Миналата година бях потресен когато китайски военни стреляха по бежанци в Тибет. Следващото което ме изуми, беше новината, че Китай е променил едностранно договорите на британските спортисти които ще вземат участие в тазгодишните олимпийски игри, като е включена клауза, забраняваща коментари по отношение на спазването на човешките права в Китай. Също така, е забранено даването на интервюта и по други политически въпроси.
За никой не е тайна, че олимпийските игри са огромен източник на приходи - като започнем от субсидията отпускана от Международният Олимпийски комитет(МОК), телевизионни права, рекламни сувенири, билети, реклами и др. Също така никой не се съмнява, че Китай се готвят да представят 'шоуто на века',  - церемониите по откриването и закриването на игрите. Не е тайна и идеята за първи път олимпийският огън да бъде качен на най-високата точка на света - Еверест(8848м). Но искрено недоумение пробуди в мен новината, че официален Китай затвори подстъпите към Еверест. Дни след това, същото стори и Непал под натиск на Китай. Според разпространената информация, в подготовка е 500-600 членна?!? експедиция, имаща за цел да качи огъня на върха.
Замислих се, че това противоречи на всякакви морални норми - от една страна - блокира се бизнеса на няколко фирми, предлагащи експедиционни услуги, загуба на приходи към Непалското министерство по туризъм, лишаването на доста шерпи от доходи, поради липсата на експедиции. От друга - излъганите надежди на мнозина алпинисти за които, организацията на такава експедиция е свързана с големи финансови разходи и време за подготовка, както и резервирането на период и изваждането на разрешителни за изкачване.
Да не говорим, че е недопустимо възлагането на игри, олицетворение на мира, идеала за равенство и единност, на страна, в която през миналата година са екзекутирани 1010 души – според признанията на собствената си статистика(Китай), или между 7500 и 8000 – по данни на Amnesty International. Даже ако вземем по-малката цифра, тя представлява 65 процента от изпълнените смъртни присъди в света годишно.
Страна, която потъпква правата на хората сравнимо с мащабите на фашизма - за периода между 1950 и 1970, са били избити около 1 милион тибетци, а още толкова живеят в изгнание.

И изключително прав е испанският алпинист от баски произход Иняки Очоа, който има 11 осем хилядника в актива си: "За мене дружбата, човешките контакти са много по-важни от върховете. На всеки връх човек трябва да се изкачва по достоен начин. Да си истински алпинист значи да си истински човек”.

Но може би, времето на идеализма е безвъзвратно отминало, а МОК се е превърнал в безнравствено чудовище, интересуващо се от собственото си благоденствие и постъпления, без оглед на идеала, завещан ни от най-древни времена?

Първият човек, покорил Еверест - сър Едмънд Хилари, почина на 88-годишна възраст вчера. Новозеландецът заедно с шерпа Тенсинг Норгей изкачи най-високият връх на Земята на 29 май 1953 г. Двамата покоряват върха и забиват четири флага – индийски, непалски, на ООН и английски.


...

Пътят, който Едмънд Хилари извървява до знаменитото изкачване е дълъг. Роден е на 20 юли 1919 г. в малкия град Туакау (южно от Окланд). Учи в Окландската гимназия. Помага на баща си във фермата за пчели. Промяната настъпва, когато на 16 г. прекарал зимната си ваканция в Маунт Руапехо в родната му Нова Зеландия. Там се научава да кара ски и контактът с планината го променя завинаги. След края на военната си служба (участва във Втората световна война като навигатор на хидросамолет) се завръща в Нова Зеландия и се захваща отново с фермата за пчели. Свободното си време използва за катерене по близките планини и неусетно превръща хобито си в начин на живот.
През 1947 г. се запознава с Хари Айърз, един от големите новозеландски алпинисти. Като свръзка правят много изкачвания в Южните Новозеландски Алпи. Едно от тях през 1948 г. е премиерно - по южното било на Маунт Кук (Аораки - на езика маори, най-висок в страната, 3754 м). През 1950 г. е в Европа, където стъпва на Юнгфрау, Монте Роза и още няколко върха със средна трудност. Година след това с Джордж Лоу, Ърл Ридифорд и Ед Котър прави първо изкачване на Мукут Парбат (7135 м) в Гархвалските Хималаи (Инд). Когато знаменитият британски алпинист Ерик Ърл Шиптън научава за този успех, кани Хилари и Ридифорд в разузнавателната експедиция на Еверест (8848 м) през 1951 г. хода й получава заслужено признание като хималаист, демонстрирайки великолепна техническа подготовка, неизчерпаеми физически сили, изключителна височинна поносимост и способност за бърза аклиматизация. Тези достойнства го правят партньор на Шиптън по склоновете на Пумори (7161 м). Оттам оглеждат отблизо югозападните части от масива на Еверест. Именно те
откриват възможността за преминаване през ледопада Кхумбу
до Западния циркус, по нататък - към Южното седло, и по билото - до върха. Връщат се с убеждението, че това е най-доброто решение на проблема. Две години по-късно Хилари се връща по тези места като участник в поредната британска експедиция на Еверест. Тя се ръководи от полковник Джон Хънт. ървият опит е на Чарлз Евънз и Том Бурдилън. Те стигат до 8619 м. Вторият е поверен на Едмънд Хилари и Тензинг Норгей. След дълго, изнурително изкачване те стават първите хора, които поглеждат света от най-високата му точка. Това се случва на 29 май 1953 г. Едно от първите неща, които британците правят след историческата победа, е да изпратят телеграма на швейцарците, които предната, 1952 трасират пътя през страховития ледопад Кхумбу и Западния циркус, наречен Долината на мълчанието, и само малко не им стига да стъпят на върха. В нея е написано: "Половината от успеха принадлежи на вас"...

