Паметта на човечеството пази спомена за няколко знаменити сражения, смятани за повратни точки, променили хода на дадена война, а от там и курса на историята. Правото да бъде причислена към тази плеяда от славни победи е предоставено и на битката при Сталинград, която се счита за преломен момент, обърнал развитието на Втората световна война.

    Ние си поставяме за цел да изясним доколко основателна е такава трактовка на събитията, случили се в края на 1942 и началото на 1943 г. по долното течение на река Волга. За тази цел е редно първо да дефинираме какво следва да се смята за победа. Най-общо казано, във военно отношение за такава се счита въоръжена операция, планирана и пусната в ход с конкретна цел, която бива изпълнена в хода на бойните действия. Ако предварителните замисли на командването не бъдат осъществени, това означава, че операцията се е провалила.

    Нека сега видим дали сталинградската офанзива на съветските въоръжени сили наистина изпълнява целите, поставени пред нейните реализатори. За това, обаче, е необходимо да разгледаме събитието в контекста на цялата обстановка на съветско-германския фронт, а не само като изолиран частен случай, каквато е обичайната практика.

    След като опитът на германците да вземат Москва през октомври 1941 г. се оказва неудачен, притиснати от необичайния дори за Русия студ от ок. -40° С и от превъзхождащия ги числено противник, немските дивизии пристъпват към оттегляне. Контранастъплението на русите, подсилено от 80 свежи дивизии, отблъсква противника на 150-200 км на запад, но не успява да осъществи изцяло оперативните си цели. Във временно установената фронтовата линия се очертава една изпъкналост, насочена към столицата, която е заета от девета армия, командвана от ген. Мòдел (Otto Moritz Walter Model), позиционирала се на волжската дъга в района на град Ржев. Тя представлява основата на група армии „Център” в района на Ржев, Сичовка, Оленино, Белий.  Въпреки че са обхванати като в клещи, германците упорито задържат вклинилите се в съветските линии  пред Москва свои позиции около Ржев и Сичовка. Върховното командване на Вермахта (Oberkommando der Wehrmacht, съкратено OKW) оценява тази позиция като стратегически много важна поради три причини: първо, представлява постоянна заплаха в тила на съветските сили, които не могат да си позволят настъпление в западна посока, докато там все още има немско присъствие; второ, е особено необходима за снабдяването железопътна станция; и трето, би послужила като преден пост при потенциално повторно настъпление срещу Москва.

    Виждайки в тази гърбица, наречена Ржевска издатина, и в немските войски от група армии „Център”, разположени зад нея, юмрук, насочен в сърцето на съветската държава, командването на Червената армия (РККА – Рабоче-Крестьянская Красная Армия) решава, че нейното отстраняване е първостепенна, жизнено важна задача, която трябва да бъде изпълнена на всяка цена. За тази цел е планирана грандиозна офанзива в голям мащаб, която трябва да протече в две направления – централно, срещу Ржевската издатина, а след нейното отстраняване срещу основните сили на група армии „ Център” и южно – в посока Сталинград - Ростов на Дон. Въпреки официалните твърдения главният удар не е срещу Сталинград, а против централната групировка на Вермахта, тъй като тя представлява непосредствена заплаха за Москва и в нея се намират най-значителните сили на германците. Главна цел на операцията срещу група армии „ Център”, наречена с кодовото название „Марс”, е премахване на Ржевската издутина, а след това унищожаване на самата групировка. Тъй като последната се намира в центъра на фронта и в нея са съсредоточени най-крупните германски съединения, нейното заличаване би довело до сриване на целия немски фронт и фактически до скорошен край на войната. Но понеже тази задача сама по себе си е колосална, съветското командване се опитва да я облекчи чрез една амбициозна помощна операция в южния край на фронтовата линия. Тя е наречена „Уран” и има няколко цели: първо, пресичайки Волга, съветските войски да се насочат към Ростов на Дон, затваряйки по този начин в смъртоносен капан германските части, намиращи се в Кавказ; второ, да заблудят германците относно посоката на главния удар и да ги подлъжат чрез активната си дейност да изтеглят части от центъра и да ги изпратят на южния фланг, така централната групировка ще бъде отслабена и задачата по нейното премахване би била улеснена; и трето, от тази позиция да нанесат удар по десния фланг на група армии „Център”, съдействайки на основните съветски сили в централно направление за нейното унищожение, което би довело до разпадане на германския фронт и близък завършек на войната. Но необходима предпоставка за осъществяване на тези планове е отстраняването на заплахата от страна на 6-а немска армия, намираща се в Сталинград. Докато тя не бъде премахната, придвижването на съветските части от тази фронтова зона в западно направление би било равносилно на самоубийство. Ето защо превземането на този град е задължително условие за пълното реализиране на истинските намерения, а не главна цел.

