автор: Ясен Пекунов

Филмът "Белите не могат да скачат" може да се възприеме като расизъм или като очевидна баскетболна реалност. Научната истина не следва да се подчинява на предразсъдъци и група учени смело навлизат областта на генетичните различия между расите и народите.  
Изумителната съдба на американския народ става възможна в онзи паметен миг, когато усилията на Джеферсън, Франклин, Пейн, Хамилтън, Адамс и неколцина други просветени хора отхвърлят расизма и робството. "Декларацията на независимостта", основополагащият текст на съвременната цивилизация, започва с идеята, че всички хора са равни пред Бога и по своето право на щастие, свобода и живот [1].

Расизмът е толкова отвратително явление, защото той отрича тези нематериални (или духовни) права. Расизмът взима някакви външни различия между раси или народи (т.е. физически различия) като цвят на кожата (количество меланин в нея) или нещо подобно и заключава, че поради това различие, някой няма право на свобода, щастие или дори живот.

След Втората световна война въпросът за правата на евреите стана толкова остър, колкото преди войната е бил въпросът за правата на чернокожите в САЩ. Получи се така, че темата за разликите между расите и народите е обществено табу. Особено пък ако аргументите включват генетика.

Отвъд расизма

Науката не следва да се подчинява на предразсъдъци и табута. Науката търси действителните факти и дългът й е по отношение на тях, а не на политиката. Това обуславя раждането на научна дисциплина наречена генетика на населенията, която изучава характерните геноми на отделните нации и народи. Между гените на обособените групи хора има разлика. Чудесна предпоставка за расизъм от нов вид, ако човечеството позволи подобно извращение.

Ето защо новата наука е донякъде "политически некоректна" и деликатна в пряк и преносен смисъл. По темата ще можете да прочетете проникновена статия, написана от изследователя Джофри Милър, в "Светът през 2010" на The Economist. Правата за изданието на български език бяха закупени от Икономедиа АД, издател на в. Капитал.

Всяко развитие носи в себе си опасност. Втората световна война е най-кървавата в историята на човечеството, защото има нови оръжия (танкове, самолети, подводници), които са пряк резултат от научни открития. Значи ли това, че трябва да се върнем в пещерите? Категорично не. В еволюцията доброто винаги е повече от лошото. Въпрос на избор е коя страна на знанието ще ползва човечеството.

Белите не могат да скачат

Фактите казват, че 494 от 500-те спринтьори, подобрили някога рекорда в дистанцията 100 метра, са чернокожи или по точно африканци от, забележете, Западна Африка. В списъка на рекордьорите няма нито един източно африканец, както и, разбира се, бял или азиатец. Кратко и делово. Причината е в относително по дългите крайници на западно африканците спрямо торсовете им и в по-малкото им количество телесни мазнини. В някакъв смисъл народите на Западна Африка са родени да тичат и това се дължи на гените им.

И обратното: в тежката атлетика чернокожите се представят много слабо. В дисциплини като хвърляне на диск, чук, щанги и прочие белите доминират. Това пак се дължи на гените.

Интересно е да се отбележи, че сред скалните катерачи и алпинистите не се срещат чернокожи. Причината отново е в телата. При тази раса тялото отделя повече адреналин при опасност и за тях е по-трудно да се контролират. За катеренето казват, че е контролирано горене на адреналин. Когато последният е повечко, крайниците започват да треперят неконтролируемо и за никакво скално катерене и дума не може да става.

Айнщайн, Нютон, Хайзенберг ٭٭

Йон Ентайн е писател и евреин. Той е автор на книгата "Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това". Част от горните примери са взети от негово интервю за American Enterprise Institute, което представя новата му книга "Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ".

Книгата търси научен отговор на въпроса защо евреите са толкова умни. Последното можем да видим в следните статистики, които авторът цитира: 54% от световните шампиони по шахмат имат еврейски произход; около 30% от Нобеловите лауреати са евреи, както и около 25% от носителите на медала Фийлдс (най-престижното отличие в света на математиката). Изказано по друг начин, средното IQ на европейците е около 101, а средното на евреите е между 107 и 117. Това е доста повече.

