В моя живот аз никога не съм могла да си избирам учителите, но понеже човек се учи докато е жив от всеки един човек срещнат в живота ми научих по нещо. Тук не говоря само за учебните и задължителните неща, които трябва да се научат от един учител в училище, а и за обикновените ежедневните неща, които децата научават от поведението на по-големите не само от учителите.
Ще започна с „лошите уроци”, които ме научиха да оцелявам и за нищо да не съжалявам.
Понеже аз израснах в една по-стерилна среда в един планински курорт и общувах с по-възрастни, които ме научиха и отучиха да псувам, мога да кажа, че лексикалния оборот на много възрастни се изчерпва до няколко изречения. Тук винаги си казвам:”Добре, че го е имало Андерсен!” Тъжните му приказки са ме спасили от дълбоката простотия. Може би затова се усмихвам непрекъснато, но отвътре не съм весел човек, по скоро сърказтичен.
В другата възраст, когато се стъпва в истинското училище с учители и съученици се оказа, че очевидно най-лошите уроци на учителите ми се оказаха най-важни в борбата за оцеляване.
От началната ми учителка не се научих на грамотност, защото и тя, милата, толкова си можеше, но научих, че има деца, ПО деца, НАЙ деца и Деца на Големци.
Аз бях от децата, на които родителите бяха другарят Никой и другарката Никоя. Родителите на ПО децата бяха магазинери, фризьорки и други услужливи лелички и чичковци. Родителите на НАЙ децата бяха колежки на класната или вишисти с други професии. А виж Децата на Големците бяха голяма работа – друго си е баща ти да е някакъв директор или майка ти да работи в кметството. Тук следва усмивка в днешно време, но на онова време много трудно го преглътнах този урок, защото не можех по никакъв начин да приема за нормално това отношение към света или по-точно деление на децата, но това беше не просто нормално, беше норма на поведение и отношение, дори норма на съществуване в пространството. Както се казва „научаваш”, че си Никой, защото родителите ти са семейство Никои. Този урок беше главната урочна тема през целият ми живот не само в училище, а по принцип, въобще във цялото обществено пространство. Е, на този урок най-много се съпротивлявах, но въпреки усилията ми не станах БОГ. Станах чистачка в Гърция, защото така мога да взимам повече пари, от която и да е учителка в родината. Тук веселото е че не знам дали е хубаво или лошо да съм Никоя, но урокът на ранните ми ученически години работи на пълна скорост, качествено и безотказно.
Извод:
Обикновеността не се преборва, но често се презира от „необикновените’, стига да не знаят колко точно обикновени са.
Някъде в средния курс разбрах, че в училището има още два учебни лагера – българите и другите, за да не се обидят ще ги нарека децата от малцинствата. 3 – 4 години всички, които сме повече от тях всячески им показваме, че са различни, т.е. по-нисши, т.е. ние се научваме да ги мразим и те се научават да ни мразят, но едва ли са си мислели, че в следствие на годините на тъмна демокрация последвана от сивата анархия децата им ще станат мнозинство, заради скоростта на емигриране към по-бели страни, която значително намали бройката на някогашното мнозинство. Тук е за коментар и различната скорост на размножаване на двата лагера – някогашното малцинство значително напредва в тази посока, а някогашното мнозинство предпочита да намалява, защото не желае да създава данъкоплатци в страна, където няма особен смисъл да се плаща рекет на държавните служби, защото те само около избори планират разни защити на интереси, а през другото време защитават и увеличават всячески само личните си доходи.
Така че лошият урок тук е омразата към всички форми на различност. Този урок има за цел да приравни, уравни и въведе в калъп еднаквите като изключи онези, които няма как да се включат.
Емиграцията ме вкара в групата на малцинството и открих лесно гадостта на различността, която иначе се нарича ксенофобия или преведено от древноелински – омраза към чуждото, в случая към чужденеца, варварина, нашественика, емигранта и пр.. Уверявам ви, че ксенофобията е еднакво силна и от двете страни на линията – малцинството мрази мнозинството със същата ярост както мнозинството отхвърля малцинството. И двете страни намират достатъчно причини, за принизяване на другата страна.
Извод:
Урокът за отхвърлянето на чуждото тяло действа на всички нива, дори и при простите организми. Не знам дали трябва да се усмихна. Но уроците по биология са си житейски истини дори и в общуването.
Лошият урок почти винаги довежда до горчив опит.
Ах, гимназията.
Лошият учител беше учителката ми по биология.
