Хванах си автобуса и докато пътувах си слушах радио. Беше ми приятно и с нетърпение очаквах момента, в който ще почнем да ходим по горските пътеки.

Когато стигнах Одеон ми беше притеснено. Предната вечер бях разбрал, че Пчеличката Мая няма да може да дойде на похода, а малко след нея получих и SMS от Малката Фея, която също каза, че няма да може да бъде с нас. Когато се появи ИванАнгел, му казах тъжната вест и реших да се обадя на БасиДи. Обадих му се, но се оказа, че и той няма да може да дойде. Затова с Иван тръгнахме само двамата на поход. Така де, и сам войнът е войн. В случая не бях сам, а си имах компания – нещото, което си мечтая от може би три години. Така че тръгнахме към автобуса. Първо си хванахме 94 до Семинарията, а там отидохме в супермаркета Елемаг и започнахме да пазаруваме. Купихме си хляб, картофи, един килограм свинско месо, лук и зелени уханни чушки. Взехме също и сол, подправка за барбекю, една бутилка бира и една бутилка коняк. По пътя купихме и вестник Новинар, но не за да го четем, а за да ни служи за подпалки. Обясних на ИванАнгел, че този вестник не го чета, защото е прекалено тендециозен и клюкарски. И така освободили душите си от вина, че ще палим вестник, се качихме в автобусчето и потеглихме към Симеоново.

По пътя влязох чрез телефона и Opera Mini в блога и написах постинга, който сте прочели. Получих и SMS от koymunuka, дали сме горе, писах му, че още не сме, и дали да го очакваме. „Засега не”, гласеше отговорът му, който ме накара да вярвам, че може и да се присъедини към нас.

Когато стигнахме Симеоново поехме по уличката, кръстена с красивото име „Симеоновските езера” и тръгнахме нагоре по стръмното, което щеше да ни отведе към пътеката за симеоновските езера. Наоколо имаше много хора, които вървяха бавно и се радваха на хубавото време. Ние също вървяхме и си говорихме за живота, за планините, за красотите, около които минаваме, за приятният аромат на бор, който се носеше във въздуха и за куп други неща.

Ванката беше в добро настроение, а в същото такова бях и аз, въпреки, че ми беше малко тъжно, че се качваме само двамата нагоре.

Качихме се до симеоновските езера и горе в заслончето решихме да си направим огън и да си наготвим, защото вече бяхме огладняли. Аз не бях закусвал, така че виждах минаващите около нас като крехки бройлерчета.

Измих си ръцете в рекичката и положих биричката в коритото и да се изстудява и хукнах да търся клонки за подпалки. Преди това обаче ми направи впечатление, че заслонът се е променил. Преди той беше открит, съставен само от речни камъни и с 3 стени. Сега вече си имаше и четвърта стена, направени от все още неостарели дъски. Имаше си дори и прозорец. Някой ентусиаст бе сковал четвъртата стена, бе сложил пейки и масичка. Беше станало много красиво и уютно, а надписите по стените с въглен демонстрираха, че хората, които са посетили мястото след реконструкцията правят дълбок поклон на този ентусиаст. Имаше и надпис – „Евалата братче, че си оправил заслона!”. На мен ми стана приятно, защото едно такова действие няма как да не стопли душата.

В заслончето се огледах за надписи, които аз съм оставял. Спомням си, че съм писал какво ли не. Нещо като „Т+Н=ВНЛ, 1996”, „Т+М=ВНЛ”, „Т+Я=ВНЛ”.. Брех, сега като помисля колко надписи съм оставил там. Някак си ми става едно приятно и топло. И с тези спомени в главата си почнах трескаво да търся следи от предишните ми идвания. Но уви, времето бе заличило всичко. Само стария накривен пирон до камината все още стоеше и сякаш безмълвно ми казваше: „братле, помня те. И теб, и много други след теб”.

