Влизай вятърко! Нежно, на пръсти...
В ситни стъпки от слънчев балет.
Потанцувай в косите й гъсти.
Съчини й сънуван куплет.

Пред очите й живи картини
нека чудна палитра реди.
Бели пясъци. Приливи сини.
Топли залези. Кош от звезди.

Влизай вятърко, нощно потаен,
и пердетата тих разлюлей!
Даже тя за това да не знае
от далечния бряг на Морфей...

Звън на утро. Лъчи. Пеперуди.
Уморени от плясък весла.
Любовта ти от сън се събуди
и усети, че с мен е била...

(От "Сбъднати предчувствия")

Ако си общуваме като на сън с картини и ако чуваме музика в постинги, колко добро ще е за четене и на горкичката Selenka!!

Страшно или kak можех да фотографирам сънища?!Ето какво стана.

Преди два дни сънувах поредния си странен сън – много ясно, силно, цветно, визуално и вербално преживяване беше. И това ме подсеща да ви разкажа един от предишните, в който възникна казус...

Пътувам в трамвай номер 20 заедно със съпруга си. Стоим прави на пътеката между седалките, а аз подпирам някаква картина, която си е голямшка, в интерес на истината. Изведнъж се появява – кой мислите? Задължителният персонаж в такива случаи: контрольорът по редовността на пътниците. И се започва един диалог, понеже аз не съм перфорирала билет за картината. Жената (контрольор) настоява да платя глоба, понеже багажът ми (как само окачестви този предмет на изкуството, този шедьовър живописен!) е с размери, по-големи от тези, за които се допуска безплатен превоз (60 х 40 х 40 см). Аз обаче отстоявам тезата, че не е нужно да перфорирам допълнителен билет, защото третото измерение на моя багаж е по-малко от 40 см.

Трамваят спира, пътниците мълчаливо слушат нашия спор (нали ви казах, че сънищата ми са странни), съпругът ми не взема отношение, а контрольорката, която вече се вижда в чудо с мен, се обръща към Гошо и му задава един от най-абсурдните въпроси, които някога съм чувала – и наяве, и насън: “Вашата жена, като е толкова устата, поне деца родила ли ви е?” Това отпуши напрежението и всички в трамвая се разсмяха...

...В този момент и аз не издържах, събудих се и също се разсмях искрено – само че в леглото. Разказвайки съня на съпруга си, изведнъж се плеснах по челото: “Ама това си е казус! Ако се случи в действителност, трябва ли да си перфорирам билет?” Гошо: “Естествено. Щом единият от размерите превишава допустимите за безплатен превоз, трябва”. Аз: “Добре, значи по тази логика, ако си купя точилка от пазара и се кача в трамвая, е нужно да дупча билет, понеже е по-дълга от 60 см. А ти изобщо не ме защити! И си мълчеше през цялото време, докато спорех с контрольорката...” Гошо, в същия тон: “Явно съм искал да видя докъде можеш да стигнеш”.

Въпросът ми е следният: ако превозвам картина с размери 100 х 70 х 7 см например в трамвая/тролея/автобуса и желая да съм изряден пътник, трябва ли да перфорирам още един билет? Тук не бих искала да се отклоняваме в разисквания на тема “Състоянието на градския транспорт изрядно ли е, та и аз да съм изряден пътник” и други подобни.

Как по същество трябва да се тълкува следната част от Наредбата за превоз на пътници и условия за пътуване с масовия градски транспорт на територията на Столична община по отношение на размерите на багажа:

Чл. 9. (1) Пътник с редовен превозен документ има право да превозва безплатно ръчен багаж с размери в сантиметри до 60/40/40. Установяването се извършва сизмервателен уред. Багаж с по-големи размери от посочените се таксува за всеки отделен пакет с:

- билет за еднократно пътуване (предварително закупен, закупен от водача или от Билетен автомат в трамваите и тролейбусите);

- талон от Билет с талони за 5 или 10 пътувания, в случай, че пътникът пътува с талон от същия билет.

И една добавка накрая. Преди време Веско написа една публикация за уловителя на сънища и за онова, което беше сънувал, спейки под него. Моят сън се различава коренно от неговия и от усещанията му; общото е уловителят, който висеше на лампата в стаята, в която спях.

Студено е
нали я няма топлината
на устните ти сладки в тишината.
Студено е
нали я няма нежността
в усмивката най-мила на света
И няма те сега да ме прегърнеш
и нежната любов ти да ми върнеш
И няма я ръката твоя в тъмнината,
която като магия изтрива от лицето ми сълзата
Една любов сега изстива
и сърцето ми бавно разбива.