Историята:
Знаех ужасно много. Толкова много, че трябваше всеки час да я изтезавам по всяка тема. Последният час ме изпита на целия учебник и ми остави 4 за срока въпреки, че знаех всички уроци. Няколко дни след като завърших се беше обяснила на майка ми. Просто съм я унижавала пред учениците със знаене и накрая на срока ми намерила цаката, защото сле последния час няма как да претендирам да ме изпита още един път. Но разбира се можела съм да ида на повишение и комисията със сигурност можела да ме оцени ОТЛИЧНО. Разбира се, че не отидох. Лошият урок беше, че не е нужно да се знае много, изобщо не е нужно да се знае нещо.
Затова НЕ престанах да любопитствам. Цял живот се опитвам да науча още нещо, пък дано има повече дето да се чувстват големи, знаещи и УНИЗЕНИ от всичко, което научих в живота ми.
Извод:
Прост народ лесно се управлява, но аз не искам да съм проста, защото предпочитам да не улеснявам управниците.
Добрата учителка в училище във всяко отношение, беше учителката ми по история в средния курс – това е жената, която ме научи да МИСЛЯ или поне да се замислям над всичко, което се случва около мен.
Добрият учител беше учителят ми по рисуване – той ме научи да гледам света с отворени очи, независимо дали гледката ми харесва или не.
Тези двама Човеци днес са пенсионери, но преди всичко са ми приятели и едно от най-големите удоволствия в ежедневието ми е да ги срещам на улицата, да се спираме и да си говорим с часове за всичко без да разбираме как тече времето около нас.
Извод:
Мисленето усложнява живота.
Резултат:
Лошите учители ми дадоха добра основа в живота. От тях се научих да оцелявам. Добрите учители ми дадоха красив пример – от тях се научих да мечтая.
Вероятно, когато прочетете този пост ще искате жива да ме изядете, но помислете за вашите учители и „учители” и ще разберете, че не искам да обидя никой. Само казвам, че всеки има своя принос независимо как си е свършил работата, резултат винаги има.
за неуморната 
Comments43
От 4 до 7 клас имахме някакви учители, но не си ги спомням, честно казано. Имам бегъл спомен за първата си двойка - в 6 клас, по история. Историчката имаше прекрасния навик да реве с горчиви сълзи, докато класа шуми и не и обръща внимание, а аз решавам кръстословица или чета "Космос". И веднъж в един такъв разреван момент тя реши да изпита някой за назидание. Понеже аз изглеждах безобидна и обикновено харесвах историята, тя се опита да ме изпита, а аз обясних, че не възнамерявам да отговарям за това, че класът не слуша и за това, че някой си шумял. Съответно за свое огромно учудване получих 2. Та така - няма значение кой вдига шума, важното е да не попадаш пред погледа на "силния на деня", за да не отнесеш наказание без вина.
Виж, от 8 до 11 клас нещата бяха други - учителите ни бяха прекрасни хора, спомням си ги всичките и винаги ще ги уважавам. Естествено, имаше "лоши" примера - класната, физичката и другарката Литература. Те бяха приятелки и бяха от хората, за които първо и последно е важно да си Някой. Защото ако не си Някой, няма никаква възможност евентуално в бъдеще да станеш. Класната написа в характеристиката ми, че съм анархистка, защото пуша, физичката направи опит да ми пише 4, но аз свиках комисия със съдействието на другите учители и планът отпадна, но с другарката Литература не се преборих. Тя беше твърдо убедена, че трябва да знам "Добрия ученик" наизуст, а на мен ми харесваше повече "Парижкия дъжд". Резултат - остави ми 5 в дипломата, и аз дори не протестирах, защото знаех, че каквото и да се случи в живота ми, каквото и да пише в дипломата ми, писането и езикът винаги ще са нещата, които мога най- добре след дишането. Извод - лошият учител винаги ще остане лош такъв, каквато и оценка да напише. Това може само да помогне на достатъчно умен ученик и да го амбицира. Лошото е, че има и чувствителни деца, които наистина се пречупват.
Благодаря, че ме накара да си спомня :))
Иначе всеки път като попадна на текст по темата автоматично си спомням моите учители. И все по-често стигам до един и същи извод - или съм някакъв богопомазан късметлия или съм ....твърде стара вече и съм учила в далечно време, в което социалните и личните предпочитания на учителите към едни или други ученици се смяташе за професионална катастрофа да бъдат показани дори за миг на учениците. Най-слабите ми учители бяха просто забавно разсеяни или спрели да се развиват в областта си, но и те - добри хора. Никога не ме е учил човек, за който да съм разбрала, че презира/унижава/мрази.
