Момичета излязоха от входа. Там беше трупът на Стефан заобиколен от обичайната групичка сеирджии. На хората просто им бе генетично заложено да сеирджийстват. Сестрите се промъкнаха измежду тълпата и погледнаха безжизнето тяло. Хареса им неестествената форма на крайниците в комбинация със следите от гуми. Малката сръга голямата в ребрата:
 - Вего, тръгвай. Антон ни чака.
     Ругатнята на голямата се загуби в сирените на идващите патрулка и линейка.

***

     Вече два часа чакаха някой да им обърне внимание и никой не го правеше. Търпението им се изчерпваше и имаше реална опасност някой да си плати сурово за това. Не бяха предвидили такова развитие на нещата. За пореден път Антон прецакваше всичко. В момента трябваше да посрещат Анелия на летището вместо да киснат в миризливото РПУ. Явно беше време да се разделят:
      - Елфи, ти отиваш и взимаш Ани, след което се прибирате в нас, а аз ще остана тук и ще видя какво мога да направя.
     Като по команда малката стана и тръгна, а голямата остана да си барабани с пръсти и да се изнервя още повече със забит в земята поглед. Точно тогава по коридора се чу тракането на токчета. Как само мразеше този звук. Забиваше се директно в мозъка й. Токчета приближаваха и тя с мъка се удържаше да не извие врата на приносителя им. Спряха пред нея. Погледна ги – чифт хубави обувки, чифт хубави крака... чу се и приятен глас:
      - Вие вероятно сте братовчедката на задържания и дъщерята на починалия. Аз съм лейтенат Милена Ангелова. Ще ви помоля да дойтете с мен.
     Вега се изправи и погледна Милена в очите. И двете не се харесаха. Всъщност, по-точно би било да се каже  и двете се намразиха... Вървяха една до друга по коридора, а токчетата все така потракваха...
      - Влезте и изчакайте, ще се върна всеки момент.
     Е това вече беше върхът!!! Не стига, че й нарежда ами и изчезва нанякъде! Самообладанието и се изпаряваше с доста впечатляваща скорост. Едно гласче в главата и се опита да и каже да се успокои, но тя го срита бежалостно. Лейтенант Ангелова се върна придружавана от нещо много смачкано и смътно приличащо на човек, а то бе придружавано от двама униформени.
      - Фегинкооо, я шам ше ... – опита се да изфъфли нещото.
      - Я да млъкваш – креснаха всички в стаята и Антон се ухили някак беззъбо тъпо.

***

     Пушеше поредната си цигара и единственото, което схващаше от всичко казано до тук беше, че няма да може да направи нищо за братовчед си. Говореха и за някакви закони, алинеи и всякакви такива глупости. И както изглежда никой не забелязваше потрпването на дясната й ръка. Гласчето в главата й се размърда и заразтрива натъртените си ребра. Опита се да каже нещо и вратът му бе пречупен. Точно в този момент й просветна. На Милена също й просветна, но беше заради тежичкия юмрук стоварен с голяма сила в носа й. И на униформените им просветна и доста бързо я обезвредиха. Антон се хилеше...

***

     „Анелия – екзотична, нисичка, брюнетка с изключително големи гърди.” Това беше нещото, което хората обикновено асоциираха с нейното име. Само дето бъркаха.... много бъркаха. Тя бе идеалната машина за убиване – без съвест и без лимит. Имаше един единствен недостатък съзтезаваше се със себе си. И никога не беше доволна от резултата – защо винаги една част от нея се оказваше губеща. Работеше като убиец, а хобито и беше да убива. Бавнo.

     Точно в този момент гореспоменатата личност се измъкваше от изхода за пристигащи на аерогара „София”. С един поглед намери Елфи и и кимна. Нямаше прегръдки, нямаше усмивки:
       - Сестра ти?
       - В районнто е. Опитва се да измъкне Антон – Леко повдигната вежда беше достатъчен въпрос – Трева?
Петнадесет минути по-късно те вече седяха удобно в хола на апартамента. А малката разказваше подробно какво се бе случило. На финала на разказа телефонът звънна и единственото, което се чу бе:
       - И мен ме задържаха...

