Не е виновно правителството. Никой не е виновен. Всички се подчиняват на своя егоизъм: и магнатите, и обикновените граждани и министерският съвет. Никакви протести няма да помогнат. Трябва да поправяме не света, а себе си, само че този път наистина. Трошенето на витрини, с цел да се принуди правителството да вземе популистки решения  ще доведе до  мнимо снижаване на цените, което впоследствие ще се обърне в  още по-голямо поскъпване.

Нищо не може да се направи: светът ще потъва, докато не поправим самите себе си. Трябва да разберем, че именно човекът се нуждае от поправяне. Ако хората не се променят, никакви законодателни мерки няма да помогнат. Могат да се приемат всякакви закони, но никой няма да ги изпълнява?

Не властта е на ход, а народът. Нито едно правителство не е способно да въведе законите на отдаването. То управлява, използвайки онази сила, която действа в нашия свят – силата на получаването. И затова  не може да бъде алтруистично, защото трябва да управлява народ, който е изцяло егоистичен.

Само ако народът стане по-добър, тогава и правителството ще се промени съобразно с него. Ставайки по-добри хората ще доведат на власт по-добро правителство.

Друго решение няма. Дори ако днес народът избере алтруистично ръководство, дали някой ще се съгласи с неговата политика? Кому е нужно равенство? Когато от голословни призиви се наложи да се премине към дела, резултатът няма да се хареса на никой. Защото човек ще загуби наслаждението от живота. Неговите телесни потребности ще бъдат удовлетворени, но той ще иска да се чувства над останалите, а ще му предложат грижа за другите и отдаване. От такъв живот никой няма да получи удоволствие.

Проблемът тук не е в парите и богатството, а във взаимоотношенията. Не случайно и някои от богатите хора също се чувстват нещастни. И затова без цялостно възпитание на народа нищо няма да се поправи.

 А безредиците само ускоряват процеса и не повече. Сами по себе си те няма да донесат на никого никаква полза. Всичко ще стигне до там, че животът постоянно ще поскъпва, а проблемите ще нарастват с повишени темпове. Негативното развитие ще се ускори, за да може народът да разбере, че е необходима вътрешна, а не външна революция. Няма нужда да се „щурмува Бастилията” – няма да помогне. Вместо това трябва да решим проблема със собствената си природа, с вътрешното си варварство.

Трябва колкото се може по-бързо да обясним тези неща на хората и да покажем, че съществува  методика за интегрално възпитание, която веднага ще донесе позитивни промени. И те ще бъдат напълно „осезаеми”: ще паднат цените, всичко ще започне да се нормализира. Тогава и магнатите ще се лишат от радостта  от растящите приходи, с която са свикнали.

Така или иначе, без вътрешни промени в народа, няма да стане. Всички останали средства са безсилни. Ние ще бъдем свидетели на такъв парадокс, когато най-благоразумните и реалистични планове ще доведат до обратни резултати: богатите ще печелят още повече и разривът в обществото само ще се увеличава. И това ще се случва в същото време, когато всички ще се опитват да помогнат:”Дайте наистина да облекчим живота на хората!” Но системата няма да пожелае да ни слуша.

Единственото решение е да се започне отдолу, от възпитанието на народа. Когато в него започнат първите, дори и най-малки изменения, всичко ще започне да се успокоява и уравновесява.

Когато войниците стоят в укритията, а наоколо гърмят изстрели и няма какво да се прави, те старателно търсят занимания, които да им помогнат по-лесно да понесат опасността. И често всички хора приличат на такива  войници, спасяващи се от света: кой с честолюбие, кой с карти, кой с писане на закони, кой с жени, кой с игри, кой с коне, кой с лов, кой с вино, кой с държавни работи.

Л.Н. Толстой.

Във вагона на метрото всеки се старае да наведе поглед към книгата, без значение каква е тя. Целта е да не виждаш редовете от чужди безразлични лица, а зад тях – чернотата на  гърмящия тунел, накъсвана за кратко от светлите отблясъци на спирките. Според твърденията на психолозите, сред множеството човешки страхове, най-разпространеният е страхът от смъртта. Днес на първа позиция излиза страхът от живота.

Ние имаме всичко, което до скоро се срещаше само във фантастичните романи. Постигнахме много и в същото време чувстваме, че нямаме най-важното. Ние бяхме на Луната, но се боим от утрешния ден. Защо правим всичко възможно за да избягаме и да се скрием от живота?