Резултат: 0 частни уроци на всички етапи на учене, твърдо убеждение, че ученето е органичен процес при хомо сапиенса и трае цял живот, твърдо убеждение, че наученото е много специален (вълшебен) капитал, който човек при никакви обстоятелства не може да изгуби - каквито и превратности да има в живота му.
Полза: нищо ново не може да ме уплаши преди да го изуча какво е. А като го изуча обикновено му намирам или решение или полезно приложение. Така са ме учили.
ПП. Иначе по критериите на началната ти учителка и аз съм от семейство Никои. А по моите собствени - и откъм родители Шефа е бил незаслужено щедър към скромната ми особа.
Аз си мечтаех от малка да стана учителка, защото имах страхотни учители. Някои от тях все още са ми колеги и продължавам да се уча от тях.
Народих си 4 деца, за да ме " зачитат " малко повече и мен в ДСП, но уви.
Издействах си само да взимам детски,защото сме 6 чл. семейство. А сестрите " европейки " , които не са стъпвали в училище, не са се потили над учебниците, не могат дори да си попълнят документите и са напълно неграмотни , знаят само ,че имат права. А ние - вече "малцинството" имаме само задължения.
Жал ми е за нашата държава, но и с всичките ни кусури пак си я обичам. Обичам си моите учители, коите ме направиха ЧОВЕК и сега аз се опитвам да правя моите деца такива.
Имам си 4 лични и около 120 служебни дечица - те са моето богатство и за тях си струва да се боря.
Много се размислих,а е време да ходя на работа.
Повечето хора казват, че днес учениците не са същите като едно време. Но имам една новина за вас: Днес и учителите не са същите като едно време. "Учител" колко престижно и красиво звучи. Колко нежно и лирично. Колко гордо и истинско. Но днес рядко "учителят" заслужава това прозвище. Има Учители и "учители". По- скоро ги разделям на Учители и преподаватели. По принцип мен преподавателите и учителите много ме харесват. Имаше една преподавателка в 9 клас по математика, която не ме харесваше особено, но антипатията беше взаимна. Спомням си, че веднъж ме изпита на Питагоровата теорема. Аз реших задачата перфектно, без грешка, а тя ми постави петица. Попитах я "Защо", а тя отговори: "Просто не си ми симпатична". Освен това ми обясни, че СХЕМАТИЧНИЯТ триъгълник, който съм начертала не е бил точно 90 градуса. А аз не разполагах с чертожни инструменти, а и задачата не беше построителна. (освен това си бях отбелязала ъгъла с дъга и точка). Както и да е никога не съм била привърженик на отличните оценки, въпреки че съм отличничка ( не пълна, но не се стремя към това).
Но да се върнем към учителите и преподавателите. Наблюдавам как повечето т.нар "учители" идват на работа с една преструвана усмивка и гледат как да избутат деня по- бързо. Няма е вече онази радост и онзи блясък в очите, че вършиш това, което обичаш. Е, естествено, че има изключения и докато ги виждам, докато виждам силата и устрема на тези Учители, докато виждам тяхната жертвоготовност, тяхната любов и блясъкът в очите им, аз съм сигурна, че искам да стана учител, че все още има надежда за образованието. За учениците няма да говоря. Ние сме неблагодарни, алчни, дори безкрупулни. И при нас има изключения, но те са единици.
Всеки човек в живота ни има определено място и значение в него. Дори враговете и лошите учители. Ние цял живот сме учители и ученици. Цял живот се учат от нас и се учим от другите. Но уроците в живота са много по- тежки и трудни от тези в училище. А и в живота няма гумичка или коректор. Няма нова тетрадка или нов изпитен лист.
Както е тръгнало цял пост ще напиша, затова спирам.
А, още нещо. Диди възхищавам се на твоята сила и упоритост. Дерзай!
В гимназията имах учителка по Обществознание, която заради мен не искаше да влиза в час. И понеже съпругът и' беше "Голяма Клечка" в кметството, никой не можеше да и' нареди да влезе в час.
Историята:
През първия срок бях много добричка. учех си уроците и си стоях с наведена главица докато ми остави тройка за срока без да ме е изпитвала нито един път , поради произход - мама и татко Никои. Втория срок обаче изгаднях. Още първия час я награбих. Зададох и въпрос по материала за безкрайността на Вселената.
Въпросът:
Ако застана в средата на стаята - мога да видя цялата стая, ако застана в двора - мога да видя къщата, ако се изкача на близкия хълм - мога да видя града, ако се кача на космически кораб мога да видя цялата земя.... А сега внимание! Въпрос:
Има ли място в кослмоса от което мога да разгледам цялата Вселена?
Отговорът е прост:
- Не, защото вселената е безкрайна.