***

     Следовател Георгиевски седеше в кабинета си и все още се подхилкваше. Беше му адски забавна цялата случка с Милена и една от дъщерите на покойника от „Левски”. Още го болеше гърлото от внезпния пристъп на смях, който го обзе, когато научи. За да не покаже това пред колегите си му се наложи да изиграе кофти тютюнджийско закашляне, но болката си струваше. Да удариш Ангелова си беше почти като да „удариш” 6-ца от ТОТО-то. Но пък от друга страна и тя си го заслужаваше. Напоследък толкова си бе навирила носа, че лазеше по нервите на повечето си колеги. Ако трябва да сме честни, тя лазеше по нервите на всичките си колеги... Просто някои от нервите бяха свързани с различни части на тялото...
     На врата се почука и един от униформените въведе в кабинета чифт цици. Всъщност те имаха и тяло, и доста привлекателно лице, но Георгиевски някак пропусна този факт.
     Анелия и Елфина слушаха пелтеченето на Георгиевски. Той от своя страна се потеше и не изпускаше Циците от поглед. Точно поради тази причина изпусна да забележи преценяващите погледи на момичетата. Поискаха да се видят със задържаната и колкото и да бе странно това им бе разрешено на момента.
     По нищо не си личеше, че се  срещаха две приятелки, които не се бяха виждали повече от две години. Няколко изречения разменени на две – на три, бърза прегръдка и едно малко листче, което никой не забеляза. На листчето пишеше „Утре в 8.00. Чакай ме.”

***

     Апартаментът в ж.к. „Левски” бе тих. Елфина спеше, майка й спеше, а Анелия постави бележката със съдържание „Ще се грижа за нея” върху телевизора и безшумно се изниза през вратата. Още докато излизаше от входа набра някакъв номер и проведе кратък разговор на испански. Минути по късно телефонът й звънна. Тя знаеше кой е:
       - Искам кола, която да ме изведе заедно с нея от България. След това искам самолет, който да ни върне обратно в Куба. И...
       - И май искаш прекалено много, А!?! – Мъжкият глас звучеше леко раздразнено.
       - Дойчине, искам да те питам ще можеш ли да живееш спокойно, знаейки че вече не работя за теб?
       - Какво искаш да кажеш с това? – Гласът бе леко поомекнал. Той знаеше, че я дразни когато се прави на тъп. Много добре разбираше за какво говори. – И в колко часа да ви чака колата?
      - Ами в 8.00 ще намина да я взема. И...
      - И без много трупове след теб!!!
      - Обещавам!

***

     Точно в 8.00 часа на другата сутрин Анелия влезе в сградата на РПУ-то. Мина по ужасно дългия коридор и спря пред вратата на Георгиевски. Почука и се отдръпна. Вратата се отвори и в рамката й се очерта женска фигура. Докато се разминаваха Анелия едва не се задави от смях. Значи това беше ченгето, което Вега бе ударила. Доста добър удар... и колко ли ще струва пластичната операция!?!
     Георгиевски седеше на стола зад бюрото си. Погледът му направо грейна когато видя кой бе посетителят.
     С плавни движения и полюшваща се талия тя стигна до него. Наведе се бавно и дрезгаво прошепна в ухото му:
        - Кажете цената си...
 Георгиевски си помисли, че точно така се получават инфарктите. Чудеше се какво да каже. Тя веднага надуши колебанието и се усмихна разтапящо и самодоволно. Не се бе излъгала в преценката си за него. Похотлив дъртак – това беше той...Но сега нямаше време да го накаже. А как само и се искаше да има 10 – 15 мин. на разположение... В тишината на кабинета се чу ясно тупването на две тлъсти пачки и гласът на Анелия:
        - Мисля, че ще са достатъчно. Да вървим, ако обичате.

***

Самолетът набираше височина, а в него едно момиче повръщаше неудържимо...

