08 Декември 2012 Марио Варгас Льоса
Марио Варгас Льоса: „Цивилизацията на спектакъла“ е опит да се изрази чувството на загриженост, един вид безпокойство, когато виждам как онова, което се разбираше под думата „култура“ когато бях млад, се е превърнало днес в нещо принципно различно. Книгата се опитва да опише тази трансформация и да изследва последствията и превратностите на онова, което наричаме култура днес, във връзка с различни аспекти от човешката дейност – социални, политически, религиозни, сексуални и т. н. – като се предпоставя, че културата е нещо, което оцветява всичко, което вършим през живота си.
Книгата не е особено песимистична, но тя си поставя за цел да бъде смущаваща и да окуражава хората да мислят за това дали доминиращата роля, която развлечението и кресливостта (distraction) са придобили в наше време, ги е поставила и на централно място в културния ни живот. Самият аз считам, че е точно така и че това се е случило с благословията на големи части от обществото, включително и онези, които по традиция са представлявали неговите институции и културни ценности.
По мое мнение Жил Липовецки е един от днешните мислители, които са анализирали тази нова култура в най-голяма дълбочина и с най-голяма взискателност. В книгата си Империята на модата: обличането на модерната демокрация, той е описал по експертен начин нещата, от които тази нова култура се състои. И за разлика от мен той е подходил към нея без страх и ненужно усещане за тревога, а със симпатия, виждайки в нея черти, които той разглежда като силно положителни. Например, демократизиращият ефект на културата, която достига всекиго – една култура, която, за разлика от традиционната, не прави разграничения, не е монополизирана от някой елит, от котерии от учени или интелектуалци, а прониква в цялото общество, по един или друг начин.
Освен това той казва – и това е интересна и спорна гледна точка – че тази култура е довела до по-голяма индивидуална свобода. За разлика от миналото, в което индивидът е бил, в известен смисъл, затворник, израз, на една култура, днешните индивиди могат да избират сред широко разнообразие от културни възможности, като по този начин упражняват не само независимостта и свободната си воля, но и вкуса, и личните си склонности. Той твърди, че тази култура позволява на хората да търсят собственото си удоволствие в дейности, които са категоризирани като културни, но в миналото не биха били разглеждани като такива. Тези идеи са спорни: има моменти, в които те ме убеждават; в други моменти ме оставят колеблив. Мисля, че един диалог между нашите две позиции – които са различни, но могат да се допълват до известна степен – би могъл да бъде много плодотворен.
Жил Липовецки: Благодаря много, Марио, за това чудесно представяне в което се разпознавам напълно. Вие подчертавате факта, че това общество на спектакъла изправя пред предизвикателство благородния смисъл на културата. В това отношение съм съгласен с вас. Ще си позволя да доразвия тази гледна точка малко повече, понеже тя отива в посоката, върху която наблягате вие. Какво е било благородна, култура, висока култура, за хората от начеващата Модерност? Културата е представлявала новия абсолют. Докато хората от Модерността са започвали да развиват научното и демократично общество, немските романтици са създали една форма на религия чрез изкуството, чиято мисия е била да даде онова, което нито религията, нито науката са могли да предоставят. Изкуството се е превърнало в нещо свято. През седемнадесети и осемнадесети век поетът – и артистът изобщо – са онези, които сочат пътя, които казват онова, което преди тях е казвала религията.
Когато наблюдаваме какво представлява културата в света на потреблението, в света на спектакъла – онова, което вие удачно наричате „цивилизация на спектакъла“ – то това е именно срутването на този романтичен модел. Културата се превръща в единица за консумация. Вече не очакваме от нея да променя живота или света, както е смятал Рембо. Това е била задачата на поети като Бодлер, които са отхвърляли света на утилитарното. Те са вярвали, че високата култура е онова, което може да промени света, да промени живота. Днес вече никой не може реално да вярва, че културата ще промени света. Всъщност в тази посока именно обществото на развлечението, на спектакъла, е спечелило. Онова, което очакваме от културата е развлечение, една малко по-възвишена форма на забавление; онова, което реално променя живота днес е по същество капитализмът, технологиите. А културата се оказва коронната слава на всичко това.