Учителката не ми отговори. Взе дневника и излезе от час. Отиде при директора и му заяви, че тя не може да работи така.
Причината:
Учениците нямат право на въпроси по материала.
Главният урок за мен:
Мога да се справя с всеки бездарник с елементарно познание, ако е достатъчно глупав да ме предизвика.
Всичко щеше да мине без много шум, но следващия час заедно с Другарката Обществознание в час влезе и директорът, който по специалност беше историк и психолог. Човекът решил да удари едно рамо - аз мислех, че рамото е за нея, но се оказа за мен. :):):)
Тя си изпя песничката за материализЪма, събра си сергийката и реши да си ходи, обаче директорът обърка нещата и попита:
- Ученици, имате ли въпроси?
И разбира се аз имах.
- Ако всичко видимо е материално, защо сянката не е материална?
Отговорът има общо със светлината и функциите на окото, обаче тези неща явно бяха далеч от нея и учителката откачи тотално, развика се истерично, че ето така не може да се работи и следващия път ще ме изгони, а директорът съвсем олигофренски попита:
- Защо?
И този въпрос също като моя остана без отговор. Но тази дама повече не влезе в час. Оказа се, че с два въпроса я изгоних за цял срок. Директорът влизаше и ни караше да си четем уроците, защото Другарката Обществознание нещо е заета с нищо.:):):) Накрая на годината всички имаха отлични оценки без изпитване, без контролни, без тестове - дори аз, ОСОБЕНО АЗ. :):):)
Директорът беше изключителен човек. Много си тежеше на мястото и се ползваше със страхотно уважение не само в училището. Освем това съм сигурна, че той ми е писал тази оценка, защото имаше възможност да знае всички гадости, които можех да измисля, ако някой реши да си прави гарагара с мен.:):):) Обаче никога не ме е викал в кабинета му за строева подготовка и не е уведомявал майка ми какви ги върша - аз сама си казвах.
Няколко години след като завърших гимназията, той се премести в университета и там се пенсионира.
"Учителката" на сина ми му казала, че е по- тъп от хлебарка, защото докато тя си пиела кафето в час, той решил да дъвче кифла. Съответно, той отговорил, че при ядрен взрив хлебарките доказано ще оцелеят, а за хората не е сигурно... Тя се ядосала и го изгонила. Той заявил "не ми пука". Кой печели от тая ситуация, и кой е победителя в края на краищата, въпреки, че синът ми сигурно никога няма да изкара повече от 4 по химия след тоя случай? Времена - нрави...:)))
Косара, такова мрънкане "нарушавате ми правата" не е довод. Ако учителката е изпуснала нервите си до степен да тропа с обувки по пианото, то тя е явно болна и затормозена жена, на която няма смисъл да се обръща внимание. Правилно си постъпила, като си отишла с родителя си при директора. Относно уважението към възрастните - моето мнение е, че уважението се заслужава, за да се получи, и не се дава по подразбиране, само защото някой е живял повече, но сама трябва да стигнеш до такъв извод. Има поговорка : "Не питай старило, питай патило", тя никак не е случайна.
Джеймс, че кой казва, че са били лоши хора?
Обяснение за по-младите: УПК е "учебно производствен комплекс". Под това безсмислено понятие се крие най-голямата миграция на ученици в 12 клас между общообразователни училища и профилирани гимназии от една страна и техникуми и средни професионални училища - от друга. С прости думи процеса - в 12 клас си зарязвахме гимназиите и отивахме 4 от 5 дни седмично да караме в техникумите ускорени курсове за професионална квалифакация първи срок и яка практика - втори срок. Аз лично съм готвила и сервирала в 6 различни вида заведения за обществено храненне - от Стола на МА, който готвеше него време три разрлични вида кухня до Сакура - японския ресторант в хотел Ню Отани (сега Кемпински-Зогрфаски или нещо подобно). Супер амбициозна програма. Мисля, че на втората година посмалиха малко, а на 5-ата направо ги мърляха практиките на повечето места. Факт е че УПК умря безмълвно, но на никой и не му хрумна да простестира, щото него време почна да пада Берлинската стена и после - знаете бяхме заети с друго.
Аз случих много и с практиките и с учителите по професионални предмети (бе образователен късметлия съм си, няма какво да го усукваме) в ТОХ - Училището с главно У за готвачи и сервитьори в София. Спомням си най-вече технология на храната, готвене, сервиране (всичко това в практика и теория - т.е. по двама учители на клас за всяко). Просто бяха изключително свестни хора и адски добри професиналисти - всяка минута научаваш нещо, даже само като ги гледаш как се подготвят да започнат часа. Според мен си обичаха професиите и някак си успяваха да ни покажат красивото в тях. Според мен по класа не се различаваха от най добрите ми учители в гимназията, просто преподаваха друг вид знания с друга цел - професионално майсторство.