Човекът е единственото същество на Земята, което иска да получи отговор какъв е смисълът на живота му. Но нито в училище, нито в университета това не се изучава. У дома отговорът на такива „неудобни” въпроси е един: „като пораснеш ще видиш”.

А след като пораснем попадаме в обществото на потреблението, където се усещаме висящи в безлична тълпа, лишени от каквато и да било твърда опора. Чувството на отчуждение е толкова силно, че задължително води към осъзнаване на самотата във Вселената, безразлична към нашата съдба.

За да се избавим от плашещото чувство на празнота и вътрешно безпокойство, ние се опитваме да се отдадем на развлечения или различни видове занимания, или приспивайки разума си с някаква идеология, да й прехвърлим отговорността за живота си. В бягството си от истинския живот, ние се задоволяваме със заместители: пиянство, наркотици, спортни състезания или с преживяване на чужди измислени страсти, заливащи ни от екраните.

Но ако само за миг се отвлечем от тези занимания, тревогата  и  безпокойството се връщат. С тревога, чувствайки, че животът, като пясък, изтича между пръстите ти, започваш да усещаш, че съществуването губи своя смисъл. В крайна сметка, изпадаме в отчаяние.

За да осъзнаем дълбочината на проблема, неговите причини и търсенето на решения, трябва да погледнем правдата в очите, колкото и горчива да е тя. А тя се състои в това, че живеем в свят, където станахме част от машина, създадена със собствените ни ръце. Ние мислим, чувстваме и желаем в съответствие с очакванията на околните, загубвайки при това истинското си „аз”. Ние свикнахме да не мислим за това, какво всъщност ни е необходимо и как губим живота си в надпреварата да притежаваме.

Но ако поне за миг спреш тази безумна надпревара, неволно се прокрадва мисълта: „Добре, ще получа новата работа, ще купя нова кола, ще замина на пътешествие – и после какво? Защо ми е всичко това? Не преследвам ли това, което ще ми омръзне, веднага щом го постигна?”. „Нормалният” човек се старае да избяга от тревожните мисли, като ги смята за резултат от умората или депресията и продължава гонката към целите, които погрешно смята за свои собствени.

Да бъдеш – означава да разкриеш талантите и дарованията, които са вложени във всеки един от нас. Преодолявайки тесните рамки на своя „аз”, да проявяваш интерес и любов към другите, развивайки в себе си не желанието да вземаш, а - да даваш.     

Ерих Фром.” Да имаш или да бъдеш..”

В книгата, излязла през 1976 година, Ерих Фром, немски социолог, философ и психолог, оценява състоянието на човечеството като състояние пред катастрофа. Надеждите за всеобщо щастие, благодарение на постиженията на техногенната цивилизация, не се оправдаха. Причината на нарастващите кризисни явления е в пороците на обществената и икономическата система, игнорираща изконните интереси на човека. Системата произвежда адаптиран към нея индивид – егоистичен, самолюбив и алчен – осакатена личност в болно общество. Единственият способ да се избегне катастрофата е да се промени нашето отношение към света, от принципа да притежаваш към принципа да бъдеш.

Принципът да притежаваш

„Притежаването” по своята същност е базирано на самосъхранението и натрупването. Отношението към света, базирано на този принцип, разпространява собственическите желания практически върху всичко: върху вещите, другите хора, собственото „аз”, идеите, убежденията и даже навиците. Биологично обусловеното желание да живееш, поражда потребности за заместители на безсмъртието – славата и предаваната по наследство собственост. Изконните интереси и стремежи на човека се заместват от приетите в обществото мисловни и чувствени стандарти; щастието се вижда в превъзходството над другите, в славата и властта.

Принципът да бъдеш

Принципът „да бъдеш” произлиза от „не биологичната” особеност на човека – неговата потребност да се преодолее самотата, посредством единението на човека с другите хора. Този принцип се базира на реализирането на заложбите, интереса към света, преодоляване на рамките на своя изолиран „аз”; условие за щастието се явява любовта и грижата за другите.

Стъклената чаша, поглъщаща всички цветове, освен един, ние наричаме „синя” – по свойството на това, което тя отдава.

Ерих Фром.

И двата принципа – и „да бъдеш” и „да притежаваш” – са вкоренени в  нашата същност и живеят във всеки човек. Коя от тях ще преобладава – зависи от обществото, неговите ценности и норми. Не тези, които декларира, а по които живее и които, неволно копирайки, като гъба попива младото поколение. Какъв товар възлагаме на крехките плещи на младото поколение, въвеждайки ги в живота на възрастните?

