Бързате ли да загасите нощната си лампа вечер? Разказвате ли приказки на някого? Има ли още един чифт ръце до вас? Играете ли със сенки върху стената..?

Синият цвят си седеше кротко в парка и се наслаждаваше на пролетните нюанси, които минаваха край него. Синият цвят беше вече в зряла възраст и вкусът му до голяма степен бе изчистен от заблудите на неопитността. С много нюанси бе имал работа той, и добре познаваше капаните им, горделивостта им, тяхната наивност. Наоколо пърхаха радостни благоухания, които тази година се съчетаваха идеално с пролетното настроение разпространено от кметството.

Синият цвят реши, че е време да се придвижи. Доброто бе на път да свърши след няколко часа, а пътят до работа бе дълъг. Тъкмо щеше да има време малко да се поразмисли. Два нюанса минаха покрай него и го измериха закачливо. Синият цвят бе навикнал на подобни белтъци и не промени осанката си. Все пак му стана приятно и той усети лек гъдел. “Трябва да се стегнеш!” вразуми се Синият цвят, “Още е началото на пролетта, а ти си изгубил чувството си за преценка!” Синят цвят реши да кривне по едно странично хрумване. Не му се искаше да се размива от разни случайни срещи.

В това хрумване наистина го очакваше покой. Тук почти не се срещаха нюанси, няколко стари светлини дремеха пред входа на кооперацията си, два акорда се гонеха из контейнерите. Синият цвят се местеше и преценяваше.

Напоследък все го смесваха с Неаполитанско жълто. Вярно, времената бяха трудни и той не можеше да си позволи много-много да подбира, но все пак... Трябваше ли да подлага репутацията си на риск? Дали не беше време да смени попрището?

Беше чувал за нова палитра, два етажа по-нагоре, където идеите били по-абстрактни и имали нужда от чисти цветове, а той все още минаваше за такъв. Вярно, че беше малко поизплашен, но едно съвземане не би му излязло толкова скъпо.

Синият цвят се загледа в тавана. Там плуваха грозните сънища, на художника. “Пак е пил евтина водка”, хрумна му на Синия цвят. Все пак, имаше нещо в този художник. На Синия цвят му беше жал за него. На времето не беше толкова задръстен.

Но времената си минаваха, а Синият цвят още не беше получил своя сюблимен момент. Нямаше да е зле да прегледа ценовата листа и да си избере някой по-харчен художник. Макар, че те в тази листа всичките бяха бедняци. А при бедняка вдъхновението не ходи. Само водката идва. А водката не може да различи кобалт от веронез!

Ама, че се закучи това хрумване! Синият цвят трябваше да излезе на всяка цена от тук. Огледа се за внезапен изход, но наоколо се виждаха само трупове. Да се обърне назад нямаше смисъл. Трябваше му повей или полъх... А! Ето там се бе заплел един!

След като успешно се изхлузи от несполучливото хрумване, Синият цвят се възкачи на едно съмнително вдъхновение, колкото да отмори малко. Подобни вдъхновения бяха изключително непредвидими и на другия ден от тях болеше глава, но Синият цвят не смяташе да му се дава дълго. Ловко се изплъзна на няколкото симулации, с които го бомбардира вдъхновението и скочи с главата надолу.

Падането с главата надолу при залез беше изключително вълнуващо. Всичко изглеждаше на обратно, движението бе шеметно и свиреше в ушите. Можеше да се забиеш и в нещо меко, ако нямаш липса на късмет.

“В крайна сметка със скок или без винаги попадаш на работа” – замисли се Синият цвят. “Не е ли това изненадващо? Каква странна закономерност? Защо като падам с главата надолу, зеленото не ми изглежда розово?...” Полека-лека Синият цвят заспа.

Събуди се във ваничката си, ръсен от пепелта на цигарата на художника. Какво щеше да бъде днес? Аха! Делириум тременс. Някои хора спешно се нуждаят от трепанация на черепа! Как не му омръзна да рисува дървета? Може би в детската градина все дървета са го карали да рисува, може би детското изплува в него, след смъртта на мозъчните клетки, поливани редовно с водка? “Защо не си купи свястно зелено, а все ме меси с Неаполитанско жълто?”

