Имало някъде една Рошла.Живеела заедно със змея Спас  и малките си змейчета в едно гнездо-какво,досега не сте знаели,че змейовете живеят в гнезда.Вече знаете,докато Спас ходел по неговите си змейски работи и да осигурява препитание на семейството си,Рошла била заета с подреждането на гнездото,осигуряване на храната и възпитанието на децата.
А това хич не било лесна работа,докато едното я  заглавиквало с приказки,другото се притаявало в измислянето на поредната щуротия,а Рошла не на шега се притеснявала да ни би да запалят семейното гнездо.както знаете от рекламата на Петрол,те могат да бълват пламъци от малки.
  Рошла била добра домакиня и съпруга-Сори,не знам как се наричат съпругите на змейовете-Дали са хали,лами или змеици.Е и тя си имала някои свои тайни-Обичала да си пийва биричка,та поради тази причина,не можела да бълва огън,а само пушек,това така разсмивало малките и`,че нарочно я дразнели за да видят как пуши и пухти като локомотив.В интерес на истината това се случвало доста рядко.

Обичала също да ходи на фризьор/ка  и да им изправя косите с невероятните си изисквания към прическата си.
Докато те притеснени се въртели около нея,за да изпълнят капризите и`,тя не спирала да разказва истории,толкова интересни и смешни,че останалите клиенти се заливали от смях.Това толкова много се разчуло в Льогнездрошел,че когато Рошла се появявала в салона,той веднага се запълвал с клиенти и слушатели.
 Ако някога минавате през него,може да я посетите,само внимавайте динозавъра,който изпълнява ролята на куче-пазач на гнездото и`,да не ви ухапе или гътне от радост.
А ако  видите пълен фризьорски салон,а в него да се чува само един глас и нестроен хор от смях,може да бъдете сигурни,че Рошла е в него.
 М,да,тя  имала и други тайни,които не стават за приказка,но да се надяваме,че както в приказките стават чудеса,така могат да станат и действителност.

Имало,някога някъде,един трол,който бил много различен от събратята си и съсестрите си.

 Не стига,че бил по дребен от тях,но бил и страшно любопитен,даже посписвал някога в тролските медии,не,че не правил бели,но неговите по-вече били  от майтап,отколкото да навреди на някого.Даже обичал да наблюдава изгрева,въпреки риска да се вкамени отчасти.Обичал също да прави подаръци,даже на същества,които не приличали на него.

 Та,по тази причина,останалите го гледали с голямо подозрение,омръзнало му на съществото(ср.р.)да го гледат с подозрение и решило въпреки риска да остане една сутрин  и след като слънцето изгрее,въпреки,че изпитвало страх ,от това което ще се случи.Какво било учудването му,че не се вкаменило,решило да се поразходи  в светлината на деня,неуверенно тръгнало по една пътечка,която го извела до едно прекрасно езеро,въпреки страха си,то решило да се огледа в него,какво било учудването му,че от водата го гледали две добри очи,трябвало му доста  време,докато разбере,че са неговите   .       

 И усетило съществото ,сърбеж по гърба си и цялото си тяло.Погледнало се пак във водата  и какво да види,козината му била окапала,а под нея се виждала красива кожа,на гърба му се появили две прекрасни прозрачни крила,ееее само ушите му станали малко по –дълги,ама то в света не може съвсем  всичко да ти е наред.(Е,не знам дали в тролският,нашият или някой въображаем)

Ако питате в какво се е превърнало и аз не знам,даже уикипедия мълчи и авторите фантасти също.

Това се случило много отдавна,толкова много,че цветята си нямали още имена.

Сред многобройните безименни цветя поникнало едно малко цвете с жълта главичка,то било толкова мъничко в сравнение с останалите,че те почти не го забелязвали.

За разлика от тях цветенцето забелязвало  и искало да разбере всичко около себе

си.То се питало дали ще стане така красиво и голямо като слънчогледа и ще може ли като него да гледа постоянно към слънцето.Дали някога някой слънчев лъч не е паднал върху  замислената му жълта главица и тя затова сега е жълта.Дали росните капки са сълзи на небето или земята,разпитвало вятъра за всичко което той му разказвал.

 И така заето с мислене,цветенцето  една сутрин с почуда забелязало,че останалите цветя го гледат,то  започнало да се пита с какво е привлякло вниманието им .

Случайно се огледало в една капка роса  и видяло че главичката  му вече не е жълта ,а бяла и още по красива.Дали е побеляла от много мислене или от друго не знам.

 Изведнъж пристигнал неговият приятел вятърът,като видял новата премяна на цветенцето му казал,че главичката му прилича на най красивите снежинки които е виждал, тогава той спрял да духа и го попитал :”Искаш ли да разгледаш света и да научиш отговорите на част от въпросите си?”

    Разбира се,че цветенцето искало,вятърът го помолил да не се страхува и духнал леко върху красивата му бяла главичка.