Горните цифри са показателни, защото евреите са една шепа хора и ако бяха умни, колкото другите народи, щяха да имат едва няколко нобелови лауреати и прочие. Тяхното място в световния интелектуален елит е абсолютно диспропорционално на броя им. Една интересна статистика казва, че 4 на 1000 европейци имат IQ над 140, срещу 23 от хиляда при евреите. С други думи вероятността един евреин да е гений е 6 пъти по-висока от тази за европеец.

На какво се дължи това?

Отговорът, който дава науката и който описва в детайли Йон Ентайн, е много интересен. Причините се простират в миналото, когато евреите са били обект на гонения и това ги е принудило да се занимават с интелектуални занаяти и изкуство, считани за най-долно занимание през някои (мрачни) векове. Друга причина е навикът да се женят помежду си, като учените млади евреи са били венчавани за богатите девойки (произхождащи от добри семейства). Умните родители раждат умни деца. И така поколение след поколение.

Навикът на евреите да се женят помежду си е генетично много лоша стратегия. Затова те страдат много над средното от няколко типични заболявания, сред които например е рак на гърдата (отнел живота на майката и лелята на г-н Ентайн). Тук природата ги е пожалила в известен смисъл - с лошите гени изглежда се предавали и тези на високият интелект. Така например евреите боледуват много пъти пъти повече от другите народи от изключително рядката болест на Гошер. В Израел има около 250 възрастни човека, страдащи от това генетично заболяване. Учените с изненада установяват, че много голяма част от тях са признати интелектуалци. 15% са инженери или учени (при около 2.25% средно за страната).

"Гени на интелигентността" не са открити. Според д-р Джофри Милър, авторът на чудесната статия за The Economist, най-вероятно науката никога няма да открие генетичните фактори, които обуславят интелекта на отделния индивид. Но възможно и вероятно е да бъдат открити генетичните различия между народите и расите, отговорни за различните им способности и съдба. От друга страна самият д-р Милър доказва, че качеството на спермата и интелигентността са свързани [2].

Във всички случаи народите и расите се различават помежду си по своите тела, интелектуални и други способности. Хората също са различни. Но по едно всички са равни. Равноправието по отношение на свободата, правото на живот и щастие е универсално. Признаването и утвърждаването на това равноправие ни превръща от общество на диваци в цивилизация и ни дава инструментите да създадем свят, който е приятно място за живот и където всеки свободно може да избере пътя си.

 

1. "We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness."

2. Arden, R., Gottfredson, L., Miller, G. F., & Pierce. A. (in press). Intelligence and semen quality are positively correlated. Intelligence. DOI: 10.1016/j.intell.2008.11.001 [PDF]

Източник: в-к „Капитал”

  Забележки:

  * Някои съждения, представени в тази статия, може да не съвпадат с гледната точка на притежателя на този блог.

  ** Авторът на статията неправилно е представил Исак Нютон и Вернер Хайзенберг като евреи.

Още нашите предци вярно са отбелязали, че „една глава е добре, а две – още по-добре”. И в това се убеждаваме на всяка крачка и в бита и в работата.

В сюжетите на народните приказки и легендите на почти всички народи по света съществува образа на триглавото чудовище, чиито глави израстват отново, ако бъдат отсечени една по една и само ако се отсекат и трите едновременно, митичното същество можело да бъде победено.

Очевидно там се е криела силата на змейовете, ламите, драконите и други подобни приказни чудовища – в наличието на няколко глави, които да противостоят на юнака с една глава. Истинската им сила и неуязвимост била в колективния разум, а не във физическата мощ на опашката, огромните лапи с гигантски нокти и озъбената огнедишащата паст.

Разбира се, авторите на приказките в тези далечни времена  не са знаели и не са чували нищо за колективния разум. Терминът колективен разум(колективен интелект) е започнал да се употребява в средата на 80-те години на миналия век от социолозите,  които изучавали процеса на колективно приемане на решенията в група.

