Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

 
Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям да съм българка”…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм забърсал” и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя сисамо под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?). Ако съм пропустнала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch. Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят го в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, а ние ще разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, а после всичко – на боклука.

А, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на Гунила да гледа… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведскто си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”…. Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И си стоя ВСЕ потопена.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха. Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ…. Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви расзстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

<< Линк към Част Трета                                Линк към Част Пета >>

"Част 4,  Шведско нашествие на Балканите

Е, мили ми Смехурко, сори за едноседмичната пауза, но у дома беше Патиланско царство. Есноседмична шведска окупация от най-суров вид…. И тъкмо когато ги изгонихме по живо по здраво и понечихме да се озъбим в усмивка – густо, майна, Марица преля вчера, няма вода, суровото още продължава, само дето сме по-мръснички от обичайно. Няма само софиянци да се дуят, че им бил мръсен града. И ние имаме какво да дадем на тая държава, така де!

Само че първо – Швеция, тя е по-важна. Аз дори изядох една пържола повече, дар от пича на шведската маса в един ресторант, щото гледа футбол и знае каква футболна сила сме. Та ме почерпи за 5:0, или там с колкото сме били паднали. Ето в такива моменти, кактго казва един мой датски другар-лингвист, истински „мразям" да съм българка…

И тъй, миналата събота, в самия край на юни, самата Швеция дойде при нас. Във вида – ФЗап, нежната му шведска гаджка, която тук ще наричаме със звучното име Гунила и двата му отрока от мъжки пол – ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК и МАЛКИЯТ МАЛЪК.

А нашето единно българско семейство, водено от едновластния ми муж-Буб, свикнал да държи със стоманена ръка кормилото на семейно-фирмения кораб, бързо и качествено се превърна в семейство Лос Мехиканос -  „обслужващ персонал”… Досущ като мексиканско семейство, преминало северната граница, обаче без зелената карта. Затова обслужва муй биен. Та, за по-малко от 3 часа, настъпи метаморфоза и се превърнахме в Танита – добра чистачка, сервитьорка и камериерка, Хорхе – супер готвач, който е също пиколо за багажи, шофъор на седемместен минибус и закупчик на едро от Билла, Кало-Хуан –  компаньон-аниматор, преводач и задоволител на нужди откъм игри и забави на подрастващи, и дори 4-годишна Траханита – мини-сервитьорка, особено добра в отсервирване на чаши и чинии, под сподавените уригвания на мързеливи добре-преяли шведи…

Не зная защо тоз шведски народ всъщност не е с тегло като на американския му обезитетен побратим – има всиччките основания да е огромен, щото наистина лапат за световно… Ние сме добре оформено семейство, сред нас най-недохранено е момиченцето ни, но то има да си наваксва още – ама това, дето тия гости го излапаха за седмица, ние и на сватби не сме го виждали, бе братчета! Ужас! Няколко пазарувания за здрави трицифрени суми и всичко се изсмуква още по време на поднасянето, без забавяне в графика…

Много важно е обаче тук да схванете, че те не се хранят така обичайно. Т.е. не и когато сами си го плащат. Не. Те там си ходят полугладни у дома си, но когато са на гости (у мами, татковци, братя, приятели, бивши съпруги и други такива) винаги завършват вечерта със заклещване на вратата подобно Пух Мечо след преяждането с мед. А при нас, понеже сигурно много ни обичат, се отпуснаха истински, щото хем са като у дома си, хем са си на почивка. А Хорхе мята пържолите направо нарязани в устите им, докато те лежерно си подпръзкват край масата…

Прекарахме 3 дни и половина на любимата ни селска вила в живописно родопско селце. Ще ви опиша състоянието ни само с едно понятие – „потапяне”. Който внимава като слуша вицове, веднага ще се сети за оня грешник, който отишъл в в ада, дето всички мъчения изглеждали много ужасни, а той трябвало да си избере къде да се включи… И той си харесал единствено мястото с хората, седящи около мътно блато пълно с лайна, топейки само пръстчетата на краката си… „ Е, тука искам да остана”, казал грешника, а в това време от блатото се подал един дявол и извикал: „Хайде, почивката сврърши, потапяйте се!”

Та ние си прекарахме „потопени” безпаметно количество време. Ако имате намерение да сваляте шведка – следващите редове не са вас. Останете си със заблудата за русокосите ангели, тръпнещи за секс. Щото ние гледахме друг вид шведка. Мързелива и нахална до безобразие. Моля, всички добри думи, които съм изрекла за гаджката на ФЗап в част 1, 2 и 3 на моите предшесващи писания, да се считат невалидни – ще съм била, комай, преуморена или нещо по-стресирана, за да ме е избило на такваз жалост, че да кажа добра дума за нея… Не, сега съм решена да мъстя до край!

Момата не е учила приказки за „Примък, Отмък” и това е сложило траен отпечатък върху наглата й скандинавска същност. Такова „жувотно” не бяхме обслужвали досега… Каквито и гостита да сме посрещали, пичовете си носят чашите, помагат в храната, режат салати, отсервират, етсетера…. А тая хиена Гунила изобщо не помръдва. Всъщност, помръдва само, за да се насади ловко на най-стратегическото място (да речем онова, от което може най-удобно да се гледа ТВ, но е и най-далеч от възможност да те юрнат нещо да сервираш или други подобни мексикански работи…).

Хвърля се момата на диванчето, дърпа масата плътно към себе си – и брой я заклещена за вечни времена. А ФЗапът нали е нефелен, с прищипан кръст, и него не го търси за сервиране – значи стои си той и я гледа мило „Глей к’ва мацка съм фанал...." и геройски се криви по столчетата край нея.

А Танита и Хорхе подават горивото. Ако не сте имали шведски гости, едва ли ще знаете, че последната мода в храненето е докато им подавате горивото, те да го лапат още в момента…. Значи, полагаме огромна купа със шопска-салад на масата, следвана от блюдо с 10-15 сочни барбекютнати пържолки, и докато вземем, че принесем и наредим разните там глупави чаши, бири, етсетера, на масата имаме само какво? – да, остатъци, колкото да не ни прилошее от глад… Това е то шведския стил на хранене. Не го знаехме, щото тук все ни гостуват „мириканци”. Скандинавският модел обаче бе съсипващ за стресираната ни психика…. Почти трябваше да стоим прави и на куц крак, защото те все искаха и още нещо, което да им принесем, след като току-що бяхме положили морни задници в столчетата, за да се подкрепим и ние… Ама момата иска и some water, а всъщност свършили винцето от следобяд?, и ако може и една салфетчица, така както още не съм седнала…. Че е заклещено девойчето там, в ъгъла, и просто не може да помръдне, а иска, обаче не може… Лос мехиканос търчамос… А ФЗапът я гледа с томителен поглед „Ама кой е забърсал супер  мучачата, а?”

А Танита разглезена – свикнала разни там съдомиялни да й мият чинийките…. Хоп, хопченцето, брррррррр, хоп копченцето, вадя и редя в шкафа… А на вилата – с другите български моми сме свикнали да се редуваме и така можем да отдъхнем край езерото с лай---та… А със шведската мома, няма отдъхване, стоя си само под вода… Че и шнорхел нямах. Седях си потопена от сутрин до вечер…

Сутрин станем, Гунила чака Хорхе да сложи филтърчето в кафеварката, защото това е една дейност „муй дифисилна”, а и той прави най-стархотното кафе на света, щото то неговото е „муй ароматно”, хвалби не се жалят в тая стратегия… Примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха (т.е. чупка от полето за действие на обслужващия персонал), после пак примък, хвалби, хвалби, отмък, разходки за разтуха…, и тъй докато Марица преля, мамка им!

А кафенцето голо не върви -, Хорхе врътка и гофретки, мекички, катмички, по 5-6 на шведска глава, а Кало-Хуанито ги разнася по лапачите със стаена тъга в погледа, щото чака ред детето, нали е бугарски пич! А ония лапат и дори не забелязват, че и Траханита чака ред…Не че тя е от най-ящните. Но всъщност, те хората, се грижат за физиката й – като е по-гладничка, ще е по-слабичка, и няма да ‘възмъжее’ като мама и татко… Те добро правят, а аз гадна!

След закуска (завършила къмто 11.30 – 12 часа) следва отмък, разходки, да си поразтъпчат снагите, а аз – потапяне. Седя си на мивката и разсъждавам за Ницше, Шегел, Юнг…. Да не пропусна някого…. И за световната драматургия. И си мисля с лошо за Ибсен и за Стриндберг. С много лошо…..

После, тъкмо приседна на ъгълчето на масата, с изстинало кафенце, и народът се завръща, малко пригладнял… Това е едва към 13.30, бе хора…. Честно казано, не зная защо сме възмъжали така в нашето си семейство – явно и стресът ще да е спомогнал. И биричката, Смехурко, и биричката… Но, принципно, ако ние закусваме – после само хапваме за вечеря… Ама такова шведско лапане през 2 часа – егати лудницата!!!

Та връщат се Гунила и ФЗап, отпочинали, поразходени сред природата (дали не са си светнали по една лампа в храстите?...- тук обаче моят Буб се изхилва така убедително-презрително, че аз разбирам, че от много миене на чинии съм се натровила от препарата, защото то през кожата много бързо минават отровите…) и са какво? Да, гладни. Твърде гладни.

