Много ми хареса. Това е един добър урок, който родителите трябва да следват.Поздравления!

Поздравления и от мен!

Здравей,Маря! Хубави презентации.На доста деца им липсва това поставяне на граници.Всъщност децата знаят всички тези забрани,но не винаги ги спазват.Затова ми се струва по-удачно правилото-забрана да се формулира като правило-подбуда за нещо добро.Вместо "не чупете клоните на храстите" да се каже "грижете се за храстите и дърветата - те ни дават  чист въздух".Надявам се да не ми се разсърдиш за забележката.

Благодаря!

Благодаря на неговите колеги, че не са го забравили. Той остави неизличима следа в развитието ми като детски учител. Съветите, които получих от него никога няма да ги забравя. Благодарна съм, че съм се докоснала до толкова ерудиран Човек и Учител.

 

Ина, благодаря, че се включваш. Когато изгледах филмчето, си помислих с тъга за всички недовършени замисли и дела, които остави нашият Учител. Замислих се, че всичко казано от колегите му е вярно. И почувствах нужда ние тук да му съградим паметник - с думите и спомените си за него, с разказите си за начините, по които ни е променял, с начините по които осъществяваме онова, което ни е оставил като завет.

Запознаването ми  с доц. Димитров беше първият ми учебен ден в университета. Той като автор на учебната програма на нашата специалност беше натоварен да ни въведе в специалността Предучилищна и начална училищна педагогика към Бургаския свободен университет. Това беше на 1. 10. 1995година. От този ден съм запомнила как той ни накара да извадим по един лист да напишем името си и ни помоли да отговорим на 2-3 въпроса за 10-15 минути. След това последва половин час почивка и когато  се върна застана пред всички нас и съобщи, че от всички присъстващи в този ден 60 човека, само 37% са бъдещи учители. Това много ме изненада. И сега като се сетя, че от този първоначелен брой завършихме около 40 човека и от нас някъде за около 30 знам, че са се реализирали като учители, разбирам, че той е бил много прав.  Ето това първото нещо, което съм запомнила за този човек и със сигурност няма да забравя.

 Много са срещите ми с Димитър Кр. Димитров. И реални, и "задочни". Ще разкажа за първите две.

   1980 година. Последен, осми семестър. Нашият випуск е на финала на следването си. Предстои ни пробна практика и държавна практика.

   С няколко колеги от групата сме при таблото пред Учебен отдел, на което е изнесена седмичната програмата. Шумно я коментираме и не обръщаме внимание на стоящи наблизо непознати лица.

   От таблото четем на глас: IV група, музикален профил, практика, Димитър Кр. Димитров. - А? Този пък кой е? (Последен курс сме, познаваме всичките преподаватели и асистенти и изведнъж... непознато име. Пък и "вятърът" не е донесъл нищо за него от СУ. Той, "вятърът", до този момент все ни е носил предварително по нещо за всяко ново име, появило се в програмата).        

   Тогава облегналият се на прозореца срещу таблото мъж се приближи и само каза:

    - Аз съм Димитър Кр. Димитров. И подаде ръка на всяка от нас.

    Представяйки се, попитах:

    - Вие от СУ ли идвате?

   - Не - отговори той. Ще ви чакам ( в посочения на таблото ден) в ОДЗ ( не помня номера) в Бараково (квартал на Благоевград) в 8.00 часа. Предайте и на колегите си.  Усмихна се и... си тръгна.

   А сега де? Не идва от СУ, а от къде? Отгоре на всичко мъж ще ни води практиката, че и ще бъде ръководител и наблюдаващ на държавната ни практика! А! И още първия ден от пробната практика - среща в ОДЗ-то и то в 8 часа. О-оо, трябва да го проучим! И започна едно питане.... Някой от колегите беше стигнал до много важната информация , че е завършил СУ,  специалност Предучилищна педагогика и че дипломната му работа е била "а бе нещо свързано с играта". " Ау-у, с играта!"- започнахме да се вайкаме ние.

    В ОДЗ-то от 8.15 до почти 11 часа  влизахме по групите и наблюдавахме режимни моменти. Работеха учителките.

   - От следващия път, колеги, започва вашата практика - рече Димитров. Утринна гимнастика в I гр., занятие във II гр., СРИ в III гр. и музикално занятие в IV гр. Разпределете се сами, 4-те момичета да си вземат задачите и от утре (до предхождащия практиката ден), могат да идват при мен на консултация от ... до... часа в стая... Довиждане.

Господиии, що за късмет точно на нашата група! Че и СРИ! Та ние ще работим като музикални ръководители!

   Някак си се договорихме за занятията и утринната гимнастика. Със СРИ никой не смее да се нагърби. То, играта, си е сложно нещо! По настояване на колегите ( бях завършила Полувисш институт преди това) ще ги провеждам аз. Повярвайте, ако имах време да пътувам до София, сигурно щях да изровя библиотеката на СУ, за да прочета и дипломната му работа.

    Тайно се надявахме, че така, както не конферирахме наблюдаваното през първия ден ( "защото сигурно бърза да пътува за някъде"), няма да конферираме и този първи ден от нашата работа с децата. Конферирахме. 2 часа. Слушаше ни. И задаваше въпроси.