До известна степен ние двамата споделяме една отрицателна визия за тази цивилизация на спектакъла и изобщо потребителското общество. Но в течение на годините аз се опитвах да демонстрирам и нейния положителен потенциал, въпреки всичко. Разглеждан откъм традиционния зрителен ъгъл на културата, отрицателният аспект е неоспоримо по-голям. Но животът не е само култура. Животът е и политика – за нас, демокрация – тоест нашите взаимоотношения с другите хора, със самите себе си, с нашите тела, с удоволствието и много други елементи. На това ниво вече можем да кажем, че обществото на спектакъла, потребителското общество, е създало поведенчески стереотипи, е довело до по-висока степен на автономия на индивида. Защо? Защото то е означавало срив на мега-дискурсите, на големите политически идеологии, които са ограничавали индивидите до тесен набор от правила, и ги е заменило със свободно време, с културен хедонизъм. Общо взето, хората вече не желаят да се подчиняват на авторитетите: те искат да бъдат щастливи и да търсят това щастие с всички средства, които се намират на тяхно разположение. Хедонистичното, потребителско общество, е позволило на тези стилове на живот да се увеличат и разпространят. Телевизията например е един вид гробище за високата култура, но пък тя снабдява хората и с други, различни ориентири, и открива нови хоризонти: тя позволява на индивидите да правят сравнения. На това ниво обществото на спектакъла е позволило на индивидите да станат автономни, да създадат един вид общество à la carte, в което хората сами конструират стиловете си на живот.
Мисля, че това е важен аспект, защото обществата, в които спектакълът доминира, са по принцип общества, основаващи се на съгласието, на демократичния договор. Днес социалните борби вече не завършват с кръвопролития и по всички тези места фигурата на диктатора е била отхвърлена. В този смисъл, мисля, обществото на спектакъла е позволило на демокрациите да живеят по един по-малко-трагичен, по-малко шизофреничен начин, отколкото преди. И все пак то не ни е освободило напълно от двете основни черти – двата големи порока – на модерната епоха: революцията и национализма. Национализмите съществуват навсякъде, където преобладава обществото на спектакъла, но те не са кървави; революцията пък – голямата епопея на марксизма, великата есхатологическа[1]революционна надежда – вече не притежава много верни последователи. Припомнянето на онова, което национализмите и революциите са означавали за двадесети век ни позволява да избягваме апокалиптичните визии за обществото на спектакъла, макар че можем да продължаваме да го разглеждаме критично.
МВЛ: Това са положителните аспекти на, да я наречем така, цивилизацията на спектакъла – онези, с които аз съм напълно съгласен. Но нека да разгледаме и някои от отрицателните. Изчезването – или срутването – на високата култура е довело и до триумф на объркването. Заедно с колапса на високата култура ние станахме свидетели и на срутването на определени естетически ценности – йерархиите, които старата култура беше установила и които бяха повече или по-малко зачитани; приетият канон или ред, или степени на превъзходство, вече не съществуват. Бихме могли да кажем, че това е нещо изключително, тъй като то означава, че в настоящия момент притежаваме неограничена свобода в областта на културата, но вътре в тази свобода ние можем да бъдем и жертви на най-лошия вид простащина. И това е нещо, което наблюдаваме ежедневно. Може би най-драматичният случай са визуалните изкуства. Свободата, която те са придобили, означава, че всичко може да бъде изкуство и нищо не е; че изкуството може да бъде красиво или грозно, но няма начин да се различи едното от другото. Старият канон, който ни позволяваше да правим разлика между превъзходното, обикновеното и отвратителното, вече не съществува: днес той зависи от прищевките на потребителя. В света на изкуството объркването придобива понякога комични измерения. Както великият талант, така и мошеникът, са жертви на различни машинации; например на рекламата, която има последната дума. Вярно е, че в други области объркването не е достигнало тези крайности, но до известна степен то също си е пробило път и е създало огромна несигурност.
Ако културата е чисто развлечение, то нищо не е истински важно. Ако е въпрос на развлечение, то един измамник без съмнение може да ме развлече повече от някоя истински автентична личност. Но ако културата означава нещо повече от това, то има основания за тревога. А аз вярвам, че културата означава много повече, не само поради удоволствието, което можем да изпитаме при четенето на някое велико литературно произведение, или при гледането на великолепна опера, при слушането на красива симфония или посещението на изтънчен балет, а поради вида чувствителност, вида въображение, видовете влечение и желание, които високата култура, великото изкуство, поражда у човешките същества и им дава сила и способност да живеят по-добре. Тя ги прави способни да осъзнават много по-ясно проблемите, в които са потопени, да виждат по-ясно кое е право и кое погрешно в света, в който живеят. Чувствителността, оформена от изкуството, им позволява да се защищават по-добре и да се наслаждават повече на живота – или поне да страдат по-малко.