    Официалната интерпретация на събитията, предлагана за публично ползване, пропагандира, че основната операция на Червената армия в края на 1942 г. има за цел възвръщането на Сталинград, а офанзивата срещу Ржевско-Вяземската издатина е само помощна. Но дори беглия поглед върху съотношението на силите, определени от съветското командване за изпълнение на двете мероприятия, показват недвусмислено, къде е планиран главният удар. Към 19 ноември 1942 г. (датата на която започва настъплението срещу 6-а армия на Фридрих фон Паулус, окупирала 90% от Сталинград) против немските войски, разположени на централния плацдарм, са изправени силите на Калининградския и Западния фронт, както и тези на Московската зона за отбрана – общо ок. 1 милион 890 хиляди души. Срещу Сталинград са изпратени Югозападния, Донския и Сталинградския фронтове – 1 милион 103 хиляди души.

По С. А. Герасимова. „Военные действия в районе Ржевско-Вяземского выступа в январе 1942 - марте 1943 гг.: Ржевская битва.” 

    От приведените данни се вижда, че на 17% от дължината на фронта в неговата централна част е  разположена най-мощната съветска групировка, предназначена да осъществи операция „Марс”, представляваща 1/3 от всички части на Червената армия. Тя притежава 32% от оръдията и минохвъргачките, ок. 46% от танковете и близо 40% от самолетите. На трите фронта, дислоцирани на сталинградския плацдарм, пък са придадени за изпълнение на операция „Уран” 18,4% от войските, 20,1% от оръдията и минохвъргачките, ок. 20% от танковете и 30,6% от самолетите. Дори простото съпоставяне на цифрите показва, че основният удар е бил замислен в централната зона, поради което там са насочени и най-много войски и въоръжение, докато сталинградската операция е имала второстепенно значение. Премахването на Ржевско-Вяземската издатина и унищожаването на група армии „Център”е било неотложно, тъй като към ноември 1942 г. последната е имала в състава си 72 дивизии. Всички нейни съединения са били немски (за разлика, например, от 6-а армия при Сталинград, към която са принадлежали италиански, унгарски и румънски части), което представлява 41% от всички дивизии на Вермахта на съветско-германския фронт. Не на последно място за важността на операция „Марс” говори фактът, че с нейното планиране и ръководство е зает самият заместник на Върховния главнокомандващ (главнокомандващ е Й. В. Сталин) Г. К. Жуков, а операция „Уран” е поверена на началника на генералния щаб Александър Василевски.

    Това, че Върховният главнокомандващ, Ставката (извънреден орган на висшето военно управление, изпълняващ през Втората световна война стратегическото ръководство на съветските въоръжени сили) и Генералния щаб на РККА не придават решаващо значение на Сталинградската настъпателна операция е видно от общото разпределение на силите и средствата на съветско-германския фронт към 19 ноември 1942 г., посочено в следващата таблица.

               Количество сили и средства в действащите армии по участъци от       

                            стратегическия фронт към 19 ноември 1942 г.

Участъци от стратегическия фронт

Фронтове

Дължина на  участъците в км/%

Количество сил и средства*

Хора хиляди души/%

оръдия и миномети бр./%

танкове бр./%

самолети бр./%

От Баренцово море до Ладожското езеро

Карелски, 7-а отделна армия

1550/25

340/5,6

3931/5,1

220/3,0

177/5,8

От Ладожското езеро до Холм

Ленинградски, Волховски, Северо-Западен

1160/19

1232/20,4

16435/21,3

1089/14,8

277/9,1

От Холм до Болхов

Калинински, Западен, Московска зона за отбрана

1050/17

1890/31,4

24682/32,0

3375/45,9

1170/38,6

От Болхов до Нова Калитва

Брянски, Воронежски

550/9

644/10,7

7834/10,1

884/12,0

225/7,4

От Нова Калитва до Астрахан

Юго-Западен, Донски, Сталинградски

850/14

1103/18,4.

15501/20,1

1463/19,9

928/30,6

В Северен Кавказ

Закавказски

1000/16

816/13,5

8797/11,4

319/4,4

255/8,5

Всичко:

12 фронта, една зона, една отделна армия.

6160/100

6030/100

77180/100

7350/100

3032/100

* Без войските на ПВО на страната и ВМФ, а също и без зенитните оръдия и 50-мм миномети

* Таблицата е от 12-томната "История Второй мировой войны"

