Реших и аз да се включа в рубриката на Серенити и да спомена някоя дума за най-близките ми хора - приятелите. Започвам това начинание с най-старите сред тях - Негъра (Венци или Ven, както е известен в БГЛог), Тъпия (Владо) и Кал (Калоян).

С Негъра се запознах във втори клас. Дойде от някъде си в нашето училище и там си и остана до края на основното си образование. Беше добричко и свитичко детенце и не мислеше лошото на никой. Към средата на втори клас се появи и Тъпия. Казва се Влади, а прякорът му се появи на скоро по незнайни за мен причини. Незнайни са и причините, защо Венци стана Негъра. С тях двамата бяхме сравнително добри приятели по онова време. Играехме на електронни игри, на футбол и на покер с картинки.

След завършването ми на седми клас се преместих в средно училище и малко си изгубихме дирите с тези двама левенти. Те изкараха и осми клас в старото даскало, а след това Венци отиде в един техникум, а Владо в друг. Там се запознал с Калоян, който тъй и не си получи бойно име.

Към края на средното ни образование започнахме отново да се виждаме с Владо и Венци. Запознахме се и с Калоян. Започнахме да купонясваме и заедно да пропадаме в измамните пукнатини на улицата.

Май месец на деветдесет и осма година завършихме благополучно. Изкарахме си абитуриентските балове и започнахме да учим за студенти. Венци само реши да кандидатства за казармата и... ами приеха го. Нас пък ни приеха за студенти и заминахме на летен лагер в "Обзор".

Студентските месеци се нижеха, а ние се нижехме по измамната плоскост на простотията. Като че ли не усещахме, че сме си нормални смъртници и имахме голям късмет, че до ден днешен сме живи и здрави, а полицейският бой, който ядохме една дълга лятна нощ ни върна обратно в правия път. Кой казва, че боят не лекува?

И така до ден днешен сме си заедно с тези хорица. По някой път не се виждаме със седмици, но такъв е животът - всеки е поел пътя си и за голяма моя радост, пътищата ни все още се засичат от време на време...

... И когато той засвири Satriani - "Crying" .. нещо в мен се опъна и затрептя - като скъсването на струна. Не можех да откъсна очи от добре познатата ми висока, прегърбена фигура, приведена над китарата. Сърцето ми болезнено заблъска в гърдите, нещо в душата ми се сливаше и плачеше с китарата. Стиснах силно една в друга изстиналите си от вълнение ръце. Сълзите напираха, едновременно щастливи и страдащи, вече бяха на миглите, а-ха да капнат. Замъгляха погледа ми така, че не виждах ясно, но все още впивах поглед в любимата фигура на китариста, който толкова много обичах. Разбира се, той не забеляза нищо - той изживяваше един страстен миг със своя инструмент. Странно, но вече не ревнувах от китарата! Приемах я като част от него - обичах я! Сълзите най-после се отрониха и победносно опариха лицето ми. Не усетих почти нищо. Усещах само това, което Даниел ми позволяваше да усетя. Но ми беше болно. Страдах. Господи, що за тъга създаваше този човек у мен! Може би мъката е породена от неспособността да му кажа "Обичам те" а и да му го обясня. Да му кажа защо при мисълта за него в мен напира усмивка, но и сълзи. Защо всеки път щом чуя тази песен оттук нататък ще мисля само за него. Защо не мога да понеса мисълта, че може би никога вече няма да сме в една група. Защо сърцето ми се къса , когато видя очите и усмивката му...
Никога няма да му кажа тези неща. И тогава не можах.
И когато той завърши песента и най-после ме погледна , аз вече бях избърсала сълзите си и му се усмихвах. Когато седна до мен обаче и обгърна радостно раменете ми с ръка, не можах да направя нищо друго освен да се сгуша в него и да оставя всичката мъка да се излее в един отчаян плач... Горкичкият Дидо! Сигурно се е уплашил и не е знаел какво да прави с мен. Е, но ме гушна силно, целуна косите ми и изчака да се успокоя, като не ме пусна дори за миг. Не можех да му кажа нищо. А и как да поместя 2 години време в един ден, в един час? Как се наваксват изпуснатите мигове? Просто не става... Въпреки, че заради него бих опитала... Защото дълбоко в себе си още чувствам вината за преди ... когато неговата любов беше само за мен, а аз не протегнах ръка, защото го обичах като брат, като любим, скъп, незаменим приятел.. като човек от който имам нужда винаги да чувствам покрай себе си ... но на който не мога да дам нищо повече от приятелската си, вярна ръка ...
Малцина разбират чувствата ми към Даниел. Не съм сигурна, че и аз ги разбирам.

Но тях ги е имало и винаги ще ги има ! 

( Даниел Добрев, невероятен китарист, когото аз винаги ще наричам мой приятел, когото винаги ще поставям в мислите си наред с най-скъпите ми хора ... Животът ни събра с любовта ни към музиката, а после ни раздели... и се загубихме един друг... Но той е в мен, навсякъде в мен, дори и никога да не разбере това ...)