Преди от художника струяха идеи, дори вдъхновения. С тях можеше да се извисиш донякъде. А сега струят само изпарения. Да не би този човек да мрази рисуването? Виж тази идея не беше хрумвала на Синия цвят, можеше да поработи над нея – имаше цял ден.

Синият цвят хвана един поглед на художника и се издигна пред картината. Това можеше да мине и за натюрморт с броколи. “То че е морт – морт си е, но аз какво правя тук?”, ядоса се Синият цвят и погледна Червения цвят в другия край на кутията с бои. Това му подейства успокояващо.

Синият цвят мразеше Червения цвят. И той не знаеше защо. Двамата вечно бяха съперници. Вечно ги слагаха един до друг. Вечно ги противопоставяха. Вечно ги бъркаха в тъмното, защото имаха еднаква цветосила. Сякаш бяха двата опорни стълба на видимия спектър. А когато ги слееха насила, се получаваше вместо нещо велико – нещо жалко – Лила, Виолет. Можеше ли някой да си представи нещо по скучно от Виолет?

Сега обаче Червеният цвят направо му се стори симпатяга, пръв приятел и другар. То беше защото Синият цвят вече бе взел твърдото решение да избяга. А Червеният цвят щеше да остане да господства в палитрата на този бездарник. Халал да му е!

Синият цвят успокоен се остави да го смесват с каквото си искат през целия ден. Той се сети, че художника бе изгубил вдъхновението си, след като се ожени по сметка преди пет години. От тогава бе започнал да рисува само дървета – преди това рисуваше основно голи жени, а жена му мразеше той да гледа голи жени. Художникът мразеше да рисува, защото мразеше да рисува дървета, а какво друго му оставаше да рисува? Кани ли? Това е – този художник е безнадежден случай! Спокойно можеше да го изостави!

.......

“Странно явление бе констатирано днес” – пишеха в общи линии всички вестници на сутринта. “Синият цвят изчезна от нашето ежедневие. Някак си съвсем спонтанно, за една нощ той ни напусна. Това, което беше синьо, вече стана жълто. Сигнали за жълто бедствие прозвучаха едновременно от целия свят. Какво ще правим без синьото?”

“Пречи ли това всъщност на някого? Какво е значението на цветовете за човека? Някога задавали ли сме си този въпрос?”

“Далтонистите потриват ръце – за тях всичко е цветосила.”

“Черно-бялата фотография тържествува”

“Графиката е на мода. Къде изчезна синьото море, къде изчезна синьото небе?”

“Физиците са безсилни.”

Последните изследвания показват странен резултат. Ето какво казва доктор Фауст от Масачузетския институт. “Всъщност, нищо в природата около нас не се е променило. Няма промяна на веществата. Промяната, като че ли засяга само човека. Той просто не възприема синьото като синьо. За нас тази част от спектъра стана невидима.”

“Какво всъщност се е случило? Изследванията върху ретината хвърлят нова светлина върху синята мистерия. Рецепторите ни продължават да работят нормално. Всъщност проблемът е по-скоро в “осмислянето” на самия цвят. Ние като че ли отказваме да го “осмислим”. Идеята за синия цвят е изчезнала. Заместена е с идеята за неаполитанското жълто. Парадоксално е, но е вярно.”

.......

Синият цвят се беше объркал. Тази пътека би трябвало да го отведе на предписаното място, а наоколо ставаше все по-странно. Големи кордели висяха от пепелта над главата му, чуваше се вой на сирена. Кордон войници тропаше някъде в близкото, често се срещаха жаби. Знаеше си той, че тези агенти стават все по-съмнителни, но какво можеше да стори, като реши да спести пари?

