ПРЕЗЕНТАЦИЯ

Ами какво да ви кажа, хорица ... аз отдавна само ви наблюдавам, но днес имах "Американска литература - XX век" и правих поетичен превод, та си викам да попрочетете и вие това онова ... Хем съвременно, хем да оцените как аз съм се справил. Участвам в един конкурс за  превод на поезия с това, пък да видим какво ще стане.

I feel - Elizabeth Jennings

I feel I could be turned to ice
If this goes on, if this goes on.
I feel I could be buried twice
And still the death not yet be done.

I feel I could be turned to fire
If there can be no end to this.
I know within me such desire
No kiss could satisfy, no kiss

I feel I could be turned to stone,
A solid block not carved at all,
Because I feel so much alone.
I could be grave-stone or a wall.

But better to be turned to earth
Where other things at least can grow.
I could be then a part of birth,
Passive, not knowing how to know.


Чувство

И знам, и искам лед да съм
И тъй да стане, ако стане
И дваж погребан в моя сън
Не ще се свърши със смъртта ми.

И огън бих могъл да стана
Щом туй, що е, си няма край
И блянът в мен добре познавам
И от целувка недоволен май.

На камък бих се днес превърнал
Красив, солиден къс скала
И самотата пак прегърнал,
Надгробна плоча съм, стена.

Но най-добре да бъда пръст
Земята, раждаща неща
Парче живот е моят кръст,
Бездушна кукла, с лична простота.

09.04.2009       Превод: Вимп

 Свещта гори.
Красива е в светлинната си смърт.
Умира влюбена във огъня.
Една любов, родена във агония.
Обича огънят свещта и бавно я стопява.
...Разтопява...
Свещта отронва восъчна сълза,
целува своя съдник и мълчи,
мълчи догаряйки.
Когато тя умре
и огънят осъден ще угасне..
Но я обича и убива.
Странно тъмно.
Само до прозореца от малък свещник...тънка струйка дим.
...Унила струйка дим.

Румен Марков

Не желая аз на този свят

прегръдка последна да ми

                е хладната земя.

Не желая гроб да имам,

на него обичните ми хора

             за мене да тъжат.

Искам аз от този свят да си отида

 в огнена прегръдка,пламъкът

да стопли за последно изстиналото

                          ми сърце.

Искам вятърът, прахът мида

 разнася над Осъм и нашето

                                 море.

Нека последен знак за мене

бъде край реката,някоя бреза.

Когато дойдете при нея,погалете

                            бялата кора.

 Вие, мои милине тъжете за

                 моя изживян живот.

Аз може би  някога отново ще се

върна на този свят под формата

на дъждовна капка или нечия

                                       сълза.

Ще погаля нежно кожата ви хладна

 и  ще усетите отново

 любовта ми,събрала се само

в една,едничка капчица вода.

Днес подреждайки играчки, книги....в  детската стая попаднах на една малка книжка, която съм купила преди години. Казва се ,,Пожарникар", изд. Златното пате. Хрумна ми, че мога да я използвам като мотивация по темата Пожар при обучението по БАК. И ето какво сътворих: moqt_me4o_.ppt

Дано съм била полезна на някой от Вас! С поздрав: marq

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.

Да сте мярвали, тъй периферно, съобщенията за дългия преход на Олимпиския огън от Атина до Китай? Свещеният пламък го очакват хилядни тълпи, но не да се докоснат до съкровеното тайнство на Олимпия! (Мога да направя сравнение, защото съм го посрещал на улицата преди олимпиадата в Москва!) Преминаването на огъня се превърна в арена на непрестанни сблъсъци между хиляди демонстранти и тежко въоръжена полиция и жандармерия. Според демонстрантите, тоталитарните убийци от Китай не заслужават да проведат игрите. Според властите - не трябвало да смесваме политиката и спорта! Егати лицемерието!
Отпреди няколко години доста хора казаха: Идеалът на Кубертен е мъртъв! Ами дори незапознатите с тънкостите на спорта са чували, че за да участваш в Олимпиада вече за трети път трябва да минеш през....квалификации. Кубертеновият принцип "по-важното е да участваш" е погазен безцеремонно. Естествено, в името на пълната комерсиализация на Олимпиадите. Много по-важни от спортните постижения, от интересните спортни сблъсъци, са парите, рекламите, телевизионните права, гигантското строителство, националната мания за превъзходство на великите сили, подхранвана с олимпийски медали  и титли.
Случаят с комунистически Китай просто оголи "скелета" на олимпийската идея. Китайските войници убиваха, клаха, затваряха и затварят хиляди тибетски монаси. Вместо да дадат някаква автономия на Тибет, те действат на стария, изпитан принцип на метрополията към колониите да задушават със сила желанието за свобода на един народ с вековни традиции.
Но изненадващо западните политици - "демократи" се оказаха твърде меки в критиките си. Никой не призова за бойкот на Олимпиадата. Разгадката на подобна позиция е проста. В това начинание са вложени прекалено много милиарди и те трябва да се върнат. "Подробности", че сигурно на първите, почетни редове в публиката ще седнат униформените убийци, стреляли по невъоръжени хора, не интересуват нито един държавен глава.  Принципите на олимпизма включващи най-напред мир, разбирателство, толерантност, ненасилие също са овехтели за тях пред приятните цифри в банковите сметки.
Къде, ако не в Китай ще са пълни трибуните на стадиони, зали, басейни, игрища? И къде ще се продават милиарди рекламни стоки на рекламни цени? И къде западни компании са навлезли покрай олимпийските игри и ще намерят необятни пазари?
А монасите в Тибет да ги стрелят! Но...спокойно, в последните дни убитите са значително по-малко.....
Да ви направи впечатление, че в постинг, посветен на спортно събитие, говорих предимно за политика? Единственият хубав момент в цялата магарещина е, че Пиер до Кубертен и останалите основатели на олимпийското движение отдавна са мъртви, за да не видят жалкия край на наистина благородната идея!