Последната ми любов беше информатик. Остави ми много неща - отвращение към някои видове мъже, куп излишни подаръци и спомени, знанието колко точно съм глупава. Но и ми взе доста - здравето (не искам да си спомням колко нощи съм плакала), спокойствието (защото вече се плаша от всеки по-настоятелен поглед), взе и част от сърцето ми. Вече не съм същата. Но така и не можа да ме отврати от писането и от математиката. Точно той ми отвори очите за информатиката - та нали тя свързва буквите и цифрите. След като скъсахме, си взех книжка на Сиела (внимателно прочетох условията ви за ползване, но не знам дали трябваше да напиша името на издателството). Научих се да работя с Интернет. На теория знам и какво е блог и какво е форум. Надявам се да съм попаднала на правилното място. Ако не - не ме съдете лошо - от незнание е [izchervqvam se]

Заспивам,

и сънувам, че някъде отивам,

че вървя през някакви поля,

целите окъпани в роса

и не знам дали да продължа

да търся любовта.

Какво ли е и къде ли е тя ,

ако я намеря как да разбера

сън или спомен е това.

Моето кутре,
колко малко го виждам, колко малко време му отделям, как ми се радва като ме види сутрин и вечер. Израстна и стана голямо куче, шест, скоро седем години ще направи а аз не съм бил с него дори една общо.

Липсваш ми, Обичам те Кутре мое.

Супер съм!
Направо плувам в свои води - демек съм на финала на поредното си поражение... Вече съм истински корифей в тази област. Много съм добър! Жалко само, че не се търсят подобен род специалисти с такъв богат стаж - щях да съм ударният трансфер на сезона. Висша лига за отхвърлени биологични индивиди, демек - загубеняци... Хааа-ха... А си мислех, че животът не е весел... Той бил пълен с изненади - колко оригинален метод да ни задържат на този скапан свят (по-точно, светът си беше хубав, преди да го налазим), докато всеки допринесе по нещо за крайния успех на вселенския опит "Homo oligofrenikus"...
Няма въпрос... вече няма въпроси...
След поредното срутване на някоя въздушна куличка, въпроси вече не остават...
Просто вадиш дневника и записваш поредния гол в собствената си врата. И ставаш още по-голям темерут и песимист, измисляш още по-интересни думички към света, хората и вселената изобщо. Такива като теб, но с по-слаби нерви, избиват някъде 500 души... Ти си горд, че още имаш нерви и не си измислил нещо, което поне малко да докарва ефект на Армагедон... Изпиваш 2 водки и на сутринта - пак на пясъчника... пардон - кулите са въздушни - значи на облачето... Ма, много слънчево стана напоследък нещо, това глобално затопляне направо ще ми вземе хляба...
И въобще не подценявам оригиналността на вселената. В това отношение няма равна на себе си - много е добра в създаването на изненади. Ей така - как си седяло едно голямо НИЩО, изведнъж в него се появило едно съвсем-съвсем дребно и незабележимо НЕЩО (откъде се пръкна това НЕЩО в НИЩОТО - ???) и хоп - ей ти една безкрайна вселена.... От НИЩОТО!!!... Пълна с изненади...
Ей! Гле'й къде ходиш бе, метеорит нещастен!!!... Къде ли ми отидоха лопатката и кофичката пък сега, затрих ги... Дай ми твоите за пет минути, а? Вече съм много бърз. Или пък, я недей! За какво ли са ми вече при това безоблачно човечество?...

24 Април, 2007 г.