Но да продължа. Тръгнах да събирам съчки и след това като професионалист стъкмих огъня. Той се разгоря с весел пламък, почна да пуши, да издава приятно ухание. След като стана по-силен, отидохме в заслончето и започнахме да свещенодействаме. Сиреч, да набождаме на шишовете месцата. Шишовете бяха осигурени от Ванката, който докато стъкмявах огъня бе натоварен с нелеката задача да търси прави и свежи клонки за шишове.

В заслончето разбрахме една жестока истина – тези прекрасни зелени чушки, които избирах с такава нежност в магазина – са останали в магазина. Имахме си само лук и месо. И лютеница. Е, и баничка. Нищо де, за едни чушки ли сме, амаха. Преживяхме ги, но често си спомняхме за тях с тъга. Ароматът на шишчетата щеше да бъде невероятен с тяхна помощ. Но, както и да е :)

Докато свещенодействахме при нас дойде една сладка баба, която много ни се зарадва. И попита как да стигне до Симеоново. Ние я упътихме и се заговорихме с нея за това, как някой добър човечец е направил реконструкцията на заслончето.

След това милата баба си замина, а ние пльоснахме шишчетата в жарта и с напрегнат поглед започнахме да следим процеса по опичането. Не се опитвахме да обясняваме научно ставащото, просто гледахме и попивахме аромата, който се носеше във въздуха.

По едно време реших да заснема видеоклипче, заедно с някоя от песничките, които записах на телефона си. И снимах Ванката край огъня. Тъй като съдбата на фотографа е да го няма на снимките, помолих Ванката да ме снима по същия начин, на видео с телефона в ръка, за да се чува и музиката. И тогава стана нещо, което и сега не мога да си обясня. Ванката каза „Хоооп”, цифровата камера и телефона полетяха, всеки в различни посоки и едновременно се стовариха на земята. Цифровата камера се настани в огнището, точно в жарта, а телефона на тревата.

Докато се усетя какво става, Ванката скочи и извади апарата от жарта. Сърцето ми викаше „тупалупа”, но си отдъхнах, като видях, че апарата е 100% здрав, няма никакви белези и казах бодро „Най-хубавото на това апаратче е това, че има история. Всяка една драскотина е свързана с някоя случка. А какво е вещ без история? Тя няма стойност”. Ванката се беше притеснил от случката, та доста трябваше да се мъча да го развеселявам. Демонстрирах му че нито камерата, нито телефона имат каквото и да е било поражение, след което мъдро заключихме „Сони е върха!”. Очаквайте видеоклип от падащ фотоапарат в жарта :) Интересното е, че апарата дори паднал насред огъня бе продължил да снима и е запечатал всичко! :)

След кратката пауза се отдадохме отново на свещенодействието. Което се състоеше във въртенето на шишчетата и подтискането на слюнчестите жлези, които вече точеха зъби за атака.

И накрая дойде момента. Набучих комат хляб и го препекох и с пукащи уши почнах да ям. Ванката малко се забави, защото си беше сложил шишчетата на някаква пепел, която нищо не правеше, но след това навакса бързо, като разгорихме още малко огъня.

Хапнахме си добре и доволни продължихме нагоре. Пътят беше чудесен, осеян с камъчета, на места леко влажен, а въздуха бе свеж и с ухание на борова гора. Птичките пееха, разминавахме се с хора, които усмихнати ни поздравявахме, а ние им отвръщахме на жеста.

Не усещахме особена умора и бодро крачехме нагоре, като си говорихме отново за най-различни неща. Най-вече за това, че трябва това лято по-често да ходим на Витоша, пък и на други места и че е хубаво блогерите да се организираме за такива разтоварващи мероприятия. И смятам това да не останат само думи, а да ги преобразя в дела. ХАУ!

