Чудех се, верно, защо ли тук продължава да не се пише?! Мислех си доколко е нужно да се популяризира една такава общност, мислех, мислех, ... нищо не измислих. Може би е ясно, че приятелството няма нужда да е популярно. То съществува, и това е факт неоспорим! 

Мислех си навремето, че адресата на дадено писмо непременно ще го открие. Убедих се, разбира се, сам в правотата си не веднъж, а днес това ми помага да отговоря сам на въпросите си...

Може би и за в бъдеще ще продължавам да изпитвам недоумение защо грозните изказвания повличат след себе си канонада от пошли слова, защо едно несъгласно мнение поражда купища обиди, защо, защо... Въпроси, на които едва ли някой знае отговора. И аз мога да си пиша дума след дума, които никой няма да прочете (е, естествено тези, които трябва, ще ги прочетат ;)), и едва ли ще променя нещо. Пък камо ли да го върна както беше някога...

Хайде, сполай ви, мили ми приятели. Бих искал да ви пожелая да се поглеждате понякога в огледалото и да се позамислите върху душевните бръчки, които сте позволили да ви излязат. Разбира се, тук е моментът да си кажа, че не визирам никого. Този, който е споменат, сам ще се намери из думите. Аз не знам кой е. Просто си бъбря.

ПП Чудовище, замисли се над регулярността на процесите. На света /и в частност БГЛог/ няма нищо ново. Просто нещата се повтарят. До безкрай.

Искам да им кажа истината!
Но, коя е тя? И дали това, което мисля е истината?
Искам да кажа на някои приятели, че са подлеци!
Искам да обвиня мъжа ми, че е безотговорен!
Искам да кажа на някои авторитети, че са лъжци!
А на колко лицемери да не замълча!
Мога ли? Трябва ли да бъда съдник?
Коя съм аз? Нима съм по-добра от тях?
Кое е по-доброто - да ги изоставя и заобиколя или да приема действителността, такава, каквато е?
Въпроси, въпроси, въпроси.......

Гордостта пречи ли? Или помага? Да се опитам ли да избягам от нея или да я хвана с две ръце като последна утеха? Да си призная ли "да, слаба съм, и боли" ... или да се правя на силна докрай... с раздрано сърце.. кървящо и празно...

Тежи...

Как става това? И толкова ли е лесно? За мен не е. Списъкът с моите приятели не е в бглог, той е в сърцето ми. И както  ми е трудно да изтрия приятел от сърцето си, така ми е трудно да го направя и тук, в сайта. А изглежда толкова лесно. Натискането на едно копче. Но не е.

Само два пъти досега съм отрязвала приятели напълно от живота си. И двата пъти беше заради много сериозни неща, неща, които не можех да преглътна, защото бяха предателство. Реших, че няма да ми се случи пак... че няма да позволя да ми се случи. И всички вие, моите приятели.. вие трябва да ми помогнете да не се случва. Не си заслужава...! Никога не си е заслужавало! Празнината в сърцето няма да се затвори, само ще нараства. Докато един ден останем съвсем празни...

Наскоро започнах да разговарям пак с Деси, приятелка, с която неволно се бяхме отдалечили покрай някои доста странни периоди и за двете ни. Когато започнах отново да споделям с нея разбрах колко ми е липсвала всъщност. А си мислех, че съм се научила без нея... е, не съм. Обичам си я много и никога не съм спирала... И въпреки всичките шитни, които се случиха между нас, със и без нашата вина, знам, че това приятелство ще го бъде.

Пазете приятелите си ! Не ги изтривайте!
Нека и те не изтриват вас!

Eдна приятелка от три дни насам ми развива теорията, че приятелство между мъж и жена не можело да има, а ако имало то било неискрено. Това доста ме фрапира и се поразмислих... въпреки, че с нея избегнах спора (щяхме да се скараме).

