Никой не е виновен. Всички се подчиняват на своя егоизъм: и магнатите, и обикновените граждани и министерският съвет. Никакви протести няма да помогнат. Трябва да поправяме не света, а себе си, само че този път наистина. Трошенето на витрини, с цел да се принуди правителството да вземе популистки решения  ще доведе до  мнимо снижаване на цените, което впоследствие ще се обърне в  още по-голямо поскъпване.

Нищо не може да се направи: светът ще потъва, докато не поправим самите себе си. Трябва да разберем, че именно човекът се нуждае от поправяне. Ако хората не се променят, никакви законодателни мерки няма да помогнат. Могат да се приемат всякакви закони, но никой няма да ги изпълнява?

Не властта е на ход, а народът. Нито едно правителство не е способно да въведе законите на отдаването. То управлява, използвайки онази сила, която действа в нашия свят – силата на получаването. И затова  не може да бъде алтруистично, защото трябва да управлява народ, който е изцяло егоистичен.

Само ако народът стане по-добър, тогава и правителството ще се промени съобразно с него. Ставайки по-добри хората ще доведат на власт по-добро правителство.

Друго решение няма. Дори ако днес народът избере алтруистично ръководство, дали някой ще се съгласи с неговата политика? Кому е нужно равенство? Когато от голословни призиви се наложи да се премине към дела, резултатът няма да се хареса на никой. Защото човек ще загуби наслаждението от живота. Неговите телесни потребности ще бъдат удовлетворени, но той ще иска да се чувства над останалите, а ще му предложат грижа за другите и отдаване. От такъв живот никой няма да получи удоволствие.

Проблемът тук не е в парите и богатството, а във взаимоотношенията. Не случайно и някои от богатите хора също се чувстват нещастни. И затова без цялостно възпитание на народа нищо няма да се поправи.

 А безредиците само ускоряват процеса и не повече. Сами по себе си те няма да донесат на никого никаква полза. Всичко ще стигне до там, че животът постоянно ще поскъпва, а проблемите ще нарастват с повишени темпове. Негативното развитие ще се ускори, за да може народът да разбере, че е необходима вътрешна, а не външна революция. Няма нужда да се „щурмува Бастилията” – няма да помогне. Вместо това трябва да решим проблема със собствената си природа, с вътрешното си варварство.

Трябва колкото се може по-бързо да обясним тези неща на хората и да покажем, че съществува  методика за интегрално възпитание, която веднага ще донесе позитивни промени. И те ще бъдат напълно „осезаеми”: ще паднат цените, всичко ще започне да се нормализира. Тогава и магнатите ще се лишат от радостта  от растящите приходи, с която са свикнали.

Така или иначе, без вътрешни промени в народа, няма да стане. Всички останали средства са безсилни. Ние ще бъдем свидетели на такъв парадокс, когато най-благоразумните и реалистични планове ще доведат до обратни резултати: богатите ще печелят още повече и разривът в обществото само ще се увеличава. И това ще се случва в същото време, когато всички ще се опитват да помогнат:”Дайте наистина да облекчим живота на хората!” Но системата няма да пожелае да ни слуша.

Единственото решение е да се започне отдолу, от възпитанието на народа. Когато в него започнат първите, дори и най-малки изменения, всичко ще започне да се успокоява и уравновесява.

Природата е единствената сила, действаща в цялата реалност. Спрямо нас тя действа като един закон – законът на съединението, сътрудничеството и любовта, законът на отдаването. Пример за това е привеждането в действие на всичките и части на неживо, растително и човешко ниво. Затова съществува понятието живот, развитие, което би било невъзможно без постоянно доставяне на топлина, храна и всичко необходимо за този процес.

Ако ние сами нищо не създаваме, как тогава можем да намерим сила в природата, която да обуздае нашия егоизъм и да ни даде възможност да го използваме положително? Това не значи, че искаме да понижим нивото на егоизма си, защото се развиваме благодарение на егоистичните си желания.

Например, техническият прогрес може да освободи за човек 8-10 часа на ден. Това ще ни позволи да се занимаваме с различни неща, като изключим грижата за храната, облеклото, жилището и здравето. Ще  се чувстваме свободни в живота и ще можем да посветим една трета от денонощието – своето така наречено свободно време – на занимания, които ще носят полза на всички.

Ако егоизмът ни е довел до високи достижения в техниката, можем да го използваме и за други добри дела. Как да го обуздаем, т.е. да го насочим от ненавист към любов към ближния?

