Ден първи, Ден втори, Ден трети.

„ -Добър ден, уважаеми зрители. Четвърти ден държавата е в пълна капитулация пред кървавите сцени по улиците. Днес кръв се проля отново в София – сутринта, на малка улица в центъра беше открито насеченото до неузнаваемост тяло на Янчо Желязков – президент на столичната организация на Националния синдикат на стоманолеярните работници. Смъртта му е причинена от многобройни прорези и пробождания в тялото и главата. Вероятно жертвата е била изтезавана. На асфалта до трупа е открит надпис с тебешир: „Нали искаше процент от стоманата? Ето го.” Заподозрени са отново бандата на Поетите. Това е четвъртото убийство...”

Филипов седеше, смачкан като топка мокри парцали, притворил уморено очи. Пред очите му пробягваха десетки лилави и зелени петна от заслепилия го блясък на журналистически светкавици. Той потърка клепачи с пръсти, след това с усилие ги повдигна. Погледът му срещна жадните погледи на тълпа микрофонодържачи. Само за три дни, от прост следовател, Филипов стана медийна звезда и обществено посмешище. Журналистите се радваха до болка да задават неотговорими въпроси, да го обвиняват за безсилието на държавата, да се интересуват от биографията му. От 24 часа насам Филипов вече изобщо не искаше да хване Поетите заради едното удоволствие. А и за да насъска репортерите по тях, докато те беззащитни седят в арестантската си килия.

Той натисна копчето и червената лампичка на микрофона светна. Филипов пое въздух, за да каже нещо, но ризата го стегна като в железен обръч.
„А какво да им кажа, мамка му? Какво да им кажа, като аз за себе си още не съм решил какво да мисля... И никой не ти помага и никой не му се занимава с тебе. Само гледат да те пържат с още работа и да те хвърлят на журналята. Дебелият Асен взел още седмица отпуск... „

-Добър ден. – каза Филипов с дебилно бавен и смотолевен изказ.

„Какво да им обяснявам, като на себе си не мога да обясня? Тия тримата досега – ясно... Всичките – големи играчи. Едри риби. Дебели вратове. Ама тоя миризлив нещастник, пропит с номенклатура до корените на опадалата си косичка... защо него?”

- Във връзка с новото убийство, което беше извършено вчера в София... мога да заявя... – мисълта на Асен Филипов препускаше мълниеносно, но езикът му се плетеше като на смотан пияница.

„И най-вече – защо по този начин?”

- Че има ново, нетипично обстоятелство, което сериозно различава случая от предишните. Оръдието на престъплението са два японски самурайски меча. Открити са в контейнер за боклук недалеч от местопрестъплението. Предстои да установим подробности.

Филипов изстреля последните думи като картечница и бутна рязко стола назад. След това стана и напусна залата за пресконференции с припряни, подтичващи крачки. Зад гърба му изригна вулкан от извикани журналистически въпроси и разщракали се фотоапарати.

В момента, в който затвори вратата след себе си, Филипов усети вибрацията на мобилния си телефон в джоба. Той го погледна, само колкото да се увери, че е поредната напориста журналистка. Не. На светещото екранче пишеше с големи букви: SHEFA.

-Ало, Филипов! – сопна се началството. – Слушай к’во... Стига си се моткал с тая работа! Четри дена вече кървища, ти нищо не правиш!

Филипов замълча виновно. Просто го чакаше да се накрещи. Шефчето смени тона, мина на бащинско назидание.

- Виж, ако трябва допълнителни работи ще ти осигуря, малко момчета ще ти дам, да попребият тоя-оня, да разберат к’во става... Само гледай да я оправиш работата, че... Абе нали знаеш какво е положението. Айде!

„Знам какво е положението, продажна гад такава.” - помисли си Филипов, докато затваряше. „Я братлетата на Зипъра, я шефът на металургичния комбинат са ти бутнали някоя мръсна хилядарка, за да набараш тия, дето са гръмнали техния човек. Пък те после сами ще се погрижат, само да ги знаят кои са. Кой ни бръсне да ги арестуваме, пък да ги затваряме – има по-преки пътища...” .

Филипов натовари умореното си тяло в колата, гушнал нежно ръчната си чанта, пълна със следствени материали. После се устреми право към къщи. Щеше да прекара няколко часа в депресиращи размисли под душа, а после – да се напие сам и да заспи безпаметен сън. Пък утре – ще видим.

