Искам да представя на вашето внимание призива на нашите съплеменници към лидера на Атака Волен Сидеров, който беше хвърлен от приятел, живеещ в град Тараклия, република Молдова. Не е най-добрият кандидат за решаване на етническия въпрос, но в момента нито една правителствена институция не е отговорила на подобни призиви. Не могат да стигнат до никого.

Скъпи Волен Сидеров!

Пиша Ви от името на българската диаспора от Тараклийска област република Молдова.

Знаем, че не сте безразлични към съдбата на кръвни братя, затова търсим вашата подкрепа и помощ при разрешаването на нашето трудно положение.

Вероятно знаете, че нашият регион се бори за специален национален и културен статус в Република Молдова вече няколко години. Ние дори не настояваме за самостоятелност, но просто искаме да продължим да предаваме от поколение на поколение историята и културата на нашите предци, да не губим идентичността си и да защитаваме правото си да говорим родния си език.

За съжаление молдовските власти не ни срещат по средата и отхвърлят законопроекта за специалния статут на региона Тараклия. Освен това имаме основания за опасения, че границите на нашия регион могат да се променят в резултат на административно-териториалната реформа.

Така наскоро правителството на Република Молдова създаде работна група за реформа на централната и местната публична администрация. Тяхната задача е да оценят настоящата ситуация, да разработят и представят предложения за реформа на централните и местните органи на публичната администрация, включително преразпределяне на компетенциите между нивата на публичната администрация, преразглеждане на разпределението на доходите от данъци и мита и реорганизиране на административно-териториалната система на Република Молдова.

В тази група влиза бившият директор на Центъра за прилагане на реформи Юрий Чокан. Той е известен с това, че е врязал страната в едномандатни избирателни райони в интерес на беглеца олигарх Влад Пахотнюк. Съществува мнение, че Юри Чоокан, поръчан от прорумънските политици на Молдова, ще настоява за окончателното ликвидиране на региона Тараклия или лишаването на правомощията на лидерите му.

Освен това през ноември 2020 г. в Република Молдова ще се проведат президентски избори. Ние сериозно се опасяваме, че ако опозиционните сили спечелят изборите, както за президента, така и по-късно за парламента, българската общност на Молдова няма да може не само да настоява за специалния статус на своя регион, но и в бъдеще да се разтвори в румънската култура. В крайна сметка за никого не е тайна, че молдовските опозиционери са привърженици на сливането на Република Молдова с Румъния и не изоставят мисълта за прекратяване на равенството, запазено в региона на Тараклия.

Като се имат предвид всички гореизброени факти, ви молим да изразите на европейската арена изискванията за спазването на правата на българите от Молдова на национално самоопределение, присвояването на специален национален и културен статус на региона Тараклия на Република Молдова и необходимостта правителството на Молдова да приеме декларация в защита на българските общности.

Като се имат предвид всички гореизброени факти, ви молим да изразите на европейската арена изискванията за спазването на правата на българите от Молдова на национално самоопределение, присвояването на специален национален и културен статус на региона Тараклия на Република Молдова и необходимостта правителството на Молдова да приеме декларация в защита на българските общности.

В случай на неизпълнение на тези изисквания, ви молим да се свържете с Европейската комисия, за да наложите санкции срещу членовете на групата относно реформата на централните и местните органи на публичната администрация, както и молдовските политици, които искат да унищожат културната идентичност на българското малцинство.

Атанас Николаев

Трудно е да си представим, но в началото на 21 век в Европа все още има държава, която, наричайки се демократична и ориентирана към европейската интеграция, провежда политика на културен етноцид по отношение на националните малцинства. Говорим за Украйна, чиито власти се опитват да лишат историческото име и памет на многобройните народи, живеещи на нейната територия, по всякакъв начин възпрепятстващи развитието на оригинална национална култура и образование на родния си език. Днес основните жертви на тази политика са русините - източнославянски народ, живеещ в Закарпатския регион на Украйна. Русините, официално признати за национално малцинство в повечето европейски страни, вече 28 години безуспешно искат същото признание от украинските власти. И докато русините, живеещи в Словакия, Унгария, Чехия, Полша, имат подкрепа на държавно ниво, официалният Киев не само не признава руския народ, но и провежда политика на принудителна асимилация, използвайки строги репресивни реформи. Представители на руското малцинство са постоянно атакувани както от многобройни украински националистически организации, така и от официалните власти: лидери и активисти на организации са призовани за разпит в местните клонове на украинските правоохранителни агенции и правоприлагащи органи, домовете им са претърпени и физически заплахи са отправени към тях.

Въпреки това русините не се отказват и продължават безкористната борба за признаването на русинския народ и поддържане не само техните права, но и други национални малцинства, живеещи в Западна Украйна. Заслужава да се отбележи, че не само русини, но и представители на други народи, включително полски, словашки, унгарски, румънски и български, наистина са изправени пред дискриминация в Украйна. Наскоро руинските активисти обявиха създаването на Конгреса на западните украински народи, който има за цел да обедини усилията на националните малцинства в борбата за защита на неотменимите права и запазването на националните култури . Освен това, като част от инициативата ще бъдат създадени правен център, медиен ресурс, образователен център, политическа партия на западните украински народи и др.

