125 години от подаряването на Статуята на свободата на САЩ от Франция на официална церемония в Париж (Франция, 1884 г.). Тя е дело на скулптора Фредерик Огюст Бартолди и инженера Густав Айфел и е с височина около 93 м и тегло 225 тона. Изобразява жена с факел в дясната ръка. На плоча, която държи в лявата си ръка, е отбелязана датата от подписването на Декларацията на независимостта на САЩ - 4 юли 1776 г. Короната на главата й е увенчана със седем лъча, които символизират седемте континента. В краката й са разкъсани робски вериги. Паметникът официално е осветен на 28 октомври 1886 г.

Достъпът до американския символ бе забранен след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Едва на 3 август 2004 г. отново бе разрешено туристи да посещават Статуята на свободата. През 2003 г. за укрепване на системите за сигурност на Статуята на свободата са били изразходвани около 7 млн. долара. Въпреки най-новите предупреждения за терористична заплаха към финансовите институции в Ню Йорк, градските власти решиха да пристъпят към плановете си за отварянето на статуята за посетители. Някои ограничения за туристите обаче остават в сила. Всички посетители ще бъдат претърсвани при качването на корабчето, което пътува до острова, на който се намира 93-метровата статуя и още веднъж – на входа на самата статуя. А наблюдателната
площадка, намираща се в короната на статуята, както и преди, остава затворена. Реално посетилите могат да разгледт Музеят и долната тераса в основата на статуята, достъпът до останалата й част остава забранен.
Но, по случай националния празник на САЩ - 4 юли ще бъде отворена короната на Статуята на свободата за посетители. (dir.bg)

  Реших да ви поздравя с тази статия за да уважим националния празник на САЩ -  4 юли, така наречения, Дeн на независимостта!

You can read the Declaration of Independence here: Declaration

Сега да ви опиша перипетите по завръщането ни

Трябваше да пътуваме с американските автобусни линии наречени с гръмкото име Сивата Хрътка, които преди 40 години са били в разцвета на силите си и са превозвали мало и голямо из обширна Америка. Да но преди 40 години. Сега това е жалка транспортна компания, ползвана предимно от хора с ограничени финанси. Това с предимно хора с различен от белият цвят на кожата и слаби хигиенни навици. Заради тези хора и билета е само 50 долара за разлика от 120те за самолет. По-късно самолетния билет се оказа само 80, но вече си бяхме купили автобусен.

Бяхме се примирили с мисълта, че ще има закъснения на автобусите и че условията ще са ужасни. Затова предвидливо ползвахме и предпоследния автобус, вместо супер-удобния, който пристига на летището в Атланта само 3 часа преди полета ни. Два дена преди това се мъчих да навра багажа ми в 2 куфара и една раница. С много мъки успях, но само аз си знам как и с колко изгубено време. На другия ден си извикахме такси и опрашихме към съседния град, където и автогарата. С нас беше и още едно момче от България – Даката. По принцип си бяхме извикали едно голямо такси, което трябваше да ни вземе 3мата заедно с багажите, но вановете на фирмата били счупени и ни докараха 2 коли. Платихме по 24 долара за кола да му се невиди, за път, който струва не повече от долар. Ама както и да е. Зачакахме да дойде автобуса. Гарата беше затворена и щеше да отвори около половина час преди пристигането на автобуса. С Марито отидохме да си търсим бензиностанция да си купим нещо за пиене. В бензиностанцията купих цигари на някакъв американец, който си беше забравил Idто. После след около час закъснение автобуса дойде. Забравих да вмъкна, че багажите ни бяха доста над лимита от 50 паунда и изхвърлих няколко списания, други си вкарах във раницата като ръчен багаж, а останалите натрупахме в една чанта, която Марито представи като втори куфар. Абе закрепихме килата с общи усилия. Като дойде автобуса Даката не можа да си намери билета, човекът, който току що му го беше продал каза да си го е бил пазил и че ако не го намери, да си купи нов. А този човек, както и целия Грейхаунд(така се казва фирмата за превози) изобщо не се вписваха по никакви критерии в картината на Америка. Грозни, бавни и неучтиви. В крайна сметка билета се указа в коша, в едно от списанията, които изхвърлих и което Даката разглеждаше и му предлагах да го вземе с него си.

Тръгна автобуса. Спря се в Панама сити. Там имаше една групичка от руснаци, за които нямаше място в автобуса, както и за багажите им. А те си бяха платили билета както всички останали и заслужаваха да пристигнат където бяха заявили горе долу в някакъв времеви интервал. При заявена около 5 мин почивка, която се оказа 45 автобусът тръгна. Няколко човека слязоха и аз се преместих до Марито вместо до жената, до която бях седнал преди това, която ме гледа доста подозрително и която не изглеждаше да е много нормална. После стигнахме до Талахасе – столицата на Флорида. Добре, че автобуса закъсня доста, че да не чакаме толкова много.

Там имахме няколко часа престой и след около час закъснение новият ни автобус тръгна от началната си спирка. Руснаците, които бяха в Панама Сити и не можаха да се качат, явно са пристигнали по някакъв начин и се качиха в нашия автобус. Тогава с Марито заспахме и се събудихме чак малко преди летището. Пристигхаме там почти навреме. С горе долу разбираемо закъснение. От там нататък ни чакаше престой от 7 до 21:30.