Синият цвят джвакаше из лепкаво сладострастие и непрекъснато се оглеждаше за изход. Един ботуш профуча над главата му и се заби в отсрещното целомъдрие. “Можеше и да е по-зле!”, каза си Синият цвят и за всеки случай тръгна приведен. Обстановката не се подобри. Девически хор заглуши воя на сирени и отблясъците наоколо станаха нетърпими. Вляво се виждаше тъмна алтернатива и Синият цвят реши на всяка цена да се добере до нея. Пречеше му ято комари, и горичка от кисели краставици, но той упорито се провираше и драскаше към спасителната хлад на алтернативата. Когато се приближи на триста крачки от нея, тя го засмука.

Синият цвят се въртеше като есенен лист подхванат от ноемврийски вятър. Алтернативата ставаше все по-широка и сива. Стените й се отдалечаваха от него и скоро той престана да ги вижда. “Къде ли ще попадна?”, мислеше си Синият цвят докато се носеше безпомощно из празното пространство.

....... To be continued .....

 /Утро. Плашилото пази пред колибата./

Дороти:
Добро утро! Как спахте?

Плашилото:
Благодаря! Аз никога не спя.

Тенекиеният човек:
Ох!

Дороти:
Какво беше това?

Плашилото:
Кое? 

Тенекиеният човек:
Ох!

Дороти:
Някой охка.

Плашилото:
Нямам представа...

/Отмества се и вижда че зад него е застинал в неудобна поза един тенекиен човек./

Дороти:
Вие ли охкате?

Тенекиеният човек:
Да, аз. Повече от година пъшкам и никой не ме е чул! 

Дороти:
Какво можем да направим за вас?

Тенекиеният човек:
Смажете ме. Ръждясал съм и не мога да се движа. Масльонката е в колибата.

Ей сега! /Влиза в колибата/

Плашилото:
Кажи приятелю, това година дълго ли е?

Тенекиеният човек:
Разбира се. Година, това са 365 дни,

Плашилото:
365? Това повече ли е от три?

Тенекиеният човек:
Колко си глупав! Сигурно не умееш да смяташ?

Плашилото:
Ами…

Дороти:
Къде да ви смажа?

Тенекиеният човек:
Най-напред врата. Сега и краката. Благодаря!

Дороти:
Кой сте вие?

Тенекиеният човек:
Аз съм Тенекиеният човек.

Дороти:
Тенекиен човек?

Тенекиеният човек:
Да, бях дървар. Но веднъж брадвата ми така се отплесна, че ме разсече на две.

Дороти:
Ах, ухас!

Тенекиеният човек:
Но докторите ме спасиха. Направиха от ламарина ново тяло, крака и ръце. Чувствам се железен.Само дето нямам сърце и понякога ръждясвам.

Дороти:
Ние отиваме при Оз в Изумрудения град и се отбихме да пренощуваме във вашата колиба.

Тенекиеният човек:
Защо отивате при Оз?

Дороти:
Аз ще го помоля да ме върне в Канзас, а Плашилото ще поиска да му сложи малко мозък в главата.

Тенекиеният човек:
Допускате ли, че Оз би ми дал сърце?

Дороти:
Ами да, защо не? То ще е толкова лесно, колкото да даде мозък на Плашлото.

Тенекиеният човек:
Ще мога ли да се присъединя към вашата компания? Да имам сърце е най-съкровеното ми желание!

Дороти:
О, Разбира се!

разказвач:
Дороти, Плашилото, Тенекиеният човек и Тото вървели с надежда към Изумрудения град. Всеки от тях вярвал, че прочутият Оз ще изпълни най-голямото му желание. По пътя пеели много песни и изобщо падала страхотна веселба. Но момент, не чувате ли нещо..?

/Чува се силен рев. Изневиделица изскача един лъв. Той събаря Плашилото и Тен.човек и се спуска да захапе Тото./

Дороти:
Да не сте посмели да ухапете Тото! Не ви е срам! Такъв голям звяр, да напада едно малко кученце!

Лъвът:
Да, но не го ухапах!

Дороти:
Да, но щяхте да го ухапете! Вие сте един голям страхливец!

Лъвът:
Знам това. Много добре го знам, но накво да правя?

Дороти:
Че аз откъде да знам! Само като си помисля, че ударихте един натъпкан със слама човек!