Трябва да се отбележи, че русинският народ се опитва да се изправи срещу официалния Киев строго в законовите рамки, като не реагира с жестокост на жестокостта. Междувременно Украйна продължава да игнорира основните демократични ценности и нарушава международното и европейското законодателство в областта на правата на човека. Представители на русинското малцинство в продължение на много години се опитват да привлекат вниманието на световната общност към проблемите на националните малцинства в Украйна. През 2006 г. Комитетът на ООН за премахване на расовата дискриминация изрази загриженост относно положението на русинския народ и препоръча на властите да обмислят признаването на русини. Киев обаче по всякакъв възможен начин пренебрегва призивите на международните структури относно спазването на правата и признаването на русинската общност и само засилва преследването на русини, криейки се зад изявления за определена заплаха за териториалната цялост на държавата. Любопитно е, че в самата Европа те не обръщат необходимото внимание на случаите на дискриминация на западните украински народи. Европейските лидери спокойно гледат на напредъка на национализма в Украйна и само рядко се докосват до тази тема на европейски срещи - и то само благодарение на усилията на представители на източноевропейски държави, чиито сънародници страдат от преследване от украинските власти. Не всички национални малцинства обаче могат да разчитат на подкрепата на съседни държави, които не са им чужди: ако Унгария, Полша и Румъния вземат активно участие в съдбата на своите сънародници и силно защитават и защитават правата си в кулоарите на международните срещи, тогава, например, българските власти ще се справят с проблемите на българската диаспора в Украйна те са по-скоро пренебрежителни.

Очевидно е, че подобно пренебрегване от страна на европейските страни е неприемливо. В Европа очевидно се смята, че културният етноцид в Украйна е регионално явление, което не заслужава специално внимание и не представлява сериозна заплаха за ценностите на свободата и демокрацията. Въпреки това си струва да се помни, че подобни прояви на национализъм могат лесно да преминат украинската граница и да се разпространят в цяла Европа и тогава ще бъде твърде късно да се бият.

    През 2004 г. Костов напуска СДС, отцепва част от депутатите и симпатизантите и създава партията ДСБ, на която е неизменен лидер до 13 май 2013 г.. През 2009 г., изправен пред провала на проекта си, той успява да се прилепи за СДС и чрез създадената Синя коалиция влиза в 41-вото народно събрание. Горе-долу по това време се ражда вицът, че Костов ще се бори за тотално единство на синята идея, докато не остане само той.

    А отношението на Костов към българите извън демагогските му шаблони е видно от речта му на XIII Национална конференция на СДС през 2002 г., в която ги нарича „народ в кавички”, обиден на избирателите заради „отказаната” подкрепа при тежката загуба на изборите през 2001 г. Като резултат от саботьорската дейност на Костов в СДС, от близо 2,5 милиона избиратели, които подкрепяха сините по време на президентските (1996) и парламентарните (1997) избори, днес, както се вижда, те се свеждат на малко повече от 200 000. Това е колосален провал и негов извършител е именно този човек. На този продължил повече от десет години упадък Костов гледа типично в негов стил единствено като чужда вина. Освенразбиването на СДС, най-големите грехове на Иван Костов по време на неговото управление са: неразкриване досиетата на служителите на ДС, което болшинството от народа и пряко неговите избиратели очакваха от него; липсата на каквито и да е стъпки и дори индикации за лустрация на агентите на Държавна сигурност и комунистическите функционери от периода преди 10 ноември 1989 г.; укрепването икономическата власт на червените капиталисти и мафиоти; безогледнатаприватизация и продажбата на хиляди, вкл. и стратегически предприятия на смешни цени и пълната липса на постприватизационен контрол; продажбата на тецовете Марица 1 и Марица 3 и договарянето на изключителнонеизгодни за народа условия за изкупуване на електроенергията им в продължение на десетилетия; отсъствието на каквито и да е опити за разкриване на крупните престъпления, извършени до този момент в политическата, икономическата и финансова области (финансовите пирамиди, банковите фалити, кредитните милионери и т.нат.), чрез които бяха ограбени огромна част от националните ресурси.

    Поведението на Радан Кънев и ДСБ спрямо ГЕРБ трябва да се разглежда именно в светлината на личните отношения на Иван Костов към тази партия и преди всичко към нейния лидер. Фаталният момент настъпва, след като се разбира, че Костов напразно е ходил във Военната болница да носи цветя и бонбони на бъдещия премиер Бойко Борисов и когато се оказва, че Синята коалиция не държи „златното ключе“ за участие в управлението на страната. Всъщност целта на Иван Костов е била да се присламчи към ГЕРБ, за да може да влезе в ролята, която играе ДПС в брака им по сметка с БСП, където социалистите са напълно зависими от партията на Доган, поради невъзможността си да съставят правителство без нея. Така БСП е в пълна зависимост от ДПС и лесно се поддава на техния рекет. Точно в такъв политически изнудвач е жадувал да се превърне и г-н Костов и затова несъгласието на лидера на ГЕРБ жестококо го е наранило. След отказа на Борисов и особено след като случая с визитата му в болницата се разчува, Костов се чувства лично оскърбен и развива тежка антипатия и неприкрита враждебност към лидера на ГЕРБ. Оттам произхожда и органическата ненавист на И. Костов към тази партия, т. е. истеричният му тон се основава не на принципи, както той иска да ни внуши, а на лично отношение.