Полафихме си с Даката и с една полякиня. Говорехме за европейския съюз. Тя каза, че това е нещо много лошо. Откакто Полша е вътре всичко е започнало да поскъпва и да се изравнява с цените във Германия и Франция, но не и заплатите. Каза, че е много трудно и че единственият плюс е отварянето на границите и улесняване на емиграцията на населението :).

После започнахме да се размотаваме из летището. Отново имаше доста войници. Няма да забравя момента в който бях в тоалетната и един войник горе долу на моята възраст говореше с някой, който изглеждаше да е баща му. На края на разговора възрастния човек потупа войника по рамото му каза да се пази и да внимава, войника отговори същото и човекът излезе. После войникът започна да плач. Стана ми мъчно и излязох. По-късно докато чакахме в лобито един човек се провикна да сме приветствали американските войници, които отивали да си дават живота за родината по чуждите фронтове.... Всички започнахме да пляскаме, някой и да свирят, а аз като видях, че повечето са на моята възраст се сетих за сцената в тоалетната, помислих си, че някой сигурно няма да се приберат и очите ми се насълзиха. Беше много трогателно. Подобна сцена имаше и миналата година.

А тази година иначе бяха затегнали проверките по летищата. Нямахме право на аерозоли, течности, лекарства...Багажа ни беше намален от 70 на 50 паунда, въпреки, че в билетите ни пишеше 70. Багажа ми беше приготвен за 70 и се поизпотих докато отново го принаредим.През 10 мин ходех до едно от местата за чекване на багажа да го тегля колко тежи.Ако багажа ми е между 50 и 70 паунда трябва да доплатя 25 долара за куфар, а ако е над 70 паунда нямам право да пътувам в Европа.

В крайна сметка след много чакане дойде време за проверка на багажа. Докато чакахме си говорехме с едно американско семейство, което се е преместило да живее в Тенеси, заради това, че имали много по-малко данъци, отколкото в Ню Йорк. После дойде време и за чекване на багажа най-накрая.

Аз и Марито бяхме при различни служители. Аз бях при един, който явно беше нов, защото въвеждаше доста бавно имената ни в системата. Че този същия нещо започна да се чуди и отиде да пита нещо шефката си. По това време, този, който проверява Марито вече свършва, изпраща и багажа до България и всичко е готово. Да ама моя човек, тъй като е нов и иска всичко да е по правилата се връща и ми казва, че ще ми прати багажа до Франция. Американеца(другия служител беше с тъмен цвят на кожата. Така ще ги разпознавате по-лесно) до него му вика да не се прави ами да го пусне до България. Той му каза, че не било по правилата и не иска. Аз попитах защо, а обяснението бе, че между пристигането ми и полета от Париж имало друг полет до България и в такъв случай не можел да ми прати багажа директно до БГ. Марито му обяснява, че тя е до София и че не знае защо има двойствен стандарт.. ама тъмния като се заинати и няма...

После отиваме вече да се качваме в самолета. Да ама, авиокомпания Еър Франс е продала повече билети, отколкото е допустимо. Това означава, че някой трябва да бъде върнат. На нас незнайно за какво не ни бяха дали номера за сядане. Отиваме да си искаме номера и служителката ни казва, че нямало налични. Абе булка, преди месец сме си запазили места, и Еър Франс обещаха, че за нас, като клиенти на Ориндж щяло да има... Тя каза, че щяла да намери и ни пусна някакви места. Да ама аз бях в края на самолета, а Марито в средата. Полетът е към 9 часа. Реших да помоля някой да се смени с Марито. Единия се оказа нервак, който твърдо искаше да бил в средата и който сигурно го беше страх от летенето със самолет, защото наистина се държа доста странно. Втората се оказа жена, която искаше да е до прозореца. Тогава отидох до Марито и решихме да молим нейните съседи да се преместят на моето място. Съседката и се оказа една от последните пътници влезли в самолета, която се съгласи веднага. Благодарих и и и показах къде ми е мястото. Седнах до Марито и в крайна сметка се оказа, че в самолета има още към 5 свободни места. На нашата тройка седалки бяхме само 2мата. Проспахме и този полет, като се събуждахме само за яденето :)

Кацнахме в Париж. Навигацията в Шарл Дегол е ужасна. Нашите имат само да се учат от американците и тяхната организация. Първоначално самолета ни остави някъде си на пистите и един автобус трябваше да ни закара до терминала. Да ама шофьора нещо се обърка сред лабиринтите и започна да обикаля на едно място. После се спря на един терминал и булчето там явно му каза, че е на грешното място. Докато се обясняваха 2мата пътниците взеха да нервничат, защото много от тях имаха връзка с друг полет, който скоро щеше да отлети. После нашия човек тръгна, пообикаля отново и ни остави 100тина метра от мястото до което бяхме преди. Като спря тресна няколко пъти радиостанцията във волана и сигурно попсува на френски... От там горе долу отидохме да си вземем багажа или по точно да вземем моя багаж. Трябваше да стигнем до терминал Б да си чекнем багажа отново. Тръгнахме да следваме табелите и стигнахме до една, която сочеше нищото. Хубаво, че видяхме една служителка и тя ни упъти накъде да вървим и ни каза да не обръщаме внимание на табелите, защото сме щели повече да се объркаме. Отидохме до Б след около час обикаляне с 2 големи куфара и тежка раница с лаптоп на гърба. Там ни казаха да изчакаме до утре към 8 сутринта, то бе к към 11 сутринта на предния ден.