Чакайте, бе, хора – нали изядохте хиляда катми за закуска? Ако 100-килограмов български мъж изяде 6-7 броя катми (с мая, както ще ви ги направи само жива баба, ако имате такава, щото майките ни станаха нещо по-модерни в тия пост-комунистически времена…), специално направени от Хорхе с диаметър 30-40 см и дебелина около ? см, със пълнежи от сирене, сладко, стъргана шунка и кашкавал, и разни там други опции – честно, как ще сте гладни след 2 часа? Нямаме такива мъже ние… Обаче шведите имат такива жени.

Всъщност - ако искате да поспра за малко – да си врътнете по една палачинка с каквото имате в хладилника, а аз ще ви чакам да си продължим мохабета, а? Споко, хранителна пауза. Можехме с Хорхе да ви врътнем и по едно виртуално омлетче, че сме събрали страшна инерция – направо имаме неустоим мерак да слугуваме някому, но при условие, че говори булгарски, а ти, Смехурко, отговаряш на изиксването! Обаче пуста виртуалност! Язък! Нищо, петминутка и после продължаваме…

Хапнахте ли? И така – в 13.30 се потапяме отново. ООООх, забравих да натъртя – тя Гунила ВЕЧЕ не е вегетарианка. Само големият малък. Това ще рече големия му син на ФЗап, на 13 години. Големият малък си е точен – той си е такъв от малък. Всияки ядат месо, той риба. Окей, поне сме му свикнали и си го уважаваме за избора. Обаче, тоя туист на Гунила не ви ли нещо смущава? Аз познавам хора вегетарианци – то това си е култура, начин на живот. Точка. К’во е това – днес съм вегетарианка, утре – карнивор? Щото хубаво ми миришело месцето….? Та тя била 2 (две, two) годин веджи гърл, обаче й замирисало на агнешко през юли и си го пожелала… Е, нещо още да ви казвам за шведките?

И така, в 13.30 следва лек обяд. Без плътност, съвсем ефирен, някак…. Около 2 кила шопска салад, леко така запеченки 2-3 кила пресни картофки с коричка, 10-15 кренвиршчета, 10-15 ребърца и десетина пържолки. Фино, леко, без преяждане. И това поляно с  литър и половина Каменица или Загорка (оооо, да не забравя – наши чуждестранни приятели, които се провират в дебрите на българския език, ги наричат „Семеница” и „Гъзорка”…..  -  е, к’во друго да пием оттогава?).

Ако съм пропуснала да ви посоча борйката лица, които се хранят – общо осем: четирима шведи, сред които една шведка, върнала се в средите на месоядните 20 дни преди гостуването си при нас, да благодарим на Бога, защото иначе трябваше да оберем мандра, за да я изхраним…., и ние четиримата, обслужващите.  Да не решите, че нещо годеж сме дигнали на село с петнайсетина души рода…

Докато понаредим масата, Гунила отдавна се е простнала на диванчето-двойка, заклещена зад масата, и хич не я интересува, че невръстната Траханита реди вилички и ножчета сам самичка. Затова и ножчетата ни четири дни стояха вляво от виличките, но това придаде трогателно-личен момент в надяждането… Някак human touch.

Гунила дори наднича над главата на Траяна, която е едва 1м  височка…, а по ТВ-то тече филмче някакво…, и детенце й се пречка пред очите, докато нарежда приборите. Готини шведки, а? Да не ви възбудя нещо? Ако е така и не можете да устоите – казвайте и ще превключа на футбол… Щото те, пведките, са си направо неустоими….

Следват чашки-машки, чинийки, салатката, месцата…. Ох, салфетчици, че Гунила пак ще се оцапа… Ох и веджи-храните…. А сега, и лос мехиканос да поседнат… Ха, че защо? Да похапнат? Че какво да похапнат? Че то каквото е имало, се е нагризало, докато мехиканос сервиранос…. Щото в чинийките на шведите се насипват храни с връхче, нагризват се и после се оливат със салата, наплюват се и се хвърлят. Къде? На боклука, Смехурко!

Ако си имал гости „мириканци”, ще си узнал досега как се хранят те – вземат пилешкото бутче, избродирват го с ножчето и виличката наполовина, отделят остатъка в чиста чинийка за left-over, и тогава вече, ако ще изливат салати или ще плюят в чиниите – окей. Може да не ги долюбваме американците, обаче те са фанатизирани на тема „да ни остане храна и за утре” или „да помогнем на нещастните домакини да хапнат и те, и ние да разчистим после”…. А тия – не, братче, като че ли война водят, презапасяване с припаси, плюскане до спукване, оплюване на всяка храна по масата, а после всичко останало – на боклука.

Ааааа, да не пропусна – ако в тенджерата е останало последно парче месце – тук, в БГ, обикновено се предлага на детенце някое - ние настояваме, вземи, чедо, ние можем и без него. А в Скандинавия как е? Познахте? Сексапилът трябва да се подкрепи. Дори и ако е само, за да го наплюе и изхвърли пред замечтания поглед на преглъщащото слюнките си детенце. Хайде, наздраве! И, ако може така главичката, по-вляво, че пречим на видимостта на Гунила да гледа ТВ… Е, да завършим с половин диня, така като лек десерт. И кафенце, ако може, но прясно, не отпреди 3 часа – онова, плийз, да се хвърли и да направим прясно, защото, както казва Гунила „тя е кафе-фашист”. Моля, който знае какво иска да каже Гунила, да ми го разясни, защото Танита има да чисти и не пита господарката да й разтълкува шведското си брътвежене….

Към 15 – 15.20 ч. сме поприключили с уригването и децата се отдават на PlayStation игри, рисунки и междузвезни войни с виртуални мечове… Влюбената двойка отива да се понатисне горе на леглото си (Хорхе пак се смее заклеймяващо…, обаче аз искам да съм шведка, не мексиканка без зелена карта), защото аз се потапям отново в лайната да чистя…

Тъкмо приключвам към 17 ч. и хвърлям горд поглед на блесналата селска кухничка, където всичко се приготвя и респективно почиства ръчно (разбирай: мануално) и си казвам „Е, Танита, дойде и за теб време за кафенце..” и игривата Гунила долита, след кратко раздвижване по полянките, за да си сипе на 60 см пред мен последното готово ароматно кафенце с приготвеното за мен стоплено млекце, защото тя Гунила е с предимство, а е и „кафе-фашист”, а нашето кафе е „soooo tasty it kills her”….

Аз се устремявам да сменям филтърчето и да творя ново кафенце. За да долети ФЗапът и да ми го отнеме, но само ако аз не го искам това точно ново кафенце, а аз нали съм с това добро сърдце… Мразя се! Но те всичките пък ме обичат. Защото аз чистя страхотно. И съм най-страхотната слугиня!!! И чиниите просверцват в мрака от чистота, така да знаете. И защото си стоя ВСЕ потопена, там където ми е мястото.

А към 18 – 18.30 ч. става какво? Ама, че сте умни – разбира се, настъпва огладняване, защото този високопланински вуздух е тоооолкова чист, просто скърца, и такаааааа разяжда! Такаааааа…… Хайде, Хорхе, че хората прегладняха.

Менюто е все така вкусно и угоително – а за нас пак, ако остане. Детенце Кало-Хуан позаслабна малко, но това е добре, нали така? Следва вечерна чашка уиски, но за тях без лед, защото ще го похабят с лед, а те не искат да се случва това… Ако може, така както съм станала да поомия чинийки, само да подам фъстъчките, обаче с третата ръка, че да не ги намокря, защото той ФЗапът е, да речем, „фъстъчен фашист”… Ама, моля ви се, стойте си, за Танита е чест да сервира на господарите… Си, сеньорес! А сеньората иска ли прясно кафенце, не от следобед? Но, грасиас? Пор'КЕ?

Към 23 ч. следва драстично налягване на умора в шведските редици, защото те, горките, на това темпо не издържат…. И Гунила се залоства в банята, защото тя е 100%-ва даммма и трябва първа да се обслужи под изпонапиканите погледи на четири деца…. Ето, тук е момента да взема да обърна аз резбата – то в тия жени е истината! А тя стои 20-30 минути в банята, защото е с много чувствително-нежна кожа и трябва най-паче да си направи основно почистване, ексфолииране, намазване с протектори за през суровата планинска нощ….

Когато вече всички сме напикани и за никого няма значение ще оцелее ли Гунила в банята или ще я изкопаят оттам след вековете на новата ледена епоха (но тя ще е ослепително красива и само с някакви си трийсетина пъпки по бузите, но те почти няма да се забелязват…), тя взема че излиза и гордо се оттегля в покоите си.

Преди дори да се раздвижим, ФЗапът ловко се мята в банята и звукът на ключа отеква в съзнанието ни. Ние обаче дружно сме се облекчили в панталоните си и си гледаме „Най-доброто от Слави” , всички еднакво мокри (щото в тая високо-планинска точка на Родопите се лови само първа и втора програма със стайна антена – без значение кои две програми ще да са това – в случая, БНТ и БТВ…) Нежното шведско сърце не се трогва от вопли като „Мамо, пишка ми се…”, щото сексапилът и красотата са по-важни. А и Гунила е изяла среднодневната дажба на десетина мъжа в разцвета на силите си, и тя напира в нежните Гунилини черва…

Да ударим по наздравица за шведките? Тези руси нимфи? Гунила обаче е светло кестенява, с червеникави кичурчета. Хайде да не ви разстройвам преди лягане… Вече не съм мексиканка и утре ще работя!!! Уррррраааа!

