<?xml:namespace prefix="o"?>
И така, след разглобяването ни на съставни части през първия ден, идва ред на следващия – Ден втори.
Днес ще се разходим в следващия парк на Disney – време е за Disney’s Hollywood Studios (известен още като MGM Studios). Нямаме конкретни очаквания за него. Ясно, ще видим сгради от филми, сцени от филми, танци от филми, каскади от филми, с една дума – ще се потопим до шия в целулоидната индустрия... (да не се бърка с целулит – в тази индустрия той бива унищожаван с напалм).
Пристигаме по познатата вече схема – каране в група, паркиране в група, бодри баби на двуколкни моторчета кръжат и напътсват със здрава ръка по-разхайтените шофери, които се опитват да кривнат към сянката... После запомняш името на паркинг-секцията си (този път – разбира се, по-филмови са асоциациите), скачаш на туристическото влакче-гъсеница и ту-тууу потегляш към поредния Дисни парк. Следва същия процес на влизане с билетчетата в машинката и същата проверка за гранатомети от усмихнати полюцаи. 
Вече сме почти като у дома си. Отново 30-33 градусова жега от сутринта; припекът е томителен, детският ентусиазъм не стихва, подобно и на старческия, и у нас с Жоро се заражда чувството, че сме живяли в Дисни парк в предишния си живот, толкова познато ни е всичко вече.
Отново паркът има главна улица, отново опасни магазини дебнат от двете страни за всички, които не са успели да изкупят света в Magic Kingdoooom. Ние, обаче, сме стоманени пред лъскавите витрини с рекламни тениски, шапки, чанти, чашки, плакати... К иноиндустрията е пуснала пипала по витрините по-големи от корените на най-популярното колорадско дърво: трепетликата (aspen tree), което май има корени под целия щат вече...
На входа на всеки увеселителен парк има стоянки със сгъваеми карти на съответния парк, с рисунки на всичките увеселения, за да не остане недоволен или необлужен клиента и да вземе да не се върне след 5 г отново.... Картите са на повече от 15 езика и с Траяна се забавлявахме да разглеждаме японската. Надписите били като в Покемон комикс! Мдаа, тя е малка, но знае...
Та, добре информирани, бързаме по предназначение – вече пълнят трибуните на първото увеселение, кето интересува домашната ни принцеса: Красавицата и Звяра.
Докато многолюдно-стеклата се публика пълни пейките почти под строй, на сцената има „подгряваща група” – четирима сладури с черни поло-тениски с якички и черни бермуди. Видът им е, да речем, на редови късачи на билети на входа, но пеят акапелно с ангелски гласове. И се бъзикат, абе, чаровни пичове. И името на групата им е железно „Four for a Dollar”….:)))
Та, ние с Жорката ги оценихме по-високо от последващия половинчасов спектакъл. Голям смях падна с певачите, дори честитиха един детски рожден ден на подрастващ мутант.
После започна същинската част: песни, танци, разказвачът реди историята с патетичен мъжествен глас... Замък, звяр, тътен, красива мома тича уплашено по сцената, после чинийки, чашки, свещници, часовници друсват един танец, после Гастон с челюстта (всички запознати знаят, че „Няма друг кат’ Гастон, по-голям от Гастон,...” тра-ла-ла...). Пушеци, лилави мантии, накрая на дзвера почти му окапва розата, но момата му го вдига цветето, както си му е редът :))
Ръкопляскания, поклони и публиката хуква стремглаво навън. Защо стремглаво? – За да яде, разбира се.
Това е едно от чутовните ни забавления в тия земи тилилейски – да гледаш как издържа народът американски от половин до два часа без храна. Това е то изпитание на човешката воля. Разправят, че имало хора по света, които изкачвали Еверести, спасявали човешки животи, давали „пример за безпримерен героизъм” (много си падам по тоя оксиморон), обаче всички тия раздувки са вяяяяяятър работа...