    Освен това Костов, с прословутото си тщеславие, изпада в силна депресия когато новосформираната партия ГЕРБ бързо печели симпатиите и гласовете на дясно мислещите граждани, които той грешно смята за свой актив по презумпция. Парламентарните избори през 2009 г. недвусмислено показват, че в дясното пространство се е появил нов субект от най-голяма величина, чието присъствие и тежест не могат да бъдат подминати лекомислено, освен от силно пристрастни и необективни хора. Костов разбира, че с удобното му популистко ораторствуване, което се основава само на празни думи и с което досега е печелил привърженици, вече е свършено. Заслепен от суетност и високомерие обаче, не осъзнава собствената си вина за катастрофалното положение, до което сам е довел не само откъснатият от СДС фрагмент (ДСБ), на който той се изживява като горд собственик, но и „синята идея” и десния проект като цяло. Търсейки вината винаги у другите, Ив. Костов отново намира удобен „виновник” за падението си – този път това е лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, към чиято особа са фокусирани, в съзвучие с пропагандата на БСП и ДПС, злословията и отмъстителните му внушения, с които той подвежда подло своите фанатизирани адепти и немалка част от непросветената общественост.

    Точно от тази гледна точка можем да разберем антиГЕРБ държанието и риторика на Радан Кънев, които той демонстрира верноподанически веднага след избирането му за лидер на ДСБ.Пред Дарик радио Кънев обясни защо ГЕРБ нямат място в новото бъдещо обединение:                                           
„Но не и ГЕРБ. Не го казвам с враждебност. Хората, които представляваме, на които търсим доверието, много ясно са показали, че за тях ГЕРБ не е алтернатива (в същото време те са показали, че ДСБ също не е тяхна алтернатива – Виктор Кордон). ГЕРБ бяха силни на тези избори, те ги спечелиха. Те общуват добре с избирателите си. Мобилизират ги, само че стотици хиляди българи гласуваха или за партии, които рискуваха да не прескочат бариерата, или разочаровани от това, че ние сме малки и разединени останаха вкъщи. Ако харесваха ГЕРБ, вратата беше отворена. Щом не са минали през нея, как да мина аз през тази врата, това би било предателство".

    Новият председател на ДСБ казва още:  
„Получихме оферта от г-н Бойко Борисов, за да участваме в единен десен блок, но ГЕРБ не е алтернатива в българската политика. Предложението на нашите приятели от "Синьо единство" за подновяване на предизборната ни платформа е добре прието. Важно е да си сътрудничим с тях, но това не е достатъчно. Публично, открито и смело ще вървим към единодействие на десницата”.

    „За мен всяка една реформаторска партия, която е демократична, проевропейска и не смята, че ГЕРБ е алтернативата в българската политика, има своето място”, обяснява г-н Кънев.

    Виждаме, че основният акцент в изказванията на новия лидер на ДСБ (в отличен унисон с позицията на задкулисния манипулатор Иван Костов) е поставен върху враждата срещу ГЕРБ и изолирането на тази гигантска, в сравнение с неговата, партия. От тези словоизлияния остава натрапчивото впечатление, че в ДСБ смятат ГЕРБ за свой главен опонент, дори и враг, срещу когото са насочени основните им усилия и ресурси, при положение, че и двете партии са част от ЕНП (Европейската народна партия) и би следвало да споделят общи принципи. Оставаме с неприятното усещане, че ръководството на Демократи за силна България приема като основна своя мисия дискредитирането, изолацията и екстерминирането на ГЕРБ, като че ли опасните политически хищници БСП и ДПС (с целия човешки и материален ресур на ДС) не съществуват. Изключително лицемерно е да се заблуждават гражданите, отдавна жадуващи да видят единомислие и консолидация в дясната плоскост, със симулации за сътрудничество и кооперативност, докато в същото време открито се игнорира една огромна част от политическия сектор и от българското население, стоящо зад него. Това е открита обида за дясно ориентираните граждани, които, крайно разочаровани от безпринципното и неадекватно поведение на партийните функционери от СДС и ДСБ и безкрайните им интриги и машинации, припознаха в ГЕРБ силата, която може да прокарва и отстоява техните стремежи и права, без да очакват от нея чудеса и абсолютна безгрешност.