Чао до утре! Следва продължение – очаквайте част 5! Но дали действието ще се развива в БГ или в Svenska – не може да ви каже дори инспектор Стрезов…

                   
<<Линк към част 3                                    Линк към част 5>>

Е, излезе, че в чужбина нещо все не ни пасва на нас българите, най-готините сред готините. Може да сме придирчиви, но е безспорен факт, че сме бурна нация, с барутни чувства, разбираме от всичко на света, можем да си сковен полица за книги, а някои по-ъпгрейднати – и цяла библиотечка, като преди това надлежно сме си изчели книжките, които ще редим на нея. Ако някой много хареса любимото ни шалче и го повтори повече от три пъти, с което надминава кръга на обичайната любезност, просто го сваляме от врата си и казваме „За тебе е, защото явно мнoго ти харесва”  (щото всички сме чели „Нежна е нощта” и знаем какво се казва там някъде между 15-та и 25-та страница…) и протеститаме взаимно, докато го приеме.

Е, имаме и от ония българи, заради които няма дявол до казана ни, защото „той не е на нашата маса” – ние се самообслужваме. Но тук аз идеалистично погледнато говоря само за позитивните БГ качества, които имат вашите приятели, и заради които вие си ги обичате – а не за типа българин, които хвърля да речем банановите си обелки през прозореца на 35-годишния си Форд, за да се види, че е заможен и яде банани... Да, от прозореца на същия онзи Форд, който той припалва старателно всяка събота под прозорците ви по потник, докато си свирка последните хитове на Маслина или Вулгара… А ако успее добре да запали Форда след припалването – ще ви огласи ежедневието с едно волуме на мах. Тца-тца!!!

Тоя българин не е обект на моя коментар. Говоря за позитивните български качества, които имат готините хора около нас – за онези средностатистически българи ми е речта. Иначе си имаме достатъчно ЖК комплекси за репрезентативна извадка на покъртителни наши сънародници, имаме си и Столипиново тук в красивия ни Пловдив, но тия представители ще ги игнорираме от извадката, щото искаме за малко да ни е розово и оптимистично.

И така - нека вземем добрата половина/четвъртина/шестнайсетина (то след тоя крусейд по чужбина кой знае колко са останали)от хубавата ни нация….Та когато кажем българин, си представяме нещо оправно, напористо, по-интелигентно или пък средно-интелигентно, понякога доста знаещо, понякога с чувство за хумор, а може и по-тъпичко, но цветно, доста цветно. Аз  поне това си представям....

Е, след това предисловие – да си дойда на думата. За Швецията....

Е, цветът в Швеция е пастелен. Трудно ми е да си представя цветни хора там – сигурно има, но ние просто не видяхме такива, защото бяхме в автентична шведска среда, без имигрантски колорит. Както казва героят на Джак Никълсън в хубавия филм “Колкото – толкова”: “Сигурно има много щастливи хора, но те просто не са в тази кола....”  В Швеция беше много тихо, много спокойно, все пастелно – нерви да те хванат. Все се чудих защо Тарковски не е заминал за Норвегия или за съседна му Финландия, например? Ама и там си е все тъй спокойно, тихо, до полуда...

И непукистично.

Видяхме например мощната 55-годишна съседка на домакина ни (размери: 160 см височина, и 140-120-130, там където ни се иска да прочетем 90-60-90 ) да пренася по син потник и сини къси, ама здраво къси панталонки, огромни плочи за покриване на двора им. BTW, това не всеки мъж в България го може – изисква се як гръб и здрави мишци... А около нея всички комшии се поспирват да си говорят, и хубавото е че никой нищо нередно не отчита в облеклото й…. Аз тук съм свикнала като влизам в стая с хора, да си гълтам въздуха за по-заслабващ вид и да не го изпускам, докато не припадна…. А тя си се смее, съседите си стърчат около нея, тя си държи 30-ина кила плоча и си хортуват.... и никой, ама НИКОЙ, не вижда НИЩО нередно…. Пълен непукизъм.

Това дори за моите смели мечти за женско равенство е малко прекалено – някак си лишаващо е откъм коректив. Верно е, че жените тук, в БГ, колабират от глад, щото иначе никой няма да ги забележи. Обаче то това се отнася за ония българи, дето ги игнорирахме, нали така?

По статистика, мъжете ни харесвали и с известни (дори и неизвестни) дефекти.... Но ние българките не се искаме с дефекти! Ние се мразим неистово, ако се отличаваме от плаката на Маслина (дори и да мразим музиката на Маслина, защото слушаме жени като Joni Mitchell, Annie Lenox, Gwen Stefani, или каквото друго женско име ви мине през ум)... А перфектната физика на Маслина (хайде сега, не всичко е само Силиконова долина – има си и данни момичето!) определено определя физическите ни стандарти тук, в БГ-то. 

Там, в Швеция, Викито Силвстед не бяха я чували. Не само в затънтения Юсдал, но и хора от Стокхолм. Хайде, де, не на нас тия – балканските субекти я знаем, а скандинавските такива – не. Че къде дават така? Обаче, факт, там стандарти няма – хората искат да са спокойни (сякаш, че са нервни…). Толкова спокойни, че дори да могат да работят за много по-висок стандарт, не искат -защото така им е добре. Няма да се продават на дявола за по-голяма къща, я! Животът им е в релси, нищо не се случва с години, освен, не дай си боже, болест. Това е то Швеция, с истинските шведи от плът и кръв....

Та след чутовните ни подвизи с LOT, ние успешно акостирахме на летище Арланда в Стокхолм. Хубаво. Много хубаво, дори. Добре организирано, чисто, завидяхме им. Навсякъде щъкат деца. Всяко семейство е с поне 3 деца. Това дето ви го разказвам, вие си го знаете, ама нека пак ви го разкажа – нали е пътепис, пък и не ми вземате думата...  

Държавата поема голяма част от разходите по отглеждане на децата, което е част от страхотната социална политика на Швеция, уникална за тях. Още в Стокхолм бяхме шокирани, че билетът за влака дори на нашия собствен 11-годишен син Калоян, яко българче – не тяхно хилаво шведче, също е безплатен.  Хайде, де!?! Да, защото за Швеция явно всички деца са общи, интернационално богатство един вид – и си остават деца чак до 18 годишна възраст, и пътуват безплатно в автобуси и влакове. А онези пък 18-годишни „деца” до навършване на 25 години – движат на половин цена. Защо? Защото са млади, още учат и все още не работят активно. Надявам се, че го разбрахте, защото на мен ми трябваха минути да го осъзная, че синът ми, там в чуждата Швеция се цени като "тяхно дете", за какъвто любимата ми България явно не го брои изобщо....

Е, може шведските мацки да са по-различни от представата ни от „Шведски Крале” насам, и да не като извадени от „Playboy”, но децата им са много сладки и по много на брой. Лежат си по земята из летището, което парна моето майчино око – някак прекалено като у дома си ми се стори, но на втори поглед осъзнах, че може и да си похапнат на пода – аз и в болници съм била в нашето БГ, но такава чистота не е ежедневие за нас, тук, при празните бутилки и огризки, разхвърляни артистично навсякъде.

В нашето семейство например не хвърляме боклуци по улиците. Да не си помислите, че си ги ядем повторно – един вид рециклиране…. Не – културно си ги трупаме в колата в торбичка, която после изхвърляме на боклука. Е, скучно е, но е правилно. Поне според нас... Та, изненадата ни беше, че ние в нашата обществена  единица сме станали по-шведи в това отношение. Там всички правят така. А мен са ме „замеряли” по магистралата с пластмасови шишета от минерална вода. Кеф! Като хърдалисти караме из града – караш, караш, хоп препятствие, караш, караш, хоп препятствие...

Швеция се натрапва на вниманието ти с усещането, че всичко е много чисто, много уредено, в някои отношения – стерилно. Говорят тихо, ама много тихо. Аз не бях осъзнавала досега, че може би съм си малко глуха, докато не почнаха да ми шепнат наоколо… Бащата казва нещо тихичко и децата веднага хукват да го правят. Няма „ама защо сега?”, „Какво съм направил/а, че ме караш да чета книга?”, „може ли да си легна в 23.30, защото има кеч по телевизията” и други жизнеутвърждаващи мераци. Онези дечица просто прошепват ОК и го правят. Те и нашите го правят, но някак децибелите ни са по-Кустурица-гиби. Смехът ни е по-гръмовен (когато например моят Буб се смее в кино, става заразно и всички отпочват в един глас с него, а на мен вече не ми е смешно, а ми става твърде свенливо някак…)

А шведите са други. Различни. Което не значи нещо лошо – просто хората сме различни. Дори физически: нашето семейство е по-широкостволесто, а шведските ни домакини бяха нашата пълна противоположност – дълги и безумно тънки. Колкото са тесни на талията или ханша (по избор, няма разлика), толкова са и на раменете. С къси трупове и много дълги крака. Моят Буб твърди, че това било заради високите треви и рязането на дърва в гората – да газят из храстите, без да си оставят скъпоценните органи да се клатят като боровинки по храстчетата. Ние сме кестеняви и кафявооки, а те са бели... Отвсякъде. Нямат цвят, нямат мирис.

