Наскоро прочетох тази мисъл: „Приемаме стреса за нормално явление.” И реших да се позамисля.

То в същност как да го приемаме, като стреса си ежедневие? А извън него човек някак не се чувства жив. Вече ми се струва, че ние хората много странно сме скроени, някак лошите неща като ги чакаме сме все на щрек, а добрите се случват и по-трудно им се радваме само, защото никога не ги очакваме.

Мисля си, например, когато някой познат отива някъде и закъснява, всичките му близки започват да мислят най-лошите неща, които могат да му се случат и никога не се досещат да си кажат, че човека е някъде с компания и му е хубаво и леко на душата. Ето в такива моменти си казвам:” Дано никога не ми се случва онова, което ми мислят най-близките!”

Защо сме толкова негативни в мисленето си? Нали точно най-близките си хора трябва да посрещаме и изпращаме най-сърдечно, тогава защо ни е необходимо с лоши мисли да спохождаме пътя им? Ето такива мисли ми човъркат мозъка и не мога да си отговоря на нито един въпрос или ако намеря отговор, някак си се чудя защо не го прилагаме? Имам усещането, че тук става въпрос за някакви стереотипи на поведение, от които няма отърваване.

  За да се отървете от натрапниците обаче ще ви е необходима твърдост и безкомпромисност. За решилият да мисли, ситуациите започват да възникват постоянно. за мислещият понятието скука и твърдението - нямам какво да правя, не съществуват. Това са оправданията на мързеливия. Всяка ситуация може да бъде и атака и тест едновременно. Всяка ситуация ми помага да видя ограниченията си, да подобря мисленето си, да видя до къде съм стигнал и какви са ми възможностите в момента.
   От тази гледна точка всяка ситуация, в която участвам съм я предизвикал по един или друг начин аз, а също и желанието да участвам в нея си е мое.
   Разликата между започналия да мисли самостоятелно и немислещият е почти незабележима и границата е много тънка. Умът на немислещият е програмиран да се управлява от външни фактори. Възникването на едно събитие стартира дадена програма за реакция. Ако програмата засече дадена реплика, тя ще възпроизведе тази, която е записана да възпроизведе в съответствие с възприетата, и само нея, а не някоя друга. Това важи за всички видове действия, програмирани да се възпроизведат, в съответствие на отчетеното от програмирания ум в ситуацията.
   При започването да се мисли самостоятелно, нещата не стават особено различни. Тук разликата е в това, че същите програми за мислене ги стартира самият човек, а не външните фактори и програмите за стартиране на програми. И това продължава доста време, което може да доведе до отчаяние. Мисленето става чрез програми за мислене, тоест чрез посредници. Това ще го нарека сложно мислене. Тези програми са от различни видове - за възприемане, за обмисляне, за опазване или съхранение, за действие...
   Но въпреки всичко това, налице са първите успехи - започнали сме да упражняваме контрол върху управлението на ума. Но за да мислим чисто, без посредници, и да управляваме напълно ума си, е необходимо да започнем да отстраняваме програмите или посредниците, да опростяваме мисленето си, да разчистваме ума си от излишното...

Тук ще се опитам теоретически и практически да обясня феноменът мислене. 
  И така, преди време започнах да мисля целенасочено. Мисленето ми бе провокирано чрез противодействие на опитите ми да стана част от системата. Когато ситуациите започнаха да се сипят с цел да сринат всичките ми планове и мечти, то тогава възникна и първият ми въпрос - защо нещата не ставаха така както искам и така, както съм ги планирал. Възникна съмнението върху посоката и протичането на целият ми живот. Нямаше никакъв отговор на този въпрос, аз трябваше да знам защо. Тогава възникна първата цел - аз трябваше да знам всичко. А дали беше възможно това?
   Окуражаван от постоянните опити на системни агенти да ме убеждават, че това е невъзможно и че съм на погрешен път, навлязох в моите направо безкрайни лутания в търсенето на напълно неизвести за сегашното време неща. Нямаше кой да ме напътства, нямаше кой да ми помогне. Всичко беше изтъкано от лъжи и потънало в плътен мрак. Пробивът на един човек не е проблем за системата. Това много пъти се е случвало през вековете и проблемът винаги е бил решаван. Но сега не стана така и още не знам защо, тъй като отговорите са повече от един. Въпреки че бях започнал да мисля постоянно и целенасочено, аз всъщност не знаех как се мисли, какво представлява мисловния процес и къде протича. Бях вече установил, че в ума ми протичат много мисловни процеси, засягащи проблемите на други хора и търсещи решение за тях. Интересното беше, че те протичаха в моя ум, безпокояха ме и не можех да ги спра. От това следваше извода, че в мен ставаха неща, които не са мои. Личното ми пространство беше използвано от чужди хора, и за мен не беше останало свободно пространство. Не можех да се вредя да ползвам личните си неща. Умът ми беше като разграден двор.
  Оптите на човек да мисли се сблъскват с първия проблем - натрапниците или вампирите. За да мисли човек, му е необходимо празно пространство. И следва от това, че трябва да се освободим от натрапниците, което става отново чрез мислене за начина. Никой доброволно не си отива, никой просто така няма да ви остави на мира...