08 Декември 2012 Марио Варгас Льоса

Марио Варгас Льоса: „Цивилизацията на спектакъла“ е опит да се изрази чувството на загриженост, един вид безпокойство, когато виждам как онова, което се разбираше под думата „култура“ когато бях млад, се е превърнало днес в нещо принципно различно. Книгата се опитва да опише тази трансформация и да изследва последствията и превратностите на онова, което наричаме култура днес, във връзка с различни аспекти от човешката дейност – социални, политически, религиозни, сексуални и т. н. – като се предпоставя, че културата е нещо, което оцветява всичко, което вършим през живота си.

Книгата не е особено песимистична, но тя си поставя за цел да бъде смущаваща и да окуражава хората да мислят за това дали доминиращата роля, която развлечението и кресливостта (distraction) са придобили в наше време, ги е поставила и на централно място в културния ни живот. Самият аз считам, че е точно така и че това се е случило с благословията на големи части от обществото, включително и онези, които по традиция са представлявали неговите институции и културни ценности.

По мое мнение Жил Липовецки е един от днешните мислители, които са анализирали тази нова култура в най-голяма дълбочина и с най-голяма взискателност. В книгата си Империята на модата: обличането на модерната демокрация, той е описал по експертен начин нещата, от които тази нова култура се състои. И за разлика от мен той е подходил към нея без страх и ненужно усещане за тревога, а със симпатия, виждайки в нея черти, които той разглежда като силно положителни. Например, демократизиращият ефект на културата, която достига всекиго – една култура, която, за разлика от традиционната, не прави разграничения, не е монополизирана от някой елит, от котерии от учени или интелектуалци, а прониква в цялото общество, по един или друг начин.

Освен това той казва – и това е интересна и спорна гледна точка – че тази култура е довела до по-голяма индивидуална свобода. За разлика от миналото, в което индивидът е бил, в известен смисъл, затворник, израз, на една култура, днешните индивиди могат да избират сред широко разнообразие от културни възможности, като по този начин упражняват не само независимостта и свободната си воля, но и вкуса, и личните си склонности. Той твърди, че тази култура позволява на хората да търсят собственото си удоволствие в дейности, които са категоризирани като културни, но в миналото не биха били разглеждани като такива. Тези идеи са спорни: има моменти, в които те ме убеждават; в други моменти ме оставят колеблив. Мисля, че един диалог между нашите две позиции – които са различни, но могат да се допълват до известна степен – би могъл да бъде много плодотворен.

Жил Липовецки: Благодаря много, Марио, за това чудесно представяне в което се разпознавам напълно. Вие подчертавате факта, че това общество на спектакъла изправя пред предизвикателство благородния смисъл на културата. В това отношение съм съгласен с вас. Ще си позволя да доразвия тази гледна точка малко повече, понеже тя отива в посоката, върху която наблягате вие. Какво е било благородна, култура, висока култура, за хората от начеващата Модерност? Културата е представлявала новия абсолют. Докато хората от Модерността са започвали да развиват научното и демократично общество, немските романтици са създали една форма на религия чрез изкуството, чиято мисия е била да даде онова, което нито религията, нито науката са могли да предоставят. Изкуството се е превърнало в нещо свято. През седемнадесети и осемнадесети век поетът – и артистът изобщо – са онези, които сочат пътя, които казват онова, което преди тях е казвала религията.

Когато наблюдаваме какво представлява културата в света на потреблението, в света на спектакъла – онова, което вие удачно наричате „цивилизация на спектакъла“ – то това е именно срутването на този романтичен модел. Културата се превръща в единица за консумация. Вече не очакваме от нея да променя живота или света, както е смятал Рембо. Това е била задачата на поети като Бодлер, които са отхвърляли света на утилитарното. Те са вярвали, че високата култура е онова, което може да промени света, да промени живота. Днес вече никой не може реално да вярва, че културата ще промени света. Всъщност в тази посока именно обществото на развлечението, на спектакъла, е спечелило. Онова, което очакваме от културата е развлечение, една малко по-възвишена форма на забавление; онова, което реално променя живота днес е по същество капитализмът, технологиите. А културата се оказва коронната слава на всичко това.

До известна степен ние двамата споделяме една отрицателна визия за тази цивилизация на спектакъла и изобщо потребителското общество. Но в течение на годините аз се опитвах да демонстрирам и нейния положителен потенциал, въпреки всичко. Разглеждан откъм традиционния зрителен ъгъл на културата, отрицателният аспект е неоспоримо по-голям. Но животът не е само култура. Животът е и политика – за нас, демокрация – тоест нашите взаимоотношения с другите хора, със самите себе си, с нашите тела, с удоволствието и много други елементи. На това ниво вече можем да кажем, че обществото на спектакъла, потребителското общество, е създало поведенчески стереотипи, е довело до по-висока степен на автономия на индивида. Защо? Защото то е означавало срив на мега-дискурсите, на големите политически идеологии, които са ограничавали индивидите до тесен набор от правила, и ги е заменило със свободно време, с културен хедонизъм. Общо взето, хората вече не желаят да се подчиняват на авторитетите: те искат да бъдат щастливи и да търсят това щастие с всички средства, които се намират на тяхно разположение. Хедонистичното, потребителско общество, е позволило на тези стилове на живот да се увеличат и разпространят. Телевизията например е един вид гробище за високата култура, но пък тя снабдява хората и с други, различни ориентири, и открива нови хоризонти: тя позволява на индивидите да правят сравнения. На това ниво обществото на спектакъла е позволило на индивидите да станат автономни, да създадат един вид общество à la carte, в което хората сами конструират стиловете си на живот.

Мисля, че това е важен аспект, защото обществата, в които спектакълът доминира, са по принцип общества, основаващи се на съгласието, на демократичния договор. Днес социалните борби вече не завършват с кръвопролития и по всички тези места фигурата на диктатора е била отхвърлена. В този смисъл, мисля, обществото на спектакъла е позволило на демокрациите да живеят по един по-малко-трагичен, по-малко шизофреничен начин, отколкото преди.  И все пак то не ни е освободило напълно от двете основни черти – двата големи порока – на модерната епоха: революцията и национализма. Национализмите съществуват навсякъде, където преобладава обществото на спектакъла, но те не са кървави; революцията пък – голямата епопея на марксизма, великата есхатологическа[1]революционна надежда – вече не притежава много верни последователи. Припомнянето на онова, което национализмите и революциите са означавали за двадесети век ни позволява да избягваме апокалиптичните визии за обществото на спектакъла, макар че можем да продължаваме да го разглеждаме критично.

МВЛ: Това са положителните аспекти на, да я наречем така, цивилизацията на спектакъла – онези, с които аз съм напълно съгласен. Но нека да разгледаме и някои от отрицателните. Изчезването – или срутването – на високата култура е довело и до триумф на объркването. Заедно с колапса на високата култура ние станахме свидетели и на срутването на определени естетически ценности – йерархиите, които старата култура беше установила и които бяха повече или по-малко зачитани; приетият канон или ред, или степени на превъзходство, вече не съществуват. Бихме могли да кажем, че това е нещо изключително, тъй като то означава, че в настоящия момент притежаваме неограничена свобода в областта на културата, но вътре в тази свобода ние можем да бъдем и жертви на най-лошия вид простащина. И това е нещо, което наблюдаваме ежедневно. Може би най-драматичният случай са визуалните изкуства. Свободата, която те са придобили, означава, че всичко може да бъде изкуство и нищо не е; че изкуството може да бъде красиво или грозно, но няма начин да се различи едното от другото. Старият канон, който ни позволяваше да правим разлика между превъзходното, обикновеното и отвратителното, вече не съществува: днес той зависи от прищевките на потребителя. В света на изкуството объркването придобива понякога комични измерения. Както великият талант, така и мошеникът, са жертви на различни машинации; например на рекламата, която има последната дума. Вярно е, че в други области объркването не е достигнало тези крайности, но до известна степен то също си е пробило път и е създало огромна несигурност.

Ако културата е чисто развлечение, то нищо не е истински важно. Ако е въпрос на развлечение, то един измамник без съмнение може да ме развлече повече от някоя истински автентична личност. Но ако културата означава нещо повече от това, то има основания за тревога. А аз вярвам, че културата означава много повече, не само поради удоволствието, което можем да изпитаме при четенето на някое велико литературно произведение, или при гледането на великолепна опера, при слушането на красива симфония или посещението на изтънчен балет, а поради вида чувствителност, вида въображение, видовете влечение и желание, които високата култура, великото изкуство, поражда у човешките същества и им дава сила и способност да живеят по-добре. Тя ги прави способни да осъзнават много по-ясно проблемите, в които са потопени, да виждат по-ясно кое е право и кое погрешно в света, в който живеят. Чувствителността, оформена от изкуството, им позволява да се защищават по-добре и да се наслаждават повече на живота – или поне да страдат по-малко.