Всъщност ние оставяме нашия живот такъв, какъвто е и продължаваме да се развиваме във всички сфери на нашата дейност – възпитание на децата, култура, изкуство, наука, усвояване на космоса. Това развитие ще бъде положително само ако се научим да управляваме природния си егоизъм, използвайки го за благото на обществото, ако възпитаме в човека способност да не взима под внимание личната си изгода, както сега, а да се съобразява с обкръжението си.

Човек трябва да се почувства така, както са се чувствали хората преди хиляда години, живеейки като едно голямо семейство. Всички били като братя и всеки мислел за другите. Тогава това се е получавало естествено, защото егоизмът не е бил развит.

А как днес да научим човека, чийто егоизъм се е разраснал максимално, да мисли за всички като за свое семейство? Възможно ли е това? Откъде ще се появят такива разум и чувство, за да можем да действаме инстинктивно? Защото такова отношение не може да бъде достигнато, независимо от това, какви огромни усилия полагаме!

Щеше да е добре, ако можехме да измислим такива хапчета, които да ни позволят да видим света през интегралните очила – всички като един! Ще усетя, че не съм знаел и не съм осъзнавал, че заобикалящите ме хора – всичките 7 милиарда – са части от мен! Не съм знаел, че те буквално са ми роднини, които чувствам не като сегашните си роднини – не ги пренебрегвам, не се гордея с превъзходството си, а се грижа за тях като за себе си или за малките си деца, т.е поставям ги над себе си.

Къде да намерим лекарство, с помощта на което ще се поправят отношенията помежду ни и отношението на всеки към обществото и към цялото човечество? Тогава ще можем да продължим да се развиваме и да процъфтяваме, въпреки кризата, която ни е вкарала в задънена улица и спира развитието ни във всички посоки. Чувстваме се загубени в пустинята и не виждаме как да напредваме по-нататък.

Трябва да помислим откъде да вземем сила, способна да обуздае нашата природа и да я използваме изцяло, променяйки само посоката. Сега аз действам единствено заради себе си, с желанието да подчиня целия свят. Мисля, че това е в моя полза, но в крайна сметка нищо не се получава – само страдам, но инстинктивно продължавам да се занимавам със себе си.

А ако променя отношението си и започна да мисля за ползата на ближния и цялото общество, ако всички станат за мен като мои деца – нима това е лошо? И такива ще станат всички! Ще дадем на всички това лекарство и светът ще се напълни с любов! Може би, тогава ще можем да разберем, че ние сами разваляме света и никой друг.

Може би, ако изградим помежду си отношения на добрина, съчувствие и внимание един към друг, в природата също ще се установят такива взаимовръзки. Защото съгласно съвременните научни изследвания всичките части на природата са свързани помежду си. Природата е единна, интегрална, а ние влияем на неживото, растителното и животинското ниво отрицателно.

Добрите отношения помежду ни биха променили не само обкръжаващата ни среда, която сега разрушаваме. Отношенията помежду ни всъщност са основните сили на природата – силата на мисълта, силата на желанието. Казват, че това са най-мощните енергии в реалността и се намират в онова силово поле, което пронизва целия ни свят от край до край, управлявайки всичките му системи – от междузвездните до междучовешките.

Може би равновесието във нашите отношения ще предизвика равновесие в природата! Тоест не само ние, но и целият ни свят, включително и неопознатите от нас сили, ще придобият спокойствие и равновесие.

Средствата за масова информация, или просто СМИ, без преувеличение могат да бъдат наречени лакмусовата хартийка на нашето време. На едни и същи информационни пространства мирно съседстват апокалиптични прогнози и прогнози абсолютно противоположни на тях.

            Настъпва глобално затопляне, топят се ледниците на Антарктида, заплашва ни световна катастрофа – крещят заглавията на статиите във вестниците и интернет-сайтовете. Глупости, всичко е наред, всичко върви по план, как може човечето-буболечка да наруши екологическия баланс на огромната Земя – не се съгласяват други.

            Всеки момент ще настъпи световна икономическа криза, Китай е изпомпил цялата доларова маса, Америка е включила печаната машина за пари – крещят експертите. Всичко е планирано перфектно, доларът е по-силен от всякога – успокояват ги опонентите им.

            По същия начин стоят нещата и с другите глобални проблеми. Песимистите настояват, че всичко отива по дяволите, а оптимистите, не по-малко убедително доказват, че всичко е тип-топ. Лавина от позовавания на официални източници, гръмки имена на учени, доклади на авторитетни комисии и даже филми на нобеловски лауреати – използва се всичко.