Именно те определили колективния интелект като способност на групата да намира по-ефективни решения на задачите от най-добрите взети индивидуални решения в същата тази група.

Днес за колективния разум, за колективната памет пишат и философи, и биолози.

Ето малък пример от работи на биолози за колективния разум в света на живите същества.

През 2000-та година професор Тошиюки Нагазаки, биолог и физик от японския университет Хокайдо, взел образец от жълта гъбичка-плесен и го сложил на входа на лабиринт, който се използва за проверка на интелекта и паметта на мишките. В другия край на лабиринта той сложил кубче захар.

Physarum polycephalum най-вероятно почувствала миризмата на захар и започнала да изпраща своите разклонения да я търсят. Паяжинката на гъбичката се раздвоявала на всяко разклонение на лабиринта и тези, които попаднали в задънен коридор започвали да търсят в други посоки. След няколко часа, пуснатите от гъбичката паяжини запълнили проходите на лабиринта и към края на деня една от тях намерила пътя до захарта.

След това Тошиюки и групата му взели парченце от паяжината на гъбичката, участвала в първия опит и го сложили на входа на копие на предишния лабиринт, също с кубче захар в другия край. Случилото се поразило всички. Паяжината мигновено се разделила на две: единият израстък продължил своя път към захарта, без излишни завои, а другият пресякъл направо по тавана към целта. Паяжината на гъбичката не само запомнила пътя, но и променила правилата на играта.   

Последвалите изследвания на Тошиюки установили, че гъбичките могат да планират транспортните си маршрути не по-лошо и много по-бързо от инженерите професионалисти. Тошиюки взел картата на Япония и сложил парченца храна на места съответстващи на големите градове на страната. Гъбичките сложил „върху Токио”. След 23 часа те изградили линейна мрежа от паяжинки към всички парченца храна. В резултат на това се получило точно копие на железопътната мрежа около Токио.

Подобни примери съществуват и за прелетните птици, безпогрешно знаещи къде ще летят, и за рибните пасажи, знаещи накъде плуват.

Към колективния разум се доближават в своите работи и физиците и неврофизиолозите.

Физикът Дейвид Бом стигнал до извода, че нашата Вселена има холографска природа, тоест тя, като някакво цяло, се съдържа в компресиран вид вътре във всяка своя микроскопично малка част.

Оказва се, че и мозъкът на човека също е холограма. Неврофизиологът от Стандфордския университет Карл Прибрам отправил предизвикателство към общоприетите представи за мозъка, като за шкаф с чекмеджета, във всяко от които се пази някакъв спомен. Прибрам доказал, че нашата памет въобще не работи на този принцип. Той провел експеримент – пускал плъхове в лабиринт, изчаквал, докато се научат да намират изхода, след което отстранявал различни участъци от мозъка на животните. Изяснило се, че независимо от това, коя част на мозъка е ампутирана, плъховете винаги намирали изхода от лабиринта.

Неврофизиологът стигнал до извода, че паметта не е разположена в някакъв определен участък от мозъка, а е навсякъде. В мозъкът няма отделна клетка, която да „помни” училищния курс по алгебра или първата любов. Информацията, която се съдържа вътре в нашата черна кутия е тотална. Ако помним нещо, го помним с целия си мозък, а не с отделна гънка! Същият холографски принцип на нелокалността!

Днес съществуват схващания, че не мисли мозъкът, а някаква вездесъща енергия, която науката не може да улови и измери. Съществува интересен факт, потвърждаващ съществуването на такова извън мозъчно мислене – мравуняците на африканските термити. Даже след като са разделени от стоманена пластина, слепите по рождение термити изграждат своето жилище така, че двете му половини огледално се отразяват една друга. Разбира се, създателите на мравуняците не са завършили архитектурни и инженерно-строителни институти, но всички дейности се извършват в строго съответствие с определен „строителен план”, който най-вероятно съществува някъде извън малката глава на термита.

Има вероятност да съм изморил читателя с примерите си, но фактите са толкова необичайни, че не можах да не ги включа в статията.

