През железопътната линия
На Пламен Костов
Сядаме, приятелю. Няма значение, че заведението е от скъпите, обещал съм да черпя. Ще отпием от бутилката винце, нали в него е истината, и ще ти разкажа една история. То ти си ми един пияч, фабриките за алкохол ще фалират, ако чакат на тебе, ама нейсе... Не, не съм те повикал за финансови анализи и съвети по цените на пиенето, икономисте! Седи сега, отпусни вечно смятащата душичка, отпивай бавно и слушай.
Историята е по-интересна и истинска от филм. От оня филм в стил италиански неореализъм, дето семейството за една нощ си вдигаше дом в бедняшкото гето, че да не му го съборят лошите полицаи.
Значи, навремето след войната, родителите на баща ми дошли в столицата, барабар с цялата сурия отрочета. Това място край железопътната линия било забравено от бога, властите и хората. Пущинак, кал, само сградите на фабрични цехове вият от машините и комините бълват гаден пушек. Само дето точно тук, в промишлената зона, било мъничкото свободно жизнено пространство за прокудените. Вдигнали новата къща на дядо през лятото, царевицата да я скрие. А когато безпощадната есен оголила истината, незаконната постройка била вече свършен, в бяло измазан факт. И си стоя жива, здрава и непобутната десетилетия след това.
Още я помня като на черно-бял калейдоскоп. Ниска, колкото един бой царевично стъбло, само керемидите се смеят подигравателно с червеното отгоре. Една единствена широка стая с двете огромни легла по ъглите. В средата също така внушителна маса, като център на домашното огнище. До прозореца печката думти и хвърля пламъчета по тавана. Портретите на прадядовците по стените, някак изкуствено оцветени, мязащи на литографии. Така и не им запомних имената....
А дворчето малко, ама спретнато по всички български обичаи. Двата реда ягоди от едната страна на неравната пътека от циментови плочи. От другата страна на пътеката, свряно до неизменната ограда от дървени тараби, важно се пъчи коритото на дворната чешма. Лозата е опряла гръб отстрани, вишните веят клони и върхове високо, до облаците сякаш. Ама какви вишни бяха! Сладки и ароматни като елексира на живота! От центъра чак идваха хора и молеха да си купят, истински били.
В тази къща като безгрижен фърфалак бях истински щастлив, но както се случва при всяко щастие, без да осъзнавам това. Катерех се безстрашно по дърветата, ровех подобно мишок в малкото сайвантче отзад и си играех с многобройните цветни чашки по рафтовете на вехтия шкаф. Или просто четях книжка на двора, опрял гръб на тарабите, и с часове гледах и слушах отминаващите влакове.
Нататък знаеш как беше. Нали и ти като мене си ми чепат и жизнен продукт на бедняшката махала. Баща ми и майка ми се уредиха като младо семейство с нов, панелен апартамент оттатък линията. Пораснах и доста по-рядко се отбивах в старата къща отвъд. Баба и дядо си отидоха млади, като баща ми. Къщата опустя, остаря изведнъж и кварталът се промени.
Железопътната линия го беше спасила от нашествието на панелните чудовища. След това при демокрацията и заводите фалираха, оголиха пространство. Напук на логиката някогашният забутан квартал се превърна в апетитно място в близост до разрастващия се център на столичния град. И на мястото на старите, незаконни и схлупени къщета се нароиха нови кооперации и луксозни заведения с перфектни разрешителни, блестящи фасади и високи етажи.
Да, правилно си разбрал, приятелю! Никога не съм се съмнявал в твоя аналитичен гений. Така е, на мястото на тоя ресторант, в който седим, беше двора на моята дядова къща.
Не, казах ти, не ща лекции по пазарна, нечовешка икономика! Хич не ми пука за миграцията към големите градове, икономическата необходимост, цените и покупко-продажбите на недвижимите имоти!
Кажи, в какви пари на квадратен метър ще ми платиш онова детство в малкото дворче? За каква валута ще оцениш шума на отминаващите влакове – отначало силен като младостта, после затихващ бавно, бавно по релсите като ехото на живота?
Сега ако се надигна и отворя задната врата на ресторанта ще се озова пак там....
Грешка, в задния двор на заведението с нахвърляните щайги и счупени бутилки ще се намериш ти, невернико! Аз ще открехна дървената порта и ще прекрача по пътеката от напукани плочи. Ще погаля листата на вишните и ще намокря пръсти на дворната чешма. Ще пристъпя по-близо до дома и там пред прага ще ме чакат баба, дядо и татко. Нали така ги сънувам кажи-речи всяка нощ, откакто се помина баща ми – млади, някак щастливо и прощаващо усмихнати. Но още не съм достоен да ида при тях, затова ще се обърна обратно, за да потъна сред подредените като войници царевични стръкове и отново да се върна в сегашното....
Вярно, може би просто съм вече стар и пиян. Твоята чаша е наполовина пълна, бутилката пред мен окончателно празна. Но като казах чаша, знаеш ли, сетих се нещо. Пазех у дома една от бабините чаши, от стария сайвант. Миналата седмица не можах да я намеря и попитах жените в къщи. Всички гузно вдигаха рамене, само съпругата нещо промърмори, че била вече много вехта и напукана. Тъй и не можах да я открия. А вчера ровя за портфейла в якето и чашката ми надува джоба там! Същата, бабината, ама беше като нова и хич не беше напукана.... Ако щеш вярвай, ще ти я покажа щом искаш! Това си е чисто рационално доказателство, че и аз съм закрачил към миналото. Защото в някой хубав ден и то по-рано, отколкото очаквате всички, аз ще се върна там. Ще прекрача прага на старата къща и ще прегърна всички изгубени близки, за да остана при тях и да бъда вечно, безмерно и безкрайно щастлив.
Дай ръка, приятелю! Не е случайно, че тебе избрах да ме придружиш дотук. Знаех си, че само облегнат на твоето прагматично рамо ще мога да премина през железопътната линия, да се върна през времето в другия свят. Ти придържай здраво, пък аз ще ти разправям как Боре Макаренко (викахме му Макаренко, щото лежа в пандиза) се бе проснал смертелно поркан върху линията. Не, не те плаша, бащата го спаси в последната минута преди мотрисата да го смаже! Истинска си е историята като всичко, което ти разказах...............
Comments