    От тези данни също се вижда, че на два участъка от фронта – от Ладожкото езеро до Холм и от Холм до Болхов, представляващи 36% от дължината на фронта, се намира повече от половината от личния състав на действащата армия, артилерията и авиацията и 60% от танковете. В същото време на участъка от Нова Калитва до Астрахан, където уж се готви главния удар в кампанията, количеството на силите и средствата съставлява само 18-20% и само в авиация – ок. 30%. Да се смята, че района на Сталинград е трябвало да бъде главния театър на военните действия е в противоречие с един от най-важните принципи на военното изкуство – масирано съсредоточаване на сили и средства в направлението на главния удар. При това в приведената таблица са отразени войските само на действащите армии, но ако към тях се прибавят и стратегическите резерви съгласно оперативното им предназначение, то картината ще бъде още повече в полза на Западния театър на бойни действия, т. е. на централната зона на фронта. Данните за стратегическите резерви, подготвяни през есента на 1942 г., показват, че те далеч не са предназначени за развитие на евентуален успех на юго-западния участък от фронта (което се потвърждава и от хода на събитията при Сталинград). В дванадесет томната „История Второй мировой воны”, издадена по съветско време, недвусмислено се казва, че значителната част от стратегическите резерви на Ставката през третата четвърт на 1942 г. се формират и разполагат източно и югоизточно от Москва – в районите на Тамбов, Балашов и Саратов. Германското разузнаване установява повечето от тях и на базата на тази информация съвсем правилно преценява, че основните събития на зимната кампания ще се разгърнат в Западното стратегическо направление. Германците подготвят много внимателно своята отбрана в тази зона, очаквайки мощни атаки от страна на превъзхождащия противник. С оглед сериозността на положението и хроничния недостиг на човешки и материални ресурси те не пренасочват сили от центъра към Сталинград, разбирайки отлично, че съветската офанзива там е само съпътстваща на главното мероприятие – срещу група армии „Център”. Всяко отклоняване на войски от тази групировка би имало фатални за нея последици.

    Когато на 23 ноември, четири дни след началото на сталинградската офанзива (19 ноември), съветските войски обкръжават града, пред тях се открива възможност за изпълнение на оперативните планове на заданието – затваряне единствения възможен изход за двете немски армии в северокавказието (1-а танкова на Евалд фон Клайст и 17-а армия) – над седемстотин и шейсет хиляди войници и огромно количество бойна техника и снаряжение – и излизане във фланга на група армии „Център”, което би я направило особено уязвима. Но тази уникална възможност не е осъществена поради две основни причини. Първата е изключителната съпротива на 6-а немска армия, намираща се в самия Сталинград, която не позволява на съветските войски да се насочат на запад към Ростов на Дон – „вратата към Кавказ”. Неслучайно Адолф Хитлер настоява Паулус да се отбранява до последно, тъй като ако градът падне и съветските части запушат гърлото на бутилката – теснината, образуваща се между Волга и Ростов на Дон – немските съединения в Кавказ ще бъдат обречени, а десният фланг на група армии „Център” – оголен зловещо. Така че на 6-а армия е поставена задачата да се жертва в името на по-високи цели, подобно на тристата спартанци при Термопилите. Втората причина, поради която замислите на операция „Уран” (и подоперация „Сатурн”) не се сбъдват, е липсата на крупни стратегически резерви, които да развият успеха в посока на Ростов, до който има ок. 300 км. А дефицитът на такива резерви е следствие от това, че за главното командване основната операция не е Сталинградската, а „Марс”. Именно поради това за последната са предназначени и основните налични запасни сили. Като поддържаща, на операция „Уран” не се полагат подобни опции.

    Паузата в действията на съветските армии, суетящи се около Сталинград, позволява на немците да проведат необходимото прегупирване в района и да организират деблокиращ удар в помощ на обкръжената шеста армия, която все още оказва неимоверна съпротива. Първите по-сериозни резерви (2-а гвардейска армия) Ставката изпраща в югозападното стратегическо направление едва в средата на декември. Но те не са задействани за развитие на постигнатия до момента успех или за окончателния разгром на 6-а армия, а за контраудар по пробиващите си път към войските на Палус немски дивизии от група армии „Дон”. В същото време германците трескаво извеждат своите съединения и части от огромния северокавказки капан. Поради недостатъчните сили и средства, отделени за операция „Уран”, ликвидацията на обкръжената под Сталинград групировка се забавя с два и половина месеца. Това дава възможност на немските войски в Северен Кавказ да се измъкнат от котела, който им е подготвян от Главното командване на РККА, а след известно прегрупирване (коствало на германците отстъпление от някои позици) флангът на група армии”Център” е стабилизиран и катастрофата е избягната. Така краят на войната, който при удачно изпълнение на поставените цели би могъл да настъпи скоро, се отлага с цели две години. Неправилната оценка на обстановката през лятото и есента на 1942 г. от Ставката на Върховното главно командване при съставяне плана за зимната кампания води не само до провал на стратегическите замисли, но и до поражението на съветските войски под Харков през февруари-март 1943 г.