<< Предишна                     Следваща >>

Мразеше да й правят забележки. А този срещу нея изобщо нямаше право да присъства в тяхната кухня. Дори и в живота им. Представи си го за миг като мишена на стрелбището. Сви си пръста, изпъна показалец и боцна Райчо в челото.

- Мъртъв си, боклук! - продума студено и безизразно момичето и посочи вратата на служителя.

Райчо беше печен. Но никога не бе очаквал, че някаква си пикла ще му въздейства така. Имаше хиляди начини да ги закопчае. Но всички бяха полу-законни. Обикновено се стремеше да ги избягва. Но сега! Сега беше друго. Усети как краката му го изправят и пое бавно към изхода.

Голямата сестра обичаше слабите. Направо ги обожаваше. Следеше всяка дума и всеки жест от диалога между малката и тъпото ченге. Въпреки сълзите, които напираха надолу и надолу по лицето й, обрасло с най-финия мъх, който Райчо бе виждал, тя усети жертвата. Усети инстинкта, който я завладяваше преди години, когато все още се състезаваше. И нанесе финалния удар. Късото маваши, което обикновено използваше за засрещане по състезанията нацели задните части на младия служител и го изстреля с невероятна скорост към насрещната стена. Уцели я с темето си и се строполяви в безсъзнание на теракота. Постоя там няколко секунди, докато малкото му душица се върна обратно в тялото, изправи се с неистови усилия и напусна апартамента.

- Неш'ас'ник! За к'ъв се мисли тоя бе!? - Видимо небрежен удар с ръка строши с трясък масата през средата и разпиля съдържанието й по плочките на пода. Мразеше се. Мразеше се, че не й устиска да убие куката. Мразеше се, че за пореден път използва тъпото маваши, което не ставаше за нищо, а пък за пресрещания – хич, особено с бавните й крака. Това провали спортната й кариера. Че и бъбреците й. Такава си беше. От самото начало знаеше, че няма да изкара сполучливо в този спорт...

***

Райчо отвори вратата на асансьора и стъпи в нищото. Минута по-късно, кабинката размаза гърчещото се на дъното на шахтата тяло. Вратата се отвори и от там излезе Стефан. Поглади прошарената си дълга коса, обърна се и изстреля сочна храчка в луфта между прага на кабината и ръба на шахтата. Гъстата течност потъна в кърваво-сивата каша, образувала се в тъмнината. Вратата до асансьора се отвори рязко и издрънча в тишината на входа. Металът удари прошарената глава и предизвика кратка и остра псувня. Но очите му фиксираха дребната чернокоса фигура, появила се внезапно в полезрението му. „Боже, каква плоска тиква!“, мислеше си Стефан, докато изговаряше краткото, но остро „Овца!!!“

***

Чакаше ги на Софийския. Минаваха вече двадесет минути и започна да се изнервя. Срещу него се зададе прелестно създание. Мислеше, че някой, взел толкова хубост, не може в никакъв случай да се е редил на каквато и да било опашка за ум. Но въпреки това би я изтресъл яко. Ей така – само за спорта. Пък и той си бе пичага. Верно, малко брадясал и невчесан, но все пак изглеждаше добре. А и така се чувстваше.

- Ей, готин, имаш ли трева? - Усмихна се мадамата на метър от брадясалата му физиономия. Устата му се разтвори бавно, досущ като на някой олигофрен, но мозъкът му усети бройката:

- Па имам, 'айде да те водим у нас да си я дръп... - не успя да довърши, защото ангелското съзнание приложи хватка, на която и най-върлия айкидока би завидял. Главата му се заби в дясната обувка на Христо Георгиев, а бронзовата й твърд потроши предната му ограда.

- Преглътни! - Каза нежно, но твърдо Милена, докато Антон си преглъщаше зъбите един по един, а белезниците се стягаха около китките му. - Ако боли, можеш да викаш – допълни с най-ангелската усмивка тя.

***

Георгиевски не издържаше. За пети път прочете доклада от патологията дума по дума. Не можеше да повярва на очите си. Доктор Кире стоеше виновно пред него и небрежно въртеше обувката върху тока й. Погледът му изучаваше дървесните фибрили на паркета в кабинета на следователя, а мозъкът му се стараеше всячески да се отнесе на някое по-добро място. Или поне при дъщерите на поредния случай. Заслужаваше си го, мамка му! Повече от всеки друг!