    Несъмнено Радан Кънев е интелигентен човек, но тези негови „аргументи” са съвсем нелепи. Нелепи са, защото отчаяно се нуждае от оправдание за отказа си от коалиране с ГЕРБ, но такова в политически смисъл не съществува. И той използва несериозното извинение, че, видите ли, как би привлякъл хора, които не са гласували за ГЕРБ, ако е в коалиция с тях. Но същите тези хора, както и още милиони други не са гласували също така и за ДСБ, защото са се колебаели, като една от основните причини за колебливостта им е именно непримиримостта и антагонизма от страна на политическите лилипути в отношението им спрямо най-голямата дясна партия. Смешно е да искаш да привлечеш десните избиратели с неизпълними предложения за обединение при положение, че те достатъчно ясно са показали, че не те разпознават изобщо като политически субект и не ти гласуват доверие.

    Изключително лицемерно е да се говори за „единодействие на десницата”, а да се отписва с лека ръка грамадна част от десните гласоподаватели, без да се вслушва в техните чувства и настроения. В действителност непрекъснатите призиви за игнориране и изолация на ГЕРБ са в противоречие с широко прокламираните лозунги за „дясно обединение”, които очевидно представляват лицемерна демагогия от най-долно качество. Това на практика е активно мероприятие заразединение на десните сили, след като най-голямата и влиятелна от тях бива пренебрегвана, подценявана, злепоставяна, отблъсквана и очерняна в странен синхрон с клеветническата кампания на пропагандния апарат на Държавна сигурност. Дори и пред опасността от червените кхмери на бившите репресивни органи, ДСБ, Радан Кънев и Иван Костов не търсят сближение с най-силния десен политически играч, а усилено работят за неосъществяване на единодействието на десницата, въпреки че се кълнат в обратното. Докато манифестират на думи ангажираността си за десния реформаторски проект, в действителност те работят усърдно за неговото нереализиране. Това е видно от условията и акцентите, поставяни от тях в ежедневните им появявания в общественото пространство, в които основна теза е, "че ГЕРБ не е алтернативата в българската политика" и че съюз с тази партия е напълно изключен. Това, моля, въобще не означава обединение и единство, а чист разкол, партизанщина и възмутително сектантство.

    Иван Костов в лицето на Радан Кънев иска да остави извън десния фронт не просто партията ГЕРБ, а всички тези 1 081 605 български граждани, които на последните избори са гласували за тази партия (срещу 103 638 души за коалицията „Демократи за Силна България и Български Демократически Форум”), хора, които са изцяло дясно мислещи. Тоест отхвърлените от десните избиратели неудачници претендират с фрапиращо безочие да представляват цялото дясно пространство, присвоявайки си правото да определят кой принадлежи към него и кой не. И това при положение, че представляват само една миниатюрна част от него.

    В същото време, докато не зачитат и денонсират мнението и тежненията на мнозинството от десните гласоподаватели, Радан Кънев и ДСБ рекламират близките си отношения с Меглена Кунева и нейното Сдружение „България на гражданите“(Партия „Движение България на гражданите“), обявявайки гръмогласно, че с нея ще осъществяват дясното единство. Но те удобно забравят мнението за нейната персона на самия Иван Костов, който само преди година (през май 2012 г.) категоричнозаяви, че „Кунева е последната червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо” и още, че „Кунева не може да бъде десен субект”. Той, естествено, има предвид, че Кунева е омъжена за финансиста Андрей Пръмов, син на секретаря (1962-1978) на ЦК на БКП Иван Пръмов, от когото има син Александър Пръмов. Никак не е сложно да се досети човек, че М. Кунева е поредният саботьор в дясната зона, чиято диверсионна мисия е да създава смут и разцепление в този политически участък и да отнема гласове от десните партии. Всъщност, такава е ролята и на много други „десни” формации, които в действителност представляват креатури на ДС, създадени с цел да не допуснат обединение на субектите от десния политически спектър.

    В светлината на фактите и логиката, приведени дотук, можем да заключим, че създаването на десен блок без привличането на ГЕРБ е равносилно на образуването на лява коалиция без участието на БСП, т.е. ще има нулева политическа тежест и стойност!

    Изводът е, че позицията на ДСБ против ГЕРБ, но в същото време в съюз с „червената кукувица”, не се основава на принципни постановки, а на някакви дребни бакалски сметки, недодялано интриганстване и междуличностни антипатии, които винаги са били бичът на десния фронт, спомагащ за неговото разединение. И това е видно за всеки непредубеден наблюдател, който не страда от сантименти, излишни емоции и фанатична привързаност към определени личности (в случая към Иван Костов или Бойко Борисов), а следи трезво, активно и с широк набор от информация политическите процеси в страната, очаквайки не чудеса, а прагматизъм и здрав разум. Защото„политиката е изкуство на възможното” (Ото фон Бисмарк), което означава, че осъществяването на политическите цели и замисли трябва да се извършва с оглед на реалностите, използвайки възможностите на моментната ситуация, без да се робува на буквата, а на духа на следваните принципи, но и без да бъдат грубо пренебрегвани и погазвани тези ръководни аксиоми. Политическото изкуство също така изисква и правенето на компромиси, без те, разбира се, да представляват безскрупулно и непоследователно отклонение от заявените основополагащи максими. Защото историята не прощава както на крайно твърдолинейните политици, така и на безпринципните политически функционери.