Тъкмо наближаваше един светофар, когато телефонът му пак почна да вибрира. Реши да не го пренебрегва – началството мразеше да не му вдигат. Филипов натисна малкото копче, без да погледне екрана и рече едно уморено „ало”.

-Ало, Иван съм. – чу се отсреща. – Ти тръгна ли си? Връщай се, брат. Гръмнаха началството.

Филипов скочи на спирачките. Отзад се изви протяжна и истерична какфония от клаксони.

-КАК?!
-Гръмнаха го, да, в кабинета. Както си седял след работно време. Гръмнаха го, наистина. Мъртъв е.
- Това го разбрах, попитах те КАК го гръмнаха?
- А, с един куршум, право между очите. Тъй както си седял...

Филипов хвърли телефона, направи безумен обратен завой и даде газ. Колата зафуча до пълно стапяне на лагерите. В зеницата на младия следовател гореше страховит пламък. Дните на бандата на Поетите бяха преброени.

Следва продължение.

Първи ден. и  Втори ден.

- Добре, мисли... - говореше си сам Филипов в утринния сумрак на кабинета си. – Гранатомети и автомати с изтрити серийни номера, без отпечатъци. Влакна... намерили са по тях влакна от зелено сукно, вероятно армейско. Значи откраднали са ги от военните... или просто са ги купили...
- И как така никой нищо не е видял, бе! Егати държава, ‘начи! ‘Сички са се скрили по ъглите като мишки!
- Три жертви... обаче без връзка помежду си... Оказа се, че Зипъра и Пламенов не само не били дружки, ами се мразели в червата... Да не би хората на единия да връщат на другия... Мне, тогава тоя последния, дето са го гръмнали, какво общо има... Чакай да го погледна пак...

Филипов разстели пред себе си снимките от убийството като тесте карти. Господин Важна клечка, Ванчо Конев – магнат на бизнеса с дребни плюшени играчки в цяла Южна България, седеше в удобното кресло в кабинета си, зад голямо махагоново бюро. Само малката червена дупчица в челото му подсказваше, че той вече се е преселил на място, където парите няма да му трябват.

В тефтерчето му с телефонни номера, разтворено пред него на махагоновото бюро, ръката на убиеца бе написала с дребен спретнат почерк: "В юмрукът си стискаме правда. От дулата ни струи наказание."

- Така... това го разбрах – иска да ни кажат нещо. В смисъл, освен това, че има поетични наклонности...

Филипов закри очи с длан. Нищо не разбираше... пълна мъгла. Надали изобщо щеше да реши

- Почеркът! – извика Филипов. – Почеркът е различен! Единият беше разкривен, другия – красив, сега тоя е ситен. Значи не е един убиец – няколко са! Двама тука и един в провинцията – значи имат интерес из цялата страна. Значи са големи играчи...

Филипов скочи на крака и започна да обикаля из стаята. Дума по дума, стъпка по стъпка, той градеше пътя си към истината за тайнствените показни убийства.

А в това време, в столицата и в градовете в цялата страна, мутри, наети биячи, корумпирани ченгета и квартални главорези биеха, мачкаха, звъняха по врати и телефони. Наркопласьори, търговци на оръжие, собственици на крайморски дискотеки, подкупни чиновници се кълняха с разкървавени устни и жални сълзи, че не знаят, не са виждали, не са чували... Дръзките и безпощадни убийци-поети тънеха в мрака на неизвестното.

Първата част - тук.

- Прилича ми на някакъв невзривен снаряд. – заключи някакъв компетентен специалист от системата на МВР и се обади на сапьорите, за да дойдат да си приберат опасната бомба.

Капсулата от бляскав бял метал, сгушена в противоударна баласта и скромно кафяво кашонче, замина за полигона. Там тя щеше за кратко да сподели компанията на сочно блокче тротил, а след това – да се разпилее в многобройните пламтящи частици на взрива. И тайнственото й съдържание щеше да се върне в природния кръговрат и прашинка по прашинка да се впие в сухите горски почви на Шоплука.