            Как да постъпи обикновения гражданин? На кого да вярва!?

            Отговорът тук е категоричен – не трябва да се вярва на никого. Всичко може  и трябва да бъде проверявано на основата на познаването на абсолютните закони на природата. Само знанието на тези закони може да даде на човека сигурност в утрешния ден, заедно с разбирането, кое и как може да се прави, а кое по-добре да не се започва.

            Колкото и да е странно, действията на болшинството от тези закони се развива направо пред очите ни, те са прости, разбираеми, но ние, под въздействието на инатливата си природа, предпочитаме да не се разделяме с ролята на мними слепци.

            Като пример можем да посочим „закона на развитието”. Той е формулиран така: „всичко се оценява не в процеса на развитието, а в неговия край”. Действието на този закон можем да се наблюдава повсевместно.

            Малкият горчив плод, преминавайки през множество междинни състояния, накрая се превръща в червена, сочна, вкусна ябълка. Невзрачното пиле, „грозното патенце”, става красив, грациозен лебед. А колко „малки трагедии” се случват с безпомощно крещящата топчица, докато израстне и се превърне във венеца на природата – човека!

            Можело ли е да се предвиди щастливия завършек на тези събития без да се знае крайния резултат? Разбира се, че не!

            Ние виждаме действието на този закон, но не го вземаме впредвид и не смятаме да го правим. Както е казал селекционерът Мичурин: ”Ние не можем да чакаме милост от природата, нашата задача е да вземем, каквото ни трябва”. Затова се месим във всичко, което можем, действайки по своите, чужди на природата правила, разрушавайки и унищожавайки всичко по пътя си. А от „закона на развитието” произтича следствие: „ тъй като крайният резултат на развитието не ни е известен, всичко в света има право на съществуване”. От своя страна това означава: „ нищо не бива да се поправя и унищожава!”

            Но ние не можем да се спрем. Виждаме в света маса вредни и пречещи на човека неща и явления. И какво сега, да не се борим с тях и да не се опитваме да ги поправим? Да не унищожаваме микробите, вредните насекоми и даже терористите? Въобще да не се борим за равноправие и демокрация? С озоновите дупки и наркоманията? Да оставим всичко както си е и нищо да не правим? Каква е тогава нашата роля на единствен разумен елемент на природата?

            Всъщност, ние хората сме единствения останал в природата елемент, намиращ се в процес на развитие. В края на пътя ни е гарантирано идеално съвършено състояние в общата природна система, тъй като за това сме били създадени. Но за разлика от неживата, растителната и животинската част от природата, на нас ни е дадена възможност да избираме. Ние можем да бъдем активна част от природата и да участваме в процеса на развитие, а можем да си останем, както днес – пасивна част. В този случай ние попадаме под влиянието на „закона на развитието”, който ни управлява противно на волята ни, тоест притискайки ни от всички страни, водейки ни през междинните непоправени състояния към крайната цел.

            Човекът може и е длъжен да вземе под контрол „закона на развитието”. За това той е длъжен сам да изучава и открива непоправените си междинни състояния.

Джефри Д. Сакс – профессор по икономика и директор на Института на Земята при Колумбийския университет. Той също така е съветник на Генералния секретар по Целите за развитието на хилядолетието в Организацията на обединените нации

Ние живеем в много тревожни времена. Независимо от безпрецедентното световно сумарно богатство, съществуват много причини за неувереност, вълнения и недоволство. В САЩ болшинството от американците считат, че страната върви „по грешен път”. Песимизмът расте. Това е справедливо и за много други страни.

Настъпи време на този фон да се преразгледат основните източници на щастието в нашия икономически живот. Безпрецедентния стремеж към по-високи доходи води до безпрецедентно неравенство и тревоги, а не до повече щастие и удовлетворение от живота. Икономическия прогрес е важен и може значително да подобри качеството на живота, но само ако стремежът към него е съчетан с други цели.

Лидер в това отношение е хималайското кралство Бутан. Преди четиридесет години младия и току що встъпил на престола четвърти крал на Бутан направи забележителен избор: Бутан трябва да произвежда „брутно национално щастие”, а не брутен национален продукт. Оттогава страната експериментира с цялостния алтернативен подход към развитието, което способства не само на икономическия ръст, но и на развитието на културата, психическото здраве, състраданието и чувството за общност.