От летището се натоварихме на влак за на север…. Посредата на пътя се прехвърлихме на влакче тип новите ни дизелови мотриси. Няма да казвам чисто, защото става вече прекалена тафтология, а вие вече си научихте урока, и това определено сте го запомнили. Природата по пътя беше покъртителна – зелена, някак подредена и да, мнооооого чиста. Почти на финала, когато пасажерите вече бяхме в абсолютно камерен състав, мотрисата взе, че спря, и машинистът и кондукторката слязоха за по цигарка. След 15-тина минути, без никакви обяснения, после си продължихме. Сигурно сме изчаквали линията да се освободи, защото иначе би било супер лежерно.

В 23.30 пристигнахме в Юсдал. Излишно е да ви казвам, че си беше светло. Като че ли беше 20.30 в БГ през юли. Абе, леко го няма слънцето в очите ти, но си е светло. Така е до 23:45 ч., когато залязва за малко (за около час и 10 мин), но изобщо не става 100% тъмно, а после пак ден.... и така цяла нощ спят пак на светло. Сигурно от това откачат! На мен лично ми хареса да си стоя до полунощ на светло…

Нашият домакин, когото ще взема да нарека с кодовото име ФЗап, защото е луд по Франк Заппа, е човек подозрително организиран за музикант. Иска ред и дисциплина. Вие да не вземете да си помислите, че не го харесвам, защото го подбъзиквам. Не – това е само в името на литературата. Нашият шведски пич ФЗап си е много точен и готин, само че ни е малко множко различен – а тъкмо това му е интересното, нали? Та, той ни посрещна и  тъкмо приседнахме на дървената пейчица в хола – и той, хоп, веднага ни прочете план-графика за престоя ни. Ден по ден, час по час. Пред смаяния поглед на новото му гадже (за нея ще чакате малко, за да ви я разкажа).

Тогава осъзнах, че ние българите сме хулиганска нация. Няма такъв ред – идва ти гост, ти просто казваш „кажи сега, пич, какво искаш, къде искаш, спи до колкото си искаш и хич да не ти пука”…. А там – бързо в строя. На следващия ден – верно, проверка пред строя, организирана разходка, предвидено барбекю за вечеря, като единствения вип гост е барабанистът на състава на ФЗап... Обаче няма отклонение от правилния словоред. Всичко трябва да е организирано. А това значи, че хлапетата нямат междинни хранения. А вечерята почва в колко? 18 ч. ли чух? – грешен отговор. 20 ч. ли чух? – грешен отговор. Неееее, вечерята се планира между 16 и 17 ч. който не вярва – изключвам му компютъра и спира да чете!

Тръгнахме на кратка организирана разходка из града-село, и на втората пряка едното от трите дечица-момченца (хайде да отгатнем кое точно се осмели да гъкне? – правилно, онова балканчето, кръстено на цар Калоян, а не на Франк Заппа) намекна, че го мъчи известен глад. И веднага открихме причината за стройността на другите две момченца (на 11 и 13 год.) – чист глад, братче. И те в един глас също прошепнаха, че ги мъчи глад….  Хайде, изядоха ни сапуна... Отиде разходката под строй, отиде точния час за барбекюто (трайте и ще ви кажа съставките на барбекюто, щото ще вземете да решите, че са пържолки по български...)  – хайде, ако искате 2-минутка за хапване и ще ви чакам за следващия абзац, че ние българчетата като прочетем за мамбо и трябва да се подкрепим преди да продължим.

Да, таткото им се ядоса, ама истински, както Шварци се гневи във филмите, и мноооого се вкисна, а тъкмо се беше зазяпал жизнеутвърждаващо по снажна мотоциклетистка с черен костюм и хубав балкон. Тук му е мястото да кажа, че пичът вече си има гадже. Три години след раздялата с почти-съпругата си. Сега четете внимателно – няма да повтарям: гаджето (актриса в куклен театър, в град на 500-600 км от Юсдал) е било сваляно година !?!?! Значи, девет месеца той се готви да я свали, напива се, не я сваля, пише песни за нея, никой не ги харесва, той пише други, пак се готви психически, отдръпва се, после пак се приготвя – като Стефка на скок над 2-та метра.

После внезапно ФЗап се умопомрачава, казва на 10-я месец „кво пък, не ми пука” и я кани на вечеря. И тя, която междувременно не се оженила и родила дете (щото са минали повече от 9 месеца…) – какво? Приема!!!!! А междувременно той задръства пощата и isq-то ни с безспирни пощички за съвети, щото ние тука на Балканите сме много печени. Дори допуснахме, че пичът беше и на вечерята с лаптоп под масата – тя му говори, той пише: „Майни, цааааааааааааааар съм, пиииииииииич съм!!!”  А след малко: „Край, загинах, тя не се усмихна – к’во прайм сега?”  Е, те излизат, вечерят, говорят си за музика и зикуство. После той я изпраща. Вие к’во – да не чакате нещо? Нищо няма да дочакате. Той е швед и тя е шведка. Истински, 100%-ви, без примеси, оцветители и консерванти.

Как са се скачили на 12-я месец – ум не ми побира. Явно лампата в спалнята е дала на късо, защото е светнала сигурно 3 пъти за две седмици, а тя не издържа на такова натоварване. Май реалното темпо на местните лампи е веднъж месечно. Дали е от светлината 24 часа, или са по-близо до слънцето и затова им "омекват свещите", както казваше нашия любим Марк Твен? Който знае – моля да даде свойта дан за разгадаване на тази мистерия. А иначе, верно, всяка къща има лампа на прозореца на спалнята… Помислих си, че съм на друга планета. Като ония мацки, дето им говори Чоки и те предвиждат кога ще имате двойка по информатика или дали на Ани ще й дойде…. Лампа – свет, загас! Много загас, изведнъж, за радост на комшулука – свет! И кексче за заслаждане!

Та нашият ФЗап, който иначе работи във фирма обучаваща хора, които се занимават с online support, работи по 6 ч. на ден, от 8ч. до 14 ч. Това е то. Иначе можел да работи и до 20ч. и щял да взима супер заплата и можел да си позволи по-голяма къща и всичко там друго по-добро, ама кой ще слуша Франк Заппа? И Spice Girls? Той разбира от музика, но Spice Girls харесва по гореспоменатите причини в част 1 от пътеписа ми. За него са като легално порно. Има техните автографи, пръстови отпечатъци, снимки под полите, и се е осмелил дори да им изпрати дискове на своята юсдалска група (боже, каква смелост!). Единствено Гери, поради шведската си жилка, му писала да продължатват в този дух! Кой дух?

Настаниха ни в музикалната стая на подземния етаж – тази светая светих. Все едно да им постелим тук в „Александър Невски”… „Ех, трябвало е да работи по 12 ч. дневно пичът”, отсече моят Буб. „Тогава вратата на банята им щеше да се заключва и щяхме да се чувстваме по-комфортно, отколкото като на студентска бригада”. Като седнеш в тоалетната, не знаеш в кой миг неосъзната от дългия сън по светло шведска ръка ще дръпне вратата (която естествено се отваря навън, за да не може да залостиш с чепче под вратата изотвътре, да речем....)  Така, че много не ти спори. И с къпането беше така, някак по-срамежливо и прибързанко. Като в оня виц „каквото направим с единия крак – това е”..... Кранът на мивката в банята работеше като онзи от филма за Мистър Бийн в Америка – дръпнеш ръчката нагоре и все едно си се изпуснал в панталоните. Но иначе звукозаписната уредба в стаята на групата си беше колкото три Lexus-a.

Ливадите пред къщите им са умопомрачилно зелено зелени. Окосени, изчистени. Обаче ФЗап е артист, той иска естественост. Дори имаше огромен куп натрошени дъски с пирони за автентичност, оставени в двора му  - от бараката, която съседката му е срутила, за да построи нещо по-смислено. Пропуснах да кажа, че тя му е станала съседка, след като той й е продал втората си, по-малка къща за гости в съседство (т.е. тая за нас, мамка му!!!), защото не знаел какво да я прави тая втора къща. Колебаел се. Не му трябвала и по-добра кола…. Добре си бил така...

ФЗапа е като разведен, по-скоро: разделен с дългогодишното си гадже-майка на децата му, защото тя не приела инертността му и музиалната му кариера. Мръсница! Такъв мъж за изпускане ли е?! Той свири всеки ден (+/- през ден), а тя искала той да постигне нещо повече за тях. Еснафка! Не че тя прави нещо по-така (да не си помислите, че е изпълнителен директор на корпорация в Юсдал) – не, тя е самоука художничка (там всички домакини бяха самоуки художнички), а в добавък, за акцент, тя отглежда и животни. Декоративни. И то вкъщи, където всеки от семейството й е алергичен към нещо различно. И към точно отглежданите животни.

Но вие сте гадни и не разбирате – това е тест за любовта към природата. Сега тя е вече законно омъжена за компютърен специалист, CTO в някакъв отдел, имат ферма с няколко къщи и бараки, и тя законно, под благосклонния поглед на нововенчания, гледа 5 заека, които се множат, 20-тина бели гълъба, някои с лош характер (?!?), дузина папагалчета в клетка вътре в кухнята (Буб каза: „Дано това, което току-що сдъвках, е дребно северно-скандинавско картофче, защото инак убивам готвачката...”), 4-5 котки от различна порода и куче (което явно не остава гладно с целия тоя дивеч наоколо…).