Поне общо погледнато не смятам, че има проблем с приятелството жена-мъж. Принципно, ако и двамата са интелигентни хора, без комплекси, с общи интереси и се обичат приятелски, не би трябвало да има проблем с приятелството им, дори единият да има мааалко влечение по другия. То това между другото е почти неизбежно, особено ако и двамата са готини :)

Лично при мен преобладават мъжете приятели. От малка съм така и дори и в момента имам много малко приятелки, които наистина си обичам и не мога без тях. Мъже - бол. Имам приятели момчета, с които се познаваме от близо 15 години, винаги сме си помагали и обичали много, без на някой да му хрумне да иска "нещо повече" от другия. А иначе си се харесваме взаимно и то много. Наскоро станах свидетелка неволно между разговор на моя колежка с един приятел, с който учихме заедно от 1-ви клас до края на гимназията. Тя очевидно го питаше за мен, думите й бяха "Не те ли кефи? Не си ли искал нещо повече от нея?", на което отговорът му беше: "Тя ли да не ме кефи? Обожавам я. Секси, красива, лигава, разбира ме, разсмива ме, утешава ме, когато трябва. Но не, не съм искал. Прекалено перфектно приятелство имаме.  Обичам си я и искам най-доброто за нея и ако някой я погледне накриво съм готов да му счупя главата. Но при положение, че с нея сме приятели от 13 години, някакси не ми се ще да рискувам с някаква издънка от рода на преспиване заедно. Сещаш се, че после няма да се гледаме със същите очи.."
Усетих огромен прилив на обич към него и изтичах да го гушна

Всичките ми male-friends са адски предани и добри хора. И не знам защо, но приятелството с мъже винаги ми се е струвало по-безопасно. Не че мъжете са по-малки интриганти от жените, но поне като бройка интригантите при тях са значително по-малко. А аз съм се парила много от такива псевдо-приятелКИ. В момента съм приятелка с много малко жени, част от които са тук в bglog, а другата част са: Валенцето, която е в Германия и я виждам много рядко () и Даниела, която пък е в Испания, но сега се прибра и се очертава да остава тук (Диди, обичам таа!! ) Да не забравя и майка ми, която също е една от най-добрите ми приятелки.

То това с момчетата приятели корени много отдавна. Като бях малка живеехме предимно на село. Имам двама братовчеди и съответно се присламчих в тяхната компания. Не ми се зарадваха много, но нямаха избор. Единствено момиче сред 12 момчета... Бързичко се научих да играя футбол, да плюя (за ужас на майка ми), усвоих голяма част от маниерите им, научих се да се бия... Гледах ги в очите, мъкнех се след тях и им досаждах. Те, по-големи от мен с 2-3 години, обикновено ме потупваха по главата снизходително, игнорираха ме или пък ме учеха на разни неща (риболов например). Така или иначе с течение на годините ме заобичаха много, приеха ме безапелационно и искрено за "една от тях". И до днес, 15 години по-късно, знам, че всеки от тях е готов да скочи в моя защита при първия признак на опасност... Приятели.
Е, когато поотраснах, на 14 години едно от същите тия момчета ми лепна първата целувка, но това са подробности

От приятелството с момчета научих и разбрах много полезни неща.  Може би в мен дори и сега, когато вече съм на 20 години, има нещо момчешко. То ме прави лигава, забавна, искрена и ... истинска. Сигурно никога няма да се чувствам на място в минижуп и високи токчета, но един ден ще мога да науча сина си да играе футбол без помощ от мъж, както и да  лови риба, да кара скейтборд (мдам, и това) и тем подобни неща.

За завършек искам само да кажа...
Обичам ви Сашо, Владо, Миро, Тео, Кольо, Коцьо, Янев, Тео2, Жак, Васко, Пламен, Горан, Пешо, Емо, Кикс, Дидо, Чочо, Зареца, Папо, Митко, Коля, Ицо, Бобо, Найден, Джо, Краси...

Това е тъжен пост! И, който не иска да се натъжава, по-добре да не продължава...