След около час бодър вървеж стигнахме до една широка пътека и там спряхме за почивка. Аз изпуших една цигара (знам, не ме разстрелвайте!) и в един момент към мен се приближи една пчеличка, която започна да се върти около мен и накрая кацна на едно листо. Аз извадих апарата и почнах да я снимам, а тя търпеливо позираше. Прибрах апарата доволен и тя кацна върху каишката му. Извадих го пак и отново и направих една фотосесия. Отново прибрах апарата и пчеличката кацна на калъфката му. Е не се стърпях, извадих го отново и моята манекенка отново бе нащракана от всички ъгли. По-късно, когато разглеждахме снимките, ВанкатаАнгел ми каза, че това не било пчеличка, а муха, която се е дегизирала като такава. Но аз докато я снимах не обърнах внимание и бях малко разочарован от този факт. Но нищо де, все пак станаха чудесни снимки. Муха под прикритие кой е снимал? :)

След още около половин час вървеж стигнахме до станцията на лифта. Той не работеше. Ванката отиде до един човек да попита дали лифта работи. Онзи му каза, че не работи. С този изключително информативен диалог приключи стоенето ни до лифт-станцията и продължихме по пътя си. Там имаше една чешмичка, която всеки път като минавам се отбивам до нея да си налея вода. Но този път чешмичката не работеше.

Тръгнахме отново по пътя и аз си пуснах някои от песничките, които бях записал на телефона си. Така ми се искаше да си пеем....И си попях. Стана много красиво когато стигнахме до един квадратен тунел направен от панели и вътре ехото усили музиката и стана вълшебно. Записал съм го на видеоклип, който ще видите тук като кача видеоклиповете :)

Десетина минути по-късно, станахме свидетели на разруха. Мостчето беше отнесено, пътеката беше обрасла, а минаването по нея бе трудно. Но ние минахме. И изведнъж пътя свърши с река, над която стоеше едно дърво, по което явно се очакваше от нас да минем. На мен ми стана смешно и почнах да се смея с глас на този трагикомизъм, ирония или както искате го наречете. Весело ми беше, защото както си вървиш и изведнъж – прас, препятствие достойно за Adventure филмите. Минахме отстрани и там пътя свърши с една стена. Да, стена. Съставена бе от много плочи с издадени краища. Аз и преди съм се катерил по нея. Висока е около 10 метра и трябва човек да е много внимателен, за да не падне от високо. И се покатерихме с умение и вещина, на която би завидял всеки професионален алпинист :)

Горе попаднахме на лифта, междинна станция, покрай която лифта на слизане само минава покрай нея, а на качване спира и могат да се качват хора.

Това бе долната част на ски писта, а до нея имаше доста влекачи и машини за изкуствен сняг.

От там малко се залутахме. Аз тръгнах да търся пътеката, но не я открихме. Минахме по няколко пътища и се връщахме назад. Единственият изход беше да се качим по стръмната ски писта. Едни момчета с две весели и игриви кучета вече бяха поели по баира. И ние в Ванката решихме, че ще ги последваме. Това изкачване беше жестоко. Наклонът беше може би 60 градуса и всяка стъпка бе мъчителна. Накрая вече правехме по 10 метра и спирахме за почивка. Отдолу София не се виждаше, беше обвита в мъгла, а изминатото от нас разстояние ни караше да се възхищаваме от себе си. За 15 минути бяхме изкачили 20 етажен блок, за час вече може би бяхме 200 метра по-високо, а гледката беше невероятно красива.

След като минахме стръмнината, задъхани и без капка сили стигнахме до пътеката, която стига до Алеко. От другата страна на Алеко. Аз винаги съм излизал отдясно на Алеко, а сега бяхме отляво. Мдам, грешен път, знаех си, че не трябва да катерим този баир, знаех си. Но нищо, изхабихме доста калории, аз изхвърлих доста фасове и се чувствах щастлив от физическото усилие.

След още 5 минути пеша, вече бяхме в хижата, където си взехме нещо за пиене и се настанихме в стаята. Там се преоблякохме и слезнахме долу. Взехме си по биричка и към 21 часа умората ме повали и вече мечтаех за леглото. И вместо да дремя на масата, отидох и си легнах. Горе ми се обади Тонката, който бил във Варна и прати поздрави. Искаше и телефона на The_AI, но за съжаление го нямах.

Малко по-късно си легнах и заспах, а докато заспивах в главата ми се въртяха множество красиви мисли.

