Искам да се обясня в чиста и искрена приятелска любов на едно момиче! Една година онлайн приятелство, което прерасна и в такова на живо...Момичето, с което споделям много, което също има такова доверие в мен, надявям се. Тя е човек, който споделя и подкрепя мечтите ми, защото са и нейни мечти. Тя ме е успокоявала и карала да се усмихвам и да усещам прегръдките и макар и на километри от мен. Сега вече знам как звучи смехът и на живо и колко хубава е усмивката и.Остава ми само да се надявам един ден наистина да бутаме колички в парка заедно...
Серенити,Цвет, обичам те! Остани винаги така искрена и мила с мен и моля те, не ме предавай!Аз ще направя същото за теб!

Да видиш чувствата си - неразбрани,
жестове - пантомимично изкривени,
душата ти - захвърлена в калта,
доброто - дадено и неприето,
за грешките - осъдена на смърт.
Ръката ми протегната - сама.
Да видиш себе си - карикатура -
в осакатяващото огледалото
на тез приятелски очи ...

Аз паднах от приятелския огън.

Кажи, приятелко, защо?

Eдна приятелка от три дни насам ми развива теорията, че приятелство между мъж и жена не можело да има, а ако имало то било неискрено. Това доста ме фрапира и се поразмислих... въпреки, че с нея избегнах спора (щяхме да се скараме).

Поне общо погледнато не смятам, че има проблем с приятелството жена-мъж. Принципно, ако и двамата са интелигентни хора, без комплекси, с общи интереси и се обичат приятелски, не би трябвало да има проблем с приятелството им, дори единият да има мааалко влечение по другия. То това между другото е почти неизбежно, особено ако и двамата са готини :)

Лично при мен преобладават мъжете приятели. От малка съм така и дори и в момента имам много малко приятелки, които наистина си обичам и не мога без тях. Мъже - бол. Имам приятели момчета, с които се познаваме от близо 15 години, винаги сме си помагали и обичали много, без на някой да му хрумне да иска "нещо повече" от другия. А иначе си се харесваме взаимно и то много. Наскоро станах свидетелка неволно между разговор на моя колежка с един приятел, с който учихме заедно от 1-ви клас до края на гимназията. Тя очевидно го питаше за мен, думите й бяха "Не те ли кефи? Не си ли искал нещо повече от нея?", на което отговорът му беше: "Тя ли да не ме кефи? Обожавам я. Секси, красива, лигава, разбира ме, разсмива ме, утешава ме, когато трябва. Но не, не съм искал. Прекалено перфектно приятелство имаме.  Обичам си я и искам най-доброто за нея и ако някой я погледне накриво съм готов да му счупя главата. Но при положение, че с нея сме приятели от 13 години, някакси не ми се ще да рискувам с някаква издънка от рода на преспиване заедно. Сещаш се, че после няма да се гледаме със същите очи.."
Усетих огромен прилив на обич към него и изтичах да го гушна

Всичките ми male-friends са адски предани и добри хора. И не знам защо, но приятелството с мъже винаги ми се е струвало по-безопасно. Не че мъжете са по-малки интриганти от жените, но поне като бройка интригантите при тях са значително по-малко. А аз съм се парила много от такива псевдо-приятелКИ. В момента съм приятелка с много малко жени, част от които са тук в bglog, а другата част са: Валенцето, която е в Германия и я виждам много рядко () и Даниела, която пък е в Испания, но сега се прибра и се очертава да остава тук (Диди, обичам таа!! ) Да не забравя и майка ми, която също е една от най-добрите ми приятелки.