Говоря от личен опит. Мисля, че поради това, че съм могъл да чета и се наслаждавам на Гòнгора[2] или на джойсовия Улис, животът ми е бил обогатен в огромна степен. И не само поради удоволствието, което съм получил от тези културни преживявания, но и защото те са ми дали по-добро разбиране за неща като политика или човешки взаимоотношения, какво е справедливо и несправедливо, правилно и погрешно – и какво е много, много погрешно. Религията изчезна от живота ми когато бях много млад и на нейно място дойде една духовност, която, без онези книги, не бих притежавал. Говоря от лична гледна точка, но ако разширим това до обществото като цяло, то когато тази култура и нейните носители изчезнат, за да бъдат заменени от чисто развлечение, какво се случва с останалото? Дали чистото развлечение е в състояние да направи обществото способно да се справи с всички тези проблеми?

Аз не съм против капитализма, на негова страна съм; той е направил възможен за човечеството един невероятен напредък. Той ни е дал по-високи стандарти на живот, един вид подкрепено от наука развитие, което ни позволява да живеем несравнимо по-добре от предшествениците си. И въпреки това големите теоретици винаги са казвали, че капитализмът е студенокръвна система – такава, която създава богатство, но също и егоизъм. А това трябва да бъде балансирано от изключително богат духовен живот. Мнозина теоретици на капитализма са смятали, че този духовен път е религията; други, които не са били религиозни, са посочвали културата. Ако не искаме да достигнем точката, към която днешното общество се движи – някаква духовна празнота, в която всички отрицателни аспекти на индустриалното общество, цялата дехуманизация, която то носи със себе си, стават все по-очевидни с всеки изминал ден – аз твърдо вярвам, че най-добрият начин за противопоставяне на този егоизъм, тази самота, тази ужасна конкуренция, достигаща до крайности, е един изключително богат културен живот, в най-възвишения смисъл на думата „култура“.

За разлика от Жил аз не вярвам, че цивилизацията на спектакъла е донесла мир, ведрина и съгласие, които ще елиминират, или поне намалят, насилието. Напротив, насилието все още е тук, то е постоянно присъствие в нашите измъчвани от престъпност градове, при сексуалните престъпления и дискриминацията от всякакви видове. Има фантазми, произлизащи от икономическата криза, които водят до ксенофобия, расизъм и дискриминация. Насилието срещу сексуалните малцинства присъства, с много малки изключения, навсякъде по света. Как да обясним всичко това? Един от начините, по които това насилие се проявява, е именно срива на високата култура. Тя е, която обогатява нашите чувствителности и ни води към загриженост за големите въпроси. Една култура, която освен че е развлекателна е и ангажираща, смущаваща; която насърчава неконформизма и критическото мислене, е нещо, което изкуствата на чистото развлечение никога не би могла да бъде.

Нямам нищо против спектакъла; за мен той е нещо фантастично и ме развлича великолепно. Но ако една култура стане само това, то нещото, което ще доминира в края на краищата, ще бъде единствено конформизмът, а не ведростта; това ще бъде един вид пасивна резигнация. А в модерното капиталистическо общество чистата пасивност на индивида означава не засилване на демократичната култура, а колапс на демократичните институции; такова отношение е противоположност на творческото и критично участие на индивида в социалния, политически и граждански живот. За мен един от най-смущаващите феномени на днешното общество е откъснатостта на интелектуалците и артистите от обществените дела, тяхното абсолютно презрение към политическия живот, на който те гледат като нечист, низък и корумпиран – нещо, на което трябва да обърнат гръб, ако желаят да останат неопетнени. Как може едно демократично общество да оцелее в дългосрочен план, без участието на мислещия вид личност, на по-чувствителните, творчески, с богато въображение хора?

ГЛ: Ние често свързваме обществото на спектакъла с изчезването на идеалите. Това без съмнение е един аспект на нещата, но той не е единствения. При новото поколение ангажирани хора е налице една основа, която вече е не политическа, а е обвързана с императива на щедростта, на взаимната помощ. Съвременното общество не е синонимно с пълния цинизъм или нихилизъм. Това може и да е доминиращия му аспект, но съществуват и противоположни тенденции. Виждаме това при неправителствените организации, при доброволците, хората, които се ангажират, жертват времето си и се опитват да направят нещо и за другите, а не само за себе си. Съгласен съм, че това не е всеобщо явление, но съм удивен, че въпреки всичко обществото на спектакъла насърчава тези изяви на щедрост по целия свят. Обществото на спектакъла създава не само егоизъм, то създава и други феномени, които му помагат да балансира везните.

Имаме една по-различна версия на висока култура. Виждаме я като противотежест, като един вид спасените или противоотрова срещу смъртоносното излизане извън контрол на спектакъла и капитализма. Вие не сте против капитализма, но търсите начин да го хуманизирате. Тук ние сме в съгласие. Но не сме еднакво оптимистични. Вие смятате, че високата култура е фундаментално и същностно средство за изправяне на този аспект на капитализма. Аз съм по-скептичен; може би просто имам по-малко доверие от вас във високата култура.

Казахте много интересни неща за насилието: че в обществото на спектакъла, което е свързано и със забавлението, се появяват всевъзможни видове насилие. И въпреки това, в един от важните моменти на високата култура, Оскар Уайлд е прекарал две години в затвора, а остатъка от краткия си живот в изгнание. И високата култура е била неспособна да защити човешките същества от нацията на Гьоте и Кант от нацисткото варварство.

Аз съм човек от академичните среди, аз защищавам високата култура, но мисля, че трябва да предложим и други, по-различни пътища. Имайки пред вид объркаността на съвременния свят, онова, което трябва да направим, е да възстановим достойнството на хората и вярата им в действието. Не просто вяра в знанието и наслаждението от велики произведения. Високата култура действително помага да се създават индивидуалности, но същото прави и фактът, че индивидите се действащи лица, които конструират собствения си свят. Преподаването, обучението, трябва не просто да замира пред или да бяга от телевизията. То трябва да предостави средствата, чрез които индивидите да станат творци не само на изкуство и литература, а на всичко. Високата култура и хуманизмът трябва да функционират заедно с други неща, но ако предпоставим, че те са централни, ще се сблъскаме с проблеми. В обществото на развлечението за масите е по-трудно да участват в този културен фермент. За хора без нужното образование, да се чете Улис е трудно – но не и невъзможно. При това ние можем да живеем добре, по достоен начин, дори и ако не познаваме класиците.

Ние сме в съгласие що се отнася до диагнозата за обществото на спектакъла като произлизащо от срутването на естетическите йерархии. Но тук трябва да отстъпим малко назад и да видим, че обществото на спектакъла не е единственият виновник. Нещата са започнали с най-високата култура, с авангарда. Именно тук се е получила атаката срещу академичното изкуство, срещу „красивото“. Дюшан не е бил част от обществото на спектакъла, но именно той е открехнал вратата към идеята, че можем да сложим каквото поискаме в една изложба и то ще бъде наричано „изкуство“. Семената на колапса на естетиката и високата култура се намират вътре в самата тази култура.

В края на краищата, обществото на спектакъла не е променило естетическите йерархии особено много. Какво всъщност е направило то? Модерното общество от двадесети век е създало нещо нечувано в историята: „изкуството за масите“. Да вземем например киното. Един филм е творба, предназначена за всекиго, независимо от културния му багаж; не е нужно човек да е чел класиците, за да може да я оцени. Киното не е променило естетиката; то е създало нещо по-различно. Създало е изкуство на развлечението, което може да ни даде посредствени творби, но също и велики неща. И във все по-голяма степен, именно средните филми – творби, които не са нито велики, нито лоши, пораждат емоции и карат хората да мислят.

МВЛ: Радвам се, че Жил засегна темата за нацизма. Първото нещо, което нацизмът е извършил след идването си на власт е било гигантското изгаряне на книги пред университета в Берлин, при което практически цялата велика културна традиция на Германия е била захвърлена на огромна клада. Нацизмът не е единственото тоталитарно движение, което е изпитвало огромно недоверие към артистичните творби, философското мислене или артистите, отнасящи се повече или по-малко критично към собствените си времена, към собственото си общество; артисти, които то разбира се е преследвало по най-брутален начин.