Говоря от личен опит. Мисля, че поради това, че съм могъл да чета и се наслаждавам на Гòнгора[2] или на джойсовия Улис, животът ми е бил обогатен в огромна степен. И не само поради удоволствието, което съм получил от тези културни преживявания, но и защото те са ми дали по-добро разбиране за неща като политика или човешки взаимоотношения, какво е справедливо и несправедливо, правилно и погрешно – и какво е много, много погрешно. Религията изчезна от живота ми когато бях много млад и на нейно място дойде една духовност, която, без онези книги, не бих притежавал. Говоря от лична гледна точка, но ако разширим това до обществото като цяло, то когато тази култура и нейните носители изчезнат, за да бъдат заменени от чисто развлечение, какво се случва с останалото? Дали чистото развлечение е в състояние да направи обществото способно да се справи с всички тези проблеми?
Аз не съм против капитализма, на негова страна съм; той е направил възможен за човечеството един невероятен напредък. Той ни е дал по-високи стандарти на живот, един вид подкрепено от наука развитие, което ни позволява да живеем несравнимо по-добре от предшествениците си. И въпреки това големите теоретици винаги са казвали, че капитализмът е студенокръвна система – такава, която създава богатство, но също и егоизъм. А това трябва да бъде балансирано от изключително богат духовен живот. Мнозина теоретици на капитализма са смятали, че този духовен път е религията; други, които не са били религиозни, са посочвали културата. Ако не искаме да достигнем точката, към която днешното общество се движи – някаква духовна празнота, в която всички отрицателни аспекти на индустриалното общество, цялата дехуманизация, която то носи със себе си, стават все по-очевидни с всеки изминал ден – аз твърдо вярвам, че най-добрият начин за противопоставяне на този егоизъм, тази самота, тази ужасна конкуренция, достигаща до крайности, е един изключително богат културен живот, в най-възвишения смисъл на думата „култура“.
За разлика от Жил аз не вярвам, че цивилизацията на спектакъла е донесла мир, ведрина и съгласие, които ще елиминират, или поне намалят, насилието. Напротив, насилието все още е тук, то е постоянно присъствие в нашите измъчвани от престъпност градове, при сексуалните престъпления и дискриминацията от всякакви видове. Има фантазми, произлизащи от икономическата криза, които водят до ксенофобия, расизъм и дискриминация. Насилието срещу сексуалните малцинства присъства, с много малки изключения, навсякъде по света. Как да обясним всичко това? Един от начините, по които това насилие се проявява, е именно срива на високата култура. Тя е, която обогатява нашите чувствителности и ни води към загриженост за големите въпроси. Една култура, която освен че е развлекателна е и ангажираща, смущаваща; която насърчава неконформизма и критическото мислене, е нещо, което изкуствата на чистото развлечение никога не би могла да бъде.
Нямам нищо против спектакъла; за мен той е нещо фантастично и ме развлича великолепно. Но ако една култура стане само това, то нещото, което ще доминира в края на краищата, ще бъде единствено конформизмът, а не ведростта; това ще бъде един вид пасивна резигнация. А в модерното капиталистическо общество чистата пасивност на индивида означава не засилване на демократичната култура, а колапс на демократичните институции; такова отношение е противоположност на творческото и критично участие на индивида в социалния, политически и граждански живот. За мен един от най-смущаващите феномени на днешното общество е откъснатостта на интелектуалците и артистите от обществените дела, тяхното абсолютно презрение към политическия живот, на който те гледат като нечист, низък и корумпиран – нещо, на което трябва да обърнат гръб, ако желаят да останат неопетнени. Как може едно демократично общество да оцелее в дългосрочен план, без участието на мислещия вид личност, на по-чувствителните, творчески, с богато въображение хора?