Трагикомична обаче беше ситуацията с .... учителката по френски. Щото малко недомислена беше реформата и вместо да ни оставят езиковите часове заедно с малкото български и математика, за които се връщахме по един ден в гимназията-майка, бяха решили, че чуждите езици ще ги води техникувмът- приемник. Беля - в нашия клас се оказахме 2 от френската. Първия час учителката по френски като ни идентифицира и като пребледня, че взе че и отказа да говори на френски под не помня вече какъв предлог, но през целия час ни гледаше като някаква неясна заплаха. На втория час: еврика - беше ни измислиа занимание ИЗВЪН нейната класна стая - прати ни в библиотеката да превеждаме рецепти от френски готварски книги. Така си изкарахме всичи останали часове. Още имам цял тефтер с рецепти и биографии на велики френски готвачи и нямам спомен да съм виждала учителката по френски до края на пребиваването си в ТОХ. Решението на проблема й в крайна сметка никак не беше глупаво - хем ние си научихме ползени неща използвайки френски, хем тя се отърва от неудобството да си има цял срок работа с 2 франкфони и франкофили с яки раници. В края на езиковите гимназии през соца - ученическият народ навърташе повече часове език от студените по филология. Освен това при нас учехме висш пилотаж - превод, културни контексти на разните франкофонски култури и пр. глезотии + лукса да си имааме 2 французи само за часове по езикова култура. Напълно логично беше жената да се притеснява да не се изложи нещо.
УПК ми беше златното време имах една класна, която много ме мразеше според мен без причина, а ако е имало причина тя сама си я знае. Обаче на държавния изпит ми писа отлична оценка, въпреки чувствата си към мен и понеже след като завърших училище никога не се срещнах с нея нямаше как да уточня причината за чувствата и' към мен. Но независимо какви са и' били чувствата тя не ги смеси с работата си и това и' прави чест. Малко хора могат да надскочат личните си емоции, а тя все пак успя.
Урок от нея - не бива да давам воля на лошите чувства в работата, това не помага нещата да вървят добре.
Специално за училището говоря - това дето е задължително и едновременно с това е основно право.
Ей тия точно учители имат много специална задача - да водят децата от 6 до 18 г. по пътеката на ученето (учене=вид сложен труд, незабранен за деца), така щото накрая да имаме пълноценни хора без рани по душата и ума от учебен труд, които да могат да си правят работещи планове за бъдещето, да могат да учат самостоятелно, да си сътрудничат полезно с нероднини и да няма нужда по-нататък да им се обяснява разликата между частен и обществен интерес, нито защо и кога всеки човек работи за тия два интереса, нито защо няма благоденствие възможно, ако само единият интерес е гарантиран. Като не си я изпълнят тази задача учителите - са лоши учители - нищо че допирът ни с тях пак ни учи на нещо.
иначе спортовете никога не са ми били силната страна, но харесвам филми свързани с бойни спортове.;-D
По отношение на категориите учетели има и една такава: Работи като учител, защото няма други работни места за вишист /отнася се за малките населени места/
А иначе MariaD безусловно си права, че децата трябва да се научат на самостоятелно мислене и на много други неща и за това много важна роля играят учителите.
Но аз специално съм си била винаги самостоятелна. моите родители от съвсем малка са ми позволявали да взимам сама решение за много неща и в училище много трудно изтърпявах налагането на нечии авторитет по служебна линия. Честно казано учителите не съм си ги избирала, но винаги сама съм си избирала кого да уважавам, кого да отминавам и кого въобще да НЕ отразявам.
Проблемът на съвременните деца е стреса информационния бум. стреса прави хората по напрегнати, а инфото така залива всички ни, че вече е трудно да го възприемем, камоли да го смелим. А и мисля, че днес е по-трудно човек да е учител, отколкото преди няколко години и то пак по горните причини. Едва ли е лесно човек винаги да е информиран на високо ниво и едновременно да може да преработи и поднесе тази информация на приемлив език. То е ясно че няма лесна професия, но учител трябва да се става по призвание, не по задължение и не защото това е единствената възможност за работа.
Иначе спортовете никога не са ми били силната страна, но харесвам филми свързани с бойни спортове.;-D
По отношение на категориите учетели има и една такава: Работи като учител, защото няма други работни места за вишист /отнася се за малките населени места, където заводите са история и само училището поддържа персонал около 100 човека/
А иначе MariaD безусловно си права, че децата трябва да се научат на самостоятелно мислене и на много други неща и за това много важна роля играят учителите.