Но само ако случаят с убития наркобос не се беше озовал на бюрото на следователя Асен Филипов. Той беше едно от симпатичните изключения в системата. Един от хората, които не пуфтяха тежко, когато отиват на работа и които не се търкалят в омагьосания кръг на порочни практики, шуробаджанащина и дребни подкупи. Казваха му Работливия Асенчо – за да го различават от Дебелия Асен, с когото работеше в една стая. Дебелият Асен вчера беше на оглед на масовото убийство, но си взе отпуска (за трети път тоя месец), защото му беше прекалено жежко, за да работи.
Работливият Асенчо само това чакаше и временно пое случая с разстреляния наркобос, докато дебелакът се върне на работа.

- Ало, Иване... Филипов съм. Абе ти си правил огледа на убийството на Зипъра вчера, нали?
- Ъъъ... да. – смотолеви криминалистът в слушалката.
- Абе тука има някакво метално тяло... написал си ми... абе що тука си го написал, виж, другите работи до трупа на шофьора са десет реда по-нагоре.
- Еми... не го бях видял... Дебелият я видя и тогава...

В това време от бръмчащото евтино радио на бюрото на Филипов се изви приятен женски глас:

- Само ден след показния разстрел на Николай Пенев – Зипъра, в столицата беше извършено ново ужасяващо убийство. Жертва този път стана висш чиновник – заместник-директора на Агенция „Митници” Иван Пламенов. Пламенов е бил застрелян днес на обед пред дома си с няколко откоса от автоматично оръжие. Пламенов е заместник-директор на митниците от шест месеца, преди това е работил седем години на ГКПП „Капитан Андреево”. Източници, пожелали да останат анонимни, сочат Пламенов за бивш близък бизнес партньор на убития вчера мафиот...”

Китайското радио изпращя и премина на нечленоразделно бучене. Филипов седеше замлъкнал зад бюрото си и само смешното подрънкване на стария вентилатор разбиваше драмата на ситуацията.

- Иване, намери ми т’ва метално тяло, ако ще да ти излезе по-скъпо от двучасов секс с елитна манекенка.
- Ъъ... – изгъгна Иван насреща.
- Няма „ъ”! Действай!

Филипов тресна телефона, рипна от въртящия се стол и се втурна по коридора към стаята на началството.

- Искам и тоя случай! – почти кресна Филипов на началник-отдела.
Началството го фиксира изпод рунтавите си посивели вежди с изпитателен кагебистки поглед и рече:
- Спокойно...
Филипов се усмири и повтори думите, но този път с повече чиновническо смирение. Нов изпитателен кагебистки поглед.
- Да знаеш, че те пускам само щото другите са отпускари и щото виждам, че искаш да се докажеш... Само леко на завоите!
- Слуш’! – по военному каза Филипов и изхвърча от стаята.

„Тъпак!” - помисли си началството. „Ще умреш без време... Нищо – все някой трябва да умира от време – на време. Трябва да има уважение към традициите”.

Филипов вече летеше със служебна кола към панелката, пред която беше разстрелян митничарят. А самият той седеше мъртъв, в гротескно смешна поза, с увиснала челюст и проточени кървави лиги от надупчените дробове. В едното му око беше забит щика на „Калашника”, с който го разстреляха. Цялата тази картинка красеше парче мукава с разкривени червени букви: Той искаше злато, а получи само олово.

В това време Иван стигна до капсулата. Преди сапьорите да са я пръснали на атоми. Добре, че всичко в тая държава ставаше мудно...
В капсулата имаше навито на руло парче бяла офис хартия, украсено с нечий изящен почерк: В сърцата ни има гняв, в неговото – куршум.

В двата края на града двама мъже се взираха в две кратки литературни произведения, написани от ръка, отнела човешки живот. В двата края на града, двамата мъже изругаха по един и същи начин:

- ‘Баааси! Мутрите вече убиват с поезия!

Меката топлина на септемврийския следобед лека-полека угасна в приятната есенна вечер. Топлият ден отстъпи на хладната нощ, а тя - на сурова сутрин. Китайското радио в кабинета на Филипов изпращя: „Прекъсваме програмата за извънредни новини. Поредно дръзко убийство, този път в центъра на голям провинциален град. Жертвата е...”