заради случайно видяно име на статия.... и един сън, за човек от миналото.

[ Заглавие "Всичко 2", разноцветни букви. Преминаване към прозрачност. ]

[ Общ план. Черен фон. Актьорът е седнал на стол. Сложил е десния крак върху левия. Облечен е в блузата с дълъг ръкав, която е като картина отпред. Тъмносини дънки, тъмносини маратонки.]


Трябваше да се ходи във Виена... През юли...

Актьорът, изправен. Ходи бързо по каменна пътека в гора. Половината му лице е като на машина, без кожа.
Общ план, анфас, за няколко секунди. Среден план.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

[Пауза. Завърта си главата под ъгъл. Общ план за няколко секунди. Среден план.]

- Какво красиво намират в това?


[Поглежда настрани. Камерата се завърта с главата му. После се връща. Блестящ метален скелет и тяло, в среден план. Общ план. Ходи бързо.]

[ Среден план. Металът е потъмнял и одраскан. Машината започва леко да куца. ]


- Защо искат да наблюдават как телата им се повреждат?
 
Камерата слиза надолу до краката. Освен куцането, ходенето е по-бавно от преди. Камерата се вдига нагоре до среден план.
  Металът е по-потъмнял и одраскан. Червените зеници се свиват и разширяват бавно.
  Главата леко се клати наляво-надясно, бавно.

Близък план.

- Защо искат да се чувстват все по-зле и по-зле?

Започва да куца още повече. Общ план.

Среден план. Още по-потъмнял и надраскан метал. Счупени места. Зениците се променят по-бързо.

- Защо искат да виждат все повече от това?

Поглежда настрани. Кадър, в който се вижда очукания му череп и преминаващи надгробни плочи.

Поглежда на другата страна - в първия момент към камерата. Тя се завърта бързо на другата страна: отново надгробни плочи.

Камерата се връща към главата. Роботът отново поглежда на другата страна. Пак надгробни плочи.

Среден план.

- За какво им е всичко това?

Още по-силно куцане. Влачи единия си крак. Вратът му е леко извит настрани.

Общ план. Пада и започва да пълзи.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

Среден план, ниска гледна точка. Раменете обхващат екрана.

Последен замах, зацикляне на част от движенията. Изключване, вратът и ръцете се отпускат.

Пауза. Общ план, пътеката се е превърнала в гробище. Още по-общ план - всичко е гробище.


[ Пауза. Потъмняване към черно и изсветляване. ]


Блестящ робот ходи изправен бързо. Общ план. Среден план. Накланяне на главата. Близък план.

- Хората са глупаци. Не искат да ги изключат тогава, когато блестят и се движат бързо. Искат да пълзят. Лостовете в тях да са изпочупени и металът да е окислен и изподраскан. Кабелите им да са скъсани и схемите им да са изгорели. Пълни глупаци!


До роботът притичва млад мъж, на ръст колкото робота. Роботът ходи.

Мъжът:

- Защо да си отиваш, когато всичко в теб работи добре? Когато блестиш? Имаш ресурс. Безсмислено е, да го хвърляш на вятъра.

- Хахаха... - издрънчава гласът на машината. - Не съзнаваш ли, че и на 20, и на 120, цялото ти минало е един миг за теб, човече. Настоящето винаги е само един миг. Когато него вече го няма, няма да има никакво значение какво е било миналото и колко е продължило.

- Душите на хората са вечни! Не живеем напразно! Ти нямаш душа!


["Ти нямаш душа" се повтаря няколко пъти с гневна интонация, преминаваща в отчаяна."]

- Аз нямам душа! - отговаря машината с ледена интонация, обръща се към камерата с блестящия си и вечно засмян сребрист череп, заради оголените му зъби. - А ти сигурен ли си, че имаш?


[ Пауза. Преход към черно. ]


Героят е умислен. Върви по главна улица с много хора. Красиви девойки, ходещи сами. Групи младежи. Усмихнати влюбени двойки, които разговарят.

Героят се вглежда във всички и се спира на една от девойките и започва да я следва с очи. Сърцето му ускорява ударите си. Земята внезапно започва да се движи под краката му, хората също сякаш политат напред с огромна скорост и след секунди той се озовава на автобусна гара с фотоапарат в ръка.

Той започва да разглежда неочаквано появилия се фотоапарат и да си играе с него. Оглежда се. Разхожда се. Сърцето му забавя ударите си. Героят вижда хора, които чакат да пристигне международен автобус. Сакове и куфари лежат до пейки, на които са насядали хора.