Болшинството от хората, когато отсъстват външни заплахи, войни и природни катаклизми живеят в съответствие със закона на свободната воля. В периоди на надвиснала над народа смъртоносна опасност, обаче, започват да действат колективните воля и разум, които укрепват духовната връзка между всички хора, ускорявайки процеса на прозрението и осъзнаването на необходимостта от единство в борбата със злото.

Но не това е най-интересното.

Днес все повече учени и философи стигат до извода, че колективния разум, не е просто сумата от мисловните способности на отделните индивиди, когато 1+1=2.

Когато се събират заедно някаква група от съмишленици за решаването на конкретни задачи, от тяхната съвместна „мозъчна атака” се ражда нещо ново: някаква трета сила, мисъл, която участниците на групата черпят от информационното поле около нас. И тогава 1+1 вече не е равно на две, а на много повече.

За това е писал още академик Вернадски.

Когато участниците в общата група не само се обединяват помежду си, но и съпреживяват заедно с всички членове на групата успеха на общата работа, тогава и резултатът на съвместната работа е много по-висок. И тогава в тази група възниква усещане за единно цяло: появяват се общ разум с нови мисли и общо сърце с нови чувства.

Глобалната криза тласка човечеството към създаване на общество, което ще бъде управлявано чрез общия колективен разум.

Не само разумът, но и общото колективно чувство на съпричастност към всичко, ставащо в света и обществото, ще стане залог за успешно взаимодействие и взаимно разбиране между всички хора в новото общество, където грижата за всеки ще стане крайъгълен камък в отношенията между всички негови членове.

- Но мен, разбира се, не особено ме интересуват автобусите, телефоните и друга подобна…
- Апаратура! – подсказа карираният.
- Абсолютно вярно, благодаря, - бавно произнесе магът с тежкия си басов глас,  - отколкото значително по-важния въпрос: дали тези граждани са се променили вътрешно?

Михаил Булгаков. Майсторът  и Маргарита

В нашия бит дълбоко навлязоха ултрасъвременни технологии: интернет, „умни” мобилни телефони и портативни компютри. Животът се промени до неузнаваемост. Купувайки си в магазина екзотични продукти от най-отдалечените места в света, можем да допълним недостигащите, като за броени часове достигнем със самолет до дригия край на планетата.

В наше време цифровият /дигитален/ подход завоюва огромна популярност. Той решава маса проблеми. Например, как да оценим този или онзи човек? В САЩ направо питат: колко струва той или тя? Веднага става ясно, кой е стойностен човек, а кой- ходеща грешка на природата. Това, което не може да бъде измерено, избледнява, изгубило своята привлекателност, а това което може – придобива особена магнетична сила. Така женската красота се сравнява с идеалните размери 90-60-90 и силните на деня си избират приятелки по този принцип. Предложението на един от Нобеловските лауреати по икономика да въведе понятието „неизмерими ценности” не намери широк отзвук – опитайте се да измерите щастието!

Независимо от нечувания скок в технологиите, ние „превъртаме” старите записи и отбелязваме, че възприемането на света не се е изменило от края на по-по-миналия век.

Днес информацията се разпространява със скоростта на светлината, но събитията, случващи се различните кътчета на планетата изглеждат като нещо случайно не свързано помежду си.

Затова, когато чуваме, че махането на крилата на пеперудата може да предизвика ураган на място отдалечено на хиляди километри разстояние, всичко ни се струва като красива, откъсната от реалния живот метафора. Ние живеем в разбит на парчета свят, където царува само един общ закон – побеждава по-силният! Така ли е в същност? И защо ни е да знаем истината?

Буридановото магаре – да умреш прав, или да живееш на колене?

Разумът е извел човека на пътя на технологичния прогрес, който започва да диктува темпа на движение, противопоставяйки човека на Природата. Повярвал в своето могъщество и загубил връзката си с Природата той се е провъзгласил за неин господар. Времето показва: цивилизацията няма да отиде далече  по този път, тя ще се изгуби във Вселената, независимо колко резки от техническите си творения ще остави, защото Вселената  е безкрайна, а животът е краен и на нас ни е отреден само един неин миг. – В.Лебедев, летец-космонавт, член-кореспондент на РАН.