Детето по природа е пълно с любопитство и иска да знае истината – защото това е най-сигурният начин да се ориентираш в непознатия свят. Тук като правило то се сблъсква с неискреност, обичайна при общуването с децата, когато възрастните поднасят на децата изкривена картина на света.

В училище окончателно му убиват желанието да мисли самостоятелно, след като му натъпчат главата с готови мисли. Заради необоснованото суеверие, че за постигане на реалността са необходими колкото се може повече знания, цялото му време отива за запомняне на стотици разпокъсани, не свързани помежду си, факти. А време за мислене няма.

Знанията, придобити извън рамките на общата картина, губят конкретните си очертания, придобивайки отчужден, абстрактен характер и на преден план излиза количеството зазубрени факти. Информацията, получена по този начин, става не по-малко препятствие за мисленето от нейното отсъствие.

Поставяйки на пиедестал заучаването на разностранни факти и цифри, образователната система се отказа от възпитанието. Като резултат тя формира „психологически робот”, създаден по поръчка на обществото на потреблението за удовлетворяване на неговите конкретни нужди. Той живее само биологично, но емоционално е мъртъв. В него се развиват характерните черти на психопата: неспособност да поставиш себе си на мястото на другия, отсъствие на емпатия/съчувствие, съвест и разкаяние.По думите на американския професор по психология Робърт Хеер, психопатите анализират обкръжението логически, а не емоционално, постоянно,  разработвайки нови начини за манипулация на хората.” Терминът „костюмирана змия”, описва психопата, който не лежи в затвора, а е част от даден управленски екип”. Познат образ, нали?

Своята лепта в разрушаването на връзката с реалния живот внасят и медиите. Свикнали сме съобщения за гибелта на хиляди хора да се сменят от пленителен глас, който, на приятен музикален фон, разказва за достойнствата на дамските превръзки. На екстравагантното поведение на естрадните звезди се отделя много повече внимание, отколкото на най-значимите събития от реалния живот, науката или изкуството.

Ние постепенно губим връзката с чутото и ставаме безучастни към случващото се в света и в резултат към самите себе си. В крайна сметка, ние се превръщаме в стадо, вярващо, че пътят, по който върви, непременно ще го доведе до желаната цел, единствено защото и другите вървят по него. Загубвайки чувството за ценност и уникалност на всеки един от нас, ние превърнахме себе си и своите близки в инструмент за постигане на някакви външни цели, а всички останали - в обекти, оценявани само по изгодата, която може да се извлече от тях.
 
Обществото на „психологическите роботи” се крепи на твърденията на съвременната наука, че светът наподобява механизъм, който може да бъде разбран посредством изследване на отделните му части. Като резултат човек с недоумение и страх стои пред безформената планина от тези части, без да знае какво да прави с нея.

Пътят към дома – светлината в края на тунела

Човекът е част от цялото,което ние  наричаме Вселена… Той усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от целия останал свят, което, само по себе си, е нещо като оптическа измама. Тази илюзия се е превърнала в затвор, ограничавайки ни в света на собствените ни желания и привързаността към тесен кръг хора. Нашата задача е да се освободим от този затвор, разширявайки сферата на своето участие до всяко живо същество, до целия свят в цялото му великолепие.

А. Айнштайн.

Нашето време е последният стадий от преходния период, проточил се четири столетия – време на край и начало, наситено от възможности и опасности.

Ние не можем и по-нататък да вървим по стария път: развитието по предишните правила се изчерпа. От психологическата и икономическата катастрофа може да ни спаси само коренна промяна на отношението ни към света – от принципа да притежаваме към принципа да живеем –  да бъдем.
 
Съвременният човек, живеещ с идеалите на потреблението, не може да разбере духа на общество, което няма да е ориентирано към собствеността и алчността. Само единици са тези, които могат да плуват срещу течението, преодолявайки съпротивата на обкръжението си. А и колко дълго ще имат сили? Значи единственият път е да се променят принципите на обществото. Какъв е начинът да се извърши масова промяна на мирогледа? По мнението на Е.Фром, отношението към света може да се промени ако: ”Ние страдаме и осъзнаваме причините за нашите страдания. Ние разбираме, че за да се освободим от страданията трябва да променим съществуващия начин на живот и да се придържаме към нови норми и правила”.
 
„Висшите принципи на нашите стремежи,- пише Алберт Айнщайн, са: развиването на свободен и отговорен човек, който да може с радост да предостави своите сили в услуга на цялото човечество;…нашето съществуване и нашата дейност придобиват смисъл, само ако са насочени към тази цел и свързаните с нея ценности”. Но такъв преход не може да бъде осъществен чрез революции. За тази цел трябва да се възпита новият човек.