    В заключение трябва да се отбележи, че неизпълнявайки основните цели на операция”Уран” (затваряне на немската групировка в Северен Кавказ, подмамване и увличане на части от група армии „Център” и застрашаване на нейния десен фланг), сталинградската настъпателна кампания не може да се приеме за успешна. Да, Сталинград е превзет след няколкомесечни напъни и мъчения и огромни загуби, но неговото възвръщане не се явява цел, а задължително условие за реализиране на основните задачи пред съветските войски в този участък на фронта. Но след тяхното нереализиране не може да се говори за победа, а още по-малко за промяна хода на войната. По-скоро става въпрос за пропадане целите на тази кампания на Червената армия в югозападния участък на съветско-германския фронт. Също така грандиозно се провалят и замислите на Ставката, пуснати в ход чрез операция „Марс” за премахване на Ржевско-Вяземската издатина и унищожаването на централната групировка немски войски, което би довело до разгром на Германия още в началото на 1943 г. Крахът на тези планове принуждава съветската пропаганда десетилетия наред да мълчи гузно за колосалните загуби на жива сила, техника и въоръжение, които така и не допринасят за осъществяване на планираните цели. Нищожния на фона на неизчислимите жертви, грешки и неуспехи резултат от превземането на Сталинград, е превърнат чрез неимоверна хиперболизация и митологизиране в баснословен успех, който трябва да прикрие гигантските провали. Тези събития показват, че въпреки изключителното числено превъзходство над противника си съветските въоръжени сили не разполагат с необходимото военно майсторство, за да се поздравят със заслужаващи уважение победи. Ще мине още време докато успеят да постигнат съществен превес над своите съперници. Но постигнатите успехи в следващите военни кампании отново ще се дължат не на военно изкуство, а на количествено преимущество. Разликата този път ще бъде само в още по-голямото числено надмощие, при което немските войски просто ще бъдат удавени в океана от червеноармейци.

Литература:

1. Самсонов А.М. Сталинградская битва. Третье издание. М.,1982. С.282. 

2. Данные по количеству дивизий и бригад в Ржевской битве даны по Общевойсковые армии и их боевой состав за 1942г. в Великой Отечественной войне

3. Общевойсковые армии и их боевой состав за 1943 г. в Великой Отечественной войне

5. Гриф секретности снят. М.1993.

6. Великая Отечественная война 1941-1945.Энциклопедия.

7. Райн Э.-М. - Ржевская битва с точки зрения немцев.

9. Типпельскирх К. - История второй мировой войны. Т.1. СПб. 1994

10. История второй мировой войны. Т.4. М.1975.

11. Жуков Г.К. - Воспоминания... Изд.9-е. М.1988.

12. Мерцалов А. - Цена Победы.

13. Адам В. Катастрофа на Волге. — Смоленск: Русич, 2001

14. Бивор Э.- Сталинград. – Смоленск: Русич, 1999

15. Советская военная энциклопедия / под ред. Н. В. Огаркова – М.:Воениздат, 1979. — Т. 4. 

16. Герасимова С. А. - Военные действия в районе Ржевско-Вяземского выступа в январе 1942-марте 1943 гг. Ржевская битва.

17. Дэвид Гланц - Крупнейшее поражение Жукова. Катастрофа Красной армии в операции "Марс" 1942 г.

Първа, втора и трета част.

Стоях на главната улица на столичния град. Мракът и студът на есенната нощ ме обгръщаха с безстрастната си завивка. Зад мен, в ниското,бяха сламените колиби на крепостните селяни. Сред тях като безвкусно украшение се издигаше Храмът на благоденствието. Статуята на златен змей до олтара блестеше със злокобно сияние дори в нощния мрак. Пред мен търговската улица спускаше застланата си с чакъл снага сред черните парцаливи островчета на зеленчукарските сергии и се вливаше в беломраморния простор на площада пред двореца. Откакто Черните бяха на власт, не остана нито една кална улица в столицата на Княжеството. Черната власт винаги обича да се загръща в лицемерна бяла пелерина.

 Дойде най-тъмната част от нощта, точно преди първото слънчево сияние да се подаде иззад далечните сини планини. Двуколката с димящия казан стоеше до мен, пред портите на колибата ми, готова да се впусне в убийствен полет по нанадолнището към портите на двореца на Черния главатар.

 Черна нощ, закрилница на убийци с кадифени ръкавици и крадци с леки стъпки… Черна нощ, в която клепките и на най-бдителните стражи на Черните се притваряха и спускаха уморена мъгла над строгия им касапски взор.Преди три дни, отново в черна нощ като тази, излях отровно биле в изворите, от които пиеше цялата крепост. Всеки мъж, дете, старец и съсухрена бабичка,богаташ и бедняк, страж и занаятчия се сгърчиха в адски стомашни болки. Над крепостния град се издигна нетърпима воня от препълнените нужници. Черният главатар заповяда да се запечатат всички кладенци в крепостта, докато се намерят нови извори или заразата премине. В стоманените доспехи на Черните стражи зейна страховита дупка, наречена жажда.

 Мечът, секирата, боздуганът са страховити оръжия, но без силната ръка на боеца са само парчета желязо. Никога не бих могъл да се изправя срещу всички мечове, секири или боздугани на Черните стражи. Но едно-единствено гърненце с отрова ми стигна, за да пронижа стомасите на цяла армия.