„Поради множеството вътрешни и външни наранявания, експертизата не може еднозначно да определи, дали причина за смъртта са патогенните следи по врата, разкъсванията по далака и увеличения черен дроб или множеството хематоми, открити в цялото тяло на жертвата и особено в мозъка. Предполагаема причина за смъртта – ОСОБЕНО НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ.“

- Ти ебаваш ли се с мене бе?! - Георгиевски не издържа и зашлеви бузата на патолога.

Ръката на доктор Кире стисна за миг скалпела, намиращ се в джоба на престилката му, а острието сякаш изхвърча от очите му и се заби в адамовата ябълка на ченгето. Прободе мислено трахеята, и в момента, в който излизаше през задната част на третия прешлен на гръбнака му, рязко се придвижи встрани, а кръвта оплиска всичко наоколо. Звъна на мобилния телефон го изкара от унеса. Премести погледа си отново в земята, завъртя се и излезе.

- Георгиевски! - Кресна следователят.

- Доле, какво ще кажеш за едно убийство в „Левски“, брат?

- Много смешно Йорданов! Супер си ми готин! Направо получаваш два хидрошока между очите!

- О, съжалявам, пич. Исках да кажа „още едно“ - луд кикот огласи слушалката на клетъчния телефон. Следовател Георгиевски за миг изпусна света от контрол. Краката му омекнаха и се строполяви на пода.

В момента, в който успя да вдигне очи, на вратата се почука, отвори се и там се показа Милена. Индивида, който придърпваше с нея вонеше на джибри и цигари. А когато видя безпомощния следовател на пода, беззъбата мутра се изхили с най-идиотския тембър, който Доле Георгиевски беше долавял.

<<Предишна                     Следваща >>

Всички: 1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10

Чу се звукът от пускането на водата в тоалетната. Беше по-малката сестра, чието изражение беше уморено и безразлично, както напоследък се случваше доста често. Изглеждаше така, сякаш в апартамента не ставаше нищо необичайно. Беше влязла в жилището им без дори да извади ръце от джобовете си. Вратата бе широко отворена, но това не я заинтригува...

Малката престъпи прага на кухнята с наведена глава. Вдигна бавно убийствения си поглед и прониза с него всеки един от навляците, закова го върху сестра си и попита с леден глас:

   -Кола има ли?!

Лекото кимване отсреща бе напълно достатъчен отговор. Възмутеното сякаш от живота, едва осемнадесет годишно момиче, само с няколко отработени движения вече си бе наляло една чаша. Изпи я на екс,след което повтори. Без да става взе от масата шишенце с аспирин и две от хапчетата бяха изпити със следващата глътка. Извади от джоба си изпомачкана цигара и запали. Бе направила едва няколко дръпки. Остави цигарата в преливащия пепелник и излезе на терасата, от която беше паднал баща им.

   Голямата хвърли поглед изпълнен с ненавист към мъжа с прошарената коса.

   -Мисля,че е време да си тръгваш!

Той изсумтя недоволно, но стана заради Райчо. Не искаше да се набива в очите му. Двамата се запътиха към все още отворената входна врата, а ченгето се загледа в криволичещия дим от цигарата. На прага, прошарения тип тръгна да целува момичето. То рязко се отдръпна, в очите му ясно се виждаше омразата,която изпитва. Мъжът понечи да я удари, но се спря. От горния етаж, „въоръжена” с метла и парцал слизаше усмихнатата леля Дора, която от край време се грижеше за чистотата на входа. Жената се зарадва искрено на момичето, защото бе отсъствала доста време, а то и липсваше. Без да каже нищо, мъжът хвърли презрителен поглед на двете, обърна гръб и бързо заслиза по стълбите.

 * * *

Момичето се върна с насълзени очи в кухнята. В момента изобщо не и бе до поредния разпит. Чувстваше се доста тегаво. Огледа се за сестра си, тя все още беше на терасата.