Поради огромното им недоверие към културата, първото нещо, което вършат всички авторитарни общества е да създадат системи за цензура. И те имат право да виждат огромна заплаха в културата. Оттук и Инквизицията – институция, създадена за да потиска свободното разпространение на идеи и вярвания, да затвори мисълта, интелектуалния и духовен живот в рамките на определени норми, които отговарят на разбиранията на властта. Това е нещото, което са правили комунизмът, фашизмът, нацизмът, всички диктатури, които са съществували някога. Тук имаме демонстрация на важността, която притежава една богата, високо творческа и свободна култура. Всъщност, това, че богатата и високо творческа култура може да бъде единствено свободна, е едно от основните положения на свободата. Ако тази култура изчезне, то е защото свободата е изчезнала в сърцето на онова общество. Свободата може да изчезне в ръцете на един брутален тоталитарен режим – Хитлер, Сталин, Фидел Кастро, Мао Цзе Дун – но тя може да изчезне и по други начини. Ако достигнем разбирането, че за определени хора, които не притежават необходимата култура, Джойс, Елиот и Пруст са напълно безполезни и не служат за нищо, и че тези хора имат непосредствени грижи, които са много по-належащи, обществото става все по бедно, чрез една комбинация от лекомислие и снобизъм. Този вид мислене е опасно. Аз вярвам, че Пруст е важен за всекиго; и макар че някои хора може и да не могат да четат, онова, което Пруст казва, е от полза и за тях, въпреки че не са в състояние да го четат. Той е създал един вид чувствителност към определени неща, която прави хората, способни да бъдат достигнати от това, да бъдат и по-чувствителни към ситуацията на по-бедните от тях хора. И той ги е накарал да осъзнаят, че има определени човешки права. Този вид чувствителност е резултат от културата. Когато културата не стои зад този вид чувствителност, тя е изключително отслабена. Това обяснява защо, въпреки че Европа е преминала през бруталното преживяване на Холокоста, антисемитизмът не само не е изчезнал, но и периодически се появява отново. То обяснява защо ксенофобията, която е универсална слабост, избухва отново, и то не в примитивни, некултурни общества, а в изключително развити, и то именно в онези техни части, които Пруст, Елиот или Улис на Джойс никога не достигат.

Високата култура е неотделима от свободата. Високата култура винаги е била критична, винаги е била резултат от неконформизъм и негов източник. Човек не може да чете Кафка, Толстой или Флобер и да не бъде убеден, че светът е зле устроен, че в сравнение с неща, които в литературата са толкова красиви, перфектни, елегантни, където всичко е елегантно – грозното и лошото също е елегантно и красиво – че реалният свят е посредствен. Това създава у нас мощно чувство за неконформизъм, за съпротива и отхвърляне на действителната реалност. Това е основният източник на прогреса и свободата, не само в материалната област, но и в областта на човешките права и демократическите институции. Защитата на високата култура е свързана с тази велика загриженост за свободата и демокрацията.

Вярно е, че в култивираните общества от миналото са се случвали чудовищни социални и икономически несправедливости. Но какво ни е накарало да осъзнаем, че тези несправедливости са се случвали? Културата. Културата ни е дала чувствителността и рационалността, които ни карат да осъзнаваме какво се случва наоколо. Културата е онази, която ни е накарала да осъзнаем, че робството е нещо несправедливо и че трябва да му сложим край; че колониализмът е несправедлив, че трябва да приключим и с него; че всички форми на расизъм и дискриминация са несправедливи и насилствени. Когато Пруст е пишел В търсене на изгубеното време, той не е знаел, че работи за свободата и справедливостта, но го е правел. Това са правили и Рембранд и Микеланджело, а също и Вагнер, когато е композирал музиката си, ако и да е бил расист. Същото се отнася до всички велики артисти, велики мислители, велики начинатели. Тяхната функция не е същата като на технократите и учените, въпреки изключителния принос на тия последните за човечеството; те са специалисти и тяхната работа се движи по права линия Работата на великите хуманисти, от друга страна, се движи в повече от едно направление; тя е ориентирана към обществото като цяло и до известна степен определя общите знаменатели, които са се изгубили с модернизацията и индустриализацията. Модерното общество сегрегира и разделя индивидите; ето защо е важно да се има общ определител, който да ни кара да се чувстваме свързано-отговорни и настроени братски, защото именно това е, което създава общността на интересите ни. Само културата създава тази общност на интересите; тя никога не е утвърждавана чрез технологията или науката, които създават специалисти с взаимно несъвместими, водонепроницаеми разделителни стени помежду им.

Защитата на високата култура изисква да се защищава не само един малък елит, който се наслаждава на продуктите на високата култура, но да се защищават и неща тъй фундаментални за човечеството като свободата и демократичната култура. Високата култура ни защищава срещу тоталитаризма и авторитаризма, но също и срещу сектантството и догмата.

Жил Липовецки внушава, че идеологиите – пред които аз изпитвам същото недоверие и страх – са били подкопани от културата на спектакъла; че обществото на спектакъла е било по-ефективно от рационалните, демократични аргументи в борбата против великите утопични идеологии. Ако едно от постиженията на обществото на спектакъла – и неговата необходимост от отвличане на вниманието, развлечение, мода, моментално удоволствие – е било постепенното разпадане и изчезване на много идеологии, то това наистина е нещо, което трябва да възхваляваме. Колапсът на големите идеологии е колапс на един от големите източници на война и насилие в модерното общество.

ГЛ: Марио засегна един пункт, с който съм в пълно съгласие: фактът, че ние сме модерни мъже и жени е нещо, което дължим на високата култура. Дължим го на философията и литературата. Демокрацията, човешките права и хуманизмът не са се появили просто така. Те идват от едно огромно смешение на идеи, от една модерна чувствителност, създадена от философи и писатели, а именно това е нещото, което е оформило хуманистичния, индивидуалистичен и демократичен космос. Модерният свят произлиза от умовете на определени мислители, които са посели семето; хора, които са предоставили кода за едно общество, притежаващо основанията си не в Отвъдното, а вътре в самото себе си, чрез признаването на свободата, достойнството и равенството на всички. Това интелектуално изобретение е нещо, което дължим на високата култура. По този въпрос сме на едно и също мнение, също както и при твърдението, че творческите способности трябва да бъдат защищавани като мотор на свободата.

От друга страна, аз не съм напълно убеден, че високата култура ни предпазва от изблици на тоталитарно насилие от един или друг вид. Високата култура поражда свобода, но тя често може да бъде, както би казал Кант, осакатена от заплахи на властта или частни интереси. Днес не само високата култура е онази, която защищава ценностите, които самият вие обичате и цените също толкова, колкото и аз; телевизията, киното и един широк спектър от продукти на масовите медии също възхваляват човешките права и достойнство. Не е нужно това да бъдат непременно произведения, които ще бъдат осветени от историята, но въпреки всичко те разпространяват хуманистична идеология. Изненадан съм когато гледам филми на Спилбърг. Те не са висока култура, това са касови хитове, които струват милиони долари, за да бъдат произведени. Но те разпространяват хуманистични идеи и демократични образи, а ценностите, които първоначално са били оформени от високата култура, се предават в обществото.

Потребителското общество, обществото на спектакъла – те са до голяма степен едно и също нещо – е допринесло с много неща: то е създало благосъстояние, позволило е на хората да споделят мненията си, разрушило е големите идеологии и е дало на хората повече автономност. Но това не е достатъчно. Обществото на спектакъла, което обещава щастие, не може да изпълни обещанието си. Но пък ние не можем да демонизираме потребителското общество, не трябва да изхвърляме бебето заедно с водата от ваната. Трябва да търсим положителните неща в това общество – свободата, дългия живот, разнообразието от житейски стилове – но също така трябва да разбираме – и тук вече сме в съгласие – че светът на потреблението не е в състояние да изпълни най-високите стремежи на хората. Защото те не са само консуматори, но потребителското общество ги третира като такива. Каква е разликата между потребителя и индивида? Много голяма. Имайки пред вид хуманистичната перспектива и наследството на високата култура, ние очакваме хората да бъдат съзидателни, да измислят нови неща, да имат ценности. Потребителското общество не се грижи за тези неща, така че ние виждаме множество движения, които се ангажират, предлагат идеи, действат. Хората имат нужда да се ангажират.