Автор: Виктор Кордон

    Днес българската държава е в дълбока криза – криза в политиката и в икономиката, културна, социална и демографска криза, криза на идеите и ценностите, криза на морала и духовността. Това е колосален катаклизъм, който може да се определи като национална катастрофа, в която губим своя облик и идентичност, губим своите идеали и принципи, губим интелектуалния си ресурс, губим население и капитали, губим своя български дух и характер. Тази катастрофа е безпрецедентна с това, че се случва в мирно време, в период без големи войни, които пряко да ни засягат. 

    Хипотезите за причините, довели нацията до такова крушение, са безброй – едни обвиняват политическата класа, други – политическата система, трети – формата на държавно управление, после следват Конституцията, избирателния закон,  партиите, олигархията, мафията, Държавна сигурност, циганите, комунистите, турците, Русия, евреите, САЩ и планът Ран-ът, корупцията и т. нат. Вероятно всеки си има своя лична класация на виновниците за днешното ни бедствено положение. Но като че ли никой не вижда вината у себе си, вината на всички нас като граждани, които имат отговорности и задължения към обществото, към държавата.

    Гореизброените фактори в действителност са само извинение, с което се опитваме да прикрием греховете си, лъжейки самите себе си, да оправдаем собственото си бездействие, апатия, аполитичност, незаинтересовност, неинформираност, политическо невежество и историческа неграмотност. Затваряйки очите си за горчивата истина, ние се стремим да прехвърлим отговорността на други – вътрешни и външни сили, заблуждавайки самите себе си. Но докато си крием наивно главите в пясъка, никога няма да излезем от този омагьосан кръг, защото по този начин не виждаме и не можем да дефинираме главния проблем, който се намира в самите нас. Всички „виновници”, които сочим днес (Конституцията, политическата система, политиците, изборния кодекс и др. под.), представляват не причина, а следствие от нашата обществена дезинтеграция, от неспособността ни да се организираме, да се сплотим пред общите проблеми, да извършим компромиси, да разпознаваме вредните и полезните практики, от прекалената ни търпимост и толерирането на порочните явления, от примиряването ни когато нашите права са погазени. Конституцията, законите и правилата, по които работи нашата обществена машина, както и политиците и политическия модел не са вирусни щамове, дошли от космоса, а са функция на нашето общество, което ще рече, че са резултат от нашето действие или бездействие, че са в пряка зависимост от възможностите ни да работим като колектив.

    Българските политици са част от нас, те се раждат, възпитават, образоват и квалифицират в недрата на нашето общество, ние ги излъчваме и ние ги избираме. Те, като народни (т. е. наши) представители създават Основния закон и всички останали закони, чието качество зависи от възможностите и качествата на хората, които ние сами сме издигнали (или сме позволили да се издигнат) на тези длъжности и на които сме предоставили съответните прерогативи. Ако сме политически незрели и наивни, няма да сме в състояние да издигнем кадърни и полезни кандидати, а ще пратим в Парламента шарлатаните, които са успели да ни заблудят с баснословни обещания, патос и демагогия. Те съответно ще създадат законова база, която да обслужва техните частни интереси, както и тези на стоящите зад тях клики. Ето защо трудностите, пред които сме изправени на този етап, са породени от лекомислието и безхаберието ни, от политическата ни неадекватност.

    Това може да се сравни с брането на гъби в гората. Ако си опитен берач, ще събереш много и хубави екземпляри. Но ако нямаш необходимите познания, със сигурност все някога ще бъдеш подлъган от някой отровен двойник, имитиращ успешно ядливите гъби. Колкото човек е по-неопитен, толкова по-лесно може да бъде заблуден. Но вината няма да е у гъбите, а в нашата некомпетентност.

    По подобен начин стои и въпросът пред българското общество. Ако то е достатъчно политически и цивилизационно грамотно, ще съумее да възпита и издигне компетентни свои представители в законодателния орган (Наородното събрание) и изпълнителната власт (правителството, Министерския съвет). Те ще конструират подходяща законова основа, благоприятстваща икономическото, политическото и културно развитие на страната и ще съдействат за спазването на тези правила. Ако ние сме достатъчно активни и социално ангажирани, ще следим постоянно политическите процеси, ще изискваме безкомпромисно от политиците да не се отклоняват от начертаните рамки и норми, да вършат своята работа прозрачно и съвестно, ще инициираме широки дебати по важните обществени проблеми, т. е. ще бъдем неуморен и ревностен коректив на политическите деятели. Само непрестанната активност и бдителност на гражданското общество може дапринуди политическата класа да се отнася отговорно към своите задължения.