Нищо не се брои пред героизма на среден американец (без значение дали е със 70 или 700 кг лично тегло), оставен без храна и кока-кола повече от 15-20 мин. До всеки един такъв трябва да бди милосърдна сестра с термос кола в ръка, кислороден апарат и огромен бюст (не за нещо друго – поне да го накърми по спешност). Иначе, човекът не може да се занесе до най-близката лавка.
Пуканки, кока-кола, пица, кока-кола, хот-догове (ние у дома им казваме „хот-доци”), кока-кола, бургери, кока-кола – това е първа помощ за клетите недохранени души около нас. В никакъв случай не бива да се пропуска и животоспасяващият чипс в пакети, който би трябвало да се налива венозно, но безотговорно е оставен бедстващите люде да го поглъщат цял, без схрускване...
Та, който е ходил на американско кино, знае как повече от половината публика влиза в салона – с толкова хранителни стоки в ръце, че сякаш ще ни затрупа скала след като започне прожекцията и ще ни откопаят след 350 години, но всички вътре ще са живи и здрави, и добре охранени с всичката храна, внесена от гладо-застрашените. Дори няма да си посегнем – да се ядем или да си правим други плътски неща, защото ще сме непрестанно заети с плюскане... Та, така се ходи на кино за два часа.
Размерът на баката с пуканки е приблизително колкото кофата на леля Айше, с която лъска коридора на някоя Окръжна болница... Душата американска трябва да е в покой и хармония със стомаха американски, за да може да се докосне до възвишените моменти на чувства и мисли на екрана. А останалата половина от салона, която влиза с голи ръце, само с някоя водичка в тях, и които ръце няма да си излязат попили тоновете палмово масло пуканково, с 250 гр сол по тях – е, те са достойни за презрение и жал. Тогава по-високо-отговорната половина от публиката бяга за още боеприпаси, за всеки случай, защото ако вземе, че падне скалата, неминуемо ще се стигне до людоедство. Та, грижат се добрите хора едни за други, мисъл има....
И така, Красавицата и Звяра свършва и народът се втурва да оцелява. Ние се втурваме към следващото увеселение, вече за някои по-мустакати членове на подрастващата ни група – Индиана Джоунс. Тук трябва да зазвучи музиката в ушите ви: „Та-та-та-таааа та-та-таааа; та-та-та-тааааа та-та-та-та-та...”, знаете си я. Напред, към Инди.
Сядаме на трибуните, отпред декор, набучени копия, огромно кълбо, което ще се затъркаля все някога подобаващо, Индиана-Джоунски пинизи. Бащи с колички, майки с кенгурута на гърдите, старци с инвалидни колички и множество люде на самоход донасят своите пици и кофи с пуканки и бързо сядат, за да отдадат дан на господин Спилбърг и творението му. На сцената излиза уж организаторка на продукцията, която набира доброволци за сцените. Две бодри норвежки каки, симпатяги от Орландо и Тексас, един представител на Канада, и други краища на Америка и света се изсипват за участие на сцената.
Както можете да видите от мини-клипчето (вижте линка по-нагоре), следват различни известни сцени, каксади, нашата група доброволци са в масовката; следват ръкопашни боеве, катерене и падане от високи стълби, бой пред самолета, запалване на цистерната, гръм на цистерната (тук Траяна леко се ‘респектирА’, както се казва). Битки, бибитки...
Е, спаси Индиана мацката.... Добре свършиха нещата, но хайде, че народът огладня – представлението се проточи почти 45 минути и публиката взе да диша тежко. Абстиненция, братче... Не дават венозно кока-кола, че да се надруса човек и да му държи влага поне час-два, така че зле се отразява липсата й на тълпата...
После навън взе, че стана 35-градусова жега и тръгнахме хаотично наоколо. Влязохме да видим едно кратко представление на пра-пра-старото Мъпет Шоу („мана-мана тап-ти-ди-диди.., мана-мана..”) Докато, обаче се събере народът за да влезем в залата, насядахме по пода в една предзала (колко родилно ми звучи този термин) да зяпаме екрани със стари шоута на Гонзо и компания.