Чрез Интернет и новите средства за комуникация ние виждаме огромното развитие, постигано от млади аматьори, които създават неща – видеоклипове, кратки филми, музика. Не всички тези неща са брилянтни, но тази дейност ни показва, че онова, което Ницше наричаше „воля за власт“ днес е воля за творчество. Тази воля е нещо, което потребителското общество не е разрушило, нито пък е успяло да превърне хората в единици, желаещи маркови стоки. Хората продължават да искат да направят нещо от животите си. Именно това е нещото, което преподаването, обучението, трябва да направи: да предостави на хората, където и да са, инструментите, с които да направят нещо от животите си, а не просто да бъдат потребители на маркови имена и моди. Имаме да изпълняваме огромна задача.

Глобалната система на капитализма смалява пространството за маневриране, стеснява възможностите за действие, но в културата ние можем да вършим различни неща; образованието може да действа. Това е едно от големите предизвикателства на двадесет и първи век. Обществото няма да бъде оформено единствено от технологиите, а и от хора, които имат свои собствени представи и желания. Образованието трябва да помогне на хората да постигнат това. Високата култура е едно от средствата, но тя не е единственото. Трябва да преосмислим начина, по който преподаваме в ерата на Интернет. Трябва да мислим за онова, което образованието е в едно дезориентирано общество, което вече не притежава ориентирите, които е имало някога. Това е гигантска задача, но пък тя ще оформи утрешния свят.

МВЛ: Напълно съм съгласен. Модерното индустриално общество, пазарно общество, обществото на напредналите страни, е подобрило условията за живот на отделните човешки същества в огромна степен. Но то в никакъв случай не е дало щастието, което хората търсят като своя окончателна съдба. Липсва именно нещото, което минава под името „богат духовен живот“. Религията предоставя това за част от обществото – частта, която смята, че материалното й съществуване е довеждано до пълнота чрез вярата – но все още си остава и една огромна част, която религията не докосва, на която тя не казва нищо, и именно там културата трябва да играе фундаментална роля.

Образованието, съгласен съм, трябва да бъде един от основните инструменти, чрез които модерното общество постепенно да запълва този духовен вакуум. Но ако има нещо, което се намира в криза в модерното общество, то е именно образованието. Няма нито една страна по света, чиято образователна система да не говори за дълбока криза, поради простата причина, че не знаем коя е най-добрата и практична система – системата, която от една страна ще създаде техниците и професионалистите, от които обществото се нуждае, а от друга ще запълни дупките, които това модерно общество има в духовната сфера. Образованието е в криза, понеже е неспособно да намери формула, която може да сведе до едно тези две цели. Именно тук трябва да работим, ако искаме модерно общество, способно да задоволи материалните нужди на мъже и жени, но и да запълни духовния вакуум. Образованието е абсолютно фундаментално, но заедно с него са фундаментални и семейството, и индивида – а това изисква постигането на определен консенсус когато става дума за създаване на програми, които да направляват живота на нашите училища, институти и университети. Тук цари огромно объркване, но ако би имало поне осъзнаване на факта, че именно в образованието трябва да бъдем креативни и функционални, според мен вече ще сме направили гигантска крачка напред. Във всеки случай, макар че на повърхността различията между двама ни може и да изглеждат големи, Жил и аз сме съгласни, че е необходимо да се четат Пруст, Джойс и Рембо; че онова, което са мислили Кант, Попър или Ницше, са ценни неща, в този ден и в това време, и че те могат да ни помогнат да създадем онези образователни програми, на които да се облегне обществото на бъдещето, ако би искало да бъде по-малко насилническо и нещастно от днешното.

Разговорът е проведен в института Сервантес в Мадрид, на 24 април 2012

Източник

[1] Отнасяща се до края на света. Бел. пр.

[2] Луис де Гòнгора, испански бароков поет. Бел. пр.Жил Липовецки е френски философ, писател и социолог, професор в университета Гренобъл.

ЗА АВТОРА:

Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.

    Изкуството вероятно е възникнало от вътрешната потребност на индивида да изрази себе си, да се легитимира и реализира като личност и творчески субект, да направи своите идеи, представи и светоусещане достояние на другите и да демонстрира способностите си пред тях. Със специфичните си средства и възможности то е дало възможност на хората да оставят за следващите поколения натрупаните опит, знания и умения и да ги запазят за бъдещето. Постепенно изкуството се е утвърдило като част от културата и се е превърнало в обществено съзнание и необходимост, в съвест на човешкия колектив. В частност то е изява на личността, но като цяло се явява еманация на културното развитие на обществото. Тоест, изкуството е отражение на духовното равнище на дадения социум.

    Предполага се, че в първобитните общества изкуството се е зародило като способ за решаване на практически задачи. Една от целите му много вероятно е била да привлича вниманието на околните – мъжките или женските индивиди – към субекта, притежаващ някакъв необичайно изглеждащ за тогавашното ежедневие предмет. Такава вещ може да примамва и съблазнява останалите с необикновени цветове, линии и форми – нещо, което, между другото, не е чуждо и на днешните хора. Умеещият да създава такива неща (като огърлиците от раковини , намерени в Южна Африка и датирани около 75 хил. години преди новата ера) сигурно е бил уважаван, тъй като предметите на неговата дейност са били търсени и харесвани, а и в онези времена такива способности са били приписвани на мистични сили.

    Утилитарният генезис на изкуството се открива и в изображенията на ловни сцени, хора в животински маски, пронизани от стрели животни, които са свързани с ритуални обряди, предназначени да осигурят успех в лова, който е бил основно средство за препитание на древните хора. Възможно е някои от тези пиктограми да са свързани с култа към тотема – звяра, покровител на племето, на който са принасяни жертви.

    Татуировките и обичаят да се носят разни украшения също са продиктувани от необходимости – да предизвикват страх у врага, да служат като свещени символи и амулети, предпазващи от болести, зли духове, смърт, да свидетелстват за подвизите на ловеца или вòйна т. н. Рисунките на древните австралийски аборигени, откривани по скали и стени на пещери, които днес продължават да се практикуват от техните наследници, използващи същите материали и техника, всъщност представляват картинни разкази. Но сами по себе си те нямат особен смисъл – трябва да съпроводени със строго определени танцови движения, звуци от музикални инструменти и напеви. Това визуално и звуково представление съдържа конкретно послание и се изпълнява в точен момент от годината. Неговата цел не е да осигури наслада на присъстващите, а да им внуши идеи и знания, с чиято помощ ще бъде гарантирано оцеляването на общността.

    Виждаме, че в първоначалната си форма изкуството е имало чисто практическа функция. Но този утилитарно-познавателен подход на древните хора все още не представлява истинско изкуство – това, което изразява и предизвиква чисто естетически усещания. Но то е основата, върху която са изградени следващите нива; то е фундамента, върху който лежат всички дейности и форми на художественото творчество до наши дни.

    Несъмнено древните ни предци са притежавали умствения капацитет на съвременните хора. Но за разлика от нас техните познания за заобикалящата ги действителност са били много по-бедни и наивни. Неможейки да си обяснят природата на явленията и процесите в околния им свят, те си създавали представи, съответстващи на малкия обем знания и опит, с който разполагат. Нашите прадеди са смятали, че освен видимия физически свят, съществува и друг – духовен, мистичен и невидим такъв. Като причинители на събитията в природата са припознавали тайни и незрими сили, криещи се в скали, живи твари, реки, дървета. Неспособни да им противодействуват физически, те са се опитвали да ги омилостивят по своеобразен начин. Затова и голяма част от произведенията на първобитните творци са били създадени да служат за магически ритуали. Чрез рисунки и скулптури и съпътстващите ги церемонии е трябвало да бъде обезпечена сполука за ловуващите, благоразположението на духовете, здраве и плодовитост, закрила от стихиите и дивите зверове, спасение от враговете и др. под. Така от хаоса на обърканите и примитивни представи на предисторическия човек е възникнала първобитната магия, станала родоначалник на религията. Тя е била призвана да помага за осъществяване на най-важните и опасни начинания, поради което е имала и първенстваща роля в тогавашните общества. Оттогава религията и изкуството са интимни спътници в многовековния път на човечеството.