ГЛ: Ние често свързваме обществото на спектакъла с изчезването на идеалите. Това без съмнение е един аспект на нещата, но той не е единствения. При новото поколение ангажирани хора е налице една основа, която вече е не политическа, а е обвързана с императива на щедростта, на взаимната помощ. Съвременното общество не е синонимно с пълния цинизъм или нихилизъм. Това може и да е доминиращия му аспект, но съществуват и противоположни тенденции. Виждаме това при неправителствените организации, при доброволците, хората, които се ангажират, жертват времето си и се опитват да направят нещо и за другите, а не само за себе си. Съгласен съм, че това не е всеобщо явление, но съм удивен, че въпреки всичко обществото на спектакъла насърчава тези изяви на щедрост по целия свят. Обществото на спектакъла създава не само егоизъм, то създава и други феномени, които му помагат да балансира везните.
Имаме една по-различна версия на висока култура. Виждаме я като противотежест, като един вид спасените или противоотрова срещу смъртоносното излизане извън контрол на спектакъла и капитализма. Вие не сте против капитализма, но търсите начин да го хуманизирате. Тук ние сме в съгласие. Но не сме еднакво оптимистични. Вие смятате, че високата култура е фундаментално и същностно средство за изправяне на този аспект на капитализма. Аз съм по-скептичен; може би просто имам по-малко доверие от вас във високата култура.
Казахте много интересни неща за насилието: че в обществото на спектакъла, което е свързано и със забавлението, се появяват всевъзможни видове насилие. И въпреки това, в един от важните моменти на високата култура, Оскар Уайлд е прекарал две години в затвора, а остатъка от краткия си живот в изгнание. И високата култура е била неспособна да защити човешките същества от нацията на Гьоте и Кант от нацисткото варварство.
Аз съм човек от академичните среди, аз защищавам високата култура, но мисля, че трябва да предложим и други, по-различни пътища. Имайки пред вид объркаността на съвременния свят, онова, което трябва да направим, е да възстановим достойнството на хората и вярата им в действието. Не просто вяра в знанието и наслаждението от велики произведения. Високата култура действително помага да се създават индивидуалности, но същото прави и фактът, че индивидите се действащи лица, които конструират собствения си свят. Преподаването, обучението, трябва не просто да замира пред или да бяга от телевизията. То трябва да предостави средствата, чрез които индивидите да станат творци не само на изкуство и литература, а на всичко. Високата култура и хуманизмът трябва да функционират заедно с други неща, но ако предпоставим, че те са централни, ще се сблъскаме с проблеми. В обществото на развлечението за масите е по-трудно да участват в този културен фермент. За хора без нужното образование, да се чете Улис е трудно – но не и невъзможно. При това ние можем да живеем добре, по достоен начин, дори и ако не познаваме класиците.
Ние сме в съгласие що се отнася до диагнозата за обществото на спектакъла като произлизащо от срутването на естетическите йерархии. Но тук трябва да отстъпим малко назад и да видим, че обществото на спектакъла не е единственият виновник. Нещата са започнали с най-високата култура, с авангарда. Именно тук се е получила атаката срещу академичното изкуство, срещу „красивото“. Дюшан не е бил част от обществото на спектакъла, но именно той е открехнал вратата към идеята, че можем да сложим каквото поискаме в една изложба и то ще бъде наричано „изкуство“. Семената на колапса на естетиката и високата култура се намират вътре в самата тази култура.
В края на краищата, обществото на спектакъла не е променило естетическите йерархии особено много. Какво всъщност е направило то? Модерното общество от двадесети век е създало нещо нечувано в историята: „изкуството за масите“. Да вземем например киното. Един филм е творба, предназначена за всекиго, независимо от културния му багаж; не е нужно човек да е чел класиците, за да може да я оцени. Киното не е променило естетиката; то е създало нещо по-различно. Създало е изкуство на развлечението, което може да ни даде посредствени творби, но също и велики неща. И във все по-голяма степен, именно средните филми – творби, които не са нито велики, нито лоши, пораждат емоции и карат хората да мислят.
МВЛ: Радвам се, че Жил засегна темата за нацизма. Първото нещо, което нацизмът е извършил след идването си на власт е било гигантското изгаряне на книги пред университета в Берлин, при което практически цялата велика културна традиция на Германия е била захвърлена на огромна клада. Нацизмът не е единственото тоталитарно движение, което е изпитвало огромно недоверие към артистичните творби, философското мислене или артистите, отнасящи се повече или по-малко критично към собствените си времена, към собственото си общество; артисти, които то разбира се е преследвало по най-брутален начин.
