Ярослав Връхлицки

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос, без шапка в утрин синя,
бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта,
бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света
като слепец, протегнал длан за милостиня.

 п.п извинявам се в един коментар съм се заблудил,че това е стихотворение на Адам Мицкевич,сега си поправям грешката,установих също ,че и Вапцаров има нещо подобно-не знам дали има някакава връзка между Вапцаров  и Връхлицки,между вярата и любовта също

Тихо си тръгна от нас

и разбрахме изведнъж,

че дните и нощите ни

не са вече същите,

че мечтите и желанията ни

са почти прекършени.

Светът ни ще е тъжен и пуст

                             без теб,

защото никога няма да се видим

                                      вече.

Само  споменът в душите

 и сърцата ни ще  ни напомня за теб

                                         Човече.

И пак е вечер,

звезди и мрак,

сърце и твоето,

искри и пак.

Умора, близост,

любов, печал.

Защо се случва?

Не ща провал!

Отново тръпка!

Нескрит въпрос.

Защо е мъка?

Нали любов!

Търпение, обич,

компромис, два.

Усмивка разтопява

тъжните сърца!

Очаквам, искам,

надежда, блян.

Сърце и моето,

целувка, свян.

Отново слънце,

нестихващ зов.

Сърце и твоето,

искри любов!

 Разума пита : Любовта е какво ?

      Любовта : Тя различна е от всяко зло.

          Разума : Защо всички днес, все за нея говорят ?!

      Любовта : Не искам да споря. Двигателя на живота е тя.

          Разума : Не всичко тя движи !

      Любовта : Най-силна е на света.

          Разума : Те вярват на всичко !

      Любовта : Любовта има всичко и иска да дава.

          Разума : Какво и защо ? – я пита веднага.

      Любовта : Когато са влюбени, те са щастливи.

                        И щастието свое, не могат да скрият.

          Разума : Но мъдрост си нямат, не гледат сериозно !

      Любовта : За тях няма нищо съвсем невъзможно.

          Разума : Изглеждат, дори малко смешни така,

                        като че ли това е игра !

      Любовта : Да, любовта е и игра.

          Разума : Но има и в нея лъжа !

      Любовта : Искат да са винаги заедно те.

          Разума : Свободата къде е ? Това обреченост е !

      Любовта : Те заедно могат света да обърнат,

                         с мечти и със радост цял свят ще преобърнат.

          Разума : Все заедно движат, зависими те са !

      Любовта : Не, трябва, а искам е в тези сърца.

          Разума : Когато са с теб, те мен ме забравят !

                        За мене се сещат, когато те няма.

      Любовта : Макар и различни, те движат се двама.

          Разума : Но свикнаха, макар без промяна !

      Любовта : И навик аз станах.

          Разума : Доверие имат, неясно защо ?!

      Любовта : Нима не ме виждаш, аз с тях съм в едно ?!

      Сега вече мъдри, почти остарели,

      с любов и със разум, вървят за ръка.

      В очите се гледат, с коси посивели,

      за нея /младостта/ си спомнят със малко тъга.

Едно стихотворение от поредицата “Чужда муза”

Купувам две бутилки.По инстинкт.

По навик слагам втора чаша.

Избирам музика,която ти

 така обичаш…Не,не плача…

На стола ти саксия ще стои,

Да няма празно там отсреща.

Сърцето само дните ще брои.

В очите ми догарят свещи.

Ще дойдеш.Ще се върнеш някой ден.

И глътка с мене ще изпиеш.

Животът пак ще бъде озарен

от обич,пътя щом откриеш.

            Автор:Теменужка Маринова

* * *

09.05.2007 um 00:19 Uhr

„Днес те видях.

Аха.

В гръб, но те познах.

Беше с оранжево яке,

нали?

И раница...

Слезе от влака и закрачи бързо бързо...

А аз се качих

                 от същата врата.

Симпатична ситуация...

:)))

Лека нощ.”

25.10.2008 um 00:19 Uhr

Сънувах те.

За втори път.

/за първия не съм ти казвал./

Пътувахме с кола.

Спирачките отказваха

и всеки опит за посока беше грешен.

Тогава се разбихме във скала

и полетяхме.

/Като в сценарий на Кустурица./

Докосвах те, а ти се смееше.

Докосвах устните ти с устни.

Днес съжалявам,

                         че съм буден.

   Ще те чакам на гара невъзможна

      със спирка последна “Любов”.

     Семафорът й  ще ме посрещне

       с целувката си кървавочервена

       и аз напразно ще го чакам

         да ми дари надежда с поглед

                             копнеещо-зелен

Погледите ти твои дръзки,карат в сърцето ми

чувства да кипят ,като в младо вино,

и само обръчите на възпитанието мое,

го удържат от любов непозволена към теб

                                                    да заискри.

Полупиян и полувлюбен чашата

прегръщам и целувам, и само виното

тръпчиво ми напомня за устните ти

вишнево червени и косата ти с цвят

 на опушен лешник и се питам само

обръчите на виното ли пречат

 или и нормите закостенели  на любовта ни.