Човекът обича да се прекланя пред собствените си творения. Така е било през XVII век с механичните играчки и джобните часовници, а в ХХ с изчислителните машини, които оперирайки с огромно количество данни, получават резултат почти мигновенно. 
Компютърният интусиазъм  е стигнал до там, че на изчислителните машини са възложени задачи да съчиняват музика и стихове. Резултатът, може би, ще се хареса на роботите, но на човека едва ли.

Работата на компютъра се базира на логиката и оперира с числа. Информацията, закодирана в езика на компютъра във вид на единици и нули /например числото 19 изглежда като 10011/, преминава през поредица математически действия, подчинявайки се на алгоритъм – последователност, зададен в програмата. Тъй като ние самите определяме, какви данни влизат в компютъра и какво той трябва да прави с тях, по мнението на В.Лебедев,”опитвайки се да създадем изкуствен интелект, ние влагаме в него потока на своите мисли, тяхната логика по пътя на постигане на конкретна цел. Правим крачка, след нея следваща и т.н. Този конвейр ни засмуква, като не ни дава да видим далечната перспектива, защото вместо към хоризонта ние си гледаме в краката”.

Стремежът към комфорт роди надеждите, че „умните машини” ще могат да мислят вместо нас и това породи опитите психиката да бъде сведена до нивото на работата на компютъра. Всъщност, появи се мнение, че човешкия мозък се подчинява на логиката и работи по зададена програма.

Почитателите на логическото мислене утвърждават, че Буридановото магаре, /наречено на името на френския философ от XIVЖан Буридан/, ще умре от глад, без да може да избере една от двете еднакво привлекателни купи сено. Макар парадокса да се е появил стотици години преди първия компютър, той описва основната слабост на машината, сравнена с действията на живото същество.

Ние притежаваме това, което коренно ни отличава от всякакви електронни „произведения” – чувства и интуиция. Как да предадем на езика на компютъра – чрез нули и единици – това, което чувстваме, наслаждавайки се на потресаващ пейзаж? Нито красотата, нито любовта, не ни е дадено да опишем с езика на цифрите. Опитайте се да разясните на машината такива елементарни понятия като „добро” или „лошо”. Не е по силите на нито един компютър да подскаже, кое е по-добро за нас: „да умреш прав, или да живееш на колене?”.

Затова през последните години се правят опити да се съвместят живота и компютрите. Може би по този път ни чака успех?”Създавайки биороботи, -  пише В.Лебедев – ние, всъщност, влизаме в ролята на Твореца, но, тъй като не знаем дълбочината на неговия замисъл се занимаваме с копиране на себе си... Чувствата, интуицията, въображението не могат да се вложат в изкуствения разум, следователно създадените същества никога няма да ни разберат. Те няма да могат да възприемат нашия духовен свят, както и недостъпното за тях многообразие от нюанси на нашия живот. Така, ромоленето на водата на ручея за тях ще бъде само шум; не им е дадено да разберат музиката, живописта, изкуството, да усетят израза  на очите ни. И затова, те ще ни гледат от позицията на способностите си да действат рационално, в което ние, разбира се, ще им отстъпваме.

Те ще бъдат други – нито човек нито машина, от биотехнологията ще получат надежност, устойчивост, от нас, може би, ще съхранят телесната структура, външността, но в тяхната обвивка няма да има място за Душата, с която ни  дарява Природата, правейки ни хора, а ние или и даваме да се разкрие в цялата си красота и богатство, или я угнетяваме чрез властта на разума”.

Начина на обработването на информацията, постъпваща в мозъка, е коренно различен от ставащото в компютъра. Ние виждаме човек каращ колело, а не колела, кормило и рамка, защото за нас същността на велосипеда е в неговата цялостна система, а не в отделните части. В този ред на мисли, нашето възприятие, не може да се сведе до сума от усещания.