То това с момчетата приятели корени много отдавна. Като бях малка живеехме предимно на село. Имам двама братовчеди и съответно се присламчих в тяхната компания. Не ми се зарадваха много, но нямаха избор. Единствено момиче сред 12 момчета... Бързичко се научих да играя футбол, да плюя (за ужас на майка ми), усвоих голяма част от маниерите им, научих се да се бия... Гледах ги в очите, мъкнех се след тях и им досаждах. Те, по-големи от мен с 2-3 години, обикновено ме потупваха по главата снизходително, игнорираха ме или пък ме учеха на разни неща (риболов например). Така или иначе с течение на годините ме заобичаха много, приеха ме безапелационно и искрено за "една от тях". И до днес, 15 години по-късно, знам, че всеки от тях е готов да скочи в моя защита при първия признак на опасност... Приятели.
Е, когато поотраснах, на 14 години едно от същите тия момчета ми лепна първата целувка, но това са подробности

От приятелството с момчета научих и разбрах много полезни неща.  Може би в мен дори и сега, когато вече съм на 20 години, има нещо момчешко. То ме прави лигава, забавна, искрена и ... истинска. Сигурно никога няма да се чувствам на място в минижуп и високи токчета, но един ден ще мога да науча сина си да играе футбол без помощ от мъж, както и да  лови риба, да кара скейтборд (мдам, и това) и тем подобни неща.

За завършек искам само да кажа...
Обичам ви Сашо, Владо, Миро, Тео, Кольо, Коцьо, Янев, Тео2, Жак, Васко, Пламен, Горан, Пешо, Емо, Кикс, Дидо, Чочо, Зареца, Папо, Митко, Коля, Ицо, Бобо, Найден, Джо, Краси...

Аз дълго се борих с това ,
опитвайки се само с обич да те накарам
да повярваш в безусловното на душата ми.
Но ето ти отново изтръгваш гневно
всяка добра мисъл за теб ,
убеждаваш ме, че си лош и жесток
и че няма живо същество на този свят ,
което да те обича искрено ...
Ти искаш да си сам - блъскаш ме встрани
от твоя свят, не ми позволяваш да се върна;
раняваш ме с грубостта, която прикрива слабостта с жестокост ,
страхът - с гняв ...
Но аз съм виждала истинското ти лице.
Неведнъж.
И всеки път съзирах една невъобразимо богата душа,
виждах я и нещо ме стискаше за гърлото , силно - като стоманен юмрук
и в този миг можех да умра от щастие
че имам възможността да се докосна
до нещо вълшебно и все пак човешко.
Да, аз можех да умра от щастие ...
Но преди да успея плахо да протегна ръка,
за да докосна и уловя поне една частица от тази душевност ,
ти отново помрачаваш деня ми ,
затваряйки с трясък отворената за миг пролука към себе си.
Дръпвах се като опарена,
заричах се никога да не се върна
и през повечето време успявах !
Но има нощи като тази
когато потънала в гъстия мрак на града
аз съм толкова близо до теб ,
колкото никога не съм била ...
А ти си заспал и приличаш на дете
което неспокойно се мята в кошмари.
Докосвам лицето ти -
обичам те
защото си същият като мен , там вътре
където, зная, няма да допуснеш
никога никого ...

посвещение - на този, който никога няма да разбере, че това е посветено на него..