    Любопитно е, че най-ранните следи от творческа дейност на древните хора представляват предимно изображения на животни под формата на скални и пещерни рисунки, статуетки от глина или камък, изрязани от кост и рогове фигурки или издълбани с остър предмет върху тези материали животински образи. Както днес, така и тогава човекът е изобразявал този обект, който е приковавал основно вниманието му. За индивида от палеолита това е бил елена, бизона, коня и други животни, които са били най-важният източник на хранителни вещества. Прави впечатление, че кръгът на представяните животни е ограничен преимуществено до тези видове, които са представлявали непосредствен интерес като основен източник за съществувание. От успеха на улова им е зависило оцеляването на цялата група – както на самите ловци, така и на жените, децата и по-възрасните индивиди. Ловът е бил основният фактор и около него се е въртяла цялата дейност на общността. Но тъй като той често е бил несполучлив поради използваните примитивни пособия и техники, гладът, болестите и смъртта са били неизменна част от живота на хората от каменната ера. Ето защо е било изключително важно да се осигури късмет на ловците. Понеже не притежавали някакъв друг способ да повлияят на природните сили, предците ни са се опитвали да ги омилостивят, принасяйки им жертви и изпълнявайки ритуали. Тези магически обреди се състояли от танцови движения и стъпки, съпроводени от звуците на груби инструменти, а участниците са изрисували телата и лицата си с бои, а някои са носели и маски. По този начин жизнените потребности на членовете на древните общества са изисквали от тях да проявяват творческа активност, която в своя първичен вид е била с изцяло лукративен характер, но всъщност представлява зародишът на изкуството, каквото го познаваме днес.

    Понеже животът на нашите древни прадеди е бил неразривно свързан със суровата и враждебна към тях природа, чиито закони по никакъв начин не са могли да си обяснят с оскъдните си познания, те са прибягвали до магията в опит да повлияят позитивно на събитията. Чародейството се е превърнало в неразривна част от тяхното всекидневие, към което са се обръщали в най-сюблимните моменти от жизнения си път.

    С разрастването на човешките популации, а с това и с усложняването на обществените взаимоотношения, настъпва развитие и на първобитната магия. Оттърсвайки се постепенно от първоначалната си примитивност, тя се разгръща в по-комплицирана система от митологически представи и култове, които предполагат наличието на втори свят, тайнствен и неприличащ на реалния. Във връзка с усложняването на култовете се появява и група от жреци и магове, за които тази дейност се превръща в средство за препитание, в основно занятие и „професия”. Използвайки специфични прийоми, те допълнително внасят мъглявост и неяснота в представите на съплеменниците си, които и без това са твърде елементарни и наивни. За да затвърди позиците си, от които извлича определени облаги, тази прослойка прибягва до помощта на изкуството, с което и никога не се е разделяла. Със средствата, които владее, то трябва да придаде по-голяма тежест и внушителност на тяхната по същество несъстоятелна и неособено полезна за колектива дейност. Изкуството трябва да създаде впечатление у членовете на общността, че кастата на жреците е жизнено необходима за неговото оцеляване. Именно поради тази причина се налага то да сътворява все по впечатляващи и грандиозни произведения, чиято цел е да внушава страхопочитание и боязън, смирение и покорство.

    Неслучайно след трансформирането на примитивната магия в сложна система от култове се случва метаморфоза и в областта на изкуството. В най-ранния вариант е било необходимо възможно най-реалистично изобразяване на звяра с надеждата, че това ще улесни неговото убиване. Тази натуралистичност се открива в най-раннитеизображения, открити на различни места, и е характерна за този период. Тоест, изкуството тук е имало чисто прагматичен характер и е служило на практическите цели и необходимости на целия колектив. На следващия етап обаче, в периода на възникване на култовете, изображението става идол, фетиш, въплъщение на загадъчни тъмни сили. Идеите, представите и понятийния апарат за тях са инициирани от зараждащото се шаманско съсловие, чиито интереси то обслужва. За тези цели изкуството вече не трябва да е носител на реализъм и затова то постепенно се преобразява във далечно фантастично подобие на действителността. Откритията показват, че култовите изображения на всички тогавашни народи са силно деформирани и се отдалечават от реалностите на живота.

    В представите на древните хора светът е бил изпълнен с фантастични, свръхестествени измислени образи. Това е следствие от неразбирането на природните закономерности, нуждата от обяснение на които принуждава въображението им да ражда несъществуващи персонажи и сюжети. Наивността и невежеството им биват умело използвани от религиозните дейци, които успяват да заменят реалния свят с илюзорен, призрачен такъв, представяйки своите изкуствени и въображаеми фантоми за „висша реалност”. За целите на тази кауза религията се е нуждаела от услугите на изкуството, което има силата да въздейства мощно върху масовото съзнание. От своя страна религията е можела да предложи на твореца, възлагайки му някакъв ангажимент, препитание, възможност за изява и протежиране. Така тя, разполагайки с мотива и с материалните средства, се превръща в основен потребител на продуктите на изкуството. Между двете възниква здрава симбиотична връзка, родила едни от най-великите произведения на човешката цивилизация.

    Тайната на успеха на религията се крие в това, че тя дава на прасторическия човек онова, от което се нуждае – обяснение на явленията, чийто характер му е неизвестен. Практически тя му предлага цялостна концепция за всичко, което го вълнува – за целия познат и непознат свят. Въпреки наивността на нейната обосновка, тя бива възприемана лесно от хората поради  слабата им информираност и повърхностната им представа за заобикалящата ги среда. Човекът от тази далечна епоха е като дете, което, по причина на своята неопитност, вярва във фантастичните приказки, с помощта на които задоволяват любопитството му. Но целта на тези утопични внушения не е просто да заситят неговия интерес, а да го вкарат в определени рамки, да го подчинят на определени правила. След „опитомяването” му той вече лесно може да бъде впряган в ралото на религията.

    Следващите епохи в развитието на човешката цивилизация – античността и средновековието – също показват тясното сътрудничество между религиозните институции и художественото творчество. През феодализма основни консуматори на изкуство са били родовата и поземлена аристокрация и църковните деятели, които единствено са разполагали с финансовите средства за това. Но освен парични ресурси, те са притежавали и необходимия критериен инструментариум, с който да оценяват произведенията на изкуството. Този елит от най-ранна възраст е бил възпитаван и образован в основните науки и изкуства, и на практика е бил единствената част (извънредно малък процент) от населението, способна да разбере и оцени една художествена творба. Средновековните творци са работили изключително за тази взискателна и естетически грамотна прослойка. Не е било възможно на поръчителя да бъде предложено нещо, което не отговаря на естетическите критерии на времето, които са се определяли именно от вкусовете на аристокрацията. Претенциозността на работодателите е принуждавала творците непрекъснато да повишават своята квалификация и да търсят нови похвати, с които да отговарят на все по-високите изисквания.

   Освен това религиозният плам на епохата е определял и тематичната насоченост на произведенията. Вярата в единния Бог е била водещият мотив във всички човешки дейности, в това число и в изкуството. Творците не са пресъздавали насила библейски персонажи и сцени – те са вярвали дълбоко в тяхното съществувание. И тъй като Бог е съвършенство, те са се стремели да го изобразят и постигнат в работите си. Този върховен идеал и стремлението към недостижимото са причина за търсенето на способи да се пресъздаде красотата в най-висшите и форми. В онези времена са открити едни от най-ценните инструменти за възпроизвеждане на реалистични образи, отговарящи на представата на медиевисткото общество за красиво – пропорциите и перспективата. Те и до днес остават основни критерии за оценяване на произведенията на изобразителното изкуство.

   Конкуренцията тогава е била особено силна и е карала творците да се съревновават за благоразположението на малкото потребители на техни произведения. А конкурентната среда винаги действа благотворно върху качеството на крайния продукт. Именно тази благодатна атмосфера – амалгама от висши идеали, особено взискателни и естетически чувствителни клиенти и остра конкурентна борба – е основният фактор, довел до създаването на едни от най-изумителните художествени творби в човешката история. Произведенията на тогавашните художествени деятели – художници, поети, композитори – остават ненадминати и до днес, заради искрената  им амбиция да търсят красотата, хармонията, симетрията като въплъщение на Божието съвършенство, и да ги претворят в своите творби.