Живяло някъде едно момиченце.Никой не помнел истинското му име,наричали го на галено Мо,може би защото много обичала животните-плюшените и истинските,а най-много мечетата и котетата.

 Обичала също да й разказват  приказки,а и  да си измисля нови.

 Тя била много нетърпелива и постоянно прекъсвала  приказката като я продължавала по своя неповторим начин.Мо виждала и разказвала неща, на които възрастните в своето забързано ежедневие не  им обръщали внимание..

Те  с почуда забелязвали,че от читатели  се превръщали в слушатели на малкото момиченце..

 За нея хълмът с нацъфтелите глухарчета на склона й приличал на войник със зелена униформа и златни копчета,който вардел пътя към градчето, в което  живеела.Снегът бил одеяло,завивайки изстиналата  от есенните дъждове и студове  земя.Разцъфналите цветове на дърветата  й приличали на пеперуди,събрали се на приказки  и танци, потрепвайки с крила от полъха на вятъра..

 Хората,които познавали отблизо Мо  и я обичали им се струвало, че е братовчедка на Пипи  и един “ клоун,който не се смеел   ”.Те така свикнали с чудните й приказки ,че си мислели,че тя ще остана завинаги такава.

   Времето минавало, Мо все по-рядко разказвала чудатите си и красиви  истории.

   В градчето й усмихнатите хора намалявали, дори не било така весело и забавно  както преди.Хората се чудели какво става с нея, дали вече не е пораснала,че тя не виждала усмивките им, тъгата  и сълзите им,а търсела причините за тях.Замислена за причините  Мо забравила за историите си с чудовища,феи и пеперуди.Дори не забелязала танцът на първите снежинки  и кристали,които се подредили в красив надпис на прозореца й-"Къде си малка Мо, без теб градчето и всичко  останало не  е така весело и щастливо".

 Само вятърът забелязал надписа ,защото бил един много начетен вятър,дори можел да чете огледално,задухал тъжно ,сякаш й казвал :

Азалиите цъфтят по здрач.

Бяла шапчица на Фуджияма.

Аз  те чакам малка Мо,

                   а теб те няма

 Клоните на дърветата са заклатили от порива му и  закимали, опитвайки се  да запазят надписа от слънцето, дано Мо го види и прочете.

        Искам в моя свят
         всичко да е в цвят
        да няма нищо сиво
                и да е красиво.

       Да виждам усмихнати
                                  лица
       и сред тях да тичат
                       весели деца.

       Да няма грижи в него,
    А само красота и децата
  да играят сред разцъфнали
                             цветя.

Имало някога един добър клоун, има го и сега. Но незнайно защо след спектакъл, когато се прибирал от арената, ставал най-тъжният човек на земята, или пък в страната си. Понякога си мислел, че част от една песен и едно стихотворение са писани специално за него. - “Вечер, клоунът сваля уморен веселото си лице след последният спектакъл.”

ПАЛЯЧО

Създадох те от късче мека глина,

домът си с тебе просто украсих.

Ти беше вещ красива, но без име,

И беше обречен вечно да мълчиш,

Понякога те гледах и се питах,

наистина ли аз съм те създал.

С любов и топлина в тебе впити,

да бъдеш моя вечен идеал.

Създадох те и после разруших те

отиде си тъй както бе дошъл.

Един палячо хубав но без име,

да те създам отново аз не бих могъл.

Е, нашият герой си имал име, а имал чувството че всяка вечер, с всяко представление, образът му се ражда, отново и отново.

Веднъж при едно от представленията му, случайно вдигнал глава нагоре и съзрял през една кръпка на старото шапито - Вечерницата - даже му се сторило, че тя наблюдава скечовете му с интерес и им се усмихва на тях и на него. Заинтригуван, след свършването на спектакъла му, той излязъл навън и сякаш я чул да му говори.

Разказвала му за себе си, какво е видяла през нощта отгоре.

Клоунът така свикнал с нея, че отивайки на работа винаги поглеждал нагоре, дали има облаци, които да му попречат да се види с новата си приятелка. Тя го научила да се радва и на малките неща, извън арената, на птичката, която му имала доверие и влизала във фургона му да й даде трошици хляб, на Розата поникнала незнайно как в една забравена саксия на прозореца му.

Увлечен, в разговори с Вечерницата, той не забелязал, че започнал да се усмихва и “без веселото си лице”.

Дали пострадала кариерата му ли? - Не, не пострадала, клоунът освен професионализма си, започнал да влага в представленията си, радостта и усмивките от живота. Станал още по-добър клоун отпреди, за спектаклите с негово участие, билетите свършвали с месеци напред. Но най-обичал да играе пред децата, когато го канели на детски партита, тогава той ставал едно голямо дете сред тях и усмивката му не слизала от лицето му, дори когато тръгвал за домът си.

Минавали години, клоунът остарявал, но детето пробудило се в него, продължавало да живее.