Тук е моментът да кажа, че в този миг, нашият почти 14-годишен момък изсулва незабелязано от джоба си телефона си, докато се е полуизлегнал на пода. После вратите на залата се отварят, всички влизаме с мерак в здраво-климатизараната зала, без да знаем, че телефонът му остава да си лежи на пода някъде навън. Гледаме си Фози и Пиги и другите герои отпреди половин век и си се измъкваме за следолед.
Нещо редиците ни днес не ги бива. Голяма жега, пот се лее, хлад има само вътре при климатиците и дори Калоян почва да губи мерак да го мятат по разни ролъркостъри и екшън-гиби увеселения. В джоба му дреме едно fast-pass билетче за Кулата на Ужасите (Tower of Terror) – една сграда като стар-престар хотел, в кяото иам асансьор, който потегля ряако надолу, после рязко спира, вътре всички пищят неистово, а като го гледаш отвън – се отваря и затваря една врата на фасадата и виждаш клетниците как висят и пищят вътре до скъсване.
Та, аз да вляза там? Ноу, тенк ю, както казва баба Гицка. И Жорката е „ноу, тенкю”. Гледаме как жегата е скапала и 14-годишния юношески плам и билета за бързо влизане, който пламти в джоба на Калоян, почва да поугасва и да пирдобива вял вид.
Много жега не ни понася. Все пак да не забравяме, че например посред май месец, по колорадските земи е едва 4 градуса Целзий, с бръснещ вятър (доста мили в час) и сутринта прехвърчаше дребна суграшица. Е, вчера може да е било 20 *С, и децата да са по къси панталони, но следващият ден се оказва просто вледеняващ. Така се живее тук... Якета, шапки, както си му е реда за 2200 метра надморска височина – за справка, седемте рилски езера са разположени на надморска височина 2100-2500 метра според източниците, но Шогун знае от личен опит, нея можем да питаме как е там температурата...
Поотвикнали сме от жегата. Понеже климатът в Колорадо се отличава с много сух въздух, съответно и студа е понася по-леко. Когато навън е 10*С, ние ходим по фанелки. Лятото (юни-септември) стига и до 28-32*С, но като цяло, не можеш да седиш вечер към 10 ч. на двора и да пиеш вино, ако нямаш някаква блуза на раменете или леко яке – планинска му работа.
В резултат на влажния тропически климат на Флорида, обаче, и този парк на Дисни е препълнен с цветя, зеленина, чистота, пак цветя - красиво е...
Та, жегата ни определено ни идва в повече, а и нещо децата позагубват интерес към Hollywood Studios. И така, по пладне, както казва народът, към 1.30 ч. решаваме, че ще вземем днес изпозваме хопър-билета си за всичките Дисни паркове - и пожелаваме да скочим до някой друг, с надежда за повече разхлада и по-интересени за децата увеселения.
Къде да отидем между 2 и 9 вечерта? Animal Kingdom или Epcot?
Animal Kingdom звучи на децата някак много магнетично и те определено си го заплюват за цял ден там на следващия ден Трети... Къде да прекараме остатъка от ден Втори, обаче?
Epcot ни звучи леко като технически панаир, абе ТНТМ един вид, ми да вземем да го пробваме за половин ден?
Обикновено, когато не очакваш нещо Бог знае какво от едно място и отиваш ей така, някак да убиеш времето и да се поразнообразиш просто – то, това място има всички шансове да те очарова.
И така, без да подозираме, се отправяме към мястото, което ще се превърне в най-любимия ни Дисни парк изобщо – Epcot.
<< Линк към 2-ра част Линк към 4-та част >>
____ 
-----
ни колко е по-фотогеничен с бодито...
А както обичам и да ходя по подобни места... 
Comments10