Тръгнахме да търсим багажно да си оставим багажа. Отидохме и видяхме, че ще ме изгърмят минимум 35 Евро за 2та куфара. Може и 70. Щяхме и в Париж да похарчим към 100 Евро и се отказахме да ходим да гледаме айфелувата кула, защото щеше да ни излезе много скъпа. Благословихме брата, който ми прати багажа до Париж няколко пъти, благословихме евтинията във Франция и започнахме да си търсим място за пренощуване. По пътя си направихме сметка, че можехме да си наемем хотел за около 70 Евро на вечер, вместо да оставяме багажа на съхранение.

Намерихме и идеалната скамейка без облегалки за ръцете, която беше горе долу скритичка, на топличко и на близко до мястото ни за чекване. За жалост тази скамейка беше единствената която видяхме подобна и след като се настанихме решихме да не я напускаме. На тази скамейка прекарахме около 17-18 часа сигурно. Докато спахме се сменяхме ту единия ту другия защото ни беше страх за багажа. По време на последното ми спане някакъв тъпанар седнал до Марито и се е опитал да я обарва. Тя ме събуди след като той си е тръгнал де. Ама това не ме остави вече да заспя, а беше само към 4 часа сутринта. Малко по-късно тоя се върна, ама не знам какво толкова му хареса да се гледаме в очите няколко минути. После той си тръгна. След малко пак се върна и пак погледите ни се срещнахме. Спомнете си как лъва и хиената се гледат докато лъва хапва. Същата ситуация, ама аз бях зает да го гледам вместо да хапвам. После реших да си нахлупя шапката и да гледам надолу все едно че спа, а всъщност бях буден. Тоя нашия човек пак се върна, зави и се запъти към Марито, аз го погледнах рязко, той се обърна и повече не се е връщал... И това на летището на Париж, при наличието на толкова камери. От време на време се разкарваха и войничета с автомати, ама изглеждаха много странно и смешно вместо да вдъхват респект, особено единия като се прозяваше.

На сутринта изпих едно френско кафе от машина за Евро, при положение, че от заведение е 2.80 Евро, взехме си куфарите, чекнахме си багажа и ади да чакаме самолета. Докато го чакахме решихме да обиколим из магазините. Минахме покрай един парфюмериен и влязохме да видим колко ще струва Фентъзи на Бритни Спиърс(защо точно него четете в предният ми постинг) Тогава един русичък хвана Марито за слушател и започна да и обяснява колко готин бил новия парфюм на еди кой си и как той щял да стане хит за сезона и как той се продавал само от 3 дена и колко много хора си го били купили. Слушам го и си викам „Излъга я...“ След 2 мин Марито си купуваше вече парфюм за 46 Евро. Питаха дали и аз искам нещо ама отказах.. Преди си бях купил от Америка парфюм Адидас със шапка Адидас за 20 долара, а тука за някакво малко шишенце Диор или Армани щяха да ми искат 50 Евро сигурно.... Отидох до лавката за списания, мъчих се да прочета за Уиндоус лайв на френски и да разгледам списанията им. После си купих една картина от Париж и 2 картички о това му беше посещението на Париж.

Точно преди да излети самолета отидох до тоалетна. От кабинката, в която се бях запътил излезе жена, а до нея мъжете си ги бяга наизвадили и си вършеха работата в писоарите. Между другото в САЩ използват ДЖОН вместо тоалетна. Свърших си работата с Джон и отидох в чакалнята за полета ни. А то мъгла, ама много гъста и полета се забавя за неопределено време. Викам си поне да е 2 часа, щото тогава мога да си търся правата, а ми беше много интересно какви са те. В крайна сметка след около час и нещо самолета излетя.....

Яденето отново беше гадно, както и миналата година в същият полет. Бяхме седнали до аварийния изход и всичкия ни багаж трябваше да е в багажниците над главите ни.Така, че не можах да правя снимки, а имаше няколко красиви гледки, После при снижаването над София от нашата врата започна да капе вода, ама доста... А това май не е нормално... ама още не се е чуло за катастрофа с Еърбъс А300, така че явно са го оправили по-късно.

Забравих да спомена, че някъде над атлантика име 2 много силни турбулентни бури. До тогава такова нещо не бях преживявал. И преди е имало турбуленция, ама тази беше от доста големите. Беше страшничко и бая клатеше и самолета имаше няколко доста големи падания надолу, ама всичко мина нормално.

В България чакахме поне половин час да ни излязат куфарите по пътечката да си ги вземем. Отново прецедент. Едни американци се чудеха какво става. Мислех да им казвам „Добре дошли в България“, ама се отказах. После си взех куфарите, минах през частта от митницата, която казва, че нямам нищо за деклариране, а имах техники за над 2000 долара, ама си бях и решил, че ще се правя на ударен и ако ме спрат тогава да импровизирам.