    Но тази тенденция по-късно постепенно затихва и почти напълно изчезва в днешно време, превръщайки съвременното изкуство в жалка гротеска, в изродена форма на истинското изкуство – класическото. Това, разбира се, има своите причини и те трябва да се търсят в появата на нови икономически и политически взаимоотношения и порядки в късното средновековие, които довеждат и до размествания в културния дискурс. Зараждането на капитализма създава и изтиква на преден план една нова прослойка, която оттук нататък ще играе основна роля в определяне на обществените вкусове. Буржоазията е цяла нова класа, която търси всячески място сред елита, който дотогава изцяло се е състоял от аристократи и висши свещенослужители. Опитвайки се да им подражават, буржоата копират дословно техните навици, маниери, облекло, начин на изразяване и т. н. С това посъбралият богатство, но не притежаващ все още признание и политическа власт, капиталист се стреми да се впише във висшата класа. Но въпреки имотността си, той не разполага с някои основни белези на аристокрацията – образование, възпитание, културни традиции, естетически вкус и взискателност. Това го прави само имитатор на външните черти на елита, без да носи в себе си и без да е способен да разбере неговите изконни вътрешни характеристики. В притежанието на предмети на изкуството снобът вижда възможност да се припознае като аристократ и да компенсира неблагородния си произход. Но бедните му духовни познания и интереси го правят лесна плячка за самозвани творци, които успяват да му пробутат евтините си фабрикати. И тъй като буржоазната класа постоянно се разраства, пропорционално с нея нараства и армията на мнимите труженици на изкуството, които се прехранват от нейното невежество. Започват да се появяват и нови спекуланти, които бързат да приберат част от плячката в ролята на посредници. Така се създават и художествените галерии и музеи, които са предназначени за публично излагане и продажба на произведения на изкуството. Тъй като в епохата на феодалния строй аристократите сами са били притежатели на такива произведения, тези културни институти не са били необходими. А и останалото население, състоящо се от неграмотни селяни, не е имало средствата и духовната необходимост да посещава такива места, дори и да съществуваха.

    Ето че от естетическата ограниченост и духовна нищета на перманентно появяващите се богаташи започва да се прехранва цяла каста от фалшиви художници и алчни гешефтари. Формира се нова индустрия за производство и пласмент на фиктивни художествени произведения, едно от най-силните оръжия на която е тоталната реклама. Ситуацията днес не се е подобрила. Напротив.

    Глобализиращият се свят създава условия за бързо забогатяване на много хора, голяма част от които са културно неграмотни. Това ги прави потенциални жертви на ловки спекуланти, възползващи се от тяхната естетическа индиферентност и неутолимо желание да демонстрират принадлежност към елита. Баснословните цени на придобиваните от тях продукти привлича върху техните особи фокуса на медиите и обществеността – нещо, за което всяко парвеню бленува. Така започва една надпревара за покоряване на поредния ценови връх, което осигурява привличането на всеобщото внимание. А от това извличат финансова изгода лукавите търгаши, които изкуствено раздухват тази меркантилна истерия. По неестествен начин и напълно незаслужено се раздухват имената на определни актьори от този комедиен фарс, повишавайки до изумителни висоти финансовата стойност на техните фалшификати. Рекламата превръща имената им в икони, в новите богове на съвременния консуматор. И както в миналото всеобщата пропаганда на църквата е създавала светци, така днес тоталната реклама ражда идолите на новото поколение, заради които някои съвременни пилигрими посещават новите свещени места за поклонение – художествените галерии за модерно изкуство. А това пълни джобовете на търговци и бездарни фигуранти.

    Но докато има изгода в този бизнес, докато има лековерни и неуки в естетическо отношение потребители и поклонници, тази откровена измама и подмяна на ценности, понятия и критерии ще продължава. Единствено от нас зависи самозванците и шарлатаните да бъдат изобличени, а талантливите творци и обичащите искрено изкуството и разбиращи неговата същност хора да отхвърлят тиранията на това чудовище.

    Несъмнено модерното изкуство е ярко и забележимо явление на съвременния културен хоризонт. Това, което го прави толкова популярно, е неизменното му присъствие в нашето ежедневие. Неговите проявления са се превърнали в твърде познати, фамилиарни образи, в икони на нашето време. То ни гледа от кориците и страниците на списания, вестници и книги, от телевизионния и компютърния екран, от плакати и афиши, от реклами и билбордове. Може да се види дори в обществени учреждения и места за отдих и забавление. За разлика от класическото изкуство, поставено своевременно в миманса, съвременното е излязло далеч извън музеите и галериите и шествува победоносно по света. Благодарение на широката си застъпеност и всеобхватност то е станало наш инстинкт, наша втора природа, която предопределя вкусовете и избора ни. А те се ограничават винаги от предлагането, което сега изцяло е съставено от продукти, произведени по модните днес тенденции. Както знаем, човешкото съзнание се обуславя от битието, от това, което го заобикаля. Когато сме обградени, дори обсадени от съвременно изкуство, ние започваме да мислим с неговите категории и критерии. То става нашата база за сравнение, чрез която измерваме и оценяваме културното пространство около нас.

    Фокусът тук е върху онези, лежащи на повърхността най-актуални форми, проявления и тенденции, които определят модата в изкуството поне през последния век. Тяхната бодяща очите посредственост и естетическа нищета е симптом за тежката криза, в която е изпаднала световната култура. Изключително тревожна е безпардонността, с която бива налагана на обществото тази пошла симулация на художественост. И макар да се визира изкуството като цяло, за по добра нагледност ще използваме примери от живописта и нейния понятиен инструментариум.

    Изкуството на новото време представлява лабилна и аморфна система, в която напълно отсъствува механизъм за отсяване на доброкачествените продукти от замърсителите. Това дава възможност всякакви безобразни изделия да бъдат манифестирани като изкуство и котирани на пазара за такива произведения. Създава се впечатление, че в тази сфера отсъствува и не е необходима оценъчна база, възоснова на която да се извърши критичен анализ на една творба. От това следва, че всичко, което си е самопоставило щампа „изкуство”, непременно е такова. Очевидно е, че подобна безкритичност и липса на критерии е недопустима, защото става благодатна почва за лумпенизация на изкуството и на културата като цяло. Плодовете на този хаос се проявяват в творенията на съвременните културтрегери и представляват пълно отрицание на самото изкуство. 

    Има една важна причина (освен финансовите облаги, разбира се, които са основният мотиватор на днешните дейци на изкуството), поради която съвременното изкуство (колкото и общ да е тоя термин) се приема така благосклонно дори и в най-чудатите си форми, които го отдалечават безкрайно от истинските прояви на такова – толкова далеко, колкото са във функционално отношение близките иначе по звучене понятия стол и електрически стол. В огромна част от произведенията на изобразителното изкуство, създадени през последните сто години, пропорциите и перспективата, ако изобщо присъстват, са силно деформирани. Безпределно лесно е да се сътвори или наподоби такова изображение, защото за това практически не са необходими и не се спазват никакви правила и критерии. Но далеч по-трудно е да се изработи нещо, в което перспективата и пропорциите са стриктно спазени (или поне отклоненията от тях не дразнят възприятията), да му се придаде динамика, живот, да се одухотвори. Всеки, който може да държи четка, има зрение и разполага с необходимите пособия, може да нахвърля нещо върху платното. Липсата на критерии и коректив не позволява адекватна оценка на получения продукт и той спокойно може да бъде обявен за шедьовър, а създателят му – за гений, стига да бъде подходящо представен и достатъчно упорито натрапван на публиката. А изкуството трябва да бъде проява на съвършено владеене на материята, задълбочени познания за характеристиките на изобразявания предмет, много високи технически умения, обективно представяне на обекта или композицията от такива, фин естетически усет. Но сегашния критериен дефицит позволява на всеки, надраскал нещо, да се мери с авторитетите на модерното изкуство – просто защото и техните прословути изделия представляват откровени драсканици. Така всяка бездарна цапаница може да се равнява с друга такава, авторството на която принадлежи на някое популярно артистично име, която обаче с помощта на подходяща реклама е придобила широка известност и висока цена. Всеки може да се чувствува част от „елита”, съзнавайки, че разликата между неговия продукт и този, принадлежащ на някой прехвален творец, е само качеството на PR-а.

    Но няма никаква причина да приветствуваме като творец всеки, който е хванал четката и е решил чрез нея да представи вижданията си. Първо, той може да няма таланта и уменията да го прави, и второ, дори и да притежава определени заложби, е възможно идеите му да са твърде ограничени и простовати. И в двата случая ще имаме някакъв продукт, но качеството му би било далече от истинското изкуство.

    Тази оценъчна недостатъчност дава шанс на всякакви самозванци да се подвизават на това поприще. Фабрикатите им биват пространно популяризирани, защото ще донесат печалба не само на тях, но и на продавачите на „въздух”. 

    Низвергването на утвърдените естетически стандарти и критерии оставя много хора със съвсем погрешното впечатление, че с изкуство може да се занимава всеки, който пожелае. Мнозина мислят, че отношението към изкуството може да се сравни с това към вкусовете и ароматите – т.е. всеки си има свои лични предпочитания и се ръководи само от тях. Разликата обаче е съществена и се състои в това, че изкуството е напълно съзнателна творческа деятелност и като такава следва да се подчинява на определени критерии. Последните са формирани в продължение на хилядолетия и тяхното пренебрегване би било фатално. Резултатът от такова неглижиране би бил подобен на последствията от неспазването на установените архитектурни норми при проектирането и изграждането на здание – а именно колапс на конструкцията. Точно такъв ефект се наблюдава в съвременното изкуство вследствие на анархията, предизвикана от разрушаването на старата, дълго изграждана оценъчна система.