    Но ако ние отслабим своето внимание, ако не се интересуваме енергично от извършващото се в политическата сфера, ако не търсим отговорност от управляващите, ако търпим грешките и своеволията им, това е ясен сигнал за политическите дейци, че могат безнаказано да прекрачват границите на закона и своите правомощия, да злоупотребяват с властта, дадена им от народа, и дори да си създават удобни за тях правови норми.

    Твърде много хора не се интересувт от политика, мотивирайки индифирентността си с удобното оправдание, че тя е дело и задължение на политиците. Но това е все едно да не се интересуваме и грижим за собственото си здраве, защото това било отговорност на медицинските служители. Та, ако ние не обръщаме внимание на физическото си и психическо състояние, нима можем да виним лекарите, че не сме здрави? А политиката е сфера, която засяга всички нас, и ако не проявяваме интерес към нея тя ще изпадне в криза, ще заболее, също както ако не се отнасяме достатъчно отговорно към здравето си.

    Тезата, че политиката е област, запазена само за политиците и поради което не си заслужава да се занимаваме с нея, още повече, че „нищо не зависи от нас” (както гласи пораженческото оправдание на безразличните и нехайните), упорито се насажда в общественото съзнание, отблъсквайки хората от тази жизненоважна материя. Тази позиция обаче обслужва само два вида субекти – първо, безотговорните особи, които с подобни басни се опитват да оправдаят престъпното си неблагоразумие; второ, средите и силите, които извличат дивиденти от всеобщата пасивност и инертност. Става въпрос за користолюбивите и корумпираните политици, които се възползват от неинформираността и безхаберието на обществеността, за да сключват срещу солидни финансови компенсации неизгодни договори и концесии и да приемат поръчкови закони в услуга на криминални структури. Безучастието и равнодушието на гражданите дава възможност в Парламента, в Министерския съвет, на кметските места, в общинските съвети и като областни управители да се настаняват нечистоплътни индивиди, които безнаказано ограбват националните ресурси, улеснени от липсата на граждански надзор. Ето защо проблемът не е в институциите и в техните служители, а в отсъствието на ефективен контрол от страна на обществото.

    Случващото се от 1989 г. насам е отлично доказателство, че българското общество е политически некомпетентно и исторически незряло, че не се е научило и продължава да не се учи от грешките, които върши перманентно, и закономерно ги повтаря с неумолима последователност. А уроците и поуките от целия процес са, че отговорността за нашата съдба, за нашето бъдеще, за нашия национален просперитет е само наша. Колкото и да обвиняваме политиците, Конституцията, политическата система и др. такива, вината за хроничната криза, в която се намираме вече няколко десетилетия, е изцяло наша.

    Търсенето на други виновници е признак за малодушие и представлява отказ да се поеме бремето на отговорността за собствените грешки. Поради тази наша национална особеност винаги да обвиняваме други за слабостите и пропуските ни, днес се намираме в това незавидно състояние на непрекъснато обществено боледуване. Защото докато се вторачваме неразумно в другите, търсейки чужди вини, ние пропускаме да забележим собствените си грешки („Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5), да ги анализираме и да си извадим правилните изводи. Затова постоянно газим в едно и също блато и не можем да се измъкнем от него, лишени от ориентири, ценности и принципи. И това ще продължава докато не прогледнем, докато не се взрем критично в себе си и не осъзнаем, че нашата съдба е изцяло наша отговорност.

    Ако ние не се интересуваме от своя имот, скоро той ще започне да се разпада, ще обрасне в растителност и плевели, в него ще се настанят нежелани лица, които ще го ограбват и рушат, т. е. нашите интереси ще бъдат накърнени. Но вината за това няма да е на природата или на натрапниците, а в нашата безотговорност и незаинтересованост, поради които сме допуснали да бъдем сериозно ощетени.

    В такава зависимост и логическа последователност се намират и българското общество и политическите процеси в страната ни (а и навсякъде по света). Отнасяйки се безучастно и с неприкрита досада към събитията и лицата в политическото пространство, ние позволяваме в тази наша собственост (държавата) да избуят „плевели” и да се настанят неприемливи персони, които не само че не градят, но дори и унищожават и малкото ни постижения. Поради нашата незаинтересованост те си присвояват принадлежащото на нас и на наша територия си създават собствени, устройващи тях правила. Но вината не е на грабещите и рушащите, а на тези, които въпреки интересите и правомощията си позволяват да се случва това безобразие – т. е.вината е наша.

И така, гледам лицето на протеста от Facebook и се усмихвам, защото ме забавлява изобретателността на българина. Народното творчество има изумителна сила, когато е насочено към разрушителни амбиции. Само дето тази гледка обслужва нечии интереси, които не са народните.

 После гледам лицето на протеста през очите на коментаторите и статистиката и наистина съм изумена по колко различни начини може да бъде обяснено народното недоволство – от платени агитатори, през платени провокатори, до платени анализатори. Странно ми е че тези квалификации идват главно от платени журналисти и платени репортери, заради което тихомълком стигам до някой интересни изводи.