Да не говорим за вземането на решения! Тук имаме явно преимущество пред магарето на Буридан. По думите на американския учен Стивън Строгац (S. Strogatz):”… Нашите инстинкти и интуиция представляват по-съвършени процеси, отколкото изострените от разума, логически прецизирани мисли. Вземайки важни рещения в живота си, аз разбрах, че най-доброто е да се довериш на сърцето си,... защото то разполага с всички важни сведения”.

В това няма нищо странно. По време на цунамито през 2005 година загинаха 300 хиляди души; дивите животни и „диваците” на островите не пострадаха. Те, без съмнение, са имали достъп до най-важната информация, скрита от цивилизованите хора, свикнали да се доверяват на своя, а много често и на чуждия разум.

Защо подсъзнанието разполага с това, от което е лишен разумът? Не стъпваме ли тук върху плаващите пясъци на мистиката?

Последните открития на науката хвърлят светлина върху тази загадка, изграждайки мост между физическите явления – „странностите” на квантовите частици и загадките на психиката и интуицията. Тук чудеса няма, защото на субатомно /квантово/ ниво обмяната на информация става мигновено, светът става свързано в едно цяло*, а молекулите на генетичния код – ДНК – са своеобразна антена, способна да приемат тази информация..

*Щом квантовото свойство – посоката на спина на частицата, намиращ се в едно от двете положения – „нагоре или надолу” – „ се преобърне”, на момента същото се случва и с нейната „двойничка” – даже когато тя се намира  на другия край на Вселената. Разпознавайки направлението на спина, молекулата на генетичния код – ДНК – става нещо като антена, способна мигновено да улови квантовата информация – даже от неживата природа – на нивото на живите организми.

Доминирайки над съзнанието, нашия разум блокира достъпа към тази информация. Ние  приемаме единната сила на Природата като действия на отделни сили и събития, като непредсказуема случайност. В същност, … нито един организъм на Земята не съществува изолирано. Така е и във Вселената – животът е единен в цялото му разнообразие, взаимодействайки по неведоми за нас канали извън хоризонтите на нашите представи.

Как да възстановим загубената връзка с природата? Нима е реално да се откажем от разума си, връщайки се на животинско ниво? 

За щастие, Природата не ни е оставила на произвола на съдбата: … с млякото на майката се предава духовната възприемчивост. От нея израства съзнанието, което ни обединява, свързвайки света.Без това всичко ще се разпадне. Това крехко богатство трябва да се пази, захранва и насища. Без него няма да може да се преодолеят бариерите на антипатиите и взаимните претенции, които са възниквали през вековете между народите, страните и религиите и които не позволяват да се издигнем до устройство на света в интерес на болшинството от хората. В търсенето на бъдеще, трябва да достигнем до тържество на разумното на нашата планета, иначе ще изпаднем от живота на Вселената, нарушавайки хармонията и. С други думи, разумът трябва „да се разгърне” в друго направление, в посока към Природата, за да осъзнаем нашето място в единия взаиосвързан свят. И, обединявайки сърцето и разума, да станем Човеци. Успех на всички нас!

Приятели на дъщерите ме "зарибиха" с http://www.conquiztador.bg/. Не ща да пропусна споделянето с приятели, и на зарибяването, и на удоволствието.

Та, играта идва от Унгария не от Америка (значи не е тъпанарска!). Ние сме едва шестата страна, в която започва. Регламентът ще го прочетете сами, аз само ще ви обясня най-общо. Нещо като"Стани богат", но по-умно направено.

Играеш на живо срещу още двама играчи, избрани произволно от компа. Печелиш или губиш точки и територии в зависимост от отговорите на зададените въпроси. Има 2 вида въпроси: избираеми( избираш 1 от 4 възможни отговора) или познаваеми (познаваш с числа).

Ето за цвят и някои примерни въпросчета: "С кой свой труд Демокрит поставя основите на геометрията" (4 възможни отговора) или "Кой подред в Менделеевата таблица е елементът натрий? (познаваш с цифра). Както се досещате има въпроси от всички области на познанието: математика, химия, литература, медицина, история, космонавтика, биология. Е, не можеш да знаеш всичко! Именно затова научаваш сума нови неща!