От много месеци нямам връзка с една много добра приятелка - Криси, която вече шеста година се мъчи с живота в Япония.
Последното ни хихикане по телефона беше, доколкото помня, миналата есен. След това се заредиха поредица мейли, предимно на тема "как се чувствам тия дни и с каква музика се лекувам". Така до 7 октомври.
Пауза.
По принцип нямам проблем с паузите в приятелствата си - с някои, обикновено най-добрите, приятели може да не се виждаме/чуваме/да не си пишем (в зависимост от часовите разлики по меду ни) с месеци, после уж да си уговаряме срещи, за които не смогваме да се освободим, но накрая все пак се виждаме/чуваме се задълго/пишем си дълги писма и няма сърдели-мърдели.
Затова и оставих паузата да се проточва.
Учене. Изпити разни. Бачкане. Малки пътувания из родината. Моят си живот в България.
Паузата взе да става още по-тягостна.  Откакто Криси замина за Япония в началото на 2000 г., паузите са обичайното състояние в нашето приятелство. Срещите наживо -  най-много два пъти годишно, по Коледа и през лятото. А си имаме разни общи теми, по които можем да си ги говорим нашите меланхолични, момичешки, феминистки, меломански, литературомански, киномански, пътешествомански, шоколадомански разговори. Тия приказки не че не си ги дрънкам и с други хора, но просто от време на време имам нужда да си побращолевя точно по този начин.
Вчера най-сетне се взех в ръце и писах един e-mail. На адреса, от който последно ми писа тя.
Никакъв отговор. Сигурно съм малко припряна. Вижте ме само, надвих си мързела, писах и чакам отговор моменталически.
Опитвам се да издиря блога й. Намерих два от блоговете, които поддържаше преди, но последният постинг е от февруари 2006. Разбрах, че кучето й (което живееше в София при майка й), е починало на 17 януари тази година (съжалявам за Чара, Крис!), че и тя е харесала един филм, който аз гледах наскоро. НО НЕ МОГА ДА ОТКРИЯ ПО-СКОРОШНИ ПОСТОВЕ!
Сигурно просто не мога да се оправя с търсенето. Може би тя отново си е сменила блога и сега е в някой друг сайт, а аз не мога да го открия.
Ако не е изгубила надежда от моето несериозно блогерстване, може би продължава да чете моя т. нар. блог и ще види ТОВА.
Аз просто бих искала отново да си поплямпаме нашите си меланхолични, момичешки, феминистки, меломански, шоколадомански идиотии ...

Прегръдката ни бе силна и изразяваше всичко, което сме преживяли с нея през последните 13 години. Всъщност познаваме се вече 15 години, но от 13 работим заедно и някакси се сприятелихме. Нали знаете, на работното място има хора, които веднага ти лягат на сърцето и такива, които не би искал да срещаш често.

Е, Жанет е точно от първия тип - сприятелихме се веднага!

Тя дойде във фирмата по моя покана 3 месеца след като аз постъпих. Мога да кажа, че заедно израстнахме професионално и в голяма степен оформихме имиджа на организацията ни.
Деляхме всичко - храна, пари, работата си. Когато някоя излизаше, другата я покриваше. Когато шефа си набелязваше важна задача - погледа му ни избираше веднага.
Работехме и следвахме едновременно, а по-късно трябваше да съчетаваме и семейство, деца и пак учене, и пак натоварване в работата...
Просто бяхме заедно и се крепяхме! Казват, че приятелството между жени е по-сплотено и силно, когато има общ сантимент, общо преживяване - а, ние го имахме.

Днес се сбогувахме!

Не зная, кога ще я видя отново, не зная дали изобщо ще я видя повече .... но, адски ще ми липсва! Знам, че и аз на нея !Видях го днес в просълзените й очи, които ми казваха, колко много съм означавала за нея!
Заминава. В петък. При съпруга си, който вече е там ... ,за да се докоснат до американската мечта!  А, защо не и да я постигнат?!
Мила Жани, ти го заслужаваш! Радвам се за теб, че успя!

Не, не казвам сбогом, защото ще се срещнем отново с теб!
Тук или най-вероятно там (Калифорния), не зная, но един ден ще стане, а дотогава - Outward Bound, Lady!
(Тя ще се сети).

Прости ми, приятелю, че съм лош.
Прости ми, че си избра такава приятелка.
Прости ми, че е хубава, чаровна и желана.
Прости ми, че я ревнуваш от мен и аз я желая тъй много.
Прости ми, че някога, някъде, тя би могла да отвърне на желанията ми.
Прости ми, че аз няма да я отблъсна и най-вероятно никога повече няма да ми проговориш.
Прости ми, че ми вярваш и ми се доверяваш.
Прости ми, че покривам недостатъците ти, а това впечатлява повечето хора.
Прости ми, че съм прост и несъвършен.
Прости ми, приятелю...
Прости ми, че може никога да не прочетеш това, но все пак те моля - Прости ми!