Но аз специално съм си била самостоятелна и преди да стъпя в училището, дори то до известна степен подтисна самостоятелността ми. Моите родители от съвсем малка са ми позволявали да взимам сама решения за много неща и в училище много трудно изтърпявах налагането на нечии авторитет по служебна линия. Честно казано учителите не съм си ги избирала, но винаги сама съм си избирала кого да уважавам, кого да отминавам и кого въобще да НЕ отразявам.
Проблемът на съвременните деца е стреса съчетан с информационния бум. Стреса прави хората по напрегнати, а инфото така залива всички ни, че вече е трудно да го възприемем и да го смелим. А и мисля, че днес е по-трудно човек да е учител, отколкото преди няколко години и то пак по горните причини. Едва ли е лесно човек винаги да е информиран на високо ниво и едновременно да може да преработи и поднесе тази информация на приемлив език. То е ясно че няма лесна професия, но учител трябва да се става по призвание, не по задължение и не защото това е единствената възможност за работа.
Джеймс, имах предвид следното твое изречение :"С други думи или съм бил с късмет или не знам, но всичките бяха добри хора."
т.е. имах предвид, че всеки е добър човек малко или много, почти никой не върши съзнателно и с цел да навреди съответните неща, които в последствие се оказва, че са навредили. Поне така се надявам. А кой е казал, че са лошички ваш`те учители, нямам идея, още по-малко пък дякони и т.н.- да, има лоши учители, познавам такива и никак не са малко, но никога не съм била фен на генералните обобщения.
А какво значи "лош ученик", че ми стана любопитно? Може би, защото завърших в последния девически клас в София, ние нямахме никакви особени пакостници - май аз, с моето демонстративно напускане на часове и пушене бях един от най- сериозните проблеми. Но пък завърших трета по успех във випуска, значи не съм била "лош ученик", освен това си спомням ужасно много от всичко, което учехме тогава... Иначе, няма "лоши" деца, има лоши модели на поведение, които обикновено са плод на родителско и учителско влияние.
Аз се включвам не защото имам нещо супер умно да кажа, а защото ми липсва общуването с вас.
Толкова отдавна не съм писала тук, че се замислих коя ми беше паролата :)))....
Учителите са едни от най-важните модели за подражание - и заради времето, което прекарват децата с тях, и заради факта, че те преподават знание за живота, Вселената и всичко останало. А знанието се асоциира с + у повечето хора - защото да знаеш повече би трябвало да те прави по-самостоятелен и успешен.
Кое прави някого лош учител?
Първо си рекох, че лошите хора не могат да бъдат добри учители. Знаете ги - тия хора, които сутрин мразят света, а следобед - себе си.
После се сетих за един страшно добър човек, който ми беше учител по география.
Толкова добър беше, че всички му се качваха на главата. В резултат на анархията в часовете му и до днес съм супер неграмотна по география.
Затова мисля, че да си учител е призвание и за учители трябва да се избират/допускат хора с уравновесен темперамент, интелигентност и достатъчно чувство за хумор. Хора, които умеят да наложат дисциплина така, че да изглежда готино да се оставиш да те водят; и които имат творчески поглед и върху "мат'риала", и върху НАЧИНИТЕ, по които да го "предадат".
би било хубаво да е така,,, ако не беше последният въпрос: кой ще плаща за това нещо, наречено "пъблик едукейшън"?
щото призванието си е призвание, но и учителите трябва да ядат сиренe... поне отвреме-навреме...
Действително подбора на хора, които да бъдат учители трябва да е внимателен, но за съжаление учителската професия в последните години не е привлекателна университетска дестинация, а желаещите да упражняват тази професия са все по-малко. Смятам, че това е и една от причините подбора на кадри да е със занижено качество. Поне в сравнение с нивото на моите учители. Разбира се аз имах късмет да уча в много хубава гимназия и попаднах на страхотни специалисти, но за повечето от тях ние бяхме последен випуск и докато за нас имаше бал, те получиха нищожна пенсия. Такава действителност не е привлекателна за младите хора, независимо колко са добри в професията.
За съжаление накрая всичко опира до залъка хляб... и до сиренето, разбира се. Въпрос на оцеляване.
Малко преди аз да почна да пиша активно в блога, имаше такива редовни срещи в София, на които хората се запознаваха и купонясваха.
Стига да има 1 организатор, винаги може да се поднови трaдицията :).
Проблемът е, че в момента, доколкото знам, ти си в Испания, Диди - в Гърция, а аз в Чикаго.