 Играта си има и кусури! (То, сега пиша за Омир. И неговата "Илиада" има кусури, та една игра!). Ще срещнете доста играчи, които не разсъждават, а просто са изиграли повече игри и знаят механично някои отговори на въпросите. Лек срещу тях са новите въпроси, които всекидневно влизат в играта. Защото всеки регистриран играч при определени условия може да задава въпроси, одобрени от администраторите. Аз примерно имам вече 200 одобрени въпроса от българската литература и киното.

Играй на принципа "Не се сърди , човече!". Ще печелите или ще губите, ще променяте драматично хода на играта, понякога една цифричка ще дели успеха от загубата. Но винаги, винаги ще научиш нещо ново и интересно, ще бъдеш по-умен и чаткащ, не като идиотите на телевизора!

На определен етап (аз сега съм на него след изиграни над 800 игри) ще разбереш, че въпреки годините, усилията, образованието знаеш ...прекалено малко, а общата ти култура, уж толкова богата, още не стига. Както казваше един философ: "Разбираш,че събираш раковини на брега на океана на познанието".

Накрая да ви светна: "През коя година е бил изгорен в Константинопол водача на богомилите Василий Врач?" най-точно е 1111. Ако пък се падне "В кой български филм Апостол Карамитев, Константин Коцев и Георги Черкелов създават страхотен актьрски тандем?" - от 4- те възможности изберете "Бялата стая".

На желещите - приятно къпане в "океана" на познанието и приятни емоции, победи, точки. На останалите - да са живи и здрави и тв-диващините имат нужда от публика!

Швейцарският психолог Жан Пиаже /1896 –1980/ представя задълбочена и завършена теория за развитието на детето.Той дава не само обяснение на развитието на детето, но и новивъзможности за неговото изследване. В основата на теорията на Пиаже стоят две идеи:

- идеята за развитието
- идеята за интелекта

Жан Пиаже вярва, че детето може да бъде разбрано само в процеса на развитието, което преминава през различни стадии. Според Пиаже интелектът разкрива жизненото отношение на детето към света. Разбирането на езика, на перцепцията, на моралните съждения не е възможно извън интелекта и неговото стадиално развитие. Жан Пиажеобособява четири стадия в развитието на интелекта.

Според Пиаже особеност на интелекта ветапното му развитие е егоцентризмът. С това понятие се обозначавапозицията на детето в света. Детето разбира света чрез своята гледнаточка, без да допуска съществуването на друга. Идеята на Пиаже заегоцентризма е израз на конструктивизма като подход за разбирането наинтелекта. Тя се изразява във възможността светът да бъде интерпретиранпо различен начин. Пиаже използва термина “познавателен егоцентризъм”за да изрази, че прогресът на знанията никога не протича по пътя напростото добавяне на познатите предмети или новите равнища. Прогресътна знанията изисква постоянно преформулиране на преходните гледни точкис помощта на процес, който се движи както на назад, така и напред,постоянно коригирайки изходните систематични грешки и по този начинпридвижвайки се бавно напред. Този процес се подчинява на определензакон на развитието - закона за децентрацията.

Пиаже използва термина “егоцентризъм” за даопредели изначалната неспособност да се децентрира, да се мени даденапознавателна перспектива.

През дооперационалния стадий егоцентризмътсе изразява в неспособността на детето да застане на чужда позиция и даразгледа тази позиция като единство от възможности. Егоцентричнатапозиция има две фундаментални следствия:

Детето може да мисли, но още не може да мисли за своите мисли, за своите разсъждения.

Егоцентричността, характерна за този периодна развитие, не позволява на децата да схващат причинно-следственитевръзки. За децата е невъзможно “да видят” повече от един аспект наситуациите, в които попадат.

Пиаже твърди, че преодоляването на тазиограниченост е възможно само тогава, когато детето се изправи преднеобходимостта да обосновава своите мисли пред другите - нещо, което есвързано с по-сложните форми на съвместност.