Автобусът пристига. Минават нови хора, които привличат вниманието му. Сърцето му отново започва да ускорява много бързо.

Героят чува разговор зад гърба си, пулсът му се забавя до скорост малко над нормалната. Той се обръща към млади мъж и жена и ги слуша. Пулсът му не се ускорява по време на разговора.

- Страх ме е. Могат да ти се случат толкова ужасни неща в автобус... Може да катастрофираме и да умрем. Или дори по-лошо - да останем инвалиди... - казва жената.
- Недей така! Може просто да ни спрат на някоя митница и да ни бавят. Ние не носим нищо нелегално, така че... - опитва се да я успокои мъжът и я държи за ръката.
- A ако ни подхвърлят нещо в багажа? Ще ни затворят, без да сме виновни!?
- Успокой се, всичко ще бъде наред. Повярвай ми! - настоява мъжът и я гали по ръката.

Героят отново поглежда към автобуса и вижда нещо цветно. Нещо го очарова. Очите му се разширяват. Пулсът му се ускорява.

- Има и по-страшни неща. - казва някой, който седи до мъжа и жената на пейката.

Тръпка минава през героя, докато го чува. Очите му се разширяват и свиват и той трескаво снима. Качва се в автобуса, загледан в някого, от когото не може да откъсне очи.

Героят вече е в автобуса, който е започнал да се движи. Пулсът е бърз.
Върви песента "Nie genug" на Кристина Щюрмер. Унесено лице.





Автобусът спира на непознато място. Музиката продължава. Пулсът се забавя малко. Героят слиза и вижда златен паметник Альоша и улици, които му изглеждат познати. (Преходи между кадри на подобните места, камерата се върти около героя и понякога се превключва от гледната точка на героя.)


Песента отива към край. Пулсът отново се ускорява.
Заедно със завършването на песента лицето на героя започва да се изкривява от болка. Той присвива очи и стиска зъби.

Песента свършва. Няколко секунди пауза.

Героят отваря очи. Намира се на прекрасна зелена поляна. Пулсът му се забавя и постепенно спира.

Следва действието от фоторазказа "Альоша и аз":



Вместо "край" след последния кадър има преход от черно към рисунката "Crushed". Вижда се целият лист с посвещение.



Сълза пада върху листа. Ръка хваща рисунката и смачква намачканата хартия на топка.

Върви песента "Сън" на Милена.

Хайде, събуждай се от тоя зимен сън дълбок!!!! Последните глави на разказите са отпреди почти седмица.....:(((( Сраааааам!

Сега почвам да съжалявам, че не писах тогава, когато го бе засърбяло дупето на музата ми, ами реших кОлтурно да чакам ред...

Пролетна умора? Изпити? Офанзива в офиса? Какво ви става, бе хора? Хайде, следваща глава чакаме!

поздрави!

Сънят е доста мътен и си мисля, че го сънувах поне три пъти през нощта, като последния път имаше продължение...

Най-обикновена стая. Мрачна, без прозорци, само мъждива лампа,която не знам къде точно се намираше, но едва осветяваше стаята. Встаята има само четири легла - три покрай стената и едно в средата настаята. Аз съм на това легло в средата. На останалите три има по единчовек. В последствие стигнах до извода, че това са мои близки хора, нопървоначално нито ги виждах, нито знаех кои са. Само знаех, че вмомента в който заспят душите им се вселяват в телата на кучета...Спяха, а аз седях в леглото си и ги наблядавах. Чувствах се достаобъркана и някак поуплашена. Спомням си, че под леглото ми живеешенякакво странно същество. Трудно ми е да го опиша, беше малко и кафявос хуманоидни черти, но не беше точно човек. От време на време то сепоказваше някак изпод леглото и май беше злонамерено, защото мен меобхващаше някакъв особен страх. И все се опитвах да го натикам пак подлеглото.

Това е първата част от съня. Всеки път като го сънувах това сепробуждах. Послединя път когато го сънувах, както вече казах, имашепродължение.