 Хванах дръжките на двуколката. До казана бях сложил тлеещи въглени, за да лумне катранът, веднага щом се разлее. Засилих се и бутнах с всичка сила двуколката по нанадолнището. Дървените колела подскачаха по белите камъчета, застлали търговската улица. В точно обратната на двореца посока.

 Изтичах с разтуптяно сърце обратно в колибата и облегнах гръб на вратата. Само миг, само миг още ме делеше от началото на най-сладкото отмъщение. Тръпнещо очакване… Тишина… Мощен трясък отекна в уличките на заспалия крепостен град.

 Пламъците вече трябва да са лумнали… Само още малко и тесните улички между сламените колиби ще се изпълнят с изтръгнати от леглата си изплашени бедняци и стреснати Черни стражи с накриво нахлупени шлемове.

 Вече дочух първите ужасени викове. След малко те се вляха в общия уплашен вой на хиляди гърла. Изскочих от колибата и се втурнах в нощта, като се блъсках в тълпа от обхванати от паника хора. Сега! Само сега и никога пак щях да имам златния миг на отмъщението. Сега, когато всички черни змии щяха да изпълзят уплашени от гнездото, за да гасят лумналия в града огън, да разбиват хоросана на запечатаните кладенци, да бягат панически. Всички щяха да са прекалено заети, за да опазят най-важния човек в Княжеството. Най-голямата и най-черната змия.

 Докато тичах към двореца, зад гърба ми грееше заревото на разрастващия се пожар. Бедняшката махала пламна като суха сламка, лишена дори от чаша вода заради запечатаните кладенци. Огнените цветя на запалените къщи разцъфтяваха едно след друго. Сред тях, Храмът на благоденствието се топеше в оранжевите езици на ужасяващия пожар. Статуята на златния змей също не беше пощадена. Златната облицовка се разтопи и все да се разтича. Изпод нея се подаде дървената сърцевина, почерняла и овъглена от пламъците.

Никога не бях тичал толкова бързо. В крачолите и наметалото ми се бяха набили бурени, слама, топки изсъхваща кал. Стигнах до рова около замъка на Княза. Бързо преодолях погнусата си и скочих. Нагазих във водата и започнах да се катеря по отточната кухина в стената. Хората от двореца я ползваха за всичко от място за изхвърляне на боклука до нужник. Смрадта беше отвратителна. По страните ми започнаха да се стичат сълзи от подлютените очи.

 Излязох в един от мрачните, сенчести коридори на замъка.Както и предполагах, стражи нямаше, бяха отишли да гасят огъня.

 С предпазливи и тихи стъпки след кратко лутане до масивната дъбова врата с герба на Княжеството. Златната дръжка беше оформена като глава на змей. Тронната зала на старото Княжество, сега бърлога на Черния главатар.

Първа и втора част.

Вървях бавно под ледения дъжд. Вятърът пронизваше със студени иглички подгизналото ми наметало. Над непробиваемата водна стена бяха сключили плещи зловещи черни небеса. Никога не ги бях виждал толкова черни, толкова празни и страховити, колкото тогава - в нощта, в която реших да лея кръв. 

Може би никога нямаше да вдигна ръка срещу властта на Черните... но властта на Черните вдигна първа ръка срещу мен. Черната власт винаги първа вдига ръка. 

Може би щях и аз като децата на селяните, които набучиха старото Княжество на вилите и факлите си, да израсна примирен роб и усърден работник. Никой не гаси огън, който не е гори в неговия двор. И стана така, че в мен лумна огън с хищническа сила. Най-жестокият огън, наречен любов. 

Още като деца с нея се гонехме из полята далеч от крепостните стени. Момчетата на моята възраст скубеха плитките на момичетата, бутаха ги в калта, понякога дори ги биеха, за да им покажат, че ги харесват. На моето момиче аз берях букети от трева и подарявах речни камъчета. Още тогава, аз хранех моята малка детска любов. Тя растеше и ставаше по-красива, както и момичето до мен. Тя стана една голяма, истинска мъжка любов. 

Отидох да я поискам. Аз, робът, синът на роби, отидох да поискам робинята, дъщерята на роби, за жена. Най-хубавата риза, букет от незабравимото ухание на полски цветя. Обещах на баща й да работя много, да я гледам добре и да построя къща. За сватба се уговорихме след седмица. 

Чаканият ден дойде по-бързо от миг. Носехме сватбени дарове, сърцето ми биеше от лудата радост на пламтящата млада любов. А тя, моята любов, стоеше насред двора, закичена със златнолист венец, с бяла премяна. Игривите лъчи на слънцето обличаха от плитката й в брилянтена верижки. Сияеше. И тогава разбрах... 

Всеки път, когато се сещам за това, мисля за образа й. За всяка вейка от венеца й, всяка гънка на ризата й, всяка мигла от красивите й очи. А после... после идва смехът й. Притискам ушите си, но той кънти в мен. Радостен смях. 