Лично ще ни е малко трудно да присъстваме.
аз намерих много свестни хора в тоя блог, някои от тях вече познавам лично :); а сега се възползваме от социалните мрежи и си хоратим във Фейсбук
."...Затова мисля, че да си учител е призвание и за учители трябва да се избират/допускат хора с уравновесен темперамент, интелигентност и достатъчно чувство за хумор. Хора, които умеят да наложат дисциплина така, че да изглежда готино да се оставиш да те водят; и които имат творчески поглед и върху "мат'риала", и върху НАЧИНИТЕ, по които да го "предадат". "
Ех, Ела, ти ме провокира да пиша, защото само ти виждаш нещата от дълбочините на твоята душевност, а и от плоскостта на твоя професионален опит! Знаеш ли питам се , защо когато сме далече,в чужбина, виждаме нещата реални, а тук на 2 см. от проблема, всеки някого избира, критикува и най-вече омаловажава! Аз съм учител и се гордея, че съм такъв, имам огромно количество мои фенове сред учениците, обичат ме и ме уважават точно по тази "рецепта", която си дала, а тя е - много обич, много всеотдайност, огромно чувство за хумор (иначе си изгубен), бих добавила -никаква меркантилност( и сметки кой какво ще ми даде) и огромен професионализъм , които трябва ежедневно да демонстрираш, за да се докажеш сред тези генийчета(а те са такива) че си повече от тях, но чрез уважение, а не репресия...Страхотна професия е да си УЧИТЕЛ - 3 характеристики : ПРИЗВАНИЕ, ИНТЕЛЕКТ, ДОБРИНА!!! Ако не обичате децата, нямате място тук! Благодаря за вниманието! Аз също съм имала Лоши учители, но не искам да си ги спомням изобшо! За мен са важни тези Добрите, Силните и Можещите, които са ме научили на най-важното - кое е добро и кое лошо! С поздрав!
Професоре, ти просто ме харесваш :).
Добре сте дошли всички!
Макар и одаите ми да не са големи, сърце е широко :)
Джеймс, специално благодаря за Ози :)
Ела, както винаги мъдра и права :). Уф, само да не беше толкова далече твоето Чикаго... :))
Ей,наистина не си следиш това, което споделяш! Колко злоба е натрупана в теб - към учители, управници, сподвижници, няма значение кой, важното е да мразим, ....но за съжаление, ти не го осъзнаваш! И това е най-лошото!
Цитирам твое изказване:
"Ха-ха, посмях се на твоите неволи и ми се прииска да се сетя за моите учителки. До трети клас имахме учителка, която беше много подобна на твоята по биология в гимназията - аз знаех да чета и пиша, ходех на театър и опера с майка ми, учех френски освен руския и въобще не ме касаеше с какво по- точно тя се опитва да занимава околните дечица."... (ето тук е гвоздеят : теб не те е интересувало това, но може би си пречила на другите дечица да научат нещо, !!!) В резултат непрекъснато се карах с нея, напусках часовете когато ми вземаше книгата и завърших третия клас....."
Да не говорим за горен курс! ...Не си само ти в един клас, там чакат 20 деца да им обърнеш внимание, а ти искаш само на теб да се любуват!
Недей, не е хубаво така! Тази злоба руши теб и всичко, до което се докоснеш! Моето мнение е, че ти разпадна този блог (да,да,да!) и продължаваш да си мразеща и хаплива!
Недей, мила моя, всякакъв вид омраза се връща към теб със страшна сила, ти искаш ли да те залее?
:)
"Лошите учители ми дадоха добра основа в живота. От тях се научих да оцелявам.
Добрите учители ми дадоха красив пример – от тях се научих да мечтая.
Вероятно, когато прочетете този пост ще искате жива да ме изядете, но помислете за вашите учители и „учители” и ще разберете, че не искам да обидя никой. Само казвам, че всеки има своя принос независимо как си е свършил работата, резултат винаги има."
Аз не станах особено добър човек, нито пък успешен, както ми се искаше - просто оцелявам. мисля, че това се отнася за повечето хора по света.
Този пост е за всички, които ме научиха да оцелявам, защото мечтите не ме топлят и не ме хранят, те са красивата част на живота ми, която не се сбъдна, но отстъпи мястото си на опита от лошите уроци.
Мисля, че когато обръщаме поглед назад, виждаме не само чуждите грешки, но и своите, това не подобрява живота ни днес, но понякога води до интересни изводи или просто виждаме от друг ъгъл "лошите уроци", които в някакъв момент от живота може да са получили и позитивна роля и да са ни помогнали да виждаме по-ясно света или просто да оцеляваме.