Сутринта станахме бодри още към 8 часа и слезнахме долу. Изпих 3 кафета и един сок, а Ванката чайове и кафе. Беше опитал от баницата и се оказа, че има аромат и вкус на лекарства – мухъл. Неприятно... Ядеше ми се баничка. Повече от Елемаг няма да пазарувам, никога!

След около час мързелуване и пиене на кафе, тръгнахме към Драгалевци. Първо поехме по една пътека, която ни отведе до едно тресавище, по което не ни се искаше да минаваме, така че се върнахме и тръгнахме по царския път. Беше приятно, птичките отново пееха, а във въздуха се носеше аромат на цветя, на борове, на дим (от този, който ти навява спомени за ”Малка къща в прерията”) и на свежест.

По пътя не отлепвах очи от Черни връх, от Алеко и от обвитите в облаци върхове. Беше красива и някак кристално чиста гледка. Очите бяха във възторг, белите дробове също. А апаратчето не спираше да снима и да снима.

Докато ние се връщахме, е един охлюв се катереше към Алеко, бавно, бавно. Вярвам, че ще стигне! :)

След около час, а може би и два (бяхме загубили представа за времето) пристигнахме до Бай Кръстьо. Тъй като аз не бях закусвал, си взех от прословутия Витошки качамак, една бира и две кюфтета. Хапнах здраво, а Ванката шльопна едно шкембенце, което си овкуси царски с чесънче и оцетец.

Изкарахме на масата час-два и продължихме надолу. Вече не ме стърпяваше и си пуснах песните, които си бях записал – Детство мое, Too lost in you, на Sugababes, Прозорец под звездите, Пак ще се срещнем след 10 години, Кълна се, Ну а дружба начинаеться с улыбка, Непознати улици на Marys Boys Band и Минаваш през мен, на Каризма.

Вървях надолу и си пеех. Беше много хубаво, а от време на време и Ванката пригласяше, така че не бях сам в моето действие :)

Срещнахме доста хора по пътя, които ни гледаха как си вървя и си пея и се усмихваха дружелюбно и със симпатия :) Беше ми приказно, та не се интересувах много какво ще си помислят хората :)

И така. Малко по-късно стигнахме до Драгалевци, хванахме си автобуса и се разделихме с ИванАнгел на Околовръстното шосе. И ето ме, час по-късно пиша това, усмихнат, уморен, но бодър и зареден с позитивна енергия.

Надявам се приятели, следващия път да не сме само двама, а да дойдат и повече хора. Времето беше чудесно, съжалявам, че някои се уплашиха от него. В интерес на истината, в петъчния ден, когато в София е гърмяло и трещяло, на Витоша не е паднала и капка. Това ни го каза хижарката, която предния ден е вдигала 100 пъти телефона да успокоява разтревожени родители, пратили децата си в хижата.

Надявам се, другия път да сме повече и да си направим тази екскурзия дружно! :)

Ваш, Тери

P.S. Всички снимки можете да видите тук :)

Общественият транспорт е не само евтин, но също чист и пристига навреме. Хората може да не са прекалено словоохотливи и да не викат по улиците, но са любезни, приятелски настроени и отзивчиви; семейните връзки и религиозните вярвания са се запазили. Престъпността е ниска, а общото равнище на образованост - високо.

За онези, които искат да преживеят "изостаналата" Източна Европа, именно България - а не Унгария, Словакия, Чехия или Полша - е истинската. Непременно опитайте от тази прекрасна страна преди акулите от бизнеса с недвижими имоти, еврокомисарите и другите емисари на "напредъка" да я повредят завинаги."

Мдааам, имам няколко коментара, но ще си ги спестя, че пак ще се разпалят страсти :)

Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

 
Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям да съм българка”…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм забърсал” и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя сисамо под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?). Ако съм пропустнала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch. Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят го в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, а ние ще разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, а после всичко – на боклука.

А, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на Гунила да гледа… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведскто си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”…. Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И си стоя ВСЕ потопена.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха. Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ…. Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви расзстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

<< Линк към Част Трета                                Линк към Част Пета >>