Десетки експерти неотдавна се събраха в столицата на Бутан, Тхимпху, за да направят изводите за развитието на страната. Аз заедно с министър председателя на Бутан Джигме Тинли, лидерът в усигуряването на устойчиво развитие и велик борец за концепцията „БНЩ”/брутно национално щастие/, посрещахме участниците. Ние се събрахме след като през юни тази година Генералната асамблея на Организацията на Обединените нации прие декларация, в която призова страните да изучат по какъв начин националната политика може да способства на щастието в живота на обществото.

Всички, които се събраха в Тхимпху се съгласиха с важността от достигането на повече щастие, а не на по-голям брутен вътрешен приход. Въпросът, който разглеждахме: как да достигнем щастие в светът, който се характеризира с бърза урбанизация, средства за масова информация, глобален капитализъм и деградация на заобикалящата ни среда. Как може нашия икономически живот да бъде пренасочен към създаването на чувство за общност, доверие и усигуряване на устойчива околна среда?

Ето някои предварителни изводи.

Първо, длъжни сме да не опорочаваме значението на икономическия прогрес. Когато хората са гладни, лишени от най-необходимото, например от чиста вода, здравеопазване и образование и когато отсъства пълноценна заетост, те страдат. Икономическото развитие, което понижава нивото нивото на бедността се явява жизнено важна крачка за повишаването на нивото на щастието.

 Второ, упорития стремеж към БВП в ущърб на други цели също не води към щастие. В САЩ БВП рязко се е повишил за последните 40 години, но щастие няма. Вместо това целенасоченото преследване на усигуряването на БВП довело до по-голямо неравенство при разпределянето на богатството и властта, способства за повсеместно разрастване на нищетата, породи обедняването на милиони  деца и предизвика сериозна деградация на околната среда.

 Трето, щастието се постига благодарение на балансиран подход към живота както на индивида, така и на обществото. Като индивиди, ние не сме доволни, ако сме лишени от нашите основни материални потребности, но също така и не сме доволни когото гонитбата за високи доходи измества нашето внимание към семейството, приятелите, общността, умението да сме състрадателни и нарушава вътрешния ни мир. От гледна точка на обществото, едно е да се организира икономическа политика, за да се осигури подобряване на жизнения стандарт,  и съвсем друго е когато се задействат всички обществени ценности единствено в гонитбата за печалби. И все же проводимая в США политика все чаще позволяет корпоративным прибылям доминировать над всеми другими устремлениями: честностью, справедливостью, доверием, физическим и психическим здоровьем, а также экологической устойчивостью. Корпоративные взносы в пользу избирательных кампаний все больше подрывают демократический процесс, и делается это с благословения Верховного суда США.

Четвърто, глобалният капитализъм представлява множество преки заплахи за щастието. Той разрушава природната среда променяйки климата и замърсявайки околната среда, като в същото време заради непрекъснатия поток от пропаганда плащан от нефтената промишленост, повечето хора остават в неведение за случващото се. Това отслабване на социалното доверие и психическата устойчивост, с преобладаване на клинични депресии видимо се увеличава. Средствата за масова информация се превърнаха в посредници за „корпоративни послания”, голяма част от които е откровенно антинаучна и американците страдат от все по-разширяващ се спектър на потребителски пристрастия.

Замислете се над това, как промишлеността на фаст-фуд използва масла, мазнини, захар и други предизвикващи пристрастеност съставки за създаване на нездрава зависимост от продуктите, което способства за развиване на затлъстяването. Една трета от всичките американци днес страда от затлъстяване. Останалия свят, в крайна сметка ще ги последва, ако страните не ограничат тази опасна корпоративна практика, включително и показването на малките деца реклами на нездравословна храна, предизвикваща зависимост.

И проблемът не е само в храната. Масовата реклама дава своя принос за много други пристрастия на потребителя, в това число прекомерното гледане на телевизор, хазартните игри, употребата на наркотици, тютюнопушенето и алкохолизма, което подразбира нарастване на обществените разходи за здравеопазване.

Пето, за да способстваме на щастието ние сме длъжни да определим множество фактори, различни от БВП, които могат да повишат или да понижат благосъстоянието на обществото. Болшинството от страните инвестира в измерване на БВП, но харчат незначителна част за да определят източниците на лошото здраве/ например, консумирането на фаст-фуд и прекомерното гледане на телевизор/, което довежда до понижаването на общественото доверие и деградация на околната среда. Когато локализираме тези фактори ще можем да действаме.