От няколко дни не съм писал... Явно не съм имал нужда да го сторя.
Днес беше много интересен ден.
Събудих се в 7:00 и бях спал едва 6 часа, защото предната вечер четох книга, която много ме бе завладяла и ми беше много интересна.
Трябваше да се запътя към лекции, които бяха на края на града и с голямо усилие на волята успях да се надигна от леглото, да си измия лицето и зъбите и да се запътя към университета.
До сградите, които са толкова далеч има около трийсетина минути пътуване, което мина отново в четене. Толкова бях вглъбен, че едва не си изпуснах спирката...
Та.. Влизам аз в университета, насочвам се към въпросната зала, където щяха да са лекциите и през прозорците виждам, че хората, които са там са прекалено малко за лекцията по механика 2 (където обикновено залата е почти пълна).
Влизам аз все пак вътре и установявам, че професорът не е нашият професор по механика и води лекциите на немски. Освен това на дъската се мъждукат уравнения в които присъстват неща от рода на C2H5OH, което ме навежда на мисълта, че иде реч за Химия и че съвсем не съм си попаднал на мястото.
В следващия момент разбирам, че днес е вторник, а във вторник по принцип имам лекции по Микровълни и Радио-честотни технологии (не знам как иначе да преведа), които се намират на около десет минути от вкъщи.
Нарамих раницата отново и се запътих към спирката, където зачаках. Бях си купил два кроасана с кашкавал, които похапнах набърже, докато трамваят дойде.
Връщането мина отново в четене и пак за малко да си изпусна спирката...
Тъй като бях значително закъснял за другата лекция, реших въобще да не ходя и се прибрах вкъщи, където продължих да чета.
По някое време се уморих и легнах за десетина минути, в които заспах дълбоко и после се събудих, за да поема към работа.
Минах през студентския стол, където похапнах набързо някаква гозба със зеленчуци, пържени картофи и зелена салата.
След това си хванах влака за работа и продължих да чета.
До работа имам около петдесетина минути, които минаха много неусетно. Там си взех едно кафе и заседнах пред компютъра, оправяйки някакви статистики и таблици, което напълно погълна времето ми за следващите четири часа.
Тук идва момента да вметна, че заедно с един колега (българин) от работа, посещаваме заедно курсове по руски за напреднали, които се намират в трети град, разположен между този, където работя и този, където живея.
Та, разбрахме се с него към 16:55 да мина да го забера и да си хванем влака за въпросния град, за да не закъснеем, но явно при него имаше много работа и не можа да си тръгне.
Отидох сам на курса по руски, който се посещава от около десетина души, сред които има един украинец и една украинка, един евреин, един турчин, четирима австрийци (две момчета и две момичета) и двама българи (ние). В случая бях сам.
Та... курсовете по руски са много приятни, защото са ми някак лесни, след като съм учил 4 години руски в България и протичат много интересено.
По-голямата част минава в диалози и ситуации, които разиграваме напълно реално и се получава нещо като импровизиван театър.
Учителката се оказа българка и това просто завърши цялостната картинка.
На края на курса всички заприбираха нещата си и се отправиха към вкъщи, а аз се заприказвах с нея и тя ме покани съвсем спонтанно на някакво българско събиране, където щели да представят Българската култура и традиции.
Тъй като нямах други планове, освен да се прибера вкъщи и да гледам Манчестър Юнайтед – Милан, пиейки бира, реших, че ще ми е по-интересно да я придружа и да присъствам на нещо, на което не съм присъствал досега...
Явно бяхме малко закъснели, но когато стигнахме до въпросното заведение и зала към университета, видях българския флаг и едно момче, което свиреше на цигулка някаква много приятна мелодия.
Учителката ми по руски каза, че е българин и, че живее в общежитието, в което бяхме...
Тук трябва да спомена, че това съвсем не ми приличаше на общежитие, или поне приземния етаж, защото заведението беше много приятно и имаше голяма видео стена, а също така имаше нещо като огромно фоайе, накъдето се насочихме малко по-късно.
След като момчето спря да свири и всички го аплодирахме, успяхме да се вмъкнем в заведението. Не беше препълнено и определено беше приятно да видиш толкова много хора в добро настроение, повечето от които – българи.
Г-жа Дамянова ме запозна с някаква компания и ме покани към фоайето, където щяха да се играят хора.
Хора съвсем не мога да играя, освен ако не съм пил, и то – подобаващо, но наскоро ме учиха да играя право хоро.