Ами на летището ме чакаха нашите и...

...приказката за българския студент в Америка, в която аз бях главен герой свърши...

Здравейте

Време е да ви разкажа какво се случи с мен по време на последната седмица от престоя ми в братска Америка.

Тъй като това бе последна седмица имахме по-малко часове работа(или поне аз) . Вече бяхме напуснали работата в магазина вечерта и остана само работата в бъргъра вечерта и тази през деня в другия магазин. А при мен дневната работа бе само 2 дена. Сега е момента да се поясна, че в момента говоря за предпоследната седмица, защото последната бяхме само в бъргъра.

Че тъй като имахме повече свободно време решихме да го запълним. Ходехме на покупки няколко пъти, но за това има време..

Седмицата от забавления започна с излизане в морето с едни познати. Бяхме си помислили, че нищо няма да се получи, защото до последния ден нямахме никакво потвърждение. Бяхме си заспали хубаво и мислехме за работната вечер, когато телефона прозвъня и Лейла ни каза, че след няколко часа сме щели да излизаме в морето. Събудихме се набързо, взехме малко ракия, фотоапарата, качихме се на колелетата и до бъргара. От там в един трък и към пристанището. Лодката се оказа малкичка, но добре екипирана с сонари, джи пи ес, мотор, радио.. Всичко необходимо. На всичкото отгоре капитанът си я е правил сам. Неговата професия е да прави покриви за яхти и да ги продава. Иначе една такава лодка като неговата струва средно към 30 000 долара. Големите и луксозни минават милион. След като се качихме той даде руля на Марито, защото го мързеше да кара. Проблема бе, че за да излезем от залива трябва да минем под един мост и после спазвайки някакви знаци качени на шамандури из залива да излезем от заливчето около града към открито море. Марито се справи успешно с излизането от “гаража”. Докато плавахме си ударихме един лаф, Този моряк се оказа единствения американец, който си призна, че Америка няма да е винаги велика и че имат огромни дългове, които всеки момент ще повлекат целия свят. По едно време се появиха делфини и започнаха да си играят около нас. Спряхме лодката и си потопихме краката и ръцете във водата. Те се приближаваха на около педя от нас и се отдалечаваха. Беше много красиво, а вълнението бе много голямо. Виждах делфини за втори път в живота си и за първи на свобода, а те бяха почти до нас. Бяха няколко семейства, заедно с малките си. Бе много забавно отново да си кажа. След делфинчетата извадихме ракията. Преди това бяхме пили малко биричка. Предупредихме брата хамериканец, че това, което се готви да направи му викаме чук и че може да го удари бая тежичко. Той каза, че само ще пробва ракията, Много му хареса. Обещахме, че ще му дадем остатъка. После се върнахме, хапнахме малко чипс, капитана донесе някаква риба, която бе много вкусна и миди в консерва. После решихме, че може да ни завали дъжда. Капитана предложи да ни закара до нас. Ние се съгласихме, качихме се в пикапа и по пътя изведнъж се изсипа като из ведро за около 200-300 метра път. После дъжда спря и точно преди квартирата запука отново. Бяхме целите мокри, но изпълнени с красиви спомени от разходката.

Няколко дена по-късно бяхме до парка, в който работехме миналата година. С нас бе една приятелка от България, която работи в съседен град, съквартирантката и, една рускиня и един поляк. Този ден ще го запомня с това, че в парка си изгубих медальон с кръст, който бях намерил преди около година в същият парк, с изгарянето ми от слънцето и с жестокото ядене на пица в една пицария след това. За 20 долара аз и Марито преядохме и препихме. После оставих жените в един магазин а аз се прибрах да спинкам, защото имах към 35 часа без сън. Това беше в неделя, а тогава няма шатъли(микробуси) от единия град до другия и момичетата са се прибрали на стоп.

После дойде деня, в който имах риболов с корабче в открито море. За жалост времето беше много лошо и често превълява дъжд. Освен това беше студено и духаше вятър, а аз бях само с един потник. Умрях от студ. Ама хванах някоя друга риба. Марито и тя, но ако рибата ти е под 16 инча я пускаха обратно в морето. Повечето ни ги пуснаха. Имаше много народ на лодката. Българи и американци. Много от тях бяха се качили само да се напият в морето. Други да се насоят. Имаше едно момиче горкото, което не престана да повръща. А реално когато си отвънка и гледаш водата повръщаш по-малко :) Бая народ видях как тичат до края на лодката и ... :) Иначе риболов представляваше следното... Лодката спре, кажат ни да хвърляме въдиците. Стоим няколко минути и после към следващата спирка. Въдиците бяха наредени по перилата на корабчето. До всяка въдица имаше кофичка с някакви мекотели като миди, риби, октоподи и не знам още какво. Имаше и цели малки рибички. Целите риби се слагаха на долната кукичка, а на горната частите от мекотели. Имахме и доста големи тежести на кордата. За да хванем рибата пускаме кордата докато стигне дъното и после чакаме нещо да я опъне. По някое време обаче дойдоха делфини и те започнаха да ядат от стръвта. При някой се усещаше силно повличане и очакване всеки момента да се скъса кордата. После като извадиш стръвта на нея няма нищо. На някой други пък малко по малко им чукваше по кукичките и като ги извадиш виждаш как някой си е взимал от стръвта. При прибирането ни от риболова закачиха рибата на кърмата на кораба и започнаха да свирят след като влязохме в пристанището.