Безумната гонитба за корпоративни печалби ни заплашва отвсякъде. Справедливо е да кажем, че трябва да се поддържат икономически ръст и развитие, но само в по-широк контекст: в този, който способства за устойчивостта на околната среда и значимостта на състраданието и честността, така необходими за социалното доверие. Търсенето на щастието не бива да се ограничава с красивото планинска кралство Бутан.

ОТКРИТО ПИСМО

ДО МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Г-Н БОЙКО МЕТОДИЕВ БОРИСОВ

Копие:

1.          ДО ЗАМЕСТНИК МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, МИНИСТЪР НА ФИНАНСИИТЕ И ОТГОВОРНИК В ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗА БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ, Г-Н СИМЕОН ДЕНЧЕВ ДЯНКОВ

2.          ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Г-Н НИКОЛАЙ ЕВТИМОВ МЛАДЕНОВ

Уважаеми г-н Премиер,

Уважаеми господа министри.

Позволявам си да напиша това писмо поради убедеността ми, че повечето от Вашите съветници и оторизирани служители проявяват некомпетентност и безразличие към проблемите на българската емиграция и взаимоотношенията й с държавата.

Аз съм български гражданин по рождение (1937 г.) и американски поданик по политическа съдба от 1968 г. Доколко съм известен в България като личност, и като активен член на емигрантската ни колония в Северна Америка, можете да разберете в сайта www.bgemigration.com, както и сайта „Гугъл“.

Ваши приближени и политически симпатизанти са ме уверявали, че отношението към мен и моята дейност сред емиграцията в Северна Америка се е променило след 10 ноември 1989 г. За съжаление констатирам,че не е така. Всички мои опити, да привлека вниманието на компетентните държавни органи през последните 22 години, останаха безуспешни.

Бях много окуражен от програмата на ГЕРБ и политическите послания, които излъчваше, и с ентусиазъм се заех да подпомогна дейността й преди изборите в нашия неврокопски (гоцеделчевски) регион. Пред активисти на ГЕРБ в гр. Благоевград изнесох лекция „Как се провеждат политически избори, за да се спечелят”. В този формат проведох и много разговори с активистите на ГЕРБ в гр. Гоце Делчев. За съжаление някои от тях се възползваха от влиянието и инерцията на партията, за да решат свои материални проблеми, което отблъсна част от симпатизантите на ГЕРБ.

Един от малцината ценни министри в правителството на ГЕРБ е Симеон Дянков. Когато той учеше финанси в САЩ, Сергей Станишев изучаваше военните униформи на Червената армия в Москва. Сега Станишев ежедневно и злобно пише и говори против Дянков. Приятелите на Симеон Сакскобургготски доведоха от Англия синовете на бивши номенклатурчици, за да крадат заедно от парите на бедния български народ. Не такава обаче бе съдбата на емигрантите от Америка. Симеон Дянков е един пример за това.

В политическата история на САЩ от последните 50 години има ясни примери, как заради съветници и сътрудници избрани от двама умни президенти, резултатите от управлението им са напълно противоположни.

Президентът ДЖОН КЕНЕДИ, завършил в Харвард, избра за свои съветници и сътрудници приятели от университета. Те обаче се оказаха неподготвени за трудната задача да го подпомогнат да управлява САЩ. Те провалиха неговата политика, загубиха Студената война с Фидел Кастро и дори станаха причина за убийството му. От друга страна, президентът РОНАЛД РЕЙГЪН, подбра подходящи, разумни и способни съветници и сътрудници. Те му помогнаха да спечели два президентски мандата и Студената война срещу Съветския съюз и комунистическия блок.

Българската политическа емиграция в САЩ участваше най-активно  в предизборните борби ПРОТИВ Джон Кенеди. Тя бе активна          В ПОЛЗА на Роналд Рейгън и работи всеотдайно при изборите и за двата му мандата.

Вашата администрация, включително съветници и сътрудници, се оказа неспособна да Ви помогне в трудната задача да подобрите живота на българите. Важна роля в този процес има и саботажната политика на президента на Република България и събраните около него стотина стари генерали – ченгета, бивши номенклатурчици и новосъздадени богаташи, които бавно, но сигурно, размътват   разума и на голямата маса политически неграмотния български гражданин (лошия материал).

Едно посещение, от Ваша страна, на института в гр. Гоце Делчев, на място ще Ви покаже пропуснатите възможности да работим заедно за интересите на България. Вие се нуждаете от помощта и подкрепата на всички българи – в и извън България. На Вас е необходима максималната подкрепа и сътрудничеството на цялата българска емиграция.