Лъвът:
Със слама ли?

Дороти:
Разбира се, че е натъпкан!

Лъвът:
Ах! И другият ли е от слама?

Дороти:
Не, той е от тенекия!

Лъвът:
Ах! Затова си строших ноктите! А това малко животно?

Дороти:
Това е моето куче Тото.

Лъвът:
От тенекия ли е или е натъпкано със слама?

Дороти:
Не, то е куче.

Лъвът:
Какво чудно животинче. Сега виждам, че е необикновено малко. Никому не би минало през ума да ухапе такова мъничко същество, освен на такъв страхливец като мене!/Заплаква./

Дороти:
Ей, какво правите? /съжалява лъва/ А как станахте страхливец?

Лъвът:
И за мен е загадка. Предполагам.че съм роден страхливец.

Тенекиеният човек:
Може би страдате от някаква сърдечна болест?

Лъвът:
Възможно е.

Тенекиеният човек:
В такъв случай, трябва да сте щастлив, защото това показва, че имате сърце.

Лъвът:
Може би, ако нямах сърце, нямаше да бъда страхлив.

Плашилото:
А мозък имате ли?

Лъвът:
Не съм проверявал, предполагам че имам.

Плашилото:
Ох, аз отивам при Великия Оз, да ми даде мозък.

Тенекиеният човек:
А на мен сърце.

Дороти:
А аз ще го помоля да ме върне в Канзас.

Лъвът:
Ах! Тогава позволете ми да тръгна с вас! Да получа поне мъничко смелост е най-съкровеното ми желание!

Дороти:
Да вървим!

/Чува се страшен рев/

Дороти:
Какво ли е това?

Лъвът:
Това е Калиди. /Трепери./

Тенекиеният човек:
Какво е това Калиди?

Лъвът:
Ужасно чудовище. Страшно се боя от него!

Дороти:
Тогава да бягаме!

Лъвът:
Не! Той бяга по-бързо от нас!

Тенекиеният човек:
Аз ще го насека.

Лъвът:
Ах, страх ме е!

Дороти:
Засрамете се, та вие сте лъв!

Лъвът:
Аз се срамувам, повече от това не мога!

Плашилото:
Застанете срещу него и изревете! 

Лъвът:
Не смея!

Плашилото:
/Властно./ Ревете!

 /На поляната изскача Калиди. Лъвът изревава и той се спира стреснат. В това време Тенекиеният човек го удря. Калиди подскача. Лъвът изревава отново, Калиди побягва,/

Всички:
Ура, победихме

Дороти:
Не сме ли се отклонили от пътя?

Плашилото:
Не, на него сме.

Дороти:
Напред!

/Тронната зала на Оз. На трона стои огромна глава/

Оз:
Аз съм Оз, Великият и Страшният. Коя си ти и защо си дошла при мен?

Дороти:
Аз съм Дороти.

Оз:
Откъде си взела тези сребърни обувки?

Дороти:
Дадоха ми ги Дъвчащите, задето убих Злата Източна магьосница.

Оз:
Откъде имаш този белег на челото?

Дороти:
Добрата Северна магьосница ме целуна и ме изпрати при вас.

Оз:
Какво искаш от мене?

Дороти:
Да изпълните трите най-съкровени желания на моите приятели и да ме върнете в Канзас.

Оз:
Защо аз да направя това?

Дороти:
Защото сте Велик и силен, а аз - слаба и беззащитна.

Оз:
Не си слаба, щом си успяла да убиеш Злата Източна магьосница.

Дороти:
Това стана случайно. 

Оз:
Ето моят отговор: Нямаш право да искаш да те върна в Канзас, ако не ми дадеш нещо в
замяна. Трябва да унищожиш Злата Западна магьосница.

Дороти:
Но аз не мога.

Оз:
Ти си унищожила Източната Магьосница, но в страната на Оз остана още една лоша магьосница. Когато дойдеш и ми кажеш, че и тя е победена, аз ще те върна в Канзас.

Дороти:
Но ако вие, Великият и Силният не можете да я унищожите, как мога аз да направя това?