Поради огромното им недоверие към културата, първото нещо, което вършат всички авторитарни общества е да създадат системи за цензура. И те имат право да виждат огромна заплаха в културата. Оттук и Инквизицията – институция, създадена за да потиска свободното разпространение на идеи и вярвания, да затвори мисълта, интелектуалния и духовен живот в рамките на определени норми, които отговарят на разбиранията на властта. Това е нещото, което са правили комунизмът, фашизмът, нацизмът, всички диктатури, които са съществували някога. Тук имаме демонстрация на важността, която притежава една богата, високо творческа и свободна култура. Всъщност, това, че богатата и високо творческа култура може да бъде единствено свободна, е едно от основните положения на свободата. Ако тази култура изчезне, то е защото свободата е изчезнала в сърцето на онова общество. Свободата може да изчезне в ръцете на един брутален тоталитарен режим – Хитлер, Сталин, Фидел Кастро, Мао Цзе Дун – но тя може да изчезне и по други начини. Ако достигнем разбирането, че за определени хора, които не притежават необходимата култура, Джойс, Елиот и Пруст са напълно безполезни и не служат за нищо, и че тези хора имат непосредствени грижи, които са много по-належащи, обществото става все по бедно, чрез една комбинация от лекомислие и снобизъм. Този вид мислене е опасно. Аз вярвам, че Пруст е важен за всекиго; и макар че някои хора може и да не могат да четат, онова, което Пруст казва, е от полза и за тях, въпреки че не са в състояние да го четат. Той е създал един вид чувствителност към определени неща, която прави хората, способни да бъдат достигнати от това, да бъдат и по-чувствителни към ситуацията на по-бедните от тях хора. И той ги е накарал да осъзнаят, че има определени човешки права. Този вид чувствителност е резултат от културата. Когато културата не стои зад този вид чувствителност, тя е изключително отслабена. Това обяснява защо, въпреки че Европа е преминала през бруталното преживяване на Холокоста, антисемитизмът не само не е изчезнал, но и периодически се появява отново. То обяснява защо ксенофобията, която е универсална слабост, избухва отново, и то не в примитивни, некултурни общества, а в изключително развити, и то именно в онези техни части, които Пруст, Елиот или Улис на Джойс никога не достигат.
Високата култура е неотделима от свободата. Високата култура винаги е била критична, винаги е била резултат от неконформизъм и негов източник. Човек не може да чете Кафка, Толстой или Флобер и да не бъде убеден, че светът е зле устроен, че в сравнение с неща, които в литературата са толкова красиви, перфектни, елегантни, където всичко е елегантно – грозното и лошото също е елегантно и красиво – че реалният свят е посредствен. Това създава у нас мощно чувство за неконформизъм, за съпротива и отхвърляне на действителната реалност. Това е основният източник на прогреса и свободата, не само в материалната област, но и в областта на човешките права и демократическите институции. Защитата на високата култура е свързана с тази велика загриженост за свободата и демокрацията.
Вярно е, че в култивираните общества от миналото са се случвали чудовищни социални и икономически несправедливости. Но какво ни е накарало да осъзнаем, че тези несправедливости са се случвали? Културата. Културата ни е дала чувствителността и рационалността, които ни карат да осъзнаваме какво се случва наоколо. Културата е онази, която ни е накарала да осъзнаем, че робството е нещо несправедливо и че трябва да му сложим край; че колониализмът е несправедлив, че трябва да приключим и с него; че всички форми на расизъм и дискриминация са несправедливи и насилствени. Когато Пруст е пишел В търсене на изгубеното време, той не е знаел, че работи за свободата и справедливостта, но го е правел. Това са правили и Рембранд и Микеланджело, а също и Вагнер, когато е композирал музиката си, ако и да е бил расист. Същото се отнася до всички велики артисти, велики мислители, велики начинатели. Тяхната функция не е същата като на технократите и учените, въпреки изключителния принос на тия последните за човечеството; те са специалисти и тяхната работа се движи по права линия Работата на великите хуманисти, от друга страна, се движи в повече от едно направление; тя е ориентирана към обществото като цяло и до известна степен определя общите знаменатели, които са се изгубили с модернизацията и индустриализацията. Модерното общество сегрегира и разделя индивидите; ето защо е важно да се има общ определител, който да ни кара да се чувстваме свързано-отговорни и настроени братски, защото именно това е, което създава общността на интересите ни. Само културата създава тази общност на интересите; тя никога не е утвърждавана чрез технологията или науката, които създават специалисти с взаимно несъвместими, водонепроницаеми разделителни стени помежду им.