От друга страна, стараейки се да изучиотношенията между езика и мисленето от гледна точка на познавателнитепремествания на центрирането Пиаже се опитва да разбере съществува илине егоцентрична реч, която би могла да се отличава от кооперативнатареч. Експерименталните факти му позволяват да отнесе към егоцентричнатареч ситуациите, когато детето, произнасяйки фразите, не се интересуваот това на кого говори и дали го слушат. Детето говори или за себе си,или заради удоволствието да приобщи някого към своето непосредственодействие. “Тази реч е егоцентрична, пред всичко защото детето говорисамо за себе си и именно защото то не се опитва да застане на гледнататочка на събеседника си. Събеседника за него е първият срещнат. Задетето е важен само видимият интерес, въпреки че у него очевидносъществува илюзията, че го слушат и разбират … То не изпитва желание давъздейства на събеседника, действително да му съобщи нещо …”/5,17/.

В зависимост от функциите, които изпълнява Пиаже разделя егоцентричната реч на три категории:

Л.С.Виготски /1896 – 1934/ пише, че три от установените от Пиаже особености на егоцентричната реч го поразяват/2,337-378/.

Едната от тях, е че егоцентричната реч еколективен монолог, т.е. проявява се в детския колектив, при наличиетона други деца, заети със същата дейност, а не тогава когато дететоостава само.

Втората, е че този колективен монолог сесъпровожда с илюзията за разбиране, т.е. детето вярва или предполага,че неговите неотправени към никого егоцентрични изказвания се разбиратот околните.

Следващата характеристика на егоцентричнатареч, която поразява Виготски, че тази реч за себе си има характер навъншна реч, като съвсем напомня социализираната реч, а не се произнасяшепнешком, неясно.

Според Виготски егоцентричната реч евътрешна по своята психологична функция и външна по своята структура.Нейната съдба е в прерастване във вътрешна реч. /сп.Педагогика,кн.2,1997г/.

Умението да се разбере другата гледна точкае известно в психологията като умение за идентификация с партньора,като възможност която осигурява правилно възприемане и разбиране впроцеса на общуване на децата помежду им и между възрастните.

На стадия на конкретните операции мисленетозапочва да се освобождава от егоцентризма и го преодолява на стадия наформално-логическите операции с постигането на рефлексия и абстрактенхарактер на интелекта. През последния стадии егоцентризма се проявява всвоеобразни форми. Дейвид Елкайнд показва, че юношеския егоцентризъм сеизразява с феномените - въображаема аудитория и персонални измислици.

Въображаемата аудитория е феномен, отразяващюношеското вярване, че другите са погълнати от неговия “Аз” точно така,както той е погълнат от този “Аз”. Децата са силно съсредоточени върхусебе си, върху това как изглеждат и как биха били възприемани отдругите. Това поведение на привличане на внимание е мотивирано отстремежа да бъдат забелязани. Те действат така, като че ли някой гинаблюдава и оценява от страни. Много от разрушителните поведения -вандализъм, ранна бременност, вземането на наркотици и т.н. имат замотив очакването на реакция от страна на въображаема аудитория.

Персоналните измислици са феномен, изразяващусещането за лична неповторимост и недостижимост. Децата създаватизмислен свят, измислена биография, поддържането на които струват многоусилия. Една от опасните характеристики на персоналните измислици еусещането за неуязвимост. Това усещане мотивира децата към дейности,които могат да имат тъжни последици и понякога да завършват със смърт/нещастието може да се случва на други, но не и на мен/.

В контекста на егоцентризма е интереснаинтерпретацията, която Жан Пиаже прави на проблема за социалнитевзаимодействия на детето. Авторът специално подчертава трудностите,които изпитва детето да застане на друга гледна точка както в социален,така и във физически план. Но постепенно, пише Пиаже, “ постоянниятобмен на мисли с другите хора ни позволява да децентрираме себе си иобезпечава възможността вътрешно да се координират отношенията,произтичащи от различни гледни точки “/6,219/ .

 Радка Цонкова