Тъмните стъкла на джипа се пръснаха на дребни парченца. През прозорците блъвна бурният пламък от взривения резервоар. Хората вътре не успяха дори да извикат от болка. Обвитото в пламъци тяло на шофьора се свлече на земята през избитата от пантите си врата. Овъглената плът се срещна с прахоляка върху асфалта.

Секунда по-късно последният автомобил в колоната също лумна в адски пожар. Луксозната лимузина в средата – колата на шефа, остана заклещена в огнения капан. „Свърши се” – помислиха си хората вътре. И бяха прави.

По черната ламарина на Мерцедеса разцъфтяха хиляди пробойни от автоматни откоси. В купето се разхвърчаха куршуми, разбито стъкло и фонтани от кръв.

-----------------------------------

- Професионалисти. – хладно рече следователят и забърса потта по косматия си врат. – Не са им дали да мръднат.

Сред засъхналите на августовското слънце локви кръв се търкаляха няколкостотин гилзи и двете безполезни метални тръби на гранатомети за еднократна употреба. Затихващите пламъци от взривените джипове очакваха пожарната кола да им сложи край. По улицата и в превърнатите в безполезни метални отпадъци автомобили се въргаляха петнайсетина смлени, надупчени и обгорени тела.

За по-малко от минута един от господарите на наркотрафика в България и елитната му охрана бяха получили еднопосочен билет за Ада.

Следователят пак забърса потта с месеста длан, този път от челото и попилите влагата мустаци. Жегата не му понасяше. Той изтръска капчиците пот и те попиха за миг в асфалта. Следователят тъкмо се беше вторачил в това как потта му се изпари за секунди от нажежената настилка, когато дразнещ блясък улови окото му. Той премести поглед. Лъскава капсула от бял метал се търкаляше на асфалта до обгорения труп на шофьора на джипа.

- Ей, Иване! – викна следователят и свирна през зъби. – Т’ва що няма номер?
Криминалистът се откъсна за малко от фотосесията на надупчения като сито наркобос и се извърна, за да види кое е „т’ва” веществено доказателство, което опитното му око беше пропуснало да опише, очертае и номерира.

- Наистина съм го пропуснал... – смотолеви той леко стъписан. – Ей сега...
- Айде гледай малко, де! – сопна се следователят и важно-важно поглади дебелия си корем, доволен, че се е скарал на някого.

Календарът отбелязваше последния ден на жежкия август – последният ден за годината с непоносима 40-градусова жега, последният ден на лятото, последният ден от живота на един наркобос. На пръв поглед –един не чак толкова различен ден в тази стенеща от жега, мръсни сделки и корупция субтропическа страна. Но само на пръв поглед. Защото никой още не беше хвърлил така важния втори поглед – върху съдържанието на капсулата от лъскав бял метал.

Следва продължение

Позабавлявайте се с това:

Какво още има да кажа... сякаш нищо. Почти. Следва забавен факт.

Потърсих табелата, на която да пише фирмичката, която си е регистрирал г-н Чичко Дебел врат, както и в какъв срок смята да си разкара багерчето оттам.

О, чудо! Табела няма!

Малък съм още и не разбирам. Затова ще попитам:

-задължен ли е от закона дебелият врат да сложи табела за това какво строи, докога и как му се казва фирмата?
-задължен ли е от закона дебелият врат да възстанови обществена инфраструктура(пътеки, постлани с плочи), повредена по време на строежа?
-кметът на район Студентски може ли да задължи дебелия врат да направи горното?

Не съм убеден, но мисля, че отговорът и на трите въпроса е да. Или поне трябва да бъде. Иначе "егати държавата" ще е меко казано.

Пловдивската организирана престъпност се ориентира към производство на фалшиви монети от 10 стотинки. Тази сензационна новина, дошла от прес офиса на местната детективска агенция Арни Рисърч, разтърси Пловдив преди няколко дни.

Техен агент забелязал, че в автобус 20 раздават не кръгли, а многоъгълни монети. "Веднага се вижда, че е фалшификат, а и кондукторката се държеше подозрително." - допълва агентът.

http://eim.hit.bg/10stotinki.jpg

На пръв поглед нелогичен и нерантабилен, зад новия бизнес на мафията може да стои пъклен план. Организирана мрежа от кондуктори, които връщат фалшиви стотинки на невнимателни пенсионери, учащи и граждани може да донася хиляди левове печалба за някой от местните босове.