Както казах ходехме и да пазарим. Аз съм най-горд с факта, че купих парфюма на Бритни Спиърс – Fantasy от 50 мл. Само за 9 долара, при цена в интернет на същото от 40 долара, а в един бутик в Париж – 40 Евро. Подарих го на Марито. Купих го в един от последните ми работни дни в Таргет. Подреждах магазина, когато попаднах на шишенцето. Обърнах цената и видях 9 долара. Нямаме право да пазарим стоки с намаление докато работим, затова го оставих на мястото му на щанда и продължих работа. Докато минавах покрай него ми се стори, че е по-голям отколкото останалите. По късно след като го купих видях, че е с цели 20 мл повече. Обяснението ми е, че сигурно това е било някаква мостра, а нашите в магазина не са знаели и са си помислили, че е дефект, защото я нямаше пластмасовата му опаковка. Иначе картонената не беше отваряна и парфюма си беше чисто нов. По-късно пък, когато реших да си купувам куфар, и след като го взех на намаление отново разбрах, че оригиналната му цена е 145, а аз го купих само за 35 долара. Но куфара е голяма работа и дотогава не бях виждал куфар с толкова много джобове. Реших и да купя DV Video кабел, за една камера, която носех като подарък. Първият път, когато взех кабел, дори не беше и такъв, какъвто ми трябва, хем носех камерата да видят какво ми трябва. А кабелът го купувах от Best Bay. Това е нещо като нашия техномаркет Европа и има добра репутация в САЩ, дори редовно правят реклами по ТВ заедно с неговия Geek Squad, който веднага ще дойде до вас и ще оправи проблема на компютъра ви. Абе с 2 думи ги имат за големи разбирачи. Миналата година един разбирач от там ми беше казал, че не мога да записвам текстови файлове на емпитри плеър самсунг, ама карай. Простих му. След като поредния разбирач, работещ там ми даде грешния кабел вече не бих препоръчал на никой да ги ползва. В крайна сметка нашия човек ми е дал USB кабел с 2 различни вида накрайника, който се ползва при свързване на 2 кабела.После се върнах отново, обясних им какво ми трябва и им казах, че само единия край на кабела трябва да е USB, а другия да е DV Video. Те ми дадоха нещо, но то пък беше DV Video и букса, подобна на тази на юесби, но по дебела и по-малка по размери. Върнах се и за 3ти път отидох да сменям кабела. Този път вече явно попаднах на една жена, която разбира и тя ми каза, че това, което търся си е обикновен FireWare кабел и че няма начин да има такъв кабел, който от другата страна да е USB. Тогава вече купих FireWare- FireWare, защото се сетих, че имам такъв порт на лаптопа и се отървах от бремето за търсене на кабели за камери. Като си купувате камера внимавайте по какъв начин можете да се свържете с компютър, защото не било толкова лесно колко си мислех. Аз поне не знаех, че не мога да имам юесби-файруеър кабел.

Ходехме 2 пъти на бюфет с китайска храна. За по 7 долара ядеш на глава, ако ще пиеш даваш ако не се лъжа 3. За десерт ако искаш можеш да си напълниш фунийка със сладолед от сладолед-машината в ресторанта. Жестоко ядене беше, но този път знаехме как да се държим, дори оставихме бакшиш и платихме с кредитна карта :) При второто ни посещение сервитьорката помнеше какво ще пиеме от първото и бе много любезна с нас. Базикахме се, че сигурно ни е запомнила заради 3те чинии, които изядох предния път. При второто попаднахме с Марито на нещо с лютива чушка и почти едновременно се опарихме. Ама много сериозно. Марито се разхълца, а аз се зачервих целия и започнаха да ми капят сълзите.Не мога да сваря да бягам да вземам хляб от масите да гасим. Беше голям зор наистина. Добре, че бе към края на обяда, защото от там насетне дълго ни люта на гърлата.

Ходехме няколко пъти и на макдоналдс. От чисто любопитство. Разбрах, че хамбургерите им не струват и че в Whataburger сме много по-добри. Дори за закуска там ядох пенкейк със сосидж и яйце. На български това ще рече нещо като палачинка със сладък сироп, ама наблягам на НЕЩО със НЕЩО като пържено объркано яйце и с НЕЩО като салам. Беше вкусно.

В деня в който ядох това с Марито излязохме през гаража и казахме на Нанси да заключи. После излязохме с Том и с колата му до конкуренцията. Том беше с костюма си на мениджър в Уотабъргър. Поръчахме от колата и на връщане разбрахме, че никой от нас няма ключ за къщата. Че давай с Том до съседния град до работата на Нанси да вземем ключ да се приберем. А това бе един от малкото дни, в които Том щеше да се прибере рано в тях си, защото обикновено работеше доста след като му свърши смяната в бъргъра.

Абе като гледам пак стана доста дълго. Дано сте стигнали до тука и дано Ви е било интересно. Мога да пиша още, но ще го спестя.

В крайна сметка последната седмица бе изпълнена с много преживявания и малко спане и работа.