Един от кардиналните въпроси, които ни мъчиха ежедневно, по време на веселия ни престой там, беше: „За какво съм им мощни нови коли на шведите?”. Освен за престиж, което си е синоним на "гъзария", но по-евфемистично казано - да, защо й е на Гудрун Йохансон "Тойота/Волво" с 200 коня (няма друга марка там – първата преобладава, щото снеговете там не са за Волвото, вече от концерна Форд)? Ами чя тя, както и съпруга Свен Густавсон, карат с 50 км/ч в града, и с 90 км/ч на страхотните пътища. Задминаваха ни само мургави водачи с мюсюлманска вяра – араби, кюрди, турци, и прочие…. Много е изнервящо за джигити като нас. Излезе от страничен път и чака….. В далечината се вижда точица, която ще стане кола след около 3 минути минимум. Те си чакат…. Газ, бе хора! Няма газ. Това е то дисциплината. Срам ме да си призная, но и в това сме различни… Тежи ни дясното краче там долу. По-ниските хора явно са по-хард. В Гърция и Италия си е много по-точно. Дори пътната полиция в Италия е polizia stradale. Сигурно са се настрадали с това движение там.

Хайде чао до после! … Следва продължение.

<< Линк към Първа Част                              Линк към Трета Част >>

Е, излезе, че в чужбина нещо все не ни пасва на нас българите, най-готините сред готините. Може да сме придирчиви, но е безспорен факт, че сме бурна нация, с барутни чувства, разбираме от всичко на света, можем да си сковен полица за книги, а някои по-ъпгрейднати – и цяла библиотечка, като преди това надлежно сме си изчели книжките, които ще редим на нея. Ако някой много хареса любимото ни шалче и го повтори повече от три пъти, с което надминава кръга на обичайната любезност, просто го сваляме от врата си и казваме „За тебе е, защото явно мнoго ти харесва”  (щото всички сме чели „Нежна е нощта” и знаем какво се казва там някъде между 15-та и 25-та страница…) и протеститаме взаимно, докато го приеме.

Е, имаме и от ония българи, заради които няма дявол до казана ни, защото „той не е на нашата маса” – ние се самообслужваме. Но тук аз идеалистично погледнато говоря само за позитивните БГ качества, които имат вашите приятели, и заради които вие си ги обичате – а не за типа българин, които хвърля да речем банановите си обелки през прозореца на 35-годишния си Форд, за да се види, че е заможен и яде банани... Да, от прозореца на същия онзи Форд, който той припалва старателно всяка събота под прозорците ви по потник, докато си свирка последните хитове на Маслина или Вулгара… А ако успее добре да запали Форда след припалването – ще ви огласи ежедневието с едно волуме на мах. Тца-тца!!!

Тоя българин не е обект на моя коментар. Говоря за позитивните български качества, които имат готините хора около нас – за онези средностатистически българи ми е речта. Иначе си имаме достатъчно ЖК комплекси за репрезентативна извадка на покъртителни наши сънародници, имаме си и Столипиново тук в красивия ни Пловдив, но тия представители ще ги игнорираме от извадката, щото искаме за малко да ни е розово и оптимистично.

И така - нека вземем добрата половина/четвъртина/шестнайсетина (то след тоя крусейд по чужбина кой знае колко са останали)от хубавата ни нация….Та когато кажем българин, си представяме нещо оправно, напористо, по-интелигентно или пък средно-интелигентно, понякога доста знаещо, понякога с чувство за хумор, а може и по-тъпичко, но цветно, доста цветно. Аз  поне това си представям....

Е, след това предисловие – да си дойда на думата. За Швецията....

Е, цветът в Швеция е пастелен. Трудно ми е да си представя цветни хора там – сигурно има, но ние просто не видяхме такива, защото бяхме в автентична шведска среда, без имигрантски колорит. Както казва героят на Джак Никълсън в хубавия филм “Колкото – толкова”: “Сигурно има много щастливи хора, но те просто не са в тази кола....”  В Швеция беше много тихо, много спокойно, все пастелно – нерви да те хванат. Все се чудих защо Тарковски не е заминал за Норвегия или за съседна му Финландия, например? Ама и там си е все тъй спокойно, тихо, до полуда...

И непукистично.

Видяхме например мощната 55-годишна съседка на домакина ни (размери: 160 см височина, и 140-120-130, там където ни се иска да прочетем 90-60-90 ) да пренася по син потник и сини къси, ама здраво къси панталонки, огромни плочи за покриване на двора им. BTW, това не всеки мъж в България го може – изисква се як гръб и здрави мишци... А около нея всички комшии се поспирват да си говорят, и хубавото е че никой нищо нередно не отчита в облеклото й…. Аз тук съм свикнала като влизам в стая с хора, да си гълтам въздуха за по-заслабващ вид и да не го изпускам, докато не припадна…. А тя си се смее, съседите си стърчат около нея, тя си държи 30-ина кила плоча и си хортуват.... и никой, ама НИКОЙ, не вижда НИЩО нередно…. Пълен непукизъм.

Това дори за моите смели мечти за женско равенство е малко прекалено – някак си лишаващо е откъм коректив. Верно е, че жените тук, в БГ, колабират от глад, щото иначе никой няма да ги забележи. Обаче то това се отнася за ония българи, дето ги игнорирахме, нали така?

По статистика, мъжете ни харесвали и с известни (дори и неизвестни) дефекти.... Но ние българките не се искаме с дефекти! Ние се мразим неистово, ако се отличаваме от плаката на Маслина (дори и да мразим музиката на Маслина, защото слушаме жени като Joni Mitchell, Annie Lenox, Gwen Stefani, или каквото друго женско име ви мине през ум)... А перфектната физика на Маслина (хайде сега, не всичко е само Силиконова долина – има си и данни момичето!) определено определя физическите ни стандарти тук, в БГ-то. 

Там, в Швеция, Викито Силвстед не бяха я чували. Не само в затънтения Юсдал, но и хора от Стокхолм. Хайде, де, не на нас тия – балканските субекти я знаем, а скандинавските такива – не. Че къде дават така? Обаче, факт, там стандарти няма – хората искат да са спокойни (сякаш, че са нервни…). Толкова спокойни, че дори да могат да работят за много по-висок стандарт, не искат -защото така им е добре. Няма да се продават на дявола за по-голяма къща, я! Животът им е в релси, нищо не се случва с години, освен, не дай си боже, болест. Това е то Швеция, с истинските шведи от плът и кръв....

Та след чутовните ни подвизи с LOT, ние успешно акостирахме на летище Арланда в Стокхолм. Хубаво. Много хубаво, дори. Добре организирано, чисто, завидяхме им. Навсякъде щъкат деца. Всяко семейство е с поне 3 деца. Това дето ви го разказвам, вие си го знаете, ама нека пак ви го разкажа – нали е пътепис, пък и не ми вземате думата...  

Държавата поема голяма част от разходите по отглеждане на децата, което е част от страхотната социална политика на Швеция, уникална за тях. Още в Стокхолм бяхме шокирани, че билетът за влака дори на нашия собствен 11-годишен син Калоян, яко българче – не тяхно хилаво шведче, също е безплатен.  Хайде, де!?! Да, защото за Швеция явно всички деца са общи, интернационално богатство един вид – и си остават деца чак до 18 годишна възраст, и пътуват безплатно в автобуси и влакове. А онези пък 18-годишни „деца” до навършване на 25 години – движат на половин цена. Защо? Защото са млади, още учат и все още не работят активно. Надявам се, че го разбрахте, защото на мен ми трябваха минути да го осъзная, че синът ми, там в чуждата Швеция се цени като "тяхно дете", за какъвто любимата ми България явно не го брои изобщо....

Е, може шведските мацки да са по-различни от представата ни от „Шведски Крале” насам, и да не като извадени от „Playboy”, но децата им са много сладки и по много на брой. Лежат си по земята из летището, което парна моето майчино око – някак прекалено като у дома си ми се стори, но на втори поглед осъзнах, че може и да си похапнат на пода – аз и в болници съм била в нашето БГ, но такава чистота не е ежедневие за нас, тук, при празните бутилки и огризки, разхвърляни артистично навсякъде.

В нашето семейство например не хвърляме боклуци по улиците. Да не си помислите, че си ги ядем повторно – един вид рециклиране…. Не – културно си ги трупаме в колата в торбичка, която после изхвърляме на боклука. Е, скучно е, но е правилно. Поне според нас... Та, изненадата ни беше, че ние в нашата обществена  единица сме станали по-шведи в това отношение. Там всички правят така. А мен са ме „замеряли” по магистралата с пластмасови шишета от минерална вода. Кеф! Като хърдалисти караме из града – караш, караш, хоп препятствие, караш, караш, хоп препятствие...

Швеция се натрапва на вниманието ти с усещането, че всичко е много чисто, много уредено, в някои отношения – стерилно. Говорят тихо, ама много тихо. Аз не бях осъзнавала досега, че може би съм си малко глуха, докато не почнаха да ми шепнат наоколо… Бащата казва нещо тихичко и децата веднага хукват да го правят. Няма „ама защо сега?”, „Какво съм направил/а, че ме караш да чета книга?”, „може ли да си легна в 23.30, защото има кеч по телевизията” и други жизнеутвърждаващи мераци. Онези дечица просто прошепват ОК и го правят. Те и нашите го правят, но някак децибелите ни са по-Кустурица-гиби. Смехът ни е по-гръмовен (когато например моят Буб се смее в кино, става заразно и всички отпочват в един глас с него, а на мен вече не ми е смешно, а ми става твърде свенливо някак…)

А шведите са други. Различни. Което не значи нещо лошо – просто хората сме различни. Дори физически: нашето семейство е по-широкостволесто, а шведските ни домакини бяха нашата пълна противоположност – дълги и безумно тънки. Колкото са тесни на талията или ханша (по избор, няма разлика), толкова са и на раменете. С къси трупове и много дълги крака. Моят Буб твърди, че това било заради високите треви и рязането на дърва в гората – да газят из храстите, без да си оставят скъпоценните органи да се клатят като боровинки по храстчетата. Ние сме кестеняви и кафявооки, а те са бели... Отвсякъде. Нямат цвят, нямат мирис.