    Изкуството на новото време представлява прогнила и паянтова постройка, която се крепи единствено от користни интереси и финансови изгоди. Причината да не бъде срутена досега е в унищожаването на естетическите критерии в общественото съзнание. Мерките и ориентирите предвидливо са отстранени, за да се пресече всяка възможност за правилно оценяване, което би разкрило несъстоятелността на модерното изкуство. Все едно при скок на дължина да не разполагаме с уред за измерване на разстояния. Тогава всеки от присъствуващите ще преценява резултатите от своята гледна точка и от позиция на собствените си пристрастия. Тоест, ще се получи пълен хаос. Ето такова е състоянието на изкуството в днешно време.

    В голямо заблуждение е изпаднал онзи, който смята, че изкуството е нива, в която може да гази всеки. Въпреки че може да носи финансови облаги, никога те не могат да бъдат водещият мотив за неговите (на изкуството) истински прояви. Вдъхновение могат да бъдат само конкретни идеи и представи, които отразяват естетическите идеали на субекта. При това тези идеали не бива да бъдат посредствени и примитивни, като освен всичко друго трябва да са и великолепно майсторски и вярно пресъздадени.

    Недопустимо е всеки, решил да изложи по един или друг начин циркулиращите в съзнанието му образи, да бъде творец. Не може виденията на някой болен или лишен от въображение разум, изобразени в най-груби, осакатени и неправилни форми, да се приемат за изкуство. Ако дори само за миг допуснем, че това е възможно, тогава излиза, че всеки би могъл да прави изкуство. А това е немислимо, направо абсурдно. Изкуство е само това, което демонстрира невероятна естетическа изтънченост и възвишен идеал за красота, съчетани с изумителна способност да ги представя чрез реалистични образи на публиката. А това е във възможностите на малцина. Ето защо изкуството е сцена, на която могат и имат право да се изявяват само избрани, докоснати от провидението хора.

    Изкуството предполага и изисква много високо майсторство при реализация на творческия замисъл. Как тогава да приемем за такова онези продукти, които изглеждат излезли като че ли от изпод ръцете на невръстни деца или сътворени от примат с четка в ръка?

    Стремежът към оригиналност, който е неизменно явление в проявленията на модерния art, въобще не може да бъде основополагащ мотив за твореца. Оригинално може да бъде и заливането на платното с кофа боя, но нима това е изкуство? Оригинално би било и възпроизвеждането на обектите с безобразно размазани и безформени контури или в обратно положение на обичайното им състояние. Но нима в това има и капка естетика? Тоест, оригиналнеченето не може да бъде самоцел и не може да бъде критерий за дефинирането на твореца. По скоро това е способ за прикриване на бездарността и за привличане вниманието на невежата публика, която в голямата си част също страда от естетически дефицит. Екстравагантността е отличителен белег на безидейността, естетическата недостатъчност, духовната нищета и техническата неграмотност на индивида. Тя е подсъзнателно средство за свръхкомпенсация на тия творчески и личностни недостатъци и комплекси.

    Всяко творение всъщност е показател за състоянието и качеството на духовния мир, естетическата чувствителност и творческите способности на индивида. В този смисъл, разкривените, обезобразени и безформени продукти разкриват преди всичко душевна празнота и бездарие, ако не и болестно състояние. Но това важи с пълна сила и за наблюдателя. Ако той приема положително подобна творческа недостатъчност, значи неговия светоглед и естетически идеал са твърде нерафинирани и посредствени. Разбира се, съвсем нормално е не всички да притежават необходимите качества, подготовка, възпитание и заложби да създават и оценяват произведения на изкуството. В това няма нищо необичайно или обезпокоително. Както не би било странно, ако художникът не е добър виолончелист или маратонец.

    Не съществува обществено значима човешка дейност, за която да няма установени норми и стандарти. Най-малко от всички такава неопределена материя може да бъде изкуството. То представлява изключително сложна творческа активност, най-висока степен на художествено майсторство, върховна проява на умения и талант, висша изява на човешкия дух, намиращ своята материализация в произведението на твореца. Само тия творения, които се доближават до съвършеното представяне на визирания обект или обекти, могат да заслужат правото да бъдат наречени изкуство. И тъй като всеки предмет от живата и нежива природа има три измерения, то, за да бъде той реалистично предаден, е необходимо да се борави извънредно умело с пропорциите и перспективата. Те са ръководещите отправни точки, реперите, с чиято помощ се определят качествата на получения продукт.

    Както казахме, един от задължителните компоненти на истинското изкуство (в случая изобразителното) е спазването на обезателните принципи, които го характеризират като такова – пропорциите и перспективата, съобразявайки ги с естествените особености и характеристики на човешките възприятия. Те са оновополагащите способи за графична проекция, за изобразяване на триизмерни обекти върху равнинна повърхност така, че да бъде създадена илюзия за пространственост и триизмерност. Чрез този метод у наблюдателя се предизвиква представата, че съзерцава предметите в естествения им вид. Използването на техниката на перспективата, усъвършенствувана през Ренесанса, дава идеалната възможност за пресъздаване на пространствени елементи върху плоскост или каквато и да е повърхност чрез промяна на размерите им, изменения на техните очертания и форми, използване на светлосенките, обема, цвета, фактурата и др. с цел да се създаде у зрителя усещане за максимална близост до натуралния им облик. Без тях категорично няма изкуство, защото се явяват абсолютно наложителни критерии, по които бива оценявано едно произведение. Те са показател за техническото умение на твореца.

    Но макар и задължителни, те не са достатъчни, понеже представляват само основата, върху която творческият субект трябва да изгради своята художествена конструкция. Те са като фундамента и грубия скелет, върху които архитекта построява своята сграда, чиято фасада и цялостен интериор обаче, зависят изцяло от неговото въображение. Така и творецът, използвайки перспективата и пропорциите като база, трябва да ги облече в багри и форми, които изразяват неговото светоусещане, представи и идеали. За да издигне едно здание архитектът е длъжен да се съобразява със строителните норми, които не са произволни, а са изведени от физичните закони. Той не може да избяга от тази зависимост, ако иска проектът му да не се превърне в руини. Въображението му не може да прекрачи тези граници, защото това би имало катастрофални последици. Следователно, установените правила са задължителни и само след тяхното изрично спазване идва ред на фантазията.

    По същия начин стоят нещата и в изкуството. Стандартите в различните негови категории са установени (а и би трябвало да се развиват) след дълго търсене и след натрупването на много опит. Тези стандарти се основават на човешките възможности за пресъздаване на образи, звуци и идейни послания и на способността на хората да ги възприемат естетически и чисто физически. Ненужно е изкуство, което не може да бъде възприето от публиката. Ненужно е и това, което грубо дразни чувствителните ни възприятия. Няма смисъл и от такова, което не доставя естетическа наслада. Тези продукти, които стимулират само нашите първични инстинкти и емоции, също не могат да се нарекат изкуство. Изобщо, изкуството е най-висока степен на майсторство, върховна способност за предизвикване на висши естетически преживявания и впечатления. Произведения на изкуството са само онези творения, в които са съчетани изкусна изработка, сложност и трудност, дълбочина на изказа, вътрешна сила, красота, симетрия, перспектива и пропорционалност, изящество на детайлите.

    Изкуството е възможно най-достоверното възпроизвеждане на образи и форми, каквато е и една от главните му задачи. Защото, ако се стремим да създаваме изображения, възможно най-отдалечени от първообраза, то това не би представлявало никаква трудност и следователно в тях няма да има никакво майсторство. Това би било в способностите на всеки, а изкуството е изкуство, именно защото е постижимо от малцина. Извънредно лесно е да не следваме естествените пропорции, форми и цветове на архетипа, а да работим напълно необуздано и в нехание за принципите и нормите. Но това е в пълна противоположност с основната задача на твореца – да бъде максимално правдив в отразяването на реалните параматри на своя модел. Ето тази формална истинност на продукта е един от най-важните критерии, определящи какво е изкуство и какво не.