Преди да вземете решение по отношение на писмото ми, ще е от полза за Вас да се запознаете с мнението на някои лица, с които сте имали и имате връзки, относно мнението им за мен и моята дейност в Северна Америка. Това са: Костадин Хаджигаев – активист на ГЕРБ в Благоевград, Георги Андонов – депутат на ГЕРБ, инж.Ангел Тунчев  организационен секретар ПП ГЕРБ гр.Гоце Делчев, проф. Георги Петров Бакалов – Централен държавен архив, Лъчезар Тошев – депутат от ДСБ, Бойко Киряков – Централен държавен архив, д-р Иван Колчаков – бивш депутат от СДС, Евгений Кирилов – депутат в Европейския парламент, проф. д-р Йордан Величков – бивш дипломат, г-н Филип Димитров – бивш премиер на Република България, проф. д-р Кевин Клинтон – директор на Американския изследователски център в София, Христо Тепавичаров – бивш дипломат от ООН в Ню Йорк.

Все още не мога да си обясня защо българската държава се отнася така нехайно към емиграцията в САЩ. Та там има немалко влиятелни и твърде успели българи, в това число и двама български милиардери. С това мое писмо искам да напомня за себе си пряко, а не чрез ваши съветници, които очевидно не си правят труда да разберат смисъла на моите десетилетни усилия да активизирам връзките между емиграцията в Северна Америка и българското правителство.

Със средства на моето семейство съм събрал уникален архив на българските емигранти и обществени неправителствени организации, както и редки и много ценни книги – всички предоставени на съхранение в специално изградена с мои средства сграда в центъра на гр. Гоце Делчев. Аз и моите сътрудници се постарахме да създадем и благоприятни условия за работа на български учени и интересуващи се граждани с надеждата, че държавата ще прояви интерес и ще подпомогне дейността на Института. Уви, това досега не стана.

Сведенията които идват в института в гр. Гоце Делчев показват, че Вие и правителството губите доверието и уважението на емиграцията с постъпките си към нея. Самият факт, че се харчат  народни пари за пътуване през океана, за да се срещате с емигрантите, при това често на едни и същи места, а повдигнатите въпроси, които остават неразрешени след завръщането Ви в България, подронва Вашия авторитет и очакванията на емиграцията за промяна в отношенията й с България. Не трябва да се забравя и подценява факта, че ЕМИГРАНТИТЕ ВСЕ ОЩЕ ДАВАТ НА БЪЛГАРИЯ ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. Емигрантските пари не намаляват заради кризата, това ни радва, но не и факта, че те са почти два пъти от средствата, които сме получили чисто от ЕС. Преди две години, заради спрените европейски фондове при предишното правителство, страната ни дори излезе на минус – превърна се от  бенефициент, в нетен платец!

Все по-критично се говори, 22 години след промените в България, че никой от политиците в България не знае, не е посетил и не се интересува от създадения в гр. Гоце Делчев, единствен в света, внушителен институт по история на емиграцията. След 10 ноември 1989 г., независимо от обявената уж „новата правителствена политика“ спрямо емиграцията на правителството на Тройната коалиция, нито един управленски пратеник не е показал интерес към дейността на института, не го е посетил или направил опит да се запознае с неговото ръководство и дейност в България.

Г-н Премиер,обръщам се към Вас с покана. Убеден съм, че едно Ваше посещение в Института в гр. Гоце Делчев със съпътстващия го медиен интерес ще промени отношението към този твърде скъпо струващ проект от обществен интерес и полза, който досега стои незабелязан от обществото. Убеден съм, че нашите емигранти, които внимателно следят ставащото в Родината, ще отчетат това Ваше внимание по достойнство и ще се почувстват зачетени от най-отговорните фактори в България.

Създадения от мен Институт по емиграцията е единственият от този род в света. Този факт бе веднага забелязан и надлежно оценен от Скопие, откъдето изпратиха свои представители да се запознаят с целите и характера на Института, и бяха готови да направят угодни за тях, но не и за нашата българска кауза, предложения.

Г-н Премиер, искрено се надявам, че това мое писмо ще насочи вниманието Ви към този немаловажен за държавната политика проблем, и ще отделите малко от ограниченото Ви време да посетите Института и на място да се запознаете с неговите притежания, с изброяването на които не искам да утежнявам настоящето писмо.

25.05.2011 г.

гр. Гоце Делчев

Ваш с уважение, д-р Иван Илиев Гаджев

основател и директор на Института

от 1976 г. до днес.