Бях на 11 години. Понякога, след много врънкане, 16-годишната ми братовчедка се съгласяваше да ме вземе със себе си навън. По онова време родният ми град бе все още значително обитаем. По центъра вечер след 18 часа не можехме да се разминем от народ. С нея ходехме обикновено в заведение, намиращо се на последният етаж в една сграда.
Една вечер там имаше рок концерт на нейни приятели.
В тъмнината на заведението обикалях безпрепятствено наоколо, промушвах се между хората (предимно металисти, с черни дрехи и кикотещи се девойки) и с интерес оглеждах всичко и всички. Доближих се до сцената - близо до нея бяха наредени инструменти и тонколони. Със страхопочитание прокарах пръсти по тях, но тъй като бях адски невнимателно хлапе, една бас китара се стовари с трясък върху един чинел.
Братовчедка ми се сви в якето си и се направи, че не ме познава. Няколко момчета се приближиха да вдигнат и оправят нещата... а зад тях се появи той.
Беше облечен във възможно най-торбестия панталон, който може да съществува и суичър, вървеше спокойно с ръце в джобовете, имаше черна брадичка и обици. Но това което правеше най-силно впечатление беше косата му - дълга почти до кръста, гладка, лъскава, кафява, красива коса, един прекрасен оттенък на кестенявото, толкова прекрасно изглеждащ, че да ти се прииска да хванеш един кичур и да го разтъркаш между пръстите си.
Тъй като след събарянето на китарата бях клекнала от ужас, той се спъна в мен, след което впери очи в рошавото кльощаво момиченце, което го гледаше с такива ококорени очи.
Потупа ме по главата и отмина.
Останах до края на концерта, гледайки със зяпнала уста свирещите. Дългокосият беше китариста.

Това беше първата ми среща с Чочо. Години след това го срещах из града. Бях прекалено срамежлива да го поздравя, но той винаги се усмихваше при вида ми, въпреки че също не ме поздравяваше. Изминаха близо 5 години. Когато започнах така да се каже да съзрявам и започнах да пея с група, бях нахакано, все така кльощаво хлапе с дълга до кръста коса и винаги се заяждах и смеех за нещо. Тогава с Чочо станахме по близки и дойде един момент в който осъзнах, че той наистина е мой приятел.
Той ме поучаваше и напътстваше, безмилостно ме критикуваше, майтапеше се с мен пред всички, беше способен с един коментар да ме изкара от равновесие, или да ме издигне от гордост до небесата.
Езикът му винаги е бил циничен, искрен и грубоват. С годините се научих да споря качествено с него, да му се заяждам и бъзикам, както той на мен. Спечелих си уважението му. Много пъти ме е наранявал с критиките си по мой адрес (къде заслужени, къде не) но винаги съм му прощавала.

Той винаги е бил самотен. Голямата му любов го предаде, изцеди и постави на колене. Отне му много време да се съвземе и да заприлича пак на себе си. Горда съм, че в някои от най-лошите му моменти съм била до него и съм му помагала. Горда съм, че ме нарича своя приятелка. Сега той е по-добре. Отново вярва в любовта, но вече иска да има свое семейство, а тази мечта му се струва далечна и това го натъжава. Красивата му дълга коса отдавна е отрязана. Стоят обиците, торбестите панталони, циничният хумор и любовта към музиката.
Сега той е на 33 години. Чувствам го много близък, независимо от разликата от 14 години помежду ни. Винаги ще е такъв за мен!

Чочо, ако някога прочетеш това искам само да знаеш, че те обичам, макар и да не мога да те понасям ! :) Че се радвам че се познаваме. И че всичко ще се нареди за теб. Обещавам. Когато му дойде времето.