Здравейте от голямата вода

Сега започвам хронологичо, това което си спомням:

Ами тръгнах от България в Понеделник, както вече знаете. По пътя се опитвах да проумея колко много път ме чака. Не можах. Дори не можах да проумея, че доста време ще съм извън България.

По пътя спряхме на една бензиностанция. Сетих се, че си забравих речниците (не че ще ми потрябвят, но за всеки случай да имам) - купих си един. После по план пристигнах в София. От там с Такси до автогарата, малко блъскане по опашки. Беше препълнено с Българи като нас.

Хванахме си самолетчето и излитнахме към Францията. По пътя отново минахме над Алпите. Отново се полюбивах на красотата им. По-късно ще побликувам и снимки за да можете да се полюбувате и вие. Храната беше някакви български зеленчуци и шунка. Интересното дойде, когато започнахме да се приземяваме. До нас се виждаше още един самолет, който се приземяваше. Приземихме се почти едновременно. За първи път виждах 2 самолета да летят толкова близко един до друг. А летяха заедно доста време. Поне 15-20 мин. Като се вземе в предвид скороста с която се движат самолетите, това са били доста километри.

После пък по време на приземяването самолета започна да се клатушка нялво надясно(ако сте гледали филма Ангелът на Спилбърг и си спомняте как се приземяваше жената ще разберете как се приземихме и ние.) При досега със земята се разтърсихме много силно. А на мен вече ми беше лошо. За пръв път ми се случваше такова лошо приземяване.

После нямаше почти нищо интересно, докато не се качихме на самолета за Ню Йорк. В самолета до мен стоеше едно момиче от Русия, с която си поговорихме малко. Подарихме си малки подаръчета и се снимахме за спомен. Сигурно е била интересна гледка. Българин и рускиня, говорейки си на английски. Когато момичето не знаеше някоя дума и ми я казваше на руски.

Като цяло я смятах, че е с по-богата обща култура, но тя дори не знаеше, че едно време българия и русия са били големи приятели. Каза ми за Филип Киркоров, че бил много известен в Русия и това е. Друго нищо не знаеше за България. А и брат и преди време бил на почивка тука...

Ами полетяхме малко до голямата ябълка и дойде време за приземяване. Всичко мина Тип Топ.

На летището минахме много бързо и без проблеми. На края чакахме една голяма група от Руснаци, които трябваше да бъдат посрещани от фирмата ни спонсор в САЩ. Те се бяха поизгубили малко. По-късно като влязохме в автобуса от летището до мястото, където трябваше да спим не престанаха да говорят. По едно време нещо за нас говореха, като си мислеха, че не ги разбираме, ама някой от нас каза че сме ги разбирали на руски. И те престанаха.

Минахме покрай един от мостовете на Манхатън. Видях небостъргачите през ноща. Тогава дори руснаците спряха да говорят и се чу само: ЕХАААААААААААААААААА.

Това е достатъчно. Нямам думи да опиша колко големи и същевременно колко са малки. Както по телевизията, но в реални мащаби. Трябва да се видят.

После влязохме в Харлем. Все едно се намирах в ниско-бюджетен американски екшън. Само черни по улиците, с широки панталони и всякакви якета, шапки и връзки по главите. Пусти улици, пълни с боклуци. Много грозна картинка, която остави много лошо впечатление. То се допълни, когато автобуса спря пред мястото в което трябваше да спиме. По принцип видяхме висока

тухлена постройка. На английски това е Хощел, а на български е нещо като общежитие и дори по-лошо.12 човека в стая , в която има 6 двуетажни легла и малка пътечка по която да минават и по която много трудно се разминават. И няколко шкафчета, които за да ползваш трябва да пуснехс 25 цента в тях.Ужасни условия и ужасни тоалетни. Но иначе с елетронни

врати. Ние поне минахме без пари в суматохата. Аз, Мария, и още едно момиче сме с друга фирма спонсор в САЩ, която ни ни предоставя нощувка. По принцип трябваше сами да си намерим или да спим на летището, което се оказа много по-добрия варинат за спане. Да но като се събраха 40-50 човека накуп и всеки взема една карта и заминава и ние минахме покрай цялото множество.

Като си вядях стята и малките легла и като знаех колко съм уморен, а изобщо нямаше да мога да спа, защото трябваше да деля леглото с Мария(а то е точно за един човек) реших да отида в една друга стая, която беше "Out of Order(дано при превода остане английското му наименование))", което ще рече с избира брава, на мястото на която имаше дупка, нямше климатик и имаше с 2 двуетажни легла без завивки. Мария и тя дойде в моята стая и още един българин, който не искаше да се бута в другите стаи. Застопорихме вратата с куфарите, постлахме си одялата, прибрани от самолета, аз послах и англиското знаме, което намерих в една от стаите и се тръшнахме на леглета с дрехите. В града беше много студено и  с ужасен вятър. Така беше и в стаята, но вятъра не бе чак толкова силен :) Поне се наспахме, за разлика от повечето от останалите, които деляга стаята си с руснаците, а те цяла вечер не престанаха да викат, пеят и говорят.

На сутринта поне имахме безплатна закуска, което беше едно кафе и нещо като хляб.