Аз съм навън до брега на река или море (по-скоро море) - висок икаменист бряг. Имаше и нещо като дървен кей. Трите кучета, в които се"вселяваха" хората от стаята ме бяха обградили. Беше ме страх да не менападнат, но не помня, да са го направили. Аз се чудех дали ако менападнат и за се защитя и ги нараня в това им тяло, дали няма да нараняи истинските им тела. В същото време се появи някакво малко страннокуче с много крака (крака като на буболечка малко) и вместо лапи имашеогромни нокти. То ме нападна - хапеше ме, дереше ме. Усещах истинкафизическа болка, когато заби всичките си нокти в крака ми. Аз сеопитвах да се защитавам и в същото време се страхувах да не го нараня.Знаех, че е онова същество изпод леглото ми. В същото време ми севъртеше някакъв образ на малко момиче. Имах чувството, че всъщност товастранно куче, момиченцето и странното същество изпод леглото са едно исъщо нещо.
В един момент се озовахме върху дървения кей и "кучето" пропаднав някаква дупка в дъските. Аз се зарадвах, че съм се утървала, нонезнайно защо погледнах в дупката да видя как е. Тогава кучето ми скочии започна отново да ме дере и да ме хапе. Аз отнякъде изкарах някаквакърпа/хавлия, хванах го някак си и го покрих с нея. Натисках го къмпода за да не ме дере (то беше по гръб) и накрая му счупих врата...
И се събудих - разтреперана и уплашена. Направо щеше да ми изкочи сърцето! И в същото време се чувствах някак облекчена.

Сънувах, Коцето (бившия) в един ужасено гаден, отвратителен сън, след който се събудих като по филмите - с вик и вир вода от пот..

Та сънувах следното..

С мама слизаме по някакви стълби към някакъв училищен двор.. И срещу нас някакъв лекар тича и казва "Не може да отидете там, стана злополука" и после се обръща конкретно към мен с думите "Не гледай!"... Аз обаче поглеждам и виждам фигура лежаща с очи към земята...И питам кой е това.. и лекарят казва "Едно момче, баскетболистче..." При което аз питам "Коцето ли е ?!?!" И той казва "ДА"...
И аз започвам да пищя и да искам да ида при него и да плача, но майка ми и лекаря ме държат и ми казват : Стой тук, мъртъв е...
Абе ужас...

После сънят ми продължи как аз се обаждам на Даниела и тя ме пита дали ще ида на погребението.. Аз започвам да ридая супер силно (насън) просто при мисълта, че ще трябва да погребвам толкова скъп човек... Казвам й, че искам да отида, а Даниела ми казва "Ама по-добре не идвай, че на Пламена няма да й е приятно да те види" (Пламена е настоящта на бившия)... И аз още повече - рев.. започнах да нареждам нещо от сорта, че достатъчно ме е държала далеч от него, че заради нея загубих връзка с него и ето че сега е мъртъв ... Помня много добре чувството на празнота и ужас, което ме изпълваше по простата причина, че сънят беше адски реален :(

После изведнъж се озовах на погребението... Странно, но всичко около мен беше като на погребението на Милен :( Исках да ида при ковчега на Коцето, но не ме пускаха, а и аз постоянно повтарях, че ме е страх да го видя мъртъв или нещо такова.. Продължавах да плача,подозирам, че и наяве съм плакала, защото се събудих със сърцебиене и мокри бузи... И самата мисъл за Костадин.. че вече няма да го видя.. ме съсипа просто! Макар че беше само сън...

После извенъж това изчезна. И сънувах само още едно нещо, преди да се събудя.
Че ми пада зъб.
Един от задните зъби. Откъсна се изцяло и ми остана в ръката. Толкова реално го усетих, че сякаш почувствах вкуса на кръв в устата си, усетих празнината на мястото му...
А зъбът лежеше в ръката ми.
Уплашена отидох да го покажа на майка ми.

И се събудих.

Всеки път, когато през живота си съм сънувала, че ми пада зъб, в следващите няколко дни са ми съобщавали за нечия смърт.

Сънувах че ми пада зъб преди прабаба ми да умре, и преди Милен да умре...

От ставането ми досега съм настръхнала цялата от ужас... Изчаках до 12 часа за да разкажа съня си.. Иска ми се да вярвам, че е било просто илюзия или нещо подсъзнателно (точно като си лягах ме болеше един зъб)... Но ме е страх, че не е така :(

Направих нещо, което скоро не бях правила - писах един смс на Коцето с риск отново Пламена да ми върне съобщение с нецензурни думи и заповедта "стой далеч от него" - както направи последните 2 пъти когато му писах.
Писах му само: "Всичко наред ли е?"
И досега нямам отговор...

И за нашите мисля... и за баба и дядо.. за Кирил.. за приятелите ми... за братовчедите, за леля...общо взето за всички които обичам :(

Защо, защо сънувах този сън :(