От летището се натоварихме на влак за на север…. Посредата на пътя се прехвърлихме на влакче тип новите ни дизелови мотриси. Няма да казвам чисто, защото става вече прекалена тафтология, а вие вече си научихте урока, и това определено сте го запомнили. Природата по пътя беше покъртителна – зелена, някак подредена и да, мнооооого чиста. Почти на финала, когато пасажерите вече бяхме в абсолютно камерен състав, мотрисата взе, че спря, и машинистът и кондукторката слязоха за по цигарка. След 15-тина минути, без никакви обяснения, после си продължихме. Сигурно сме изчаквали линията да се освободи, защото иначе би било супер лежерно.

В 23.30 пристигнахме в Юсдал. Излишно е да ви казвам, че си беше светло. Като че ли беше 20.30 в БГ през юли. Абе, леко го няма слънцето в очите ти, но си е светло. Така е до 23:45 ч., когато залязва за малко (за около час и 10 мин), но изобщо не става 100% тъмно, а после пак ден.... и така цяла нощ спят пак на светло. Сигурно от това откачат! На мен лично ми хареса да си стоя до полунощ на светло…

Нашият домакин, когото ще взема да нарека с кодовото име ФЗап, защото е луд по Франк Заппа, е човек подозрително организиран за музикант. Иска ред и дисциплина. Вие да не вземете да си помислите, че не го харесвам, защото го подбъзиквам. Не – това е само в името на литературата. Нашият шведски пич ФЗап си е много точен и готин, само че ни е малко множко различен – а тъкмо това му е интересното, нали? Та, той ни посрещна и  тъкмо приседнахме на дървената пейчица в хола – и той, хоп, веднага ни прочете план-графика за престоя ни. Ден по ден, час по час. Пред смаяния поглед на новото му гадже (за нея ще чакате малко, за да ви я разкажа).

Тогава осъзнах, че ние българите сме хулиганска нация. Няма такъв ред – идва ти гост, ти просто казваш „кажи сега, пич, какво искаш, къде искаш, спи до колкото си искаш и хич да не ти пука”…. А там – бързо в строя. На следващия ден – верно, проверка пред строя, организирана разходка, предвидено барбекю за вечеря, като единствения вип гост е барабанистът на състава на ФЗап... Обаче няма отклонение от правилния словоред. Всичко трябва да е организирано. А това значи, че хлапетата нямат междинни хранения. А вечерята почва в колко? 18 ч. ли чух? – грешен отговор. 20 ч. ли чух? – грешен отговор. Неееее, вечерята се планира между 16 и 17 ч. който не вярва – изключвам му компютъра и спира да чете!

Тръгнахме на кратка организирана разходка из града-село, и на втората пряка едното от трите дечица-момченца (хайде да отгатнем кое точно се осмели да гъкне? – правилно, онова балканчето, кръстено на цар Калоян, а не на Франк Заппа) намекна, че го мъчи известен глад. И веднага открихме причината за стройността на другите две момченца (на 11 и 13 год.) – чист глад, братче. И те в един глас също прошепнаха, че ги мъчи глад….  Хайде, изядоха ни сапуна... Отиде разходката под строй, отиде точния час за барбекюто (трайте и ще ви кажа съставките на барбекюто, щото ще вземете да решите, че са пържолки по български...)  – хайде, ако искате 2-минутка за хапване и ще ви чакам за следващия абзац, че ние българчетата като прочетем за мамбо и трябва да се подкрепим преди да продължим.

Да, таткото им се ядоса, ама истински, както Шварци се гневи във филмите, и мноооого се вкисна, а тъкмо се беше зазяпал жизнеутвърждаващо по снажна мотоциклетистка с черен костюм и хубав балкон. Тук му е мястото да кажа, че пичът вече си има гадже. Три години след раздялата с почти-съпругата си. Сега четете внимателно – няма да повтарям: гаджето (актриса в куклен театър, в град на 500-600 км от Юсдал) е било сваляно година !?!?! Значи, девет месеца той се готви да я свали, напива се, не я сваля, пише песни за нея, никой не ги харесва, той пише други, пак се готви психически, отдръпва се, после пак се приготвя – като Стефка на скок над 2-та метра.

После внезапно ФЗап се умопомрачава, казва на 10-я месец „кво пък, не ми пука” и я кани на вечеря. И тя, която междувременно не се оженила и родила дете (щото са минали повече от 9 месеца…) – какво? Приема!!!!! А междувременно той задръства пощата и isq-то ни с безспирни пощички за съвети, щото ние тука на Балканите сме много печени. Дори допуснахме, че пичът беше и на вечерята с лаптоп под масата – тя му говори, той пише: „Майни, цааааааааааааааар съм, пиииииииииич съм!!!”  А след малко: „Край, загинах, тя не се усмихна – к’во прайм сега?”  Е, те излизат, вечерят, говорят си за музика и зикуство. После той я изпраща. Вие к’во – да не чакате нещо? Нищо няма да дочакате. Той е швед и тя е шведка. Истински, 100%-ви, без примеси, оцветители и консерванти.

Как са се скачили на 12-я месец – ум не ми побира. Явно лампата в спалнята е дала на късо, защото е светнала сигурно 3 пъти за две седмици, а тя не издържа на такова натоварване. Май реалното темпо на местните лампи е веднъж месечно. Дали е от светлината 24 часа, или са по-близо до слънцето и затова им "омекват свещите", както казваше нашия любим Марк Твен? Който знае – моля да даде свойта дан за разгадаване на тази мистерия. А иначе, верно, всяка къща има лампа на прозореца на спалнята… Помислих си, че съм на друга планета. Като ония мацки, дето им говори Чоки и те предвиждат кога ще имате двойка по информатика или дали на Ани ще й дойде…. Лампа – свет, загас! Много загас, изведнъж, за радост на комшулука – свет! И кексче за заслаждане!

Та нашият ФЗап, който иначе работи във фирма обучаваща хора, които се занимават с online support, работи по 6 ч. на ден, от 8ч. до 14 ч. Това е то. Иначе можел да работи и до 20ч. и щял да взима супер заплата и можел да си позволи по-голяма къща и всичко там друго по-добро, ама кой ще слуша Франк Заппа? И Spice Girls? Той разбира от музика, но Spice Girls харесва по гореспоменатите причини в част 1 от пътеписа ми. За него са като легално порно. Има техните автографи, пръстови отпечатъци, снимки под полите, и се е осмелил дори да им изпрати дискове на своята юсдалска група (боже, каква смелост!). Единствено Гери, поради шведската си жилка, му писала да продължатват в този дух! Кой дух?

Настаниха ни в музикалната стая на подземния етаж – тази светая светих. Все едно да им постелим тук в „Александър Невски”… „Ех, трябвало е да работи по 12 ч. дневно пичът”, отсече моят Буб. „Тогава вратата на банята им щеше да се заключва и щяхме да се чувстваме по-комфортно, отколкото като на студентска бригада”. Като седнеш в тоалетната, не знаеш в кой миг неосъзната от дългия сън по светло шведска ръка ще дръпне вратата (която естествено се отваря навън, за да не може да залостиш с чепче под вратата изотвътре, да речем....)  Така, че много не ти спори. И с къпането беше така, някак по-срамежливо и прибързанко. Като в оня виц „каквото направим с единия крак – това е”..... Кранът на мивката в банята работеше като онзи от филма за Мистър Бийн в Америка – дръпнеш ръчката нагоре и все едно си се изпуснал в панталоните. Но иначе звукозаписната уредба в стаята на групата си беше колкото три Lexus-a.

Ливадите пред къщите им са умопомрачилно зелено зелени. Окосени, изчистени. Обаче ФЗап е артист, той иска естественост. Дори имаше огромен куп натрошени дъски с пирони за автентичност, оставени в двора му  - от бараката, която съседката му е срутила, за да построи нещо по-смислено. Пропуснах да кажа, че тя му е станала съседка, след като той й е продал втората си, по-малка къща за гости в съседство (т.е. тая за нас, мамка му!!!), защото не знаел какво да я прави тая втора къща. Колебаел се. Не му трябвала и по-добра кола…. Добре си бил така...

ФЗапа е като разведен, по-скоро: разделен с дългогодишното си гадже-майка на децата му, защото тя не приела инертността му и музиалната му кариера. Мръсница! Такъв мъж за изпускане ли е?! Той свири всеки ден (+/- през ден), а тя искала той да постигне нещо повече за тях. Еснафка! Не че тя прави нещо по-така (да не си помислите, че е изпълнителен директор на корпорация в Юсдал) – не, тя е самоука художничка (там всички домакини бяха самоуки художнички), а в добавък, за акцент, тя отглежда и животни. Декоративни. И то вкъщи, където всеки от семейството й е алергичен към нещо различно. И към точно отглежданите животни.