Отхвърлих с усилие мисълта за нея и се върнах в дъждовната нощ. Обикалях вече час покрай замъка на Черния главатар. Въоръжен мъж във всяка улица, на всеки ъгъл. Нямах шансове. 

Да се опитам да се промъкна и да убия Черния главатар беше самоубийство. По-лошо, това беше банално. Да отсека главата на безименен страж в сенчеста уличка също беше самоубийство. И още по-банално. Ще пролея малко кръв, после ще ме хванат и ще ме разчекнат между четири коня. Хлапетата от крепостта ще си поиграят два-три дни с изсъхващите карантии, изпопадали от разкъсания ми корем. И толкова. Един от многото. Подобно нещо се случваше през месец-два. Всеки път, когато някой глупак тръгнеше да бори мракобесната власт с гола тояга и много смелост. 

Не. Не исках това. Имах нужда да направя нещо повече. Нещо невиждано. Ужасяващо, зловещо, сатанинско, светотатствено, смразяващо кръвта. Нещо, което да донесе мрак в княжеството тъй, както онзи ден донесе мрак в душата ми. 

Планът блясна в ума ми като светкавица. След това дойде отново мракът. Спомних си пак онзи сватбен ден. Спомних си лицето на баща й. Какво дебелашко задоволство излъчваше само... 

На всеки няколко месеца Черният главатар избираше девойка от простолюдието и я привикваше в двореца си. „Да й се радва” – така казваха селяните. Родителите й получаваха злато, колкото теглото на дъщеря си в замяна на това да не я видят повече. Нито едно семейство досега не беше отказало. Не отказа и семейството на моята любима. Не отказа и самата тя. Доволна беше, че ще бъде държанка на разбойник, а не съпруга на роб. 

Спомням си чистата и неподправена радост, която струеше от лицето й. Дори не ме погледна, не ме забеляза, толкова беше погълната от предстоящото й приключение. Обърнах се, потърсих погледа на моите родители. Техните лица също няма да забравя. Бях ги виждал такива само когато вечеряхме вкисната пшеничена каша. Сякаш казваха: „Лошо, но няма какво да направим. Утре може да е по-добре”. 

Не броя дните и нощите оттогава. Скитах из гората, из улиците на крепостния град, из нивите. Не ядях, не спях, не говорех. Болката и жестоката обида ме прояждаха отвътре със сърбящия си гнилоч. До днес, когато те се вляха във всепомитащия порой на омразата. До днешната дъждовна и страшна нощ, в която реших какво да направя. Черният небесен купол се пропука от диамантена мълния.

Следва продължение.

Първа част

След пладне, още много преди слънцето да се скрие зад далечните сини планини, селяните отново започнаха да се събират на тържището. С факли, вили, коси, брадви и много мрачна решителност. В нестроен ред, тълпата се упъти с неотклоним устрем към двореца. Глухият й ропот постепенно прерасна в оглушителни кръвожадни крясъци.

Стражите пред дворцовите порти стояха вцепенени, уплашени, изненадани. Никой от тях не разбираше внезапно бликналия гняв на селяните срещу княжеската власт. Много скоро на недоумението им беше сложен край.

Тълпата спря рязко на няколко крачки от дворцовите порти. Кръвожадните крясъци и заплашителното размахване на оръжията обаче не спряха. Сред тълпата от сив шаяк и парцали, изникнаха, едно по едно, подобно на отровни гъби, знамената със златните змейове. Черните знамена.

Някъде отзад, в тила на безредното множество селяни, върху набързо скован от летви и рогозки трон, грееше мрачната звезда на главатаря на бунта. Качулка покриваше лицето на последния оцелял главатар на Черните. Той не каза нищо, само вдигна бавно ръката си и посочи напред. Гледах го от вратата на нашата колиба. И до днес помня жестоката непоколебимост, която излъчваше оня показалец, облечен в желязна ръкавица. Когато сочеше напред, сякаш пронизваше сърцето на всеки княжески войник. Сякаш забиваше нокътя си в последната жилка от живеца на Княжеството.

Бойният рев премина като вълна през тълпата. Настървените селяни се хвърлиха в нестроен бесен устрем срещу двореца. След това не видях нищо, майка ми ми закри очите с ръка и ме замъкна вътре в колибата. Помня само кръвожадните крясъци на тълпата, тракане на оръжия и трясък от строшено дърво.

Князът само седял безучастно на трона си, килнат на една страна. Воднистите му старчески очи мъртво гледали в безкрая. Пълководецът стоял до прозореца на кулата, вторачен в огъващата се под натиска на бунта дворцова порта. Челото му било по-мрачно от градоносен облак.

Капитанът се изправил до него. Разгневените му очи и току-що нахлузените бойни доспехи грееха с жажда за битка.