Защитата на високата култура изисква да се защищава не само един малък елит, който се наслаждава на продуктите на високата култура, но да се защищават и неща тъй фундаментални за човечеството като свободата и демократичната култура. Високата култура ни защищава срещу тоталитаризма и авторитаризма, но също и срещу сектантството и догмата.
Жил Липовецки внушава, че идеологиите – пред които аз изпитвам същото недоверие и страх – са били подкопани от културата на спектакъла; че обществото на спектакъла е било по-ефективно от рационалните, демократични аргументи в борбата против великите утопични идеологии. Ако едно от постиженията на обществото на спектакъла – и неговата необходимост от отвличане на вниманието, развлечение, мода, моментално удоволствие – е било постепенното разпадане и изчезване на много идеологии, то това наистина е нещо, което трябва да възхваляваме. Колапсът на големите идеологии е колапс на един от големите източници на война и насилие в модерното общество.
ГЛ: Марио засегна един пункт, с който съм в пълно съгласие: фактът, че ние сме модерни мъже и жени е нещо, което дължим на високата култура. Дължим го на философията и литературата. Демокрацията, човешките права и хуманизмът не са се появили просто така. Те идват от едно огромно смешение на идеи, от една модерна чувствителност, създадена от философи и писатели, а именно това е нещото, което е оформило хуманистичния, индивидуалистичен и демократичен космос. Модерният свят произлиза от умовете на определени мислители, които са посели семето; хора, които са предоставили кода за едно общество, притежаващо основанията си не в Отвъдното, а вътре в самото себе си, чрез признаването на свободата, достойнството и равенството на всички. Това интелектуално изобретение е нещо, което дължим на високата култура. По този въпрос сме на едно и също мнение, също както и при твърдението, че творческите способности трябва да бъдат защищавани като мотор на свободата.
От друга страна, аз не съм напълно убеден, че високата култура ни предпазва от изблици на тоталитарно насилие от един или друг вид. Високата култура поражда свобода, но тя често може да бъде, както би казал Кант, осакатена от заплахи на властта или частни интереси. Днес не само високата култура е онази, която защищава ценностите, които самият вие обичате и цените също толкова, колкото и аз; телевизията, киното и един широк спектър от продукти на масовите медии също възхваляват човешките права и достойнство. Не е нужно това да бъдат непременно произведения, които ще бъдат осветени от историята, но въпреки всичко те разпространяват хуманистична идеология. Изненадан съм когато гледам филми на Спилбърг. Те не са висока култура, това са касови хитове, които струват милиони долари, за да бъдат произведени. Но те разпространяват хуманистични идеи и демократични образи, а ценностите, които първоначално са били оформени от високата култура, се предават в обществото.
Потребителското общество, обществото на спектакъла – те са до голяма степен едно и също нещо – е допринесло с много неща: то е създало благосъстояние, позволило е на хората да споделят мненията си, разрушило е големите идеологии и е дало на хората повече автономност. Но това не е достатъчно. Обществото на спектакъла, което обещава щастие, не може да изпълни обещанието си. Но пък ние не можем да демонизираме потребителското общество, не трябва да изхвърляме бебето заедно с водата от ваната. Трябва да търсим положителните неща в това общество – свободата, дългия живот, разнообразието от житейски стилове – но също така трябва да разбираме – и тук вече сме в съгласие – че светът на потреблението не е в състояние да изпълни най-високите стремежи на хората. Защото те не са само консуматори, но потребителското общество ги третира като такива. Каква е разликата между потребителя и индивида? Много голяма. Имайки пред вид хуманистичната перспектива и наследството на високата култура, ние очакваме хората да бъдат съзидателни, да измислят нови неща, да имат ценности. Потребителското общество не се грижи за тези неща, така че ние виждаме множество движения, които се ангажират, предлагат идеи, действат. Хората имат нужда да се ангажират.