Но вие сте гадни и не разбирате – това е тест за любовта към природата. Сега тя е вече законно омъжена за компютърен специалист, CTO в някакъв отдел, имат ферма с няколко къщи и бараки, и тя законно, под благосклонния поглед на нововенчания, гледа 5 заека, които се множат, 20-тина бели гълъба, някои с лош характер (?!?), дузина папагалчета в клетка вътре в кухнята (Буб каза: „Дано това, което току-що сдъвках, е дребно северно-скандинавско картофче, защото инак убивам готвачката...”), 4-5 котки от различна порода и куче (което явно не остава гладно с целия тоя дивеч наоколо…).

Един от кардиналните въпроси, които ни мъчиха ежедневно, по време на веселия ни престой там, беше: „За какво съм им мощни нови коли на шведите?”. Освен за престиж, което си е синоним на "гъзария", но по-евфемистично казано - да, защо й е на Гудрун Йохансон "Тойота/Волво" с 200 коня (няма друга марка там – първата преобладава, щото снеговете там не са за Волвото, вече от концерна Форд)? Ами чя тя, както и съпруга Свен Густавсон, карат с 50 км/ч в града, и с 90 км/ч на страхотните пътища. Задминаваха ни само мургави водачи с мюсюлманска вяра – араби, кюрди, турци, и прочие…. Много е изнервящо за джигити като нас. Излезе от страничен път и чака….. В далечината се вижда точица, която ще стане кола след около 3 минути минимум. Те си чакат…. Газ, бе хора! Няма газ. Това е то дисциплината. Срам ме да си призная, но и в това сме различни… Тежи ни дясното краче там долу. По-ниските хора явно са по-хард. В Гърция и Италия си е много по-точно. Дори пътната полиция в Италия е polizia stradale. Сигурно са се настрадали с това движение там.

Хайде чао до после! … Следва продължение.

<<Линк към част 1                                                линк към част 3>>

Пътеписът е жанр отговорен, защото макар и отразяващ лични мнения, все пак слага щампа върху една страна като цяло. За „колегата” Алеко няма да говоря – просто си наваксах насилието да го чета в пубертетна възраст с удоволствието на един по-зрял ранностудентски прочит! А Куба си я заобичах и без посещение там от пътеписа, който четох като 13-годишна (беше на Христо Пелитев, нали не греша?) – страхотен беше! Е,  аз си обичам пътеписите и затова искам да поднеса предварително извиненията си като един вид застраховка. Аз ви се извинявам, вие не ме съдете много строго, а? Договорились?

Значи големият въпрос – „Шведките са или не са митологизирания образ от близкото ни черноморско минало?” получава категоричен отговор още от първото ми изречение: "Не, хора, не са". И ето -  трайно губя мъжкия интерес към настоящото пътеписно разказче за дивните хубости (дивотии, с една дума) на любимата ни Швеция. Обаче ще ми остане топлия интерес на дамската половина от читателите. И не си мислете, че съм зла, гадна и завистлива женомразка. Не. Като видя хубаво си го признававам, а ако евентуално ми се е отделила горчилка при признанието – си я преглъщам достойно, щото съм правилна.

Та, споко, шведките са мит, ама силно митологизиран... Което си е разбираемо, защото вероятно е разцъфнал в бг киноиндустирята от времето на краварки многонадойнички, тъкачки мнгогостаннички и разни такива много....чки. Обаче във сегашно време, с тия хубави български момичета от всякаква възраст (за „и от всякакъв пол” не ни е приказката тук) дето кършат снаги от всякакъв калибър по българските улици – просто трябва да се знае, че г-ца Силвстед е случайност, с подобаващите поправки на естетичната хирургия, които смятам са били далеч по-многобройни от тези на която и да е одумвана българска хубавица.

Две години подред нашият шведски приятел, зажаднял за женски хубости татко (съвсем оригинален швед, роден във мнгоговековно-шведско родословно дърво, а не, да речем, натурализиран швед от Острава на име Янек Марчичек) ни гостуваше с двете си момченца (и двете кръстени на имена или части от всичките оригинални имена на Франк Запа, щото пичът е жицар в група в шведското градче от селски вид Юсдал, на цели 400 км северно, ама много северно от Стокхолм). Момченцата са в предпубертетна възраст (което си е живо хабене на почивката в България, ако момците не са поне на 14? 16?, ох не знам, да не кажа нещо грозно...). Таткото винаги оглупяваше при вида на нашите приятелки/сервитьорки/продавачки/ етсетера...., но ние знаехме какво иска да каже/поръча/купи и му помагахме, понеже той се изгубваше и погубваше в превода на „невчесаните си мисли” (аааааааааааа, и ние четем блогове и „ядем бонбони тик-так” ).....

И ето дойде мигът на разплатата – сега ние му връщаме визитата там, в родината на красотата и секса. Там в далечен Юсдал, както се пее от местният юсдалски дамски хор, облечени в черни макси рокли с голямо абстрактно цвете на предницата...(изпратиха ни надлежно касетка с изпълненията им преди 10-ина години, за запознаване с действителността в Юсдал - който на шведски, вероятно за по-голяма достоверност се пише Лйюсдал, за да си дойде всичко на мястото от самото начало... 

Тази далечна страна била мечтана люлка на образованието за моя съпруг/най-добър приятел/любовник/шеф/съдръжник/съратник и т.н., известен с прозвището Жоро Атанасов, (който пише разни объркани блогчета тук при вас, но не е лошо момчето, просто бачка много)...., но наричан от мен в най-дружелюбна среда Буб (идващо вероятно от „бубинка, буболечка” и други там миниатюрни гадинки, но поради онзи фактор на нарасване по габарити, който моята майка евфемистично назовава „възмъжаване”, вече е доста „възмъжал” и подобни миниатюрни дефиниции звучат, меко казано, някак неловко...).

След прекарване на достатъчен период време там на север, изпратен под завистливите погледи на мъжките му другари, Жорката, обрулен от скандинавската действителност, върнал в страната ни славата на грозните кобилести шведки и безполовите на вид господа от мъжкия пол (не ги е пробвал, за да знае по-точно, за жалост)...  Нямало мацки тип „ранна АББА”, нямало Виктория Силвстед, само сурова северна реалност, ама от най-реалната реалност...

Приятелите сухо преглътнали факта, че другарят им вероятно е преживял някакъв тайнствен стрес, за да говорили подобни небивалици (говорим за годините 1991-92), но го отдали на факта, че го е ритнал едър („мъжествен”) шведски кон, което между другото е истина.... И така, той не могъл да гарантира 100%-во истинността на твърденията си, поради временна нефелност (за щастие физическа, и само временна –  а дали е така?). Ако не си довърша пътеписа – търсете трупа ми някъде около Пловдив...

Е, самата аз не съм и минала покрай горепосочената Виктория, нито край нашите главоизкълчващи девойки, и не ми се полага да съдя вида на никого по света, а и Господ не ми дава правото да го правя (а аз съм положителен герой), но все пак нека ви кажа: „За Бога, братя и сестри, вЕрвайте ми!” Дори подрастващият ни 11-годишен син, който дава добри надежди в оценката си за външни и духовни човешки (и женски) качества, бе меко казано смаян...

Но нека си почнем от самото начало! И така – на път: Me, myself and my beloved men (husband and son). Дочката я зарязахме на баба й, за не троши удоволстието от сексапилната държава с четиригодишните си капризчета.... Подло, но с чувство.

Пристигнахме в люлката на женската красота след изнурително пътешествие по въздух и релси. Нека да разкажа за него, а? Нали е ПЪТЕ-пис, а пътя не бе никак малко, Ама никак. Което ме подсеща да вметна, че LOT не е вашата авиокомпания, ако искате да полетите в небето. Има и други начини.

Но иначе - верно цялата им нация имат само по 3 имена за всеки пол – всичките стюардеси бяха Малгожата, Беата и Агата. В отговор на това пилотите бяха Тадеуш, Адам и Марек. Но пък един стюард СтаНИслав (с ударението на  -ни-) отсрами отбора. Храна на борда: триъгълен сандвич с шунка и кашкавал. За полската бира сама съм си виновна, аз си я пожелах в момент на слабост.

Последва една бодра смяна на самолети в братска Варшава, в 17 часа варшавско време - всичко долуразказано се случва в границите на 15-17 минути („Вервайте ми!”), състояща се в слизане от първия самолет (София-Варшава), нервно потропване и тежко дишане във вратовете на заникъде-небързащите пасажери, лежерно разговаряйки на сизане; после здраво тичане на „възмъжалите” ни форми в невероятно неудобната им сграда („българска работа” ли казваме ние? - нашето летище май си е супер и половина!), няколко задъхани проверки на паспорти (американските ни визи разсейват проверяващите ни Адам и Малгожата и ги карат да ни хвърлят завистливи погледи), и после .............о, ужас, дълга опашка за единствената им зала за външни полети, която моят Буб пъргаво изпреварва с обяснението, че самолетът ни за Стокхолм вече е излетял, но нека все пак потичаме за здраве, за да се убедим сами... Ок, каза стоманеният Тадеуш и ние светкавично започваме да сваляме колани, чанти до полуразсъбличане.... Агата се смилява и ни оставя да си тичаме с обувките. Готина, разбираща. Топло й се усмихваме и драсвахме напред.