Оз:
Не зная. това е моят отговор.

/Вратите се затварят. Дороти излиза, влиза Плашилото. Вратите се отварят./

Оз:
Аз съм Оз, Великият и страшният. Кой си ти и защо си дошъл при мен?

Плашилото:
Аз съм Плашило. Нямам мозък. Дойдох да ми сложите малко мозък в главата. 

Оз:
Никога не правя услуги без да получа нещо в замяна. Ако ти унищожиш Злата Западна магьосница, аз ще ти дам такъв мозък, че ще станеш най умният човек в страната на Оз.

Плашилото:
Аз разбрах, че вие искате Дороти да я унищожи.

Оз:
За мене е все едно кой ще я унищожи, но докато тя е жива, няма да получиш мозъка, който така силно желаеш.

/Вратити се затварят. Влиза Тенекиеният човек./

Оз:
Аз съм Оз, Великият и Страшният. Кой си ти и какво желаеш?

Тенекиеният човек:
Аз съм Тенекиеният човек, нямам сърце и не мога да обичам. Моля ви дайте ме сърце, за да стана и аз като другите хора!

Оз:
Ако наистина искаш сърце, трабва да го заслужиш.

Тенекиеният човек:
Как? Звярът Като помогнеш на Дороти да унищожи Злата Западна магьосница. Тогава ще ти дам най-голямото и най-обичащото сърце. А сега върви!

/Вратите се затварят. Влиза лъвът./

Оз:
Аз съм Оз, Великият и Страшният. Кой си ти и какво искаш?

Лъвът:
Аз съм Страхливият лъв. Дойдох да помоля за смелост!

Оз:
А защо аз да ти дам смелост?

Лъвът:
Защото сте велик и силен и само вие…

Оз:
Донеси ми доказателство че Злата Западна магьосница е унищожена и аз моментално ще ти дам смелост. Но докато тя е жива, ти ще си останеш страхливец! 

/Вратите се затварят. Всички наобикалят лъва/

Плашилото:
Даде ли ви някаква надежда?

Лъвът:
Да. След като унищожа вещицата.

Тенекиеният човек:
И какво ще правим сега?

Дороти:
Мисля че все-пак трябва да опитаме!

Лъвът:
Аз ще дойда с вас, въпреки че съм страхлив!

Плашилото:
И аз ще дойда, нищо че съм глупав!

Тенекиеният човек:
Нямам сърце да убивам, но щом всички идват, ще дойда и аз!

Дороти:
Благодаря ви приятели! Да вървим!

/Кулата на Западната магьосница. Тя се взира в далечината./

Западната магьосница:
Я какво е това там? Чужденци са влезли в земите ми? О, нещастници!
Еппи, пеппи, кекки.
Хилло, хелло, холло,
Зоуззи, зуззи, зик!

/Влетява водачът на крилатите маймуни/

Маймуната:
Какво ще заповядате господарко?

Западната магьосница:
Идете веднага при чужденците, които са влезли в земите ми и ги затворете в тъмница. Всички, освен лъва. Ще го яздя, като кон.

Маймуната:
Слушам.

/Отлита и след миг се връща, като води Дороти./

Маймуната:
Заповедта е изпълнена.

Западната магьосница:
Защо водиш момичето?

Маймуната:
То е закриляно от силите на доброто. Има знак на челото и не можем да му пакостим.

/Отлита. Дороти и вешицата се гледат.Тото започва да лае./ 

Западната магьосница:
Ау! Какво е това?

Дороти:
Това е моето куче Тото.

Западната магьосница:
Да се държи далеч от мен!

Дороти:
Добре.

Западната магьосница:
Отивай да работиш в кухнята! Ще изпълняваш всичко каквото ти наредя, разбра ли?

Дороти:
Да.

Западната магьосница:
Чакай! Какви са тези сребърни обувки?

Дороти:
Дадоха ми ги дъвчащите.

Западната магьосница:
Стига си дрънкала. Върви!

