Баба ми – виелицата беше дърта вещица, но справедлива по начало. Много ме биеше, защото и много бели правех, но аз не и се сърдех дълго, а я обичах. Тя беше една дърта виелица, на преклонна възраст, със стари убеждения и морал. Всъщност не знам защо започнах разказа си с нея, и защо не мога да спра да приказвам за нея, защо все ми е в главата и не ми се приказва по ред, а ми се иска да започна разказа си точно с нея. Може би защото наскоро баба ми – виелицата умря.
Ние сме ветрове и не се знае нито кога ще се родим, нито кога ще умрем, все още имало ветрове които не си знаят годините – няма закон в тази работа, но така или иначе ветрове се раждат и умират доста по-често от колкото теорията предполага. Майка ми бе циклон, баща ми – морски бриз. Защо баба ми е виелица – не мога да ви кажа, но на мен и не ми се струва толкова нелогично, колкото на вас, защото за нас ветровете нещата имат други измерения.
Когато бях малък – ех, колко хубаво беше когато бях малък! – та ... когато бях малък все с баба си ходех насам натам, защото на нея ме бяха поверили. Все ходехме на гости – успоредно с работата разбира се – ако може пък и да се каже, че един вятър има работа – но то е нещо като навик – не задължение – ако един вятър духа постоянно, а това е неписано правило, то е не защото там е вързан, на това място; а защото такъв му е навикът. Ветровете сме малко простички в акъла и като се влюбим в едно място все там си ходим – стига в двата му края да има приятни съседи с които от време на време да се видиш. То, това за вас май не е много добре, защото като се срещнат два вятъра не се знае какво може да стане – в общи линии стават поразии, но както вече ви казах ние не сме на работа, нито на заплата, нито сме подписвали договор, особено с Вас, та от нашата дейност страничните ефекти са си само за ваша сметка.
Но да не се отклонявам от темата. Аз между другото затова и съм малко накриво гледан от роднините си, защото съм много непостоянен. Все си вра носа тук и там и често си сменям посоката. Все ме плашеха, че ще стана блуждаещ вятър – а това е най-страшното за един вятър, пък доколкото знам и вие не ги обичате тях, но аз все не слушах и май наистина станах такъв.
Но да караме по ред. Веднъж се загубих в един каньон. Баба ми, ми е разправяла, защото аз тогава съм бил много малък и почти нищо не помня. Карала ме значи тя на гости на един прастар чичо и нещо кълняла наред, защото съм и се виждал голямо бреме, пък майка ми и баща ми били съвсем безотговорни, а и чичото нещо бил в депресия, защото се скарал с жена си, то между другото за това и отивала баба ми при него, за да го скастри. Аз значи съм хлътнал по невнимание ли, или по недоглеждане на баба ми - не знам , в една пещера и там съм се залутал в галериите. Вятърът като спре на някое място започва да се върти – това му е природен инстинкт и го прави от най-ранна възраст – още щом се появи на бял свят го прави. Търкалям се значи аз и плача, рева ти казвам , но с едно такова тънко гласче и само плаша прилепите, които са много чувствителни на тема идиоти, които не си стоят в къщи ами ходят да ги смущават – не стига че не виждат, ами трябва да им търпят и шумотевицата. И се въртя значи без всякакъв закон – правя осморки, правя нули, правя и по сложни фигури – ако сте запознати с теория на графите и видите плана на галериите ще ме разберете по-добре, мотая се като прилеп без ориентация и не мога да улуча изхода – страх ме е от светлината. Ние ветровете сме малко шантави и за разлика от вашите деца – нашите се страхуват от светлото. Бабата в собственото си мрънкане потънала, а то нейното мрънкане не е никак тихо, пердаши напред из завоите и си мисли, че аз съм някъде там до нея, но аз не съм до нея; и чак на края на каньона дъртата вещица се усетила, че съм някъде там – другаде. Прехапала устни тя, и си глътнала езика, препотила се от-до, и намокрила изневиделица едни косачи, които си мислели, че точно в този ден дъжд няма да вали и със скорост триста километра в час поела на обратно да ме търси. А един вятър, ви казвам, не се обръща никак лесно. Особено в такова тясно място като каньон. Колко попържни е отнесла тогава от косачите не знам, но тя после, много по-после, ми призна, че научила доста нови думи тогава.