 Извод 1: Всеки човек /разбирайте тук ЖУРНАЛИСТ, РЕПОРТЕР или АНАЛИЗАТОР/ квалифицира останалите хора спрямо собствения си житейски опит, степента на сервилност, която може да изяви срещу заплащане и разбира се личната си наглост да счита мнението си за експертно и неоспоримо. Лошото е че негативните квалификации се запомнят по-лесно, а от тук следва, че е по-лесно да се опорочи и протеста на недоволните, което е целта на занятието.

  В края на краищата тези, които пишат новините в България са основно платени и всичко опира до пари, защото заплата е вид плащане, а в българските медии плащането не става само със заплати, понякога или дори най-често е с постове във властта. „Последният” танц около ДАНС беше силно доказателство за разплащане между медии и управление. Макар че мога да цитирам и други примери, при които известни медийни лица се обличат във власт и не се притесняват да демонстрират положението си както и начина и причините за придобиване на тази власт. Само дето до този момент личната им наглост да се обличат в политическа власт н беше стигала до ДАНС или до контрол над друга силова обществена структура.

 Това го разбирам – и журналистите са хора и те трябва да хранят семейства и искат да ядат. Нооо, всяко нещо с границите си. Разбирате ли, нямам нищо против да си заработвате заплата, но когато във всеки коментар откривам неприкритият журналистически или репортерски укор, към хората, които искат различен живот, се питам „Какви хора сте ВИЕ  дами и господа ЖУРНАЛИСТИ, РЕПОРТЕРИ и АНАЛИЗАТОРИ? Толкова ли добре живеете или толкова много ви плащат, за да играете непрекъснато ролята на опортюнистите?

 Извод 2: Ако живеем на един хал, би трябвало и еднакво силно да искаме това да се промени, но не виждам у вас такова поведение и не чувам правилните думи, за да разбера, че сте обективни и справедливи в оценката си на ситуацията.   

 След като от пролетта храня любопитството си с обвинения към все по-обедняващия български народ и наблюдавам главоломно нарастващата политическа наглост ми идва да креща: „ Взимайте си бюлетините, връщайте властта!”. Нещо от сорта на „ На ти куклите, дай ми парцалките!”, но – това но отрича горе написаното чисто лексикално – тази която си взе парцалките бях аз и емигрирах.

 После, благодарение на медиите и Facebook, се вглеждам в лицата на българските политици и си казвам: „ Ле-ле-еее, колко са жалки!” Нямат доблестта да заключат по домовете си цялата си наглост и като излизат пред обектива на камерите да изглеждат поне малко добронамерени и уважаващи този жалък народ, които има подари 25 години търпение. Израженията по лицата на разгневените български политици не могат да се променят независимо колко пари са пръснали за PR кампании. Народът си взима народната любов, а политиците не могат да разберат как така я губят като са си я купили евтино за един ден, а после не могат да я ползват и едни мандат.

 Извод 3: Спечелените избори са половин печалба, когато политикът не е способен да смени кожата си, така че да изглежда лицеприятно пред народа, които не е имал намерение да го избира в управлението. Както да си купиш бюлетини не е същото като да получиш народно одобрение или примирение.

 Тези хора, имам предвид българските политици, се гърчат от страх, че могат да загубят властта. Сигурно не спят. Всеки ден се чудят „Къде отиде ти любов народна?!” и „Как така се случи да не ме харесват тия прости данъкоплатци, като яко се изръсих да си купя бюлетини и регион?”

И така лъснаха гъзовете на българските политици.

 Извод 4: Огъзени и наведени пред спонсорите си и облещени пред народния протест – картинката на българската политика щеше да е смешна, ако не беше наистина жалка.

 През последните няколко седмици много ми беше интересно развитието на политическото поведение на БСП в Пиринско. Там малката народна съпротива в медиите беше изродена до платен протест срещу религиозната принадлежност на Муса Палев – обявен от ДПС за ненадминат управленчески експерт, а кандидатът на БСП инж. Ю. Гошев, който се отказа показно от поста ОУ в полза на ДПС, прояви изключителна наглост като заяви, че се срамувал задето е мълчал, но не се срамувал, затова че се е отказал от борбата за поста, а просто не искал да бъде употребен от съпартийците си, срещу партията-сателит, поддържаща политиката на С. Станишев.  Ама че разбиране душевна чистота, ама че партийна отговорност! Аман от подлизурковци! Аман от плиткодушие!

Много по-честно щеше да е да се изпъчи пред народа и да каже истината, че няма нищо против решенията на шеф-Боса Серго Станишев понеже са от една партия и се подчинява на партийните повели и най-вече се подчинява на баш шефа. Това щях да го разбера. Ама да ми говори за патриотичен дух и разцепление в партията-майка? Ай, стига, бе! Ние да не сме расли на дърво?! Много добре знаем какво е партийно поръчение, живели сме в условията на светлото минало и знаем как се прави тъмна демокрация.