/Дороти излиза/

Западната магьосница:
Тази глупачка не знае каква сила крият Сребърните обувки. Какво да направя? Измислих!

назад                                                                                         напред

ПЪРВА СЦЕНА

/Фермата. Простор с дрехи. На сцената е чичо Хенри./












































Дороти:
А къде ще го намеря?

 

(фиг.1)

(фиг.2)

(фиг.3)

(фиг.4)

(фиг. 5)

(фиг.6 - клоуните Рубо и Оги (наречен - незнайно защо - Юги))

И така... От много време се каня да го напиша тоя пост. Това е една моя идея, която се роди внезапно и с всеки ден набираше все по-голяма сила. Вътрешно. Става дума за следното:

ПРЕДЛАГАМ   ДА   НАПРАВИМ   КУКЛЕН   ТЕАТЪР!

Ще го изиграем в градинката пред театър София. Там, с Vimp открихме страхотна сцена. Освен това, винаги е пълно с деца и публика няма да ни липсва. Разбира се, аз ще разлепя предварително няколко плаката за гооолямото събитие :)
Трябва бързо да се организираме преди топлите дни да си отидат съвсем. Вече се спряхме на приказка и тя е:
ВЪЛШЕБНИКЪТ ОТ ОЗ oт Лиман Франк Баум - предложение на Мейкъра, което се прие единодушно.

Някои от ролите също за уточнени.

Дороти от Канзас - Malkata feq (Милена)
Стахливият лъв - momo
Великият Оз - Mейкъра

За VImp не можах да реша Плашилото или Тенекиения човек, затова оставам на него да си избере. Побързай, защото постингът е отворен за коментари и може някой да те изпревари.

Свободните роли са гореспоменатите Плашило и Тенекиен човек, Злата Вещица от Запад, Северната магьосница, четец и главатаря на стадото на маймуните.
Кучето Тото, което май няма реплики, ще движи momo. ;)
Не съм решила ще имат ли реплики чичо Хенри и леля Ем. Помогнете!

Сценарият ще се появи тук съвсем скоро!

Сърдечно благодаря на всички, които дойдоха. Не беше важно колко, а че са от сърце. Когато човек няма почти никакви приятели, няколко такива на точно място и в подходящото време са всичко, от което се нуждае.


 
Благодаря за усмивките и атмосферата!



Милена, освен че направи най-големият сапунен мехур, донесе две красиви торти. Пред тях моето несполучливо творение съвсем заслужено получи от Тони името "Мечо кюфте" :)  За съжаление не можахме да се справим с толкова сладко, но поне на пиенето не му се дадохме.
Възможността да закуси с торта остана за Наско, който гостоприемно ни приюти в по-късните часове чак до сутринта.
Имаше разноцветни балони,
сапунени мехури, луна!...


Успях да не се почувствам никак стара и днес, няколко дни по-късно, си мисля, че над времето стои личното усещане за нещата. Ако в душата ти има дъга, никога няма да ти липсва мекотата на дъжда или лъчите на слънцето. Ако някой надува с теб балони, не е важно, че отдавна не си играл с децата на пясъчника... Ако още можеш да караш колело или ти се танцува под уличните лампи..



Ако, когато погледнеш нагоре за теб винаги има значение овцата изяла ли е цветето или не...

Ако не спираш да си пожелаваш желания...
 
.. и да вярваш, че ще се сбъднат...

Искам да ви поканя на поредната среща на "Сапунени мехури"! Събитието ще е на 4'ти август (петък) някъде около 19.00h в градинката пред църквата "Св.Седмочисленици" (тази до пл.Славейков).
Ще се радвам на всеки, който има възможност да дойде  (и също желание), понеже точно на този ден momo всеки път благодари на света, че има такова прекрасно синьо небе там горе. Толкова вълшебно, че поне през последните 23 години всеки път ми се е струвало различно. Безумно живо, очарователно небе... колкото да остарявам, то винаги ще е си е същото. :)
Стига лирични отклонения! Елате, да ядем торта и да правим сапунени мехури. Този път ще ги пълним със смях, въздухът отдавна не е на мода.. :)