„В какво се изразява ролята на образованието и училището? – продължава гениалният физик, - Те трябва да помогнат на младежта да расте в такава атмосфера, в която  тези фундаментални принципи да станат за нея като въздуха, който дишат. При механичното заучаване това не може да се случи”.

От тук следва, че без коренно преобразуване на образователната система, при което на първо място да се постави възпитанието, а образованието да е негово допълнение. За да може вместо човешки роботи, които да са приставки към машините и компютрите, да се възпитават личности, устремени и способни да съберат заедно всички „парчета” на разбития свят.

 
Нито злото, нито доброто не са предопределени и не се реализират автоматично. Решението се взема от човека. Но ако действаме сами, няма да постигнем успех. Никой от нас не притежава истината и няма достатъчно знания и мъдрост. Никой от нас няма сили и влияние, достатъчни, за да започнат необходимите промени.
 
Само ако обединим усилията си, издигайки се над възгледите, които ни разделят, над навиците и привързаностите, ще можем да започнем движение напред.

Трябва да се вслушаме в зова на сърцето и да търсим пътя към общия дом, за да се обединим с хората, с които заедно ще можем да създадем и развием такова общество, заради което си струва да живеем и да раждаме деца. И тогава, в края на нашия тунел задължително ще заблести светлина.

Природата е единствената сила, действаща в цялата реалност. Спрямо нас тя действа като един закон – законът на съединението, сътрудничеството и любовта, законът на отдаването. Пример за това е привеждането в действие на всичките и части на неживо, растително и човешко ниво. Затова съществува понятието живот, развитие, което би било невъзможно без постоянно доставяне на топлина, храна и всичко необходимо за този процес.

Ако ние сами нищо не създаваме, как тогава можем да намерим сила в природата, която да обуздае нашия егоизъм и да ни даде възможност да го използваме положително? Това не значи, че искаме да понижим нивото на егоизма си, защото се развиваме благодарение на егоистичните си желания.

Например, техническият прогрес може да освободи за човек 8-10 часа на ден. Това ще ни позволи да се занимаваме с различни неща, като изключим грижата за храната, облеклото, жилището и здравето. Ще  се чувстваме свободни в живота и ще можем да посветим една трета от денонощието – своето така наречено свободно време – на занимания, които ще носят полза на всички.

Ако егоизмът ни е довел до високи достижения в техниката, можем да го използваме и за други добри дела. Как да го обуздаем, т.е. да го насочим от ненавист към любов към ближния?

Всъщност ние оставяме нашия живот такъв, какъвто е и продължаваме да се развиваме във всички сфери на нашата дейност – възпитание на децата, култура, изкуство, наука, усвояване на космоса. Това развитие ще бъде положително само ако се научим да управляваме природния си егоизъм, използвайки го за благото на обществото, ако възпитаме в човека способност да не взима под внимание личната си изгода, както сега, а да се съобразява с обкръжението си.

Човек трябва да се почувства така, както са се чувствали хората преди хиляда години, живеейки като едно голямо семейство. Всички били като братя и всеки мислел за другите. Тогава това се е получавало естествено, защото егоизмът не е бил развит.

А как днес да научим човека, чийто егоизъм се е разраснал максимално, да мисли за всички като за свое семейство? Възможно ли е това? Откъде ще се появят такива разум и чувство, за да можем да действаме инстинктивно? Защото такова отношение не може да бъде достигнато, независимо от това, какви огромни усилия полагаме!

Щеше да е добре, ако можехме да измислим такива хапчета, които да ни позволят да видим света през интегралните очила – всички като един! Ще усетя, че не съм знаел и не съм осъзнавал, че заобикалящите ме хора – всичките 7 милиарда – са части от мен! Не съм знаел, че те буквално са ми роднини, които чувствам не като сегашните си роднини – не ги пренебрегвам, не се гордея с превъзходството си, а се грижа за тях като за себе си или за малките си деца, т.е поставям ги над себе си.

Къде да намерим лекарство, с помощта на което ще се поправят отношенията помежду ни и отношението на всеки към обществото и към цялото човечество? Тогава ще можем да продължим да се развиваме и да процъфтяваме, въпреки кризата, която ни е вкарала в задънена улица и спира развитието ни във всички посоки. Чувстваме се загубени в пустинята и не виждаме как да напредваме по-нататък.