Станахме и се поразходихме малко из квартала и из Central Парк. Хощела се намирал точно до него. Не е кой знае какво. Само където е малко по-голям. В пловдив граднинката на центъра повехце ми хареса. А и на всичкото отгоре имаше и коли. Иначе се насладихме малко на архитектурата им, която беше високи тухлени масивни постройки, но въпреки това красива.

Като дойде време да се прибираме за летището имахме 3 възмоЖни изхода - да се приберем с метрото, да се приберем с автобус и да се приберем с такси. Избрахме третото, тъй като с останалите имахме да правим много смени. Трябваше да намерим такси, което хем да вози евтио, хем да е мини-ван и да има място за много багаш.

Отидохме с едно момиче да чакаме на една главна улица да видим подобно такси. По пътя се спряха няколко други таксита да ни предлагат услугите си, но никое не можеше да поеме 5 българина и 5 огромни куфара барабар с раниците ни.

Най-накрая като се отказахме и тръгнахме по обратния път видях едно подобно такси. Махнах му с ръка. То пък точно спирало да остави една клиентка. Разбрахме се. Каза че взема твърдо 50 долара + бакшиш ако желаеме. Натоварихме багажа и тръгнахме.

Това такси беше най-приятната ми изненада от Ню Йорк. Шофьора беше много пекан чернокож. През цялото време не спря да ни задава някакви гатанки и да си говори с нас. А говора му бесех супер сладурски английски. А гатанките му бяха като тези, които задаваме в България. Примерно започва с игра на спелуване. Казва някакви елементарни думи и ние трябва да ги кажем по букви. Както казва добре, добре... изведнаш каза грешно. Ние ама как така. Правилно е. Той каза грешно. Сега няма да ви дам намалението за ученици, което имахте. Тогава ние се чудим какво му е грешното. Той ни остави да се почудим малко и после ни каза, че думата грешно се спелувала еди как си... :) Излиза, че той бил казал да спелуваме думата грешно, а ние не се бяхме усетили. И той с бързия си сладурски английски продъжава... Разказва си за работата, как била свързана с много хора и т.н. После изведнаш пита все едно че е част от разговора какво има между нас и него. Ние отново се чудим. Стъкло, въздух, седалки.... А отговора бил буквата "и". После ни задава гатанката как да пренесем цветето, козата и вълкът на другия бряг, без те да се изядат едно друго. Тука вече не слушах защото отново минавахме по моста. Този път видях небостъргачите през деня. За жалост колата постоянно се движеше и не станаха много красиви снимки... После пък ние започнахме да задаваме гатанки на таксиджията. Той доста мисли, но отгатна на кое място си след като задминеш 2рия. После други гатанки и така неусетно стигнахме летището. По пътя минахме покрай музея на изкуствата и видяхме 2 интересни кули, излезли все едно от бъдещето. На тръгване му оставихме 10 долара бакшиш и той беше много благодарен. Тогава ни каза че бил на 63 години(а изглеждаше на 40), каза ни да сме се учили здраво, защото само така сме щели да успеем в живота...абе страхотна компания беше. И с едно такова кепе на райета, голяма вратовръзка и ако не се лъжа костюм.... образ от всякъде.

Забравих да спомена, че предния ден преживях може би най-дългуият ден през живота си. Като се има в предвид, че в България се събудих в 6:30, а в New York си легнах в 1:30, като разликата между моя град и голямата ябълка е 7 часа в полза на ябълката.

От летището си накупих картички. Направих някоя и друга снимка, видях как се разнясят вестници в САЩ (един трук спира, едно малко момиче прибягва от него до близките къщу и хвърля един топ хартия сгънат на руло където свари, след коет отново бяга до тръка(пикапа)), спах на едно от най-гадните условия, видях големите блокове на New York, видях и истински блокове, каквито имаме в България, видях и Central Парк, спах в града, който никгоа не спи... и това ми остана от 15 часа престой в New York.

После от летището през щателни проверки, където никъде до сега не са ме претърсвали толкова упорито до Орландо. Орландо е столицата на Флорида.И един блок не видях. Огромен град от пръснати квартали с малко високи сгради в центъра. Видях как се строи типичния американски квартал. Взема се една нива, прави се заоблен път по нея, разделя се на парцели и в тях строят еднакви къщи. На пръв поглед просто, но много красиво и ефикасно.

От Орландо хванахме още един самолет и бегом в Пенсакола. Ама какъв самолет беше само. Имаше 3 реда седалки и изглеждаше супер малък на фона на бойнг 777 с който летяхме до New York. Забравой да кажа, че в Парсих бях много близко до Бойнг 747 и се уверих че наистина е много огромен, а рева на двигателите му е оглушителен. И тя бяха на свободна тяга, без да бъдат изфорсирвани.

Че в това малкото самолетче бях заспал. По едно време се събуждам и виждам стюардесата раздава снаксове и пиене. Разсъних се веднага. Само и само да ме види, че вече не спа, но за съжаление, точно преди това тя беше минала през моето място. Не че много щях да се наям де. Пиеше ми се наторален сок.

Направи ми впечатление, че всичките стюардеси във вътрешните ми полети бяха почти на преклона възраст, но вшки руси с елегантно къси поли. А по време на полета от New York до Орландо разглеждах един каталог с цени и описания на стоките в него. Нещо като Хоум Шопинг, но само че с няколко фирми от които можеш да поръчваш в него, а не само една.