-Етилено, ела веднага! – викна тя и седна разплакана срещу помощник-следователя.

Другата влезе в кухнята, дръпна за последно от почти изгорялата си цигара и я загаси. Образувалото се слънце на филтъра бавно се смачка под пръстите и. Настани се на стола между тях и попита:

- Тоя за какво по дяволите беше тука?! До кога ще плащаш за грешките на Митко?

Отговор не последва.

- Обясни ми... Е такова!

В главата на Райчо беше пълна каша. Всичките му теории се изключваха една – друга, отново бе на изходна позиция. С всяка изминала минута започваше все повече да изпитва симпатии към сестрите, което незнайно защо го притесняваше. Незнаеше какво да направи  и как да започне, и за него тези разпити бяха доста тегави. Най-малко очаквано за момичетата, с едва доловима усмивка, може би опитвайки се да ги разведри подметна шеговито:

- Без паразитизми в изказа, госпожице!

                        <<Предишна                     Следваща >>

Част 1

Слънцето се показваше над блоковете. Беше хладно, но не чак толкова за март месец. На пустата поляна зад блока се беше насъбрала тълпа. Безжизнено тяло бе покрито с бял чаршаф, а двама униформени говореха с хората и си водеха записки. Съседите гледаха невярващо и шушукаха помежду си.

В тълпата се очертаваха две момичета, които пушеха цигари. Гледаха безизразно покритото тяло и като че ли се бяха отнесли нанякъде. По всичко изглеждаше, че имат връзка със жертвата, защото комшиите се надпреварваха да ги успокояват и да им се умилкват. Не, че имаха нужда, но все пак добросъседската етика изискваше подобно поведение.

По улицата се зададе раздрънкан Роувър. Сви в ляво и внимателно качи бордюра. Още по-предпазливо премина през калните бабуни и спря на метър от тялото. От автомобила слезнаха двама цивилни. Единият държеше малка чантичка, а другият – фотоапарат. Докато първият отмести чаршафа и започна да оглежда тялото, колегата му започна да снима. Местеше се напред, назад, в страни и с всяка крачка произвеждаше нова снимка. А светкавицата му пукаше сред тишината на онемялата полянка.

Този долу оглеждаше мъртвеца внимателно и задълбочено. Слабо тяло, на около четиридесет-петдесет години. Отворени, невярващи очи. Следи по врата и странно разкривени крайници. Всъщност не беше особено странно, имайки се предвид, че по предварителните съобщения, човечецът бе паднал от седмия етаж.

Разбираше си от работата. Толкова бе свикнал, че за няколко минути бе свалил всички възможни отпечатъци от човечеца, докато колегата му приключи със снимките. Петнайсетина минути по-късно дойде зелен бус. Двама санитари натовариха тялото и отпрашиха в неизвестна посока. Цивилните размениха няколко думи с тълпата, след което се отправиха към двете момичета. Поговориха си с тях няколко минути и им показаха Роувъра. Момичетата тръгнаха леко и спокойно. По-едрата отвори задната врата и се настани на седалката. По нисичкото и слабо момиче, със странно изразени момчешки черти, я последва. Старшият затвори вратата след нея. После с колегата си се качиха в джипката и поеха внимателно към улицата.

***

Пет часа, откакто двете момичета бяха седнали в следствието. Пушеха поредните си цигари и продължаваха да гледат безизразно. Оперативният говореше монотонно и сравнително бързо. Момичетата отговаряха простичко, а по някой път и едносрично, докато той си записваше нещо в стар и омачкан тефтер.

На вратата се почука и последва бавно и зловещо проскърцване. Новодошлият униформен полицай показа с жест стола на жената, която влезе в стаичката. Кимна на следователя и излезе. Тя бе хубава жена. Но животът бе оставил своите следи по лицето й. Изглеждаше жива и мъдра, но много, много уморена. Огледа дъщерите си за част от секундата и седна до по-малката.

- И така, госпожо – започна следователят – тази сутрин намерихме съпруга Ви мъртъв зад Вашия блок.

Следваща >>

Всички: 1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10