Трябва да помислим откъде да вземем сила, способна да обуздае нашата природа и да я използваме изцяло, променяйки само посоката. Сега аз действам единствено заради себе си, с желанието да подчиня целия свят. Мисля, че това е в моя полза, но в крайна сметка нищо не се получава – само страдам, но инстинктивно продължавам да се занимавам със себе си.

А ако променя отношението си и започна да мисля за ползата на ближния и цялото общество, ако всички станат за мен като мои деца – нима това е лошо? И такива ще станат всички! Ще дадем на всички това лекарство и светът ще се напълни с любов! Може би, тогава ще можем да разберем, че ние сами разваляме света и никой друг.

Може би, ако изградим помежду си отношения на добрина, съчувствие и внимание един към друг, в природата също ще се установят такива взаимовръзки. Защото съгласно съвременните научни изследвания всичките части на природата са свързани помежду си. Природата е единна, интегрална, а ние влияем на неживото, растителното и животинското ниво отрицателно.

Добрите отношения помежду ни биха променили не само обкръжаващата ни среда, която сега разрушаваме. Отношенията помежду ни всъщност са основните сили на природата – силата на мисълта, силата на желанието. Казват, че това са най-мощните енергии в реалността и се намират в онова силово поле, което пронизва целия ни свят от край до край, управлявайки всичките му системи – от междузвездните до междучовешките.

Може би равновесието във нашите отношения ще предизвика равновесие в природата! Тоест не само ние, но и целият ни свят, включително и неопознатите от нас сили, ще придобият спокойствие и равновесие.

Сарк не е галеното на Никола Саркози, нито детето му от Карла Бруни. Сарк е една точица земя в Ла Манша. Тя има много овце, каруци, гръмки титли на дребни благородници, един-единствен полицай и нито един автомобил. Последното местенце в Европа, където до онзи ден на непоклатими гранитни крака официално и гордо стоеше феодализма.

Е, това беше. От 10 април 2008 офицално и гордо точицата земя и изпълващите я овце, бретонски пейзани и единствен полицай ще бъдат управлявани от народната воля чрез демократични избори. Феодализмът свърши. Точицата земя му сложи точка. Вече който иска да управлява, ще трябва да се хили по плакати, да обещава готини благинки и да печели народното доверие. А пък ако му се управлява по-дълго - ще трябва и да ги изпълнява благинките, за да държи по-дълго народното доверие.

Феодализмът свърши. Поне в Сарк. Макар и населението им да е колкото вход "А" на български панелен блок, а територията - колкото градинката на същия, нямаме основание да се съмняваме в саркци и в успеха им. Пичове са. И при тиранията, и при демокрацията са живели мирно, съвместно и продуктивно и ще продължват да живеят така. Бяха прекалено готини, за да продължава феодалното им тегло. Феодализмът се предаде пред готините хора. 

А не може ли така и в България? Вече чувам групово изкрещено-измрънкания отговор. Не звучи като "да". Тук никой не вярва, че може хората, които са на власт, да мислят за властта като за крехък дар от избирателя, а не като за бащино наследство. Тук никой не вярва, че може хората да притежават държавата, а не държавата - хората. Тук никой не вярва, че може хората да са заедно, вместо да се делят с малки гранички и бодливи телчета. И този никой, дето не вярва, са всъщност всички.

Само че с провлачени мрънкави песнопения и цъкане с език опитно доказано рая на земята не се построява. Въпреки това, сред нас, българите, вече се виждат малки точици земя и малки групички хора върху тях, които се опитват да го правят. Даже успешно. Да, бе, те правят Сарк. Огледайте се за тях! Направете избора си - да мрънкате, че "нищо не става" или да бъдете саркци.

Viva Sark!

Петдесет снегопочистващи машини  работят второ денонощие на територията на  Плевен, още двадесет – в малките населени места на общината.
“Инжстрой” ЕООД почиства машинно 50 км улици в града и още 128 км от четвъртокласната пътна мрежа, “Чистота” ООД – близо 40 км, а “Шеле България” ЕООД  – 17 км. Отделно фирмите са ангажирани и с ръчно почистване на близо 70-сантиметровата снежна покривка в пешеходните участъци. Общо 150 служители на трите дружества са на непрекъснат двусменен  режим от по 12 часа.

Само да чуя някой да е нарекъл Найден Зеленогорски успешен кмет! Снегът в Плевен започва от дълбочина до коляно нагоре, на места стига до пояса. За три дни, в които бях там, не видях и кьорав снегорин да се мерне из улиците.

Даже на сайта на общината няма формуляр за жалба до кмета(като на www.sofia.bg), в който да можеш да ревнеш кански, па макар и безнадежно.