Чрез Интернет и новите средства за комуникация ние виждаме огромното развитие, постигано от млади аматьори, които създават неща – видеоклипове, кратки филми, музика. Не всички тези неща са брилянтни, но тази дейност ни показва, че онова, което Ницше наричаше „воля за власт“ днес е воля за творчество. Тази воля е нещо, което потребителското общество не е разрушило, нито пък е успяло да превърне хората в единици, желаещи маркови стоки. Хората продължават да искат да направят нещо от животите си. Именно това е нещото, което преподаването, обучението, трябва да направи: да предостави на хората, където и да са, инструментите, с които да направят нещо от животите си, а не просто да бъдат потребители на маркови имена и моди. Имаме да изпълняваме огромна задача.
Глобалната система на капитализма смалява пространството за маневриране, стеснява възможностите за действие, но в културата ние можем да вършим различни неща; образованието може да действа. Това е едно от големите предизвикателства на двадесет и първи век. Обществото няма да бъде оформено единствено от технологиите, а и от хора, които имат свои собствени представи и желания. Образованието трябва да помогне на хората да постигнат това. Високата култура е едно от средствата, но тя не е единственото. Трябва да преосмислим начина, по който преподаваме в ерата на Интернет. Трябва да мислим за онова, което образованието е в едно дезориентирано общество, което вече не притежава ориентирите, които е имало някога. Това е гигантска задача, но пък тя ще оформи утрешния свят.
МВЛ: Напълно съм съгласен. Модерното индустриално общество, пазарно общество, обществото на напредналите страни, е подобрило условията за живот на отделните човешки същества в огромна степен. Но то в никакъв случай не е дало щастието, което хората търсят като своя окончателна съдба. Липсва именно нещото, което минава под името „богат духовен живот“. Религията предоставя това за част от обществото – частта, която смята, че материалното й съществуване е довеждано до пълнота чрез вярата – но все още си остава и една огромна част, която религията не докосва, на която тя не казва нищо, и именно там културата трябва да играе фундаментална роля.
Образованието, съгласен съм, трябва да бъде един от основните инструменти, чрез които модерното общество постепенно да запълва този духовен вакуум. Но ако има нещо, което се намира в криза в модерното общество, то е именно образованието. Няма нито една страна по света, чиято образователна система да не говори за дълбока криза, поради простата причина, че не знаем коя е най-добрата и практична система – системата, която от една страна ще създаде техниците и професионалистите, от които обществото се нуждае, а от друга ще запълни дупките, които това модерно общество има в духовната сфера. Образованието е в криза, понеже е неспособно да намери формула, която може да сведе до едно тези две цели. Именно тук трябва да работим, ако искаме модерно общество, способно да задоволи материалните нужди на мъже и жени, но и да запълни духовния вакуум. Образованието е абсолютно фундаментално, но заедно с него са фундаментални и семейството, и индивида – а това изисква постигането на определен консенсус когато става дума за създаване на програми, които да направляват живота на нашите училища, институти и университети. Тук цари огромно объркване, но ако би имало поне осъзнаване на факта, че именно в образованието трябва да бъдем креативни и функционални, според мен вече ще сме направили гигантска крачка напред. Във всеки случай, макар че на повърхността различията между двама ни може и да изглеждат големи, Жил и аз сме съгласни, че е необходимо да се четат Пруст, Джойс и Рембо; че онова, което са мислили Кант, Попър или Ницше, са ценни неща, в този ден и в това време, и че те могат да ни помогнат да създадем онези образователни програми, на които да се облегне обществото на бъдещето, ако би искало да бъде по-малко насилническо и нещастно от днешното.
Разговорът е проведен в института Сервантес в Мадрид, на 24 април 2012
Източник
[1] Отнасяща се до края на света. Бел. пр.
[2] Луис де Гòнгора, испански бароков поет. Бел. пр.Жил Липовецки е френски философ, писател и социолог, професор в университета Гренобъл.
ЗА АВТОРА:
Марио Варгас Льоса (1936) е перуански писател, политик, журналист и есеист. Льоса е един от най-значителните романисти и есеисти на Латинска Америка.
Думите са излишни!
Comments6
КЪДЕ ДА СКЛАДИРАМ ТВОИТЕ ПРЕКРАСНИ ПРОИЗВЕДЕДЕНИЯ?! -
Папка 3кл., папка БЕЛ.... и т.н. ....
В конце концов - решила: папка "ЗОЛОТО"!!!