    Изкуството е волен полет на въображението, израз на свободата на духа. Но тази свобода в никакъв случай не е анархия и безпринципност, не е тотално скъсване с предшествуващите правила и канони. Революционният подход на отхвърляне на съществуващите традиции и закони и замяната им с напълно и радикално нови, няма място в изкуството. Неговото развитие се основава единствено на постепенна и плавна еволюция, в която старите норми и стандарти биват модифицирани и усъвършенствувани, за да станат още по-добри. За съжаление обаче, в съвременното изкуство се наблюдава точно такава революционна агресивност, която най-грубо и безцеремонно детронира предишните критерии и ги изпраща на гилотината. На тяхно място днес царства хаосът, който е благоприятна почва за избуяването на творчески инвалиди и спекулиращите с техните инстантни субпродукти гешефтари.

     Мъртво ли е изкуството?  

    Разбира се, че не е. Винаги ще съществуват хора, които ценят красотата и умеят да я пресъздават живо и образно със средствата на изкуството. Но както винаги, така и днес те са твърде малко, а техните прекрасни произведения са удавени в океана от вулгарност, превърнала се в тривиално явление. Творбите им не достигат до масовата публика, чиито критерии сега се формират от осакатени в духовно, идейно и естетическо отношение креатури. Съвременното изкуство се е превърнало в територия, лишена не само от естетизъм, но и от нравственост. Красотата и етиката вече не са конвертируеми фактори в системата на модерните взаимоотношения в областта на търгуването с художествени изделия. Новият идеал, кумирът на нашето време са единствено парите и материалните придобивки, като цената за сдобиването с тях е без значение.                                                                             

    Изкуството днес е само стока.

                      „Изкуството – това е правене на пари”.

                                          Анди Уорхол

    Теорията за нищетата на съвременното изкуство, която ще бъде представена в това изложение, се основава на предпоставката, че в днешно време този феномен (изкуството), представляващ част от общочовешката култура, изживява дълбока криза на ценностите и критериите. Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена, кинозала, музей, изложба на изящно или пластично изкуство и всякакви други културни институти и форуми, представящи произведения на съвременни автори. Навсякъде ставаме свидетели на безформени, лишени от идея, стил и съдържание продукти, при които липсват естествена жизненост, понятна логичност и вътрешна взаимосвързаност, които са осакатени от отсъствието на дух, хармония и реалистична симетрия. Обратнопропорционална на техните художествени достойнства обаче, е широката им реклама, придобила мащабите и формата на всеобща пропаганда, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско” изкуство.

    Тъй като предмет на това изследване е онази част от човешката деятелност, която общоприето се нарича изкуство, нека първо в съгласие с подхода на Томас Хобс, определим какво съдържание изпълва този термин.

    Какво всъщност е изкуство? Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна.

    Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство? Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка – скулптор; всеки, който може да пише – писател; всеки, който тича по сцената – актьор; всеки, който умее да нотира – композитор; всеки, който е в състояние да римува – поет?

    Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.

    Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект демонстрира, обективизира своите способности, естетически усет и отношение към света и живота. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност, своите идеи, представи, светоусещане и идеали. Несъмнено творческата личност притежава много по-обострени естетически възприятия, много по-високи оценъчни критерии и силна чувствителност по отношение на красивото и грозното от повечето хора. Именно тази изключителна естетическа чувствителност и тънък нюх към изящното, съчетана със забележителна и рядка дарба да ги възпроизвежда достоверно в своите художествени творби, дефинира творецът на изкуство и го разграничава от занаятчията (който също заслужава уважение за своя труд и прецизност) или практикуващия каквато и да е друга дейност. Такъв творец може да бъде само притежаващият извънредно богат вътрешен мир индивид, умеещ да го пресъздава умело в достатъчно разбираема и привлекателна за наблюдателите форма. Без съмнение личности с такъв извънмерен и фин усет към естетическото, комбиниран с чудесната способност да го изобразяват подобаващо чрез образи или звуци, предизвикващи у аудиторията адекватни усещания и реакции,  се срещат твърде рядко. Именно поради това изкуството има и трябва да има висока стойност.

    И все пак, защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)? Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия и необходимости остават неудовлетворени и получават усещането за празнота, за нещо липсващо, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии? Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност, непривлекателност и откровена посредственост, стойността им е баснословна и често се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?

    Всички хора имат вродени способности, които с известно усъвършенствуване могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание. Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения, които съвсем естествено са лимитирани в някакви рамки. Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Още повече, че за изкуството се изискват много специфични качества като изтънчен вкус, фин нюх, висока чувствителност, силно развити естетически възприятия, каквито очевидно притежават малцина. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят). Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.

    Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция. Очевидно, слабото предлагане не би могло да задоволи апетита на постоянно нарастващата армия от новоизпечени богаташи, ако се взимат под внимание естествено съществуващите у всеки истински творец уникални естетически възприятия и дълго формираните критерии за физическото сътворяване на една творба, както и стандартите за нейното оценяване. Но гладът на снобите за вещи, с които да демонстрират своето благосъстояние и да притъпяват комплексите си, не може да остане незаситен. Пазарът, включително и на произведения на изкуството, не търпи дефицити. Празнината бива запълнена с изделия със съмнително качество, които поради липсата на подходящ критериен арсенал у купувачите, лесно биват пласирани на изгодни цени. Така изкуството се превръща в стока, чиято стойност се определя не от нейните художествени достойнства, а от мода, тенденции, течения, рекламиране, суетност, снобизъм. Произведенията на изкуството вече се принизяват до обикновени обекти на покупко-продажба, машинно изработени в някоя фабрика. Но това не е далеч от истината. Ниският оценъчен инструментариум на основните потребители на съвременно изкуство – набързо издигнали се парвенюта, разполагащи с излишни средства и с чувство за малоценност в изобилие – позволява да им се предлагат продукти, които представляват откровена халтура, но с етикет „изкуство”. Ефектът е като при далтонист, оценяващ багрите на някое цвете.

    Изгода от подобен естетически дефицит имат преди всичко две категории хора – фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство”). Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност, в която истинското изкуство отдавна вече не е печеливша марка, нито пък търсен бранд. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята екстравагантност, абсурдност и скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си. За търсещия интереса и признанието на публиката сноб това е добра инвестиция, осигуряваща му подходяща реклама. Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Чрез тази система от порочни взаимоотношения обаче, се налага ново разбиране, нова концепция за изкуството, която въобще не отговаря на така дълго изгражданите оценъчни норми и критерии на нашата култура. Подмяната на тези ценности се извършва пред нашите очи в реално време. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.

    Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от ... нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост. По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.

    Актьори уринират на сцената и показват гениталиите си на публиката (http://eg.ru/daily/cadr/8612/), в художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia.org/wiki/Fountain_(Duchamp), ), море от кръв, разпънати на кръст голи тела, гениталии, изтръгнати вътрешности, мозъци, изкормени животински трупове представят творчеството на поредния талантлив художник (http://artrepriza.ru/isk/328-teatr-orgij-i-misterij-germana-nitcha.html), статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.bg/article?id=276047), неприбрани постели с разхвърляни използвани презервативи и изцапани с кръв панталони (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed), пенис, прикован към дъска (http://en.wikipedia.org/wiki/Sarah_Lucas, http://raichel.org/articlesRaichel/Museums/SarahLucas.html), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/old/litforum/123/atelie.htm) – това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт. Всички лимеси, стожери и ориентири вече са разрушени. Досегашната им ограничителна роля вече не е нужна за новото превъплъщение на изкуството като изцяло пазарен продукт. Неговата мисия вече не е да облагородява, да бъде коректив на обществените представи за красиво и грозно, за добро и зло. То вече не е дух и идеал, а материална вещ, разменна единица, чиято стойност днес се измерва не с естетически критерии, а единствено с пари.

    Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.

    *Хиатус(археол.) - слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.

 Nasledstvoto na drevnite traki.ppt

Скъпи читатели,

Искам да споделя с вас част от едно мое участие, чиято участ частично се изясни наскоро. Това участие бе в програма „Христо Ботев” на 12-и януари 2009-а от 17:00 в „Какво се случва”. Не целият запис беше от добро качество, затова ви давам 20 мин от предаването с мен. Извинявам се предварително за височината на гласа си, която е некорелирана с физическите ми характеристики (ръст, тегло и др.), както и за прекрасната си дикция. Желая приятно слушане на престрашилите се:

1. В моя Podcast

2. Или в блога ми за отбрани сериозно постове – Науката и Разумът.

В заключение ви пожелавам весела пролет, усмивки, до нови срещи, горе главата, да сте живи и здрави и да е харно...