-Само заповядай, и ще ги залеем с горещ катран. Ще ги запалим, ще ги насечем на малки парченца, ще ги надупчим със стрели….

-Какъв е смисълът? – горчиво казал пълководецът. – Нали заради тях се бихме, за техния живот. Затова носим оръжията си - за да защитаваме хората. Същите тези хора, които сега напират да ни изколят. Какво да направи и най-строгият баща, когато синът му е насочил кама към сърцето му? Искахме да опазим къщите им от Злото, а то проникна в сърцата им. Те сами го избраха. Ние вече сме безполезни. Безсмислени.

Пълководецът извадил меча си и повел младият капитан към портите. Князът останал в кулата - да гледа с кухия си поглед.

Здравото резе от стебло на млад дъб се прекършило. Тълпата рукнала в двореца като буйна мътна река. Стражите един по един потънали в нея.

Когато всичко утихна, майка ми ме пусна. Подадох си главата през тесния прозорец на глинената стена. Видях как залезът играеше с бронзови лъчи в гънките на черното знаме със златен змей. Черното знаме, побито на дворцовата кула.

Оттогава Черните притежават Княжеството. Не понечиха да убият престарелия княз, нито да сринат двореца. Те не им пречеха. Не тръгнаха нито да колят, нито да грабят, както го бяха правили преди. Вече нямаше нищо, което селяните да не им дадат доброволно. Вече нямаше Добро и Зло. Имаше ги само Черните.

Животът в Княжеството тръгна мирно, тихо, кротко. Старите закони си останаха, но вече нямаше стражи, които да ги прилагат. Единствените стражи останаха хората на Черните. През деня носеха на гърдите си княжеския герб, през нощта – черните наметала със златни змейове. Прилагаха само един закон – дай ни, или ще вземем.

Селяните заживяха по-добре от преди. Всеки можеше да живее спокоен, тих и сит живот, стига да се подчинява. Аз също можех. Работата е, че никога не съм обичал да се подчинявам.

Вървях с тътрещи се от умора крака из буренясалите покрайнини на столицата. Пронизаният ми хълбок се тресеше болезнено с всяка крачка. Коленете ми трепереха, сякаш всеки момент щяха да ме предадат и да се сгромолясам сред крайградската пустош.

„Изправи глава!” скастри ме някой вътре в мен. „Ти си боец, а не мамин лигльо!”. Крачките ми станаха по-бързи и отчетливи, изпъчих гърди и вдигнах поглед. Все още усещах болката от раната, но сякаш не ми пукаше толкова за нея. Не ми пукаше, че може да е смъртоносна. Не ми пукаше и че претърпях срамно поражение, нито че си тръгвах от родната си страна.

Спомням си дните, в които Черните все още не притежаваха Княжеството. Всеки ден имаше кланета, бой, ужас по улиците. Животът беше едно постоянно изнервящо очакване – къде ще бъде битката днес, колко ще са жертвите, дали няма аз да съм една от тях?...

Стражите бяха малко, с ръждясали оръжия и недохранени коне. Черните почти винаги надделяваха. Всеки ден кръвта на верните на Княза хора обливаше каменните улици. Позорът и слабостта тегнеха над Княжеството като старческото слабоумие над немощния владетел. До една нощ… онази страшна нощ, която промени целият ми свят.

През деня Черните плениха трима стражи и ги обезглавиха пред тълпата на тържището. Позор. Шок. Невиждана досега дързост на кръвожадните банди. Когато научил, княжеският пълководец бил обзет от огнен бяс. Първо крещял оглушително, необуздано буйствал сред хладните стени на княжеския дворец. После внезапно замълчал. Взел меча си, събрал отряд от най-добрите си бойци и след залез слънце потеглили. Какво ли им е било на войниците… Никой не попитал къде и за какво отиват, защото добре знаели какво ги чака. Смърт. Тяхната или чуждата.

В тихият мрак на дълбоката нощ, десетина мъже, прикрили блясъка на доспехите си с обущарска вакса, нахлули в бърлогата на Черните. Неудържими като вятъра, безмилостни като огъня, единни като вълци, княжеските бойци потопили в кръв и смъртно страдание гнездото на злодеите.

Мълвата плъзна мълниеносно по калните улици на селата и отекна в каменните ъгли на града. Дойде оранжевият блясък на хладното есенно утро. Селяните се събраха в крепостта, защото знаеха, че има какво да видят. Сред сламата и конските изпражнения на тесния градски площад, червените лъчи на слънцето огряха шестте набучени на кол глави на разбойническите предводители. Тържището на столичната крепост стана позорище за останките на шест от седемте Черни главатари. Спомням си зловещо подбелените очи на отрязаните глави и окървавените медальони на гърдите на обезглавените трупове.  Черните туники и златните змейове сякаш бяха загубили страховития си вид.