Изкачва 10 други върхове в Хималаите през 1956, 1960/61, 1963/65. Стига до Южния полюс на 4 януари 1958 г. начело на новозеландска експедиция. Така става първият, който покорява най-южната точка след Амундсен през 1911 г. и Скот през 1912 г.

През 1977 г. води експедиция с моторни лодки от устието на река Ганг до извора й. През 1979 г. трябва да е коментатор на злощастната „Air New Zealand Flight 901”, но в последния момент се отказва заради други ангажименти. Заменен е от приятеля си Питър Мългрю, който загива по време на експедицията, след като самолетът му се разбива във връх Еребус.

През 1985 г. придружава Нийл Армстронг в малък двумоторен самолет, който прелетява  Арктическия океан и каца на Северния полюс.

Трудно е да се каже кое в по-голяма степен отрежда място на Едмънд Хилари в историята - дали първото изкачване на Еверест, или неговата работа след 1960 г. за подобряване живота на шерпите и на други народности от подножието на Хималаите. Основава Хималайския тръст, за да спонсорира залесяването на планината, помага за построяването на училища и за учредяването на стипендии за шерпите.

Снимката и част от текста са от Интернет.

Уморена съм. И как да не съм, станах рано. После до към три часа съм катерила скали! ДА, скали.
С това почнах да се занимавам. Реших го спонтанно.За мое щастие същата вечер започваше курс по алпинизъм летен профил. :)
Показват ни на стена техника и начини за осигуряване. А на скалите е истинското катерене. Разликата между стената и скалата е огромна. Първо на стената винаги забелязваш стъпките и хватките, на скалата трябва да си ги търсиш и да не гледаш надолу много, защото някои маршрути са на високо. Въпреки че като се концентрираш изобщо не виждаш нищо друго освен ръцете и краката си. На скалите никога не знаеш дали за това което си се хванал няма да ти избяга или ще остане на мястото си. По скалите има кал, трева, дървета, там те пече слънцето. Може и да те навали дъжд, както се случи днес.
Тръпката също е различна. Друго си е да те хване  адреналина, паниката, да трепериш като шевна машина от напрежение. Да се наложи да си почиваш и да си заклещиш я крак я ръка в някоя цепнатина. Да погледнеш надолу след като си се изкачил и да видиш реката, пътния възел и много зеленина.
За мое учудване на скалите трябва да си на краката си, а не да висиш на ръце. Стъпваш на крака и пазиш баланс  с ръце. По-точно на пръсти. За тая цел обувките са специални, не китайски гуменки. Които между другото още на първия ден ми се потриха на палеца.Разбирай - зейна дупка и имах възможността да изследвам състава им (на гуменките, не на крака ми). За тая цел има еспадрили:
С твърда подметка и специална гума увеличаваща триенето.  Днес катерих  с  еспадрили и  можех да стъпя на съвсем малки чопчета  и  да не се хлъзна. Скъпи са обаче. Хубавите са 100 и нагоре. Тези специално на снимката са към 170 (не помня точно). Цялата екипировка е скъпа.
Краката може да са под ръцете, на нивото на ръцете или над главата дори. Обаче кой каквото може, на мен ми е трудно да са под ръцете, камо ли над главата. Даже колена и лакти ползвам, затова са сини, не за друго. Като не мога да преборя гравитацията, поне да я надхитря.
 Високите имат предимство: по-дълги ръце -> по-голям обсег -> повече хватки. И днес един от високите ме гледа и ми вика "Аз съм висок и ми е трудно да се хвана, а ти си нисичка, как го правиш, изобщо да намериш хватка?" Даже ми предлагаха да си взема крилца и да правя тренировки - седем маха в секунда били достатъчни.
Изглежда лесно като гледаш напредналите с материала, те направо летят. Но, не е. Почти всичко е въпрос на техника. Само за сравнение 30 годишен натрениран мъж не може да изкачи по-бързо един маршрут от едно 9-годишно момиченце. Не е толкова до мускулите, все пак.
 И психика има. Разправяха ми  за един, който като се катери изобшо не допуска, че ще падне тръгва по най-трудните маршрути и като паднал изглежда много учуден, увиснал на въжето с главата надолу след падане 7 метра. Човека хич не му и идвало на ум, че има такова нещо като падане.
Аз съм много добра. Днес се наложи да мина 11-ти маршрут 4 пъти докато го мина поне наполовина и пак не го минах чисто. То не бяха обяснения от тези които са долу къде трябва да стъпя, как да се извъртя, увисвания на въжето, почивки, чудене. В един момент ми казват да тръгна надясно, аз отивам наляво и чувам "О, Боже! Тя дори не знае посоките." В същото време ми се карат "Само да си слязла преди да го изкачиш.  Бой!" Уморих се и слязох/изпуснах. Бях с динамично въже, то се разтяга и съответно полетях надолу и настрани.
 Но тръпката, тръпката.
Даже лятото ме навиват да ходя на Камен бряг.  Катериш, катериш уморяваш се и цоп в морето.
Това  на снимката  разбира се  е  висш пилотаж за мен. Но както казва  единия от инструкторите "Нали се  кефиш. Това е най-важното."


Този сякаш е залепен с лепило:))