Та, това, което си спомнях бе – тръгване с десен крак, три стъки встрани, ляв крак напред, ляв крак назад, десен крак напред и пак – всичко отначало.
Взех си една бира и зачаках, докато малката зала се понапълни с хора и започнаха да се чуват български хорА.
Почти моментално повечето се хванаха на хорото и заиграха в много отмерени стъпки.
Мадамата, която водеше хорото бе някъде на моите години и развяваше някаква бяла кърпичка много умело. Определено имаше чувство за ритъм и стъпки и дори импровизираше на моменти.
При второто или третото завъртане на хорото, докато минаваше покрай мен, ме хвана за ръка и ме включи в него.
Нямах никакво време да протестирам или да се възпротивя, а ми стана и интересно. В началото ми беше трудно да си припомня какво тончо ми бяха показвали, а когато почти успях, ритъмът се забърза и съвсем се угелпих.
След като свърши хорото я помолих да ми покаже стъпките бавно и успях да възпроизведа всичко много бързо.
Започнаха други хора, в които нямаше шанс да се включа и заседнах на един стол, пийвайки бира.
От новото си местоположение успях да се вгледам в момичето по-добре.
Имаше някакво специално излъчване... не знам как да го обясня... Някои хора просто сияят и са много чаровни. В нейния случаи, чар и красота се преплитат много интересно.
Тъй като бирата ми свърши, отскочих до другото помещение, за да си взема още една.
Там вече излъчваха мача и се загледах за около 5 минути, като много се колебаех дали да не остана сам и да го изгледам целия, или да се върна в залата, където се играеха хора.
Все пак, усещането, че нещо интересно би могло да се случи надделя и се върнах отново точно в момент, когато отново пуснаха някакво право хоро, в което можеха да се включат и гостите австрийци.
Стъпките вече ми идваха от само себе си и ми беше някак приятно да участвам в танца, като това не ми костваше никакви усилия, а напротив – разтоварваше ме...
Има нещо магическо в хората и в това, че толкова много хора участват в тях... все едно енергиите им се сливат....
Вечерта продължи с още по-засукани хора, където останаха само най-добрите, но беше интересно дори само да се наблюдава.
Когато всичко свърши и всички започнаха малко по малко да се разотиват, видях, че въпросната девойка говори с някакви австрийци, които я питаха нещо и явно всички щяха да се разотиват.
Много ми се щеше да си кажем чао и точно в този момент, тя прекъсна разговора с тях и дойде при мен.
Оказа се, че е от Бургас и че също щяла да се записва на курса по руски, но нещо не съвпадал с лекциите й и не успяла. Попита ме дали съм отскоро в Австрия, а аз й казах, че съм тук от почти 3 години. Оказа се, че и тя е от горе-долу толкова.
Казах й, че ми е било много приятно да се запознаем и че ще се радвам да се видим пак... (В края на събирането казаха, че на 4ти Май ще има ново 4-часово събиране, където който иска може да присъства отново, което ми се стори добра перспектива да се видим отново, а не ми се щеше да настоявам за телефонен номер и т.н.)
Та така се разделихме...
Като се прибрах вкъщи влязох в един сайт на университетите тук, където много от студентите създават свой собствен профил и качват снимки и информация за тях. Нещо като www.Atol.bg за България.
Написах само първото й име (а и друго не знам), и сайтът веднага ми изкара нейния профил, където имаше качени и няколко снимки. Нямаше как да я объркам.
Добавих я в списъка си с „приятели” и й писах кратко съобщение.
Та...
Ще ми е интересно да се видим с въпросната лейди на 4-ти май (ако дойде) и ще разказвам какво по-нататък се е случило (ако се е случило нещо изобщо)... :)
Толкова от мен засега...
...продължението следва...

00:29, Сряда

Исках да напиша нещо хубаво, запомнящо се, вълнуващо...
Или поне смислено.
Но главата ми е празна като отдавна опустял кошер. Останали са ненужни шестоъгълни кутийки, в които сякаш никога няма да се зароди живот повече. Новата царица-майка отдавна е напуснала това място и никога повече няма да се върне в него.
А не ми се ляга, точно както сподели gargichka в предишния пост. Нощта винаги е била толкова ласкава и добра с мен, а аз все й изневерявам с принудително ранно ставане. Колкото и да не ми се иска...
Затова не ми остава нищо друго, освен да ви пожелая "Лека нощ!" и дано никога не ви буди часовник сутрин,... а някой друг :)
Знам, че най-вероятно няма да успеете да приемете пожеланията ми навреме, но все пак ще се почувствам добре - сякаш аз съм бдял над вас, докато заспите :)
Лека нощ!

...