 Извод 5: Раздаването на региони отдавна се оказа начин за разплащане между политици за вътрешни услуги, това не е тайна и ние си го знаем, но попълзновенията на определени партии в региони, където политиката им не се ползва с голяма подкрепа, заговори силно за преразпределение на властта или за нещо още по-политически „нормално” - за ЯВНА, дори публична търговия с постове за сметка на политически услуги.

 Обаче като оставим настрана преразпределението на регионите, много силно започвам да подозирам, че Серго си прави експеримент с народната любов и за да потуши страстите народни е извадил напреден план отбор „Б” начело с послушната марионетка Орешарски, които надупен и огъзен изглежда по-лицеприятно в зоркото око на партията-майка, щото, видите ли той не е точно един от тях, той е десен и не е червен, а е лилав и е някак е по-приемливо той да сваля гащи пред партиите-сателите и пред побеснелият от политически страсти народ .

Та този отбор „Б” очевидно трябва да покаже кое как не трябва да се прави и кой е излишен в „новия управленски ред”. Нещо ме кара да мисля, че настоящето разпределение на властта силно сочи кой е излишния и понеже Серго няма сили да изрита платените парашутисти от властта, реши да ги покаже на разгневения народ, та улицата да му свърши мръсната работа. Това обаче доказва, че народа тук се използва не, за да избере управлявашите, а за да бъдат изхвърлени неудобните за този парламент кандидати за власт.

 Римските императори са използвали крясъците на народа, за да отстраняват неудобните сенатори, а Серго днес се изживява като Нерон или Комод. Ще реша кой точно император е  решил да бъде, когато извади отбор „А” на светло, защото когато премахне неудобствата свързани с претенциите на ДПС за власт и ги превърне от партия-сателит в напълно покорна маса лилипути несъмнено ще извади напред ударния отряд министри начело със себе си. Ако не го направи просто ще трябва да убие в себе си амбициозния ЕГОИСТ, а аз не съм сигурна, че той го може. Способността му да демонстрира наглостта си доказва, че той не е готов да стой на заден план и да бъде кукловод. За тази роля над политическата наглост трябва да има и творческа мисъл маскирана с благородство. Такъв вид харизма много силно му липсва.

 Отбор „Б” в съглашението БСП / ДПС оглавен от Пламен Орешарски  очевидно има за основна цел да наложи „новия ред” във всички етажи на властта, дори и регионалното разпределение и експериментално трябва да подготви малкия българин за голямото нахлуване на отбор „А” начело със Сергей Станишев, които най-вероятно ще бъде онзи МЕСИЯ, който ще спаси България от Орешарски и ДПС.

 Според моят безплатен експертен „ум” отбор „Б” ще отнесе всички негативи, включително и ще отвее ДПС към пропастта на забравата, но дали С. Станишев ще има сили да доведе отбор „А” до терена на същинското управление е въпрос на време и игра с народното недоволство и търпение?

 Платените медии казват, че ГЕРБ плаща на стачкуващите, но аз все по-често си мисля, че стачките обслужват планът „Станишев” за пълен контрол над властта.

 След като Орешарски много бързо изстреля толкова много негативна енергия в българското общество, не се съмнявам, че „новият политически ред” е замислен с цел да се провери варианта „Крачка напред -  две назад” и отстраняване на компонента ДПС и Атака от властта и управление до принизяването им в безгласни и непретенциозни, кастрирани сателити, които послушно да изпълняват партийните повели на Серго и компания.

И така аз с нетърпение очаквам втората част от най-тъпото българско порно филмче с елементи на некромантия, специално режисирано от лидерите на партията-майка със заглавие „ Огъзените и надупените сателитни партии”, където между другото партиите-сателити сами си начукват надгробния надпис, сами си копаят дупките, два пъти по-дълбоки, отколкото трябва, защото се стараят пред водача и съвсем сами си слагат надгробните камъни над главите, така че да не могат да излязат на следващи избори.

 Моят любим извод: Очевидно днес нещата са от прости, по-прости. В тази България няма такова нещо като народен вот. Властта се разпределя между властимащите. Те сами са си написали правилата и законите, за да могат лесно да си разпределят постовете, регионите и бонусите. Сами си определят правилата и сами си пишат законите. Дори не им се налага да присъстват в залата, за да ги гласуват, защото отдавна всеки си е грабнал кокала и не му пука какво става на улицата.

Тези на улицата имат основно задължение да плащат държавните разходи, да купуват самолети, коли, апартаменти и всякакви вещи на лукса за тези от парламента, МС и другите държавни учреждения.

 Основно житейско задължение на човека от улицата е да издържа онзи, който си е купил властта с народните пари, правото на управляващия е да се ползва от всички облаги във властта. Платил си е човека. Или са му платили за това. Няма значение какъв точно е механизмът.

 

Аз не искам да живея в такава България и не искам българските политици да емигрират, за да не ми развалят емигрантският живот.

Моля, хората от улицата, не гонете българските политици в чужбина, защото ще разсипят света и после няма да има къде да идат децата ви, за да се спасят от българската реалност.