Но, аз ще пиша за нея, Весела!
Няма нищо случайно. Има дни, по-скоро един ден в седмицата, в който мъжът ми взима детето от детската градина, а аз съм свободна да ходя, където искам след работа - за разпускане, за разнообразие, въобще за моя полза. И вчера ходих тук-там, накрая реших да се отбия до едно място, където знаех, че се събират мои познати. Стигам аз до мястото и точно преди да влезна във входа на сградата виждам възпоменание за Весела. Не можех да повярвам - стоя и чета и усещах тъгата, съжалението, въпросът "ЗАЩО?" да се надигат у мен. Защо точно, Весела?  Познавах я не толкова добре, но достатъчно, за да ме потресе факта, че тя си е отишла преди една година. Тя бе приятелка на моя приятелка, много лъчезарна, лицеприятна, мила, способна журналистка. Имала съм няколко срещи с нея и винаги ми е било приятно в нейното присъствие. Бе си отишла толкова млада от живота, дори не бе успяла да се порадва на детенце... И пак се питам, "Защо тя, Господи?".

Аз съм задавала този въпрос, точно на тази дата, по друг повод и нямам още отговор. Преди години много силно ме бе впечатлил един филм - Да умреш млад с Джулия Робъртс. И това е колелото на живота, и колкото по-рано се подготвиш да приемеш тази реалност, толкова по-бързо излизаш от депресията. Но, не затова (за смъртта) исках да пиша.

А, по-скоро за това, дали си даваме сметка, че уважението, любовта, добрите думи е добре да ги даваме на близките ни хора приживе - тук и сега? Дали разбираме, че днес е благоприятното време, че утре не съществува, че отложеното утре е забравено днес, че хората се нуждаят от нас днес, утре може да е късно.... ?
Нека слънцето да не залязва в разгневяването ни,
нека нашето "обичам те" не умира със залеза на слънцето,
нека благата ни дума да не бъде спестена,
нека бъдем просто добри - тук и сега!
Утре вече може да е късно!

Аз дълго се борих с това ,
опитвайки се само с обич да те накарам
да повярваш в безусловното на душата ми.
Но ето ти отново изтръгваш гневно
всяка добра мисъл за теб ,
убеждаваш ме, че си лош и жесток
и че няма живо същество на този свят ,
което да те обича искрено ...
Ти искаш да си сам - блъскаш ме встрани
от твоя свят, не ми позволяваш да се върна;
раняваш ме с грубостта, която прикрива слабостта с жестокост ,
страхът - с гняв ...
Но аз съм виждала истинското ти лице.
Неведнъж.
И всеки път съзирах една невъобразимо богата душа,
виждах я и нещо ме стискаше за гърлото , силно - като стоманен юмрук
и в този миг можех да умра от щастие
че имам възможността да се докосна
до нещо вълшебно и все пак човешко.
Да, аз можех да умра от щастие ...
Но преди да успея плахо да протегна ръка,
за да докосна и уловя поне една частица от тази душевност ,
ти отново помрачаваш деня ми ,
затваряйки с трясък отворената за миг пролука към себе си.
Дръпвах се като опарена,
заричах се никога да не се върна
и през повечето време успявах !
Но има нощи като тази
когато потънала в гъстия мрак на града
аз съм толкова близо до теб ,
колкото никога не съм била ...
А ти си заспал и приличаш на дете
което неспокойно се мята в кошмари.
Докосвам лицето ти -
обичам те
защото си същият като мен , там вътре
където, зная, няма да допуснеш
никога никого ...

посвещение - на този, който никога няма да разбере, че това е посветено на него..

    Отиде си един страхотен човек. Човек, който ме е научил на много неща. Човек, който винаги е бил там, когато искаш да споделиш нещо или да попиташ нещо. Човек, който раздава цял живот мъдростта си. Човек, който всеки път, когато ми заговореше, ми говореше за любов, за обичта между хората, за това, че светът не може да съществува без любов, за това как трябва да раздаваш любов без да търсиш отплата. И това е човек, който е лежал много...много дълго време по лагери, заради убежденията си и въпреки това той беше способен да дарява своята любов, да обича всички, да запази вярата си и да я дарява на другите.
    Не, той не ми беше роднина, но ми беше много по-близък от много, които ми се водят такива.
    Почивай в мир, дядо Методий! Сигурна съм, че благодарение на това, което си направил и казал през живота си, си направил света малко по-добър и си дал стимул на много млади хора да бъдат като теб!