За смисъла на живота-монолог на един ангел

                              Маги Назер 8д,НГДЕК                     

        Събудих се със същия металически вкус в устата.Отворих очи. Огледах се още сънено с тихата надежда, че си беше отишъл... Май го нямаше, прошепнах си аз... Станах и отидох до банята. Огледах се в огледалото и се сепнах от ужас... Той беше редом с мене... Моят голям страх... Той беше там. Засмя се зловещо, сграбчи ме за врата и чевръсто се гмурна в мене... Харесваше му да живее там... Той ме убиваше всекидневно, погубваше радостите ми... В мене нямаше нищо друго... Марк Твен е казал : '' Да имаш кураж не значи да не се страхуваш , a да си господар на страха си ". Господар? Господар на страха си? А дали беше възможно?

      Kakва съм аз? Коя съм аз? Имаше ли изобщо "аз"? Не знаех... Страхът ме бе обсебил напълно... Страх от самотата, стах от болката, от хората, чуствата... Не изпитвах нищо друго освен страх, болка, празнота.

        "-- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?

        ''Да се ужасява от теченията... Не е присъщо за растенията - помисли си Малкия принц - Това цвете явно има много сложен характер..."

         --Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено.                "

Нима и аз като цветето на Малкия принц живея под стъклен похлупак - в свой измислен свят, където никой не може да ме нарани? Но в този свят никой не може и да ме обича, нали... Похлупакът спира и любовта... Уморих се да се страхувам...

     Лежах отпусната на леглото, току-що събудила се, с лист в ръка... Искаше ми се да напиша нещо, да излея всичката си мъка върху белия лист, но не усещах нищо друго освен стичащите се по бузите ми сълзи... Тази тежест , която чуствах... Тази несподелена мъка, която ме тормозеше, сякаш от векове, изпиваше и последните ми сили... Исках да споделя, но нямаше с кого, исках да се оттърся от този товар, но бях заобиколена от врагове... "Да простя?... За какво?... Малко ли преживях? С какво сгреших? Защо не мога да бъда обичана?...." - Това бяха само част от въпросите, които минаваха през ума ми, светкавично бързи и все толкова объркващи. Облякох се и отидох до черквата... Прекръстих се, влязох... Запалих свещ... И втора, и трета. Но колко ли свещи трябваше да изгорят, за да изкупят вината ми... Вината, която чувствах в сърцето си...

       ''Простено" да си кажем и "Прости".

        Защо се бавим, времето лети -

        на кукувица чуваме броенето...

        Животът ни лети, а ний пестим

        усмивки и сърца. Да си простим-

        единствено не ни прощава времето."

Да си простим... Така силно искам прошката..., оглеждам се, но около мен виждам само непознати, студени лица... Дааа... Всичко друго е по-важно от това да бъдем хора. Няма да плача... Ще стискам зъби, ще затварям очи пред болката и ще се моля да отмине безвъзвратно... Няма да открия чуствата си на никого, няма да обичам и няма, няма да плача..., за да не ме наранят... Отново!  Къде съм? Изгубих се без следа... Каква съм? Остана ли нещо от мен след всичката болка...?

       Прибирам се вкъщи... Въртя ключа, отварям вратата... Хвърлям се на леглото и покривам главата си с възглавницата ... Само ако можех да не мисля, да не чуствам... Внезапно ме обзимат мисли за смисъла на живота... Една вселена... Една галактика... Една планета... Една стая... Едно тяло... Толкова много затвори и само един център- аз! Колко е голямо пространството? До къде достигат духовните граници? Или всичко е илюзия? Пускам радиото, но вместо поредната сърцераздирателна балада фокусирам вниманието си върху нещо съвсем различно..., нещо,което изцяло променя възприятията ми...

      ''Ако си дал на гладния
       дори трохица хляб от своя хляб.
      Ако си дал на скитника
       дори искрица огън от своя огън.
      Ако си дал на милата
      от своето сърце.
      Ако си дал на чуждите
      живот от себе си.
      Ако си дал, ако си дал,
      ако си дал от себе си,
      не си живял, не си живял на празно.

Колко пъти съм чувала тази песен... И просто не съм се замисляла, че именно в това се състои отговорът... За какво живеем..., за какво друго освен да обичаме, да даряваме обич... И неслучайно Аристотел е казал: "Когато ние като отделни индивиди се подчиняваме на законите, които ни наставляват да постъпваме по един или друг начин с оглед на благото на общността като цяло, с това косвено помагаме да се увеличи щастието на всички човешки същества".

      Вятърът заблъска по прозорците ... Тъмнината бавно покриваше целия град... Спомени и моменти изплуваха един след друг... Отворих прашното ковчедже,скрито под кревата. Моята малка съкровищница. Нощта бавно изпепеляваше... Седях на пода и разглеждах една по една красивите, макар и вече омачкани снимки, стихотворения, записани мисли... Спомени... Спомени от живот, изпълнен с обич, надежда, мечти... Много снимки минаха през ръцете ми, но както повечето неща в живота най-ценното открих на дъното. Сгънато на четити, пожълтяло листче, пазено кой знае от кога... Листче, на което бе събрана човешката мъдрост и опит...