Самолетът верно се беше екипирал за път. Ние си тичаме 100 м гладко бягане из гейта, а в далечината „коминчето му пушеше”. И във Варшава нямахме шанса да ползваме ръкави за качане на самолет, което пък помага за физическата подготовка на пасажерите. Особено такива като нас. Какъв фитнес, бе джанъм, с тая работа на компютър цял ден? Спя с шефа, който обаче ми се пада Буб - така че елементът „изненада”, „ще дойде/няма да дойде”, „жена му ще ни гепне” и „ще ми купи ли колата”, който елемент поддържа физиката в невъзмъжала форма, го няма.... Купува ми колата, аз не се стряскам от странички фактори, но пък после дишам тежко, тичайки из летищата на света... Е, няма угодия!

Та дотичахме до Беата, до която кисело се усмихваше швед от ливански произход, който в промеждутъка от 3 минути до нашето приближаване вече бе възстановил дишането си. Ние, обаче, не бяхме.  Беата започна да говори „пшицкего най-лепшего” по радиостанцията, а аз с премрежен поглед гледах късноследобедното слънце, кето прежуряше върху самолета ни. Отблизо бе подозрително малък. Аз и в Щатите съм пътувала с малки самолети, но такъв не бях виждала. Май бе по-добре да вземем да си го изтървем  и да броим занятието за фитнес,а?  Ама, Беата, не – “You vill getz on tze plane immedziately – don’tz vorry!”

Поведе ни четиримата с ливанския швед - с бързo стегнато подтичване по едни стълбичка надолу и после към един автобус, който го нямаше. Беата се обиди, защото била казала да е там автобуса (ама ние й вярвахме –що се обясняваше?), пък Марек сигурно е духнал с него... Българска работа ли...? Минаха безхрайни 20-30 секунди, в които аз почти исках Марек да е забегнал с дъщерята на шефа си към някакъв далечен терминал, обаче моят Буб и нашия син Калоян  – не, те искат да се качат на сапунерката и да стъпят при шведките. За какво да бързаме –освен Бьорн Борг, Бени и Бьорн от Абба (в тая страна май всички имена са с Б) нещо ми убягват други мъжове... Чакайте да проверя – нали затова е Интернет. Сверяваш си часовника и после, о, колко сме „тилигентни” (http://www.nndb.com/ , например)

Ха, Стелан Скарсгорд, разбира се (Stellan Skarsgård, който американците наричат Скарсгард, защото не знаят, като мен „тилигентната”, че „а” с кръгче отгоре се чете „о”- имам предвид онези, които все пак са склонни да се опитат изобщо да произнесат това свежо име - пък после защо бишата Брадова Джен се съкратила до Анистън – въпреки, че на мен Анастакис ми звучи резонно някак... ) но пък този Стелан не е сред мечтите на дамите. Което Марк Уолбърг е, нали? (само Швеция!). Ох, и семейство Халстрьом щях да забравя – Ласе и Лена Олин (е, тя например си е хубава, и умна, ама нещо Холивуд по-рядко ни я отпуска, което е жалко).

Други шведи? Ох, Боже! – г-ца Спайс Халиуел имаше нещо шведско по таткова линия, но, за щастие испанско по мамина (така че, muchas gracias, mama). Е, при това положение – бързаме ли да се качим на тази черупка, наречена с прозвището „самолет”, или просто да си постоим при пан Тадеушът? Буб има защо да бърза, придружаващите ме лица са все пак мъже, те хранят надежди...

Със свистен на гуми, Марек паркира огромния автобус пред нас. Беата, обаче, много готина – и тя с нас, да се повози на рейса. А той – огромен, пустинно празен, по-голям от самолета. Почти запресмятах - ако отвлечем Марек, за колко дни ще стигнем по суша до дестинацията Юсдал - там нагоре, малко преди полярната окръжност в Швеция, закъдето всъщност сме се устремили.... Свикнала бях на по-интимент режим в претъпканите летищните автобуси – „отгатни парфюма ми”, „пипни ме тук, и тук” „сега ще те усмъртя отблизо” и т.н. А в този тук –празно и голямо. Марек определено е почитател на „Формулата”. Но не тръгна по диагонал, не се отклони от нарисувания на асфалта маршрут и на йота, макар че беше свободно от други превозни и летателни средства в оковръст много десетки метри.... Но, дисциплина, братче! Е, за отрицателно време ни оставиха пред стълбичката на самолетчето и отгърмяха в неизвестна посока. А ние пак – спринт по наклонен терен, с препятствия. 

Отвътре самолетчето беше още по-малко отколкото и отвън... Обхвана ме чувство на безнадежност – да си бяхме оставили и синчето поне у дома, при баба. Синчето обаче смята, че с баба е по-страшно, отколкото със самолетчето и ме гледа със светнал поглед „Супер, мамо, а? Глей къв самолет – много як!”  Е, чак пък много як.... Крехък и нежен си изглежда, ронлив даже. От едната страна двойка седалки, а от другата – единички. И вътре в седалките – нежни шведи и здрави шведки. Ето, доживях – видях ги!!!!! Дори една ми се стори хубавка – с много черна коса и прозрачна блузка. После видях прасеца й..., и си казах „Е, мацко, тук ще си добре – няма да си личиш, като истинска ще си!” И ми се прииска по-скоро да кацнем в тая Швеция. Живи.  Ето още една държава, освен Гърция и САЩ, в която хич не си лича... Ама, ако си мъж и  кажеш „гъркиня” или „американка”, не ти текат лигите. А само кажи „шведка” – още по-добре в мн.ч.: „шведкиииии”, щото те шведките вървят само по двойки и по тройки, нали така? Е, как ви се струва – еротика,а? А на мен седалката на самолетчето дори не ми е така впита в ханша както на хубавата кака отсреща.... – има още малко мегдан и мога да кашлям без да заседна в нея...

Но, уви, Ста’нислав се появи пак с количката, която едва се движеше по коридорчето между седалките. Да ни угоява с полски „вкусотии”. А може количката му би беше умален вид количка? Като за умален вид самолетче? Иначе асортиментът й си беше същия – обаче ние с Буб, хиииииитри българи, няма вече полска бира със смешно име (ще питам George да ме светне за името – каза че било „Живьец”, ама не беше много живец, от мен да знаете, все пак сме в БГ и се глезим с хубава бира...), и поръчваме направо - бяло вино. Изтънчено, със стил. Само свещи да палнеш, да отиде зян самолетчето..... Виното просто си заспива с триъгълни сандвичи (2 бр) с какво?, да – с шунка и кашкавал, в триъгълна прозрачна пластмасова кутийка. „Заспива си” и по презумпция, и по вкус. Ама, както казват бг учителите, „за толкова пари – толкова даваме!”. Нашият син Калоян реши, че това със сандвичите е един вид  „дежа-ву” (може за по-изтънчено да го кажа и „вю”, ме уи). Не, сине, пак сандфиджи.... Той обаче се подкрепя с кола хард (щото Малгожата няма лайт, но поне му се усмихва). А Тадеуш е като камък. Сигурно знае колко шведки ще го разкъсат, и гледа да не поддаде, щото пропука ли се, Агата от управлението ще му бие дузпата и ще лети само на вътрешни линии.

Чакайте, да не забравя – сега трябва да разкажа защо ще късат Марек, защото ако оставя за после, ще забравя и ще си останете в неведение за дивия разюздан скандинавски секс навсякъде, където ви отнесе въображението (така е по всички филми с Разгонената Гудрун, Огромният Свен, Тройката ученички от Малмьо, или каквито подобни си ги намислите). Моят Буб твърдеше, че когато бил в онази страна, да не споменавам мръсното й име, на прозореца на всяка спалня имало лампичка, но не за красота, а по предназначение. Сигнализирала употребата на одаята по предназначение.... Аз реагирах с бурен аплауз на раздувката, но той продължаваше да твърди, че този виц е реалност. Освен това Гудрун/Ева/Керстин (която в онази страна се произнася Шештин) сутринта раздавала кекс послучай случката. Е, ако сте вие, ще повярвате ли такъв анекдот? Хайде, бе! Направо ще го повярвам! Както казват американците, дето уж ще ги стигнем на ей оня ъгъл, „тая история просто не я купувам”! ;) - това е за всички тилигентни като мен ;)

Е, на вас как ви се струва тази история? Ще запазя ледено мъчание, по царски („Като му дойде времето – ще ви кажа....” - разбирай „ще ви го кажа друг път – друг път ще ви го кажа”), и ще ви карам да четете нарастващия съспенс с изгризани от напрежение нокти, цигари, и ако си гризете други неща... Шведките нямат много за гризене – държавата е спокойна, мъжете са спокойни по безполов начин, възпитани, учтиви, дистанцирани (все по гореуказания начин), с една дума – мъже мечта, ако не си жена.... Ако си еуглена, може и червена, но да не политиканстваме тук, хич не би ти пукало. Но жените се оплаквали, че мъжете били твърде спокойни и подозрително уравновесени, и затова разкъсвали клетите младежи от Конго, Танзания, Нигерия, защото все пак мъже от Италия или Испания не се срещат във всяка шведска паланка. Такива бяха легендите, а аз си мислех, че моят Буб е талантлив раздувач. Защо се детронира, бе мъжо, защо ме заведе в страната на незалязващото през лятото слънце (ох, това със слънцето е друга история... верно не залязва!!!) и ми показа, че няма Марк Уолбърг, нито Викито Силвстед, а само реална реалност от не много сексуален вид?!?!

Е, гризете каквото ви падне до след малко....  Следва продължение!

                                                          линк към част 2>>