Приятели (прескачам "скъпи", защото какви други да са приятелите), каня ви на едно странно и невиждано събитие: "Първи радио-пленер на поетичната миниатюра" (нали се досещате, че в този наслов има и усмивка... но пък си е напълно сериозен). Какво? Кога? Къде? Как? Кой?
Ето:
Утре (събота), малко преди и малко след 17:00 часа, ще драсна в ефира на Радио Благоевград (можете да го слушате и он-лайн на адрес www.radioblg.com) няколко щрихи от пейзажа, който се надявам да ни вдъхнови. След това всичко е ясно - ако някой се почувства предизвикан - може да предложи своят отговор чрез ефирните телефони (073/88 95 140 или 073/88 95 130) или в тази тема тук, в този
форум. Слушането на радиото не е задължително условие - просто така ще чуете всичко...
Всъщност това вече се е случвало в коментари под произведения. Сега предлагам да го пренесем в ефир. Аз ще тичам между студиото и компютъра и ще предлагам на слушателите всичко, което се появи във форума (както и ще бързам да въвеждам в него това, което пристига чрез телефоните).
Регламент? Всъщност няма. И ограничения няма. Защото е трудно да се определи какво е "миниатюра" (кратките текстове понякога имат дълга опашка, дългите - понякога примигват за кратко). Може да бъде кратка импресия; нещо в традицията "хайку"; кратък размисъл - чрез ритъм и препращане към отвъдността на казаното в текста, поел пътя към поетичното; шарколак с неясен произход... каквото и както го почувствате (чувате, разбирате). Ограничение на броя на включванията също не се предвижда (освен във времето - но пък ако успеем, ще го правим всеки месец).
Малко преди 16:00 часа ще обявя "закачалките" тук - за да загреете.
Валентин Дишев
Comments1
В колибите под Гложенския манастир,
където хората приличат на печурки,
валеше дъжд. И сянка на пастир
изплува от вълните и се гмурна.
Дъждът валеше много векове.
И манастирът като странен кораб
със котва от скали и грехове
очакваше потъналите хора.
На дъното животът беше спрял,
вместо икони, светеха корали.
И аз се питах - как съм оцелял,
какви ли миди бяха ме създали?
А можех лесно - като на шега,
да съм пастир и гъба, и опашка.
И в къщите от пяна и тъга
да не усещам колко ми е страшно.
Не е възможно, няма от къде
в горите да нахлуе океанът.
Но водораслите по моето сърце
цъфтят и ми говорят да остана.
Сега съм сам. Един отчаян кит,
изгубен върху пясъчна лагуна.
Дъждът полека се превръща в мит,
който с хриле ще трябва да целуна.
СЛЕД СТО ГОДИНИ
Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.
Или зъбати, с кожата на вълк,
те гризали са гърлото на рими,
а аз - памуков, облаков и зъл,
като дете със тях съм се завивал.
Надеждата е бебе с очила,
кърма от мравка, белег от колибри.
И затова в съсирена мъгла
се лутаме очите си да дирим.
И затова с цигулка на сърна
сред глутницата трябва да сме плахи
и да изпратим бляскаво една
от думите пред вас - да се разплаче.
И да запее с устните на кос,
да завърти ума ви навихрушка,
докато цветният, невидим мост
по колебливия си гръб ни спусне.
Оттатъка - дано да има бряг,
рисуван от класически поети.
Тогава в джобовете с топъл мрак
ще дойдем призори да ви посветим.
Николай Минчев
Pagination