Съществува и втора версия, според която измамниците са зевзеци, които се опитват да се подиграят със системата.

Да се надяваме, че полицията ще направи необходимото разследване, за да залови фалшификаторите...


( Upload Image не работеше нито в IE6, нито в Лисица 2. :-|   )

Днес, докато четях нашия БгЛог вестник, случайно забелязах линк към сайта на Нешънъл джеографикс, където има най-различни карти на света.
Поразгледах ги аз/нали съм си любопитен по рождение:)/ и какво забелязвам? Една от картите показва континентите нощем- сиреч - вижте кой консумира най-много ток в света...
Рекох си аз като един истински патриот- я да видя де е България и щрапам върху плюсчето за увеличаване.
Докато я намерих, Милата ни- там в тъмното- до Западна България /Македония/.
До тук за България- или добро или нищо...ама не бойте се деца-още шава...
Сега ще си поговорим за... Италия.
Преди няколко дни не знам по коя телевизия чух /във връзка с дългоочакваното от собствениците на 60-те френски АЕЦ затваряне на нашите скромни два ядрени реактора/, че България изнасяла ток освен за Македония , Албания и Турция и за Гърция.
А Гърция от своя страна експортирала закупения от България ток за Италия.
Сега забележете картинката по-долу за да ви стане ясно за какво иде реч.

Пак повтарям - България изнася за Гърция, тя препродава на Италия. Питам се за колко ли продават 1 Квч. на гърците, та те да го транспортират и препродадат на Италия?
И за какво ни е посредник в доставките?
Питам се и нещо друго - до кога ние - обикновените българи ще плащаме ток неколкократно по-скъп отколкото потребителите в развитите капиталистически държави в ЕС? В Англия цената му пак според въпросното предаване била между 2 и 3 евроцента за Квч
И от какъв зор ще пълним гушите освен на нашата енергийна мафия и на гръцката и италианската такава?
Някой спомня ли си все още заветните 4 цента /американски/ за Квч, които трябвало да достигнем като цена по препоръка на МВФ?
Знаете ли колко плащаме сега?
И защо след като плащаме толкова, вечер като се прибирам се чувствам като в Тъмна Индия*?

* "Тъмна Индия" - игрален филм от 70-те

Знам, че коментирам малко късно, но ми беше нужно да осмисля всичко. Става въпрос за колегата журналист Васил Иванов и бомбата, която гръмна пред неговата врата и унищожи жилището му, тези на съседите и автомобилите паркирани пред блока. За щастие, случката се размина с жертви.
Докъде стигна България, щом се случват такива неща? Срещу журналисти! Момчето Васил Иванов е много надарен журналист, с удоволствие гледам неговите репортажи и разследвания. Храбър!
Неговата храброст обаче явно не се харесва на някои кръгове, окупирали държавата ни. И най-дебелокожо, демонстрирайки сила сложиха половин килограм тротил пред вратата му. Без да ги е еня, че заедно с него биха могли да загинат и други хора.
Демонстрация на сила. Ние сме силните! Обществото, държавата е наша! Нямате глас, дори и привидно да го имате! Това се опитват да ни внушат.
Преди известно време с учудване вървяхме с Яничка по Попа и на трамвайната спирка един младеж с много скъп автомобил надуваше сирената, защото някаква кола стои на червено пред него и той не може да тръгне. А колата си чакаше сфетофара просто. От кабинката изкочи полицай и застана пред колата. Почна да му се кара на шофьора. Онзи дори не отпусна клаксона, а почна да го сплашва и ругае - тръгна с колата срещу него и полицая за малко да легне на капака. Онзи продължаваше да го псува от колата...
Въпрос - пукаше ли му на онзи за полицая? А за законите и реда в държавата?
И аз като журналист съм изяждал заплахи. Случвало се е като коментирам Free сървърите и тяхната политика да "изям" някой мейл със съдържание "Трай бе куче! Че да не ти затворим устата!". Не спрях да пиша, а Яничка беше във страх два месеца след това.
Та, има ли държавност в България? Или държавата е мафията?
И ще се промени ли това?
Съгласни ли сте с теорията, че мафията не желае Европейския съюз и затова демонстративно убива и гърми точно в най-важните моменти?