Защо се тревожела баба ми ли? Аз май трябваше по-рано да ви обясня нещо – виж ти, как съм пропуснал, а все за баба си приказвам, вместо за по-важните работи; ние ветровете значи постоянно се движим. То вие ще кажете, че това е ясно на всеки глупак, но сами не си давате сметка, колко невежи сте в своето ограничено мислене. Вие, в това съм сто процента сигурен, си мислите, че вятърът е нещо дето идва, минава и отминава, а после къде отива и какво прави не ви интересува и за това си мислите, че отива да спи. Или пък да пие една бира. Сяда си значи някъде или се свира в някоя дупка и там си клечи докато му дойде графика да мине отново покрай безценните ви особи. А не щете даже и да се напънете да направите простото заключение, че няма ли движение (на въздуха) няма и вятър. Ерго – ако спрем да се движим ние умираме. От това и баба ми се уплашила най-много, че аз малък и глупав ще взема да спра там където съм се сврял и ще умра. Как ще погледне майка ми после в очите? Майка ми тогава била в разцвета на силите си. Тайфун ти казвам! Като те мацне – и ставаш на мекица! То един тайфун нормално върши поразии, пък като се развилнее си представи какво става! Е бабата минала за няколко минути каньона два-три пъти, но и следа от мене не открила. Хукнала тогава при чичото – да ме търсят двамата. Аз още от тази случка, може би съм станал такъв – непостоянен и блуждаещ. Въртоглав. Колко прилепи съм помел не знам, два часа съм се мотал из пещерата им, но знам, че именно те – прилепите ме спасили. Те макар и да мразят дневната светлина повече от нас – ветровете – излезли навън и почнали да правят знаци с крила. Какви знаци са правили – също не знам. Дали са въртяли едното си крило докато са се задържали с другото във въздуха, дали пък са въртяли и двете – не само в знак на това колко съм луд, ами и защото с едно крило не мож се задържа във въздуха и ще паднеш като уцелен изтребител, това все още се чудя, макар и да знам че е само детска фантазия. От баба си знам само, че са били изключително разтревожени и възмутени когато ги срещнала и й съобщили за мен. Измъкнала ме тя из пещерата – а как ме е измъкнала, ако ви е интересно мога да ви кажа веднага – ако си мислите че се е навряла вътре, в пещерата, да ме вади – не познахте, че нали ще довърши и другите останали там прилепи; тя – Вие сте го учили това в училище, но сигурно не се досещате – минала с голямата си скорост край отвора на пещерата и по закона за разликата в наляганията на движещи се флуиди ме изсмукала оттам, заедно с още една порядъчна порция прилепи и в движение ме набила.
Това е първата случка, която криво ляво си спомням с баба ми. Казах, че съм правил бели, но сега ми хрумна, че едно уточнение се налага. Бели на ветрове не можеш да сториш кой знае какви. Вятърът е нещо дето нито с нож можеш да го разрежеш, нито с взрив на парчета да го направиш – говоря за вашия стандарт за унищожение разбира се. Бели съм правил с потърпевши главно хора и добитък и всякаква жива твар, а това от ветровете се порицава строго. Защо ли? - ще попитате, а аз ще ви отговоря, че защото ветровете, колкото и странно да ви се струва това за загрижени за хората, дори много загрижени. Ще кажете: “Глупости! – само пакост можеш да чакаш от един вятър!”, но я си спомнете, уважаеми кой откри Америка и с чия помощ. Да не би Колумб да е гребал като ненормален хиляди мили през океана? Или пък са му пречели насрещните ветрове. Кой и с каква цел е измислил корабното платно? И кой е измислил вятърните мелници? Ами кой ви пести и горивото с вашите безмоторни самолети? Че нали е ваша фразата – “попътен вятър”? Да, вярно е, че и пакости ви вършат ветровете, но то е главно защото на вас все още много неща не са ви ясни и по-далеч от носа си не виждате. Човекът е венецът на природата, така е, но на какво стои този венец – той така и не се замисля. Прочие: не всеки който те бие ти мисли злото. Не знам как да се изразя – не ми достигат думи в такива моменти – когато се вълнувам от нещо – а този момент и без аз самия да знам защо е такъв. Абе, с две думи – много още имате да учите и това което си мислите, че е зло сторено от вятър в деветдесет и девет процента от случаите не е зло, а само добро за вас.
Да оставим тази посока с неясен край и да се върнем към това което бях почнал да казвам. Договорка между човека и вятъра всъщност няма, но загриженост има. И защо ли е така и аз не мога съвсем точно да ви обясня, но ние ветровете имаме много строги закони за това какво можем и какво не можем да правим с вас. До голяма степен нашето постоянство е свързано с вас, например. Дали един вятър е постоянен или непостоянен, това самия вятър въобще не го интересува – той е волна твар и може да си скита където си поиска. Постоянството не е наложено и от хората, но е тяхна измислица, но не волна а по-скоро неволна, или по-скоро не е измислица, а някакво тяхно характерно качество, което те, благодарение на друго си характерно качество са лепнали на всичко което могат да видят или усетят, или по-точно: да измерят. На нас, кой знае в кои далечни времена хората са ни лепнали това “постоянен” и “непостоянен” и ние вместо да се отърсим от него (а то как ли и да се отърсиш от такова нещо, което веднъж създадено винаги го има, защото един вятър не може да е хем да не е “постоянен”, хем да не е “непостоянен” – за да се отърсиш от такова нещо, трябва просто да изчезнеш от полезрението на човека, а той е плъзнал вече навсякъде; пък и да ви осветля по още една наша особеност – ние сме много любопитни) сме взели, че сме го взели на сериозно и сме решили, че трябва да сме “постоянни”, след като тъй или иначе ще сме или “постоянни” или “непостоянни”; хората много обичат да манипулират с тази частица “не”. Да не говорим за това, че хората никак не се трогнали от нашата саможертва и не оценили по достойнство тази стъпка която ние сме направили за тяхна само полза, а взели та - , и скоро измислили как -, да ни впрегнат в работа. Ние и с това сме се съгласили по простата причина, че един вятър в работа не мож го впрегна, ако той не е съгласен. Пък и винаги може да напусне – това много често поне сте го изпитвали на гърба си – като спрем внезапно или внезапно се появим. Да не говорим колко змии и гущери бълвате когато внезапно си сменим посоката! С вятър договорка трудно се прави – това вие все още не го умеете; с майка ми – тайфуницата как ще направиш уговорка – че тя само докато рече “Да” и някой кораб ще се стовари на сто метра от кея, навътре в сушата.
  
.....
Искате ли още?