"...
Чувствах ясно, че става нещо необикновено. Стисках го в прегръдките си като малко дете и въпреки това ми се струваше, че пропада в някаква бездна и нямам сили да го задържа...
Погледът му бе сериозен, зареян в далечината:
- Имам твоята овца. Имам и сандъка за овцата. Имам и намордника...
И се усмихна с тъга. Чаках дълго. Усещах, че той се стопля постепенно:
- Мъничък мой, теб те беше страх...
Разбира се, че го беше страх! Но се засмя тихо:
- Довечера ще ме е страх много повече...
Отново ме смрази усещането за нещо непоправимо. И разбрах, че не мога да понеса мисълта никога вече да не чуя този смях. За мен той бе като извор в пустинята.
- Мъничък мой, искам пак да те чувам как се смееш...
Но той ми каза:
- Тази нощ ще стане една година. Моята звезда ще бъде точно над мястото, където паднах миналата година...
- Мъничък мой, нали е само лош сън тази история със змията и със срещата, и със звездата...
Но той не отговори. Каза ми:
- Това, което е важно, не може да се види...
- Разбира се...
- Както с цветето. Ако обичаш едно цвете, което се намира на една звезда, е сладко да гледаш нощем небето. Всички звезди са цветя.
- Разбира се...
- Както с водата. Тази, която ти ми даде, беше като музика заради чекръка и въжето... помниш ли... беше хубава.
- Разбира се...
- Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите... Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Всички те ще бъдат твои приятелки. Освен това ще ти подаря нещо...
Той пак се засмя.
- Ах, мъничък мой, мъничък мой, обичам да слушам този смях!
- Тъкмо това ще бъде моят подарък... ще бъде както с водата...
- Какво искаш да кажеш?
- Хората имат различни звезди. За тези, които пътуват, звездите са водачи. За други са само малки светлинки. За учениците те са проблем. За моя бизнесмен бяха злато. Но всички тези звезди мълчат. А ти ще имаш звезди, каквито няма никой друг...
- Какво искаш да кажеш?
- Тъй като аз ще живея на една от тях, тъй като аз ще се смея на една от тях, когато погледнеш нощем небето, ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
И пак се засмя.
- И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...
И пак се засмя.
- Ще бъде все едно, че вместо звезди съм ти дал цял куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
И пак се засмя. После стана сериозен:
- Тази нощ... знаеш ли... не идвай.
- Няма да те оставя.
- Ще изглеждам, като че ли ме боли... ще изглеждам, като че ли умирам. Така е. Не идвай да гледаш, няма смисъл.
- Няма да те оставя.
Но той беше загрижен.
- Казвам ти го... също и заради змията. Да не те ухапе... Змиите са опасни. Могат да ухапят за удоволствие...
- Няма да те оставя.
Ала нещо го успокои:
- Наистина, те имат отрова само за едно ухапване...
През нощта не съм усетил кога е тръгнал. Измъкнал се е безшумно. Когато го настигнах, вървеше решително и бързо. Каза ми само:
- А, ти си тук...
И ме хвана за ръката. Но още се измъчваше:
- Сбърка, че дойде. Ще ти бъде тежко. Ще изглеждам мъртъв, но няма а е вярно...
Аз мълчах.
- Разбираш ли. Много е далече. Не мога да взема това тяло. Много е тежко.
Аз мълчах.
- Но то ще е като стара изоставена черупка. В старите черупки няма нищо тъжно...
Аз мълчах.
Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
- Знаеш ли, ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода...
Аз мълчах.
- Ще бъде толкова забавно! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извора...
Сега и той млъкна, защото плачеше....
- Тук е. Остави ме да направя сам една крачка...
И седна, защото го беше страх.
После добави:
- Знаеш ли... моето цвете... отговорен съм за него! А то е толкова слабо! И е толкова наивно. Има четири нищо и никакви бодли, за да го защитават от целия свят...
Седнах, защото не можех вече да стоя на крака. Той каза:
- Е... Това е...
Поколеба се още малко, после стана. Направи една крачка. Аз не можех да мръдна. Само една жълта мълния до глезена му и нищо повече. За миг остана неподвижен. Не извика. Падна бавно, както пада дърво. Нямаше дори шум, заради пясъка.

И ето, оттогава минаха цели шест години... Никога не съм разказвал тази случка. Другарите, които ме намериха, много се зарадваха, че ме виждат жив. Аз бях тъжен, но им казах: "От умората е..."
Вече малко съм се утешил. Всъщност... не съвсем. Но знам, че той се е върнал на своята планета, защото на разсъмване не намерих тялото му. То не беше толкова тежко...
И нощем обичам да слушам звездите. Като петстотин милиона звънчета... Но ето че става нещо непредвидено. На намордника, който нарисувах на малкия принц, съм забравил да добавя кожено ремъче! Той няма как да го сложи на овцата. И се питам: "Какво ли е станало на неговата планета? Може овцата да е изяла цветето..." След малко си казвам: "Сигурно не! Малкият принц всяка нощ покрива своето цвете със стъкления похлупак и не изпуска от око своята овца..." Тогава съм щастлив. И всички звезди тихо се смеят.
После си казвам: "Понякога човек е разсеян и това стига! Някоя вечер е забравил стъкления похлупак или пък през нощта овцата е излязла безшумно..." Тогава всички звънчета се превръщат в сълзи!...

Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза...

Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя...

И никой възрастен никога няма да разбере колко важно е това!"

Антоан Сент Екзюпери

- Какво трябва да направя, за да се потопя в пустинята?

- Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.

Изминаха още два дни в мълчаливо яздене. Алхимикът бе станал още по-предпазлив, защото наближаваха зоната с най-ожесточени сражения. Момчето се опитваше да чуе гласа на сърцето си.

Никак не му беше лесно да разбере сърцето си. По-рано то винаги бе готово да тръгне на път, а сега искаше да пристигне на всяка цена. Понякога сърцето му часове наред разказваше истории, изпълнени с носталгия, друг път се трогваше от изгрева на слънцето в пустинята и караше момчето скришом да плаче. Когато заговореше за съкровището, сърцето му туптеше по-бързо, а ритъмът му се забавяше, когато очите на момчето блуждаеха в безкрайния хоризонт на пустинята. Никога не замлъкваше, дори и когато момчето не разменяше нито дума с Алхимика.

- Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? -попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да нощуват.

- Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.

- Но сърцето ми е неспокойно - каза момчето. - Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пустинята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мисля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.

- Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Продължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.

През следващите три дни те срещнаха няколко въоръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хоризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Разказваше му истории, които бе чуло от Всемирната душа. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога плашеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.

- Сърцето ми се опитва да ме предаде - каза момчето на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. - Не иска да продължа пътя си.

- Това е добре - отвърна Алхимикът. - Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.

- Тогава защо трябва да слушам сърцето си?

- Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.

- Дори и когато се опитва да ме предаде?

- Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Момчето продължи да слуша гласа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира неговите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. "Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи."

- Сърцето ми се страхува, че ще страда - каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.

- Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.

- Всеки миг на търсене е миг на среща - каза момчето на сърцето си. - Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Докато търсех съкровището си, по пътя към него открих неща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.

Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.

- Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква - добави сърцето му. - Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.

Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.

- А защо сърцата не съветват хората да не се отказват от мечтите си? - попита момчето Алхимика.

- Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.

От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.

Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.

- А сега какво трябва да направя? - попита момчето.

- Продължавай да вървиш към Пирамидите - каза Алхимикът. - И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището.

- Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?

- Не - отвърна Алхимикът. - Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята "да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта".

Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.