      "Макар  двама да следват своите човешки интереси и да търсят познание с различни средства, и двамата разкриват, че не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем."- Далай Лама

     Все чакаме някой друг. Несигурни в себе си. Недоверчиви, невярващи. И защо? Защото не вярваме в себе си... Защото искаме да ни съжaляват, да ни съчустват...., а можем... Защото всеки носи доброто в себе си. Въпросът е дали го е потърсил. Не помня колко продължи... Знам само, че стоях на пода, безмълвна, обляна в сълзи... Истинска... Бях изпълнена с надежда... Защото имах цел, не каква да е цел, а онази-лудата,   зашеметяващата, грандиозната... От която ти спира дъха... Която ще следваш, докъто можеш,докъто те има... Моята цел е щастието, любовта, това да постигна нещо в живота си...

     Бях тръгнала вече по една пътека... Нямах право да се обръщам назад.Оставаше само да повярвам в себе си и да прогоня страха... Пътят беше дълъг и каменист, но тръгнала веднъж по него единственото нещо, което можех да направя, бе да се наслаждавам на изкачването...

       "Загубиш ли имот - малко си загубил.

        Загубиш ли чест - много си загубил.

        Загубиш ли смелост - всичко си загубил..."

Живели някога хора с крила.Безскрупулни ,интелигентни,жестоки,но и много красиви били те.Благодарение на тези свои качества,те бързо се издигнали над останалите и започнали да управляват света.

На жестокия крал се родила дъщеричка.Кралицата била много щастлива,че е дала живот на толкова красиво и кротко бeбе.И кралят бил доволен.За първи път след раждането на сина им жестокото му лице било прорязано от някакво подобие на усмивка.Вечерта дошла орисницата.Жената погледнала бебето и с ужас промълвила:

-Ще бъде много красива,много нежна и чувствителна.Ще обича и мрази силно.Ще умре млада ...от ръката на брат си...

-Лъжеш!-креснал кралят.

-Има един начин да провериш истината-тихо казала орисницата.

Кралят я пoгледнал яростно и заповядал да донесат Кинжала на Истината.Сребърното оръжие било гравирано изкусно с дракон-Вестителя на Истината.Кралят го взел и забил ядно в гръдта на орисницата.Тя се свлякля мъртва на земята,а драконът оповестил ,че е казвала истина.

Притеснена за дъщеря си,кралицата се затворила с нея в златна кула с решетки.Растяла красивата принцеса и слушала приказките на майка си.Виждала света само през златните решетки и той и се струвал нереален и прекрасен.Желанието и да опознае външния свят се засилвало с всяка изминала година.Приказките

на майка и започнали да и омръзват и тя поискала да полети.Сърце не давало на кралицата да я пусне,но след като преценила,че така дъщеря и ще е по-далеч от брат си,се съгласила и отключила златните решетки.Принцесата се качила на перваза,разперила крила и скочила.Вятърът я понесъл и за първи път от 18 години тя се почувствала свободна.Летяла принцесата над земите си и се дивяла на чудната им красота.Колко прекрасно било всичко!И океанът ,и планината,и равнините били много по-хубави отколкото и разказвала майка и.

Обиколила принцесата територията си и решила ,че е време да опознае народа си.Слязла долу.Какво било учудването и,когато видяла мизерията и грозотата на обикновените хора без крила.Тръгнала сред тях.Навсякъде ,от където минела,хората се отдръпвали от нея,респектирани от чисто белите и крила.Принцесата се натъжила,че хората не отвръщат на усмивката и с усмивка.Тя започнала да носи широка перелина,която да прикрива белоснежните криле.Навсякъде принцесата слушала колко много хората мразят новия владетел-брат и,как ненавиждали всички крилати хора,заради тяхната жестокост,за това как не правят нищо за народа.Принцесата плачела от тежките думи на хората.Чувствала се самотна и нещастна,не искала вече да има крила,щом в очите на всички това значело жестокост.Една нощ по пълнолуние тя извадила ножа си и отрязля крилата.Вмигом ослепяла.Красивите и очи вече не виждали.Бялоседефената кожа придобила сивкав оттенък,ръцете и се набръчкали,гарвановата коса посивяла и загубила блясъка си.Изящните дрехи се превърнали в дрипи.

Хората вече не я отбягвали,тя била една от тях.Но вече не се усмихвала.Принцесата искала да отвори очите на брат си,да му покаже колко е грозно да си жесток и немилостив.Тя тръгнала бавно към двореца.Успяла да се промъкне и горда застанала пред краля.

-Дойдох да отворя очите Ви,кралю!

Той погледнал просекинята пред себе си и се изсмял.

-Коя си ти,че ще ми отваряш очите ?Една сляпа просекиня!

-Сестра ви,годподарю.Народът ви страда.Вие сте безмилостен владетел.Никой не ви обича,хората се страхуват от вас,мразят ви!

-Лъжеш!-креснал кралят.-От самото начало-ти не си сестра ми!А народът ми ме обожава!

-Има само един начин да проверим истината-промълвила принцесата.

Кралят взел Кинжала на истината и го забил в сърцето и.

Драконът обявил:

-Тя казва истината!

Трупът извиднъж възвърнал красотата си,крилете отново поникнали.Виждайки сестра си мъртва,нещо се пречупило в младия крал.Раздал цялото си богатство по равно на народа и научил що е милост.

Така се родили ангелите.