Княжеският пълководец се изправи на дворцовата кула и говори на събралото се множество. Държа реч, пламенна и справедлива. Закле се да очисти Княжеството от бандитите, да изтръгне с камата си всяко сърце, затаило в себе си коварният помисъл на престъплението.

Хората го гледаха с неразбиращи очи. Някои започнаха да ликуват, но бързо се умълчаха под невидимия натиск на стотици сърдити погледи. Помня добре тази тълпа, грубите лица на тези хора. Сиво-кафявият шаяк на дрехите им, разкрасен от мазни петна и слама. Тогава бях само дете, сополивото хлапе на семейство крепостни селяни, но разбрах много добре. Те не се радваха.

Битката с Черните, със Злото, означаваше още дълги години на кръвопролития, трудности, страх. Висока цена, която поданиците на Княжеството не бяха готови да платят. Те искаха своето мъничко спокойствие, тих и кротък животец в сламените колиби. Трева за кравите си и просеник за трапезата си. Които кървавата и изтощителна война с Черните можеше да им отнеме. Затова, за пръв път в своя сив и глупав робски живот, те решиха да променят съдбата си. И го направиха.

Следва продължение

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно. Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно.          Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Иска ми се да ви разкажа за един случай, който породи у мен доста въпроси.

Преди няколко месеца ми се обади мой стар приятел. Той е собственик на средна фирма, която се развиваше доста успешно. Изнасяше продукция както в Европа, така и в Русия. Имаше дългосрочна визия за развитието на бизнеса си. Отделяше време и пари за социални програми и обучение на персонала си.

Причината да ми се обади беше, че по негово мнение е подложен на активна атака от страна на конкуренцията. От друга страна въпреки всички негови усилия, хората му ставали все по-некомпетентни. Бил предаден, по-скоро продаден от най-близките си сътрудници. Добрите специалисти напускали въпреки високите заплати.
Искаше от мен съвет как да организира контраудар срещу един от основните си конкуренти, който го атакуваше директно.

Имам богат опит в областта на фирмената сигурност и трябва да ви кажа, че там номерата, макар и в рамките на закона са доста гадни. Като нищо могат да ти направят сериозни пакости на бизнеса, ако не си внимателен.

Направих някои проучвания на конкурента, който го атакуваше. Имаше пробойни и можеше да се направи добра операция. Само че това щеше ли да реши проблема на приятеля ми?

Продължихме да се срещаме и да разговаряме. Установих, че в двете години през които не се бяхме срещали той се беше променил. В началото той имаше напълно положително отношение към бизнеса и хората си. Живееше с мисълта и радостта, че създава добро. Тогава благата го обливаха свободно, обилно и без спир.

А сега? Сега имаше видими промени във възгледите му. Ще се опитам да ги формулирам кратичко:

1.Считаше, че хората с които работи не дават адекватно на това, което според него той е инвестирал в тях. Поради това беше въвел такава свирепа дисциплина, че хората му бях буквално сковани.

2.Беше генерализирал становището си за нелоялните служители до такава степен, че считаше че всички го крадат.

3.Преди една година беше назначил за директор на правния си отдел един амбициозен и способен мъж, който го беше убедил в рамките на този период да удвои служителите си юристи. Естествено този отдел трябваше да оправдае съществуването си, в резултат на което бяха заведени безсмислени дела там, където нещата можеше да бъдат решени с преговори. Тези дела бяха както срещу бизнес партньори така и срещу бивши служители.

4.Поради създаденото напрежение беше започнал да проявява припряност в резултат на което бизнес проектите му не се развиваха като естествен процес.

5.Изобщо вече не провеждаше мероприятия с които да убеди хората си каква ще бъде ползата за тях след реализацията на определени негови проекти.

И най-важното: Той имаше убеждението, че е в състояние на война. Той очакваше атаки и те се случваха. Самият той искаше да атакува.

Започнах да му задавам много въпроси. Най-важните бяха: Ако спечелиш всички битки на всички фронтове, които си отворил ще разшириш ли бизнеса си? Кои са твоите съюзници и кой има интерес да те подкрепи в тези битки? А кой има интерес да те употреби в тези битки? Става въпрос за пари все пак...
Има ли възможност тази война да бъде спечелена още преди да бъдат организирани директни атаки? (Мисълта не е моя, а на Сун Дзъ).

Макиавели казва, че в злото се влиза светкавично, опустошително, винаги с много голяма кауза. Веднага след като бъде постигната целта, принцът трябва да се оттегли от злото. Попитх го как се вписва той в този принцип?

И още един въпрос: Какво ще се случи, ако заменим думата война с думата игра?

Какво ще се случи? Не знам. Всичко зависи от отговорите, които той намери.

Аз промених своя живот, когато разбрах два основни принципа:

Другите се отнасят към мен така, както аз самият се отнасям към себе си;

Моите реалности са абсолютно отражение на моите убеждения. Ако променя убежденитята си, ще се променят и реалностите ми.

А вие как мислите?