Пристигнахме в Пенсацола. Самолета ни остави на една бетонна поляна, както не летището в София. Имаше и и терминали, но не знам защо ни хвърли точно там. От там пеша до сградата, която е доста пред наще официално летище. А да не говоря за тези в тези в New York и Париш. Там изоставаме със светлинни години сигурно.

(btw преди малко чух сирени и видях червен огромен хеликоптер на бреговата охрана. точно както по филмите :-))

Че като слязохме от самолетчето и отново ме грабна онзи топъл влажен въздух, където освен в банята в България няма къде да усетиш.

От там хванахме едно такси до Дестин. То ни излезе по 25 долара на човек. Сега не ми се смята колко е общо. Но и километрите не са малко. Сигурно към 50-60 поне. Може и повехче.

По пътя слусахме някакви готини рок парчета, а до нас беше залязващото слънце над мексиканския залив. Красотата на момента беше огромна. Не исках да свършва. Но за жалост точно в момента в който казваха че тази вече в близкяй град щяло да има концерт на Линкин Парк в който билетите били за по 15 долара и последния слънчев лъч си отиде... Присигнахме и Дестин. Чувствах се сякаш се прибирах в къщи. След New York мога да ви уверя, че това е наистина райско кътче. Това казват и почти всички американцки, които попитам какво знаят за Дестин.

Ако не съм ви казвал миналата година, пясъкът по плажа е бял. Това е така, защото се състои от кварц, а не от силикон, както останалия по света(това е буквален превод от едно америкъснко списание). Бялата плажна ивица ако не се лъжа е около 30 мили. Водата пък имала някакъв планктон, който я прави кристално зелена и изглеждаща таката, както по филмите дават за Карибите... Наистина е много красиво. И е пълно с риба. И с много ресторатни. И с много хотели. Докато ни е нямало са вдигнали 2 нови. В момента строят още един...

Спряхме в заведението, което по договор ни е основната работа в САЩ и заради което отново се връщаме да работим в Дестин(не е само заради него, но говоря по договор ;)). Там дочакахме да дойде шефката от миналата година да ни вземе. Тя дойде и ни каза, че ще спим в тях, което доста ни зарадвда. Цяло лято в типично американска къща със почти всички екстри, в готино спокойно кварталче на цена по-евтина отколкото плащахме в един хотел миналата година(в него в една стая имаше 2 големи легла, на които спаха 4 човека, имаше ТВ с кабелна, гардероб, масичка, столове, климатик и баня с тоалетна. и ние си мислехем че е голяма работа...). Но за преживяванията от там ще ви разкажа другият път, защото веше пописах доста. Ако продължавате да следите ще разберете как се уверих че всяко добро се заплаща, както и описание на къщатата, както и много други преживявания и впечатления!

Ами какво му е толкова радостното..

Вчера отново взех виза. Около 22 Май живот и здраве пак ще летя със самолет(много ме кефи) и пак ще видя голямата вода и после голямата земя. Дано има интерсни събития да Ви радвам и Вас.

Иначе интервюто мина по много по-лесен начин отколкото очаквахме. Тъй като ще сме втора година си мислехме, че ще ни осукват поне 5 мин, и че вероятноста да вземем виза сега е по-малка. Но всичко мина много лесно.

Проблема бе, че докато бях в залата (В Американското Посолство си има една отделна постройка. В нея има наредени няколко реда столове. Чакащите стоят на тях да си чуят имената. Точно до столовете, без почти никаква преграда са гишетата за изпитване. Много прилича на паричен салон на банка.) слушах как минават интервютата на другите и скъсаха едно момиче, което щеше да завършва университет 2007(както и аз), защото не била годна за програмата. И аз се спекох малко, да не би да има някакви нови правила. Все пак бях от първата вълна и не знаех как са протичали интервютата преди мен.

И отивам си аз да си говоря с консулката.(Тя се води като най-строгата.) Пита ме как съм, къде съм учил и т.н . Пита ме колко изпита имам за вземане, кога съм щял да ги взема... и т.н. Проблема бе, че ме пита един въпрос който разбрах по погрешен начин. После ме пита още един, който зависеше от отговора на предния. Тогава се сетих, че не съм разбрал въпроса. Казах и и и отговорих и на 2та. В този момент видях, че вече подпечатваше диеза(това е формуляр,който трябва да е винаги с теб и върви заедно с визата ти) Тогава разбрах, че вече е решила да ми даде виза. Поговорихме си още малко. Аз бях вече много по-спокоен и английския ми се подобри значително. Казахме си Чао и всичко свърши.

Това продължи 2 мин максимум.

Марито беше при същата консулка, точно преди мене. Нея я питаха 2-3 въпроса и също получи виза.

Това е радостното събитие за нас от вчера.

А в живота също е радостно, защото от него ще последват много положителни емоции и много интересни спомени. А и докато не вземеш прословутия документ си постоянно на тръни, защото не знаеш какво ще става с тебе...

Ами това са малките ни(големи) радости в живота. В момента съм на бази данни и се връщам към преподавателя и съхранените процедури в SQL