Уважаема Професор, там където намирате гвоздей, за ваше съжаление няма нищо - в часовете аз се занимавах с четене на литература по мой избор и с решаване на кръстословици, защото нито познавах, нито пък ме интересуваха дечицата и учителката им. Да, в горния курс обикновено става по- лошо, ако някой се стреми към вниманието на съкласниците си - само дето аз никога не съм била от интересуващите се от момичета. Ако ме интересуваха останалите 32 девойки в класа или някоя от учителките по френски, може би щеше да има някакво основание в така уверените ви твърдения. Само дето мен ме вълнуваше френска литература, театър, спелеология и настоящия ми съпруг - твърде много и твърде далечни неща за повечето ми съученички, които и сега ме помнят такава - прекалено ангажирана със своите си работи. Лоша работа е злобата човешка, наистина, само, че погледнете някъде около себе си за огледалце. Казах, и се налага да повтарям като за трагикомедия - сред учителите ми имаше прекрасни хора, които уважавам много, защото има защо. Относно управниците - ами управляват, относно сподвижниците - нямам идея какво сподвижват и откъде решихте, че има такива и ги мразя... И как пък не се досетихте, че нещата може и да не стоят точно така, както с професорското си виждане ги недовиждате? `Ма хайде извадете бляскавия си позитивизъм и си приберете глупавите предположения, ако не искате да станете още по- трагикомична. Според мен гвоздеят е точно там - никога не ме е касаело какво се опитва наложеният авторитет да ми вмени, по простата причина, че не признавам наложени авторитети, а сама ги избирам по заслугите им. Какво избират останалите хора си е тяхна работа. Дали наложеният авторитет ще се обиди? Ми не ми пука особено. Но "мразеща" към хора, които дори не познавам не съм в състояние да бъда. Хаплива - да, особено когато блестят с некомпетентност и претендират със самочувствие.
Относно това, че аз съм "разпаднала" този блог - ах, не познахте, не, не, не :). Това не е вярно и има архив, в който може да се види кой, защо и с кого е спорил и какво е казал. Моето мнение е, че блогът се разпадна, защото в него останаха предимно хора, чиито интереси се ограничават до професионалната им сфера и нямат нито култура, нито необходимост да споделят нещо по- съществено от блестяшка. И последно - блогът не се е разпаднал, хората си споделят презентациите и тестовете, полезни са си едни на други, контактуват си както искат и както могат. Чудно как само вие с професорския си мозък не проумяхте - всичко, което съм искала и от учителките си, и от блога, и от "сподвижници" и управници (ха-ха-ха), е да бъда оставена на мира да си подреждам думите както ми се харесва. Ако на някого моята подредба му хареса или не, ако въобще съм предизвикала чувства и мисли с писанията си - човекът може да сподели, ако реши, че му се споделя, ако не - просто отминава нататък. Сигурна съм, че това е явно неразбираемо за всеки професор, по каквото и да е професор... Да, повечето си писания вече ги премахнах от тук - не приличат много на презентации, твърде са лични и различни, пък и тук няма хора, които да имат желание да ги прочетат. Но ми останаха много хора, с които контактувам с удоволствие и днес. Останаха и коментарите от архива, идете, почетете и хубаво поразсъждавайте, академично някак подходете...
Диди, извинявай, мислех, че съм те разбрала правилно, но пак съм виновна, че преча на дечицата...
Мариа, благодаря сърдечно, но не рискувай...
Довиждане, надявам се задълго, отивам да чета Космос, за да не преча, комуто притрябвам - знае къде да ме намери, не е трудно. :)))
И освен това аз винаги съм се опитвала да уважавам другото мнение, независимо как изглеждат или как звучат коментарите ми.
Що се отнася до разпадането на блога - ми той не се е разпаднал, просто интересните автори пишат на Заглавната страница, когато имат какво да кажат, а ако някой иска да съживи интереса и да ги върне просто е достатъчно да пише интересни неща.
нема що да се карате - блогът се разпадна по 2 основни причини - онзи с кученцето за аватар, дето цензурираше всичко написано...
а втората причина се казва Фейсбук.
много по-лесно ми е да имам всичко, което ме интересува, на стената ми там; хората, с които мога да общувам, са от цял свят (щото ФБ си е отделна държава)... светкавични новини...
Повечето хора нямат сили за поддържане на две виртуални стаи, щото имат и реален живот, освен виртуалния... и така блогът завехна.
уверявам ви, че съм тук всеки ден обаче, и само да видя нещо, провокиращо вниманието ми, коментирам :)
само "може би"... :(