    Дойде ред и на СРИ. Много, много въпроси. И след обосновката ми, и след мненията на колегите.

Накрая каза: - Колежке, много от времето за игра на децата загубихте, за да ги учите как да играят.

Урок в едно изречение, но за цял професионален живот. Помня го! И днес, Учителю, много дискретно присъствам в играта на децата и се намесвам, само ако възникнат конфликти.

Поклон, Учителю, за всичките уроци, които съм научила от теб:

- Не робувай на авторитети!

- Чети и мисли!

- Действай и аргументирано защитавай работата си! Много знаят как трябва, но никой не знае по-добре от теб как точно трябва с децата, с които ти работиш.

Искам да благодаря:

На колегите му от СУ, ЮЗУ, ВТУ, за респекта към приноса на доц. д-р Димитър Кр. Димитров за предучилищното възпитание в България и неговата личност.

На Галя Трифонова, че качи презентацията тук веднага след мига, в който е разбрала че я има.

На Шели, че с идеята за "паметник  от думи и спомени" ми даде възможност да напиша тук това, което пожелах в мига, в който изгледах презентацията.

На скъп за мен колега и приятел, доц. Веска Вардарева, за онова, което е направила, за да държим в ръцете си издадена последната монография на доц. д-р Димитър. Кр. Димитров.

На издателство "Изкуства", че е повярвало в мисията на такъв ерудит в областта на предучилищното детство като доц. д-р Димитър. Кр. Димитров и прави така, че идеите му да претворяваме не само ние, неговите студенти.

БЛАГОДАРЯ ВИ!

 

Митьо Димитров беше най-интересният и любим асистент за мен в Благоевград.Поклон!

Дале, имам много желания-мечти за 2012 год., но първите три на всяка цена ще се опитам да постигна. Кажи на рибката, че разчитам да изпълни и вашите желания!!!

 

Благодаря. Полезно за всички, избрали тази програмна система.

Наистина би била полезна тази информация,но защо нещо аз немога да се справя? Дали тези разпределения не са само за учениците от първи клас нагоре?Някой теглил ли е разпределение за 4-5 годишните?Е,ако е теглил и се е справил би ли споделил?)): ): )):

 

Колеги, моля за помощ, ако някой има разпределение по български език по програмна система "Ръка за ръка" -книжките "Искам да чета ", "Искам да пиша" нека ми пише на vengi1966@abv.bg Предварително благодаря!

Здравейте, колеги, някой ако може да ми каже какви приказки има в разпределението за трета група. Благодаря предварително.

Стефанов, безценен си!!! Благодаря.

Да, за това изследване ставаше дума. Благодаря ти, Aha moment!

Качих го и на поста отново - да се вижда за какво става дума. :-)

Е, значи си една от 51%, или, ако ти харесва повече, от теб започва формирането на 52%. :-)

Няма как да не се разболяват - толкова много деца! От друга страна не може да поставим децата в стерилна среда. Колкото по-стерилна е средата - толкова повече боледуват децата, защото стерилната среда не изгражда имунитет. Парадоксално е, но малко болести по-скоро са полезни, отколкото вредни за здравето им. Забелязала съм, че едни от често боледуващите са точно изнежените деца, които в къщи са държани при възможно най-строги хигиенни условия. Човек се развива в борба със средата от първия си ден, във всяко отношение. И не бива да се пренебрегва този природен закон, ако искаме детето да оцелее.

По-подробен и далеч по-смислен прочит на това изследване е публикуван на лично място в сайта на МОМН.

Благодаря ви, момичета, за коментарите и за линка към изследването в сайта на министерството!

Като оставям настрана тълкуванията, мен ме задоволява самата социологическа картина, която рисува изследването:

1. "Въпреки критиките и претенциите към детската градина като институция у нас, тя все повече се утвърждава като необходимост за родителите и добра възможност за техните деца. В миналото остават митовете, че на детска градина ходят главно деца, които няма как да бъдат гледани вкъщи."

2. "Според 49% от пълнолетните българи, основната функция на детската градина е тя да бъде благоприятна среда, в която да се откриват, насочват и развиват способностите на детето и да се изграждат уменията му за живота."

3. "В настоящото проучване регистрираме изразителен превес на разбирането за детската градина като лаборатория за развитие на умения за живота, над това като за училище за предучилищно обучение - по писане смятане, рисуване и др. В този смисъл детската градина трябва да създаде основата и предпоставките за по-нататъшно изграждане на успешни навици, в това число и учебни."

4. "Две трети от интервюираните българи намират за добре децата да тръгват на детска градина от три годишна възраст."....."Представителите на маргиналните прослойки по обясними причини нямат нищо против децата им да постъпват в детско заведение колкото може по-рано. Тук културни и социализационни аргументи нямат място. Основанията са предимно екзистенциално-битови."

5. "Отговорите на въпроса: „Кога може да се приеме, че едно дете е подготвено за първи клас?” потвърждават вече направения извод, че очакванията на родителите към детската градина са свързани предимно с изграждане на умения за общуване и развитие на способностите на децата. На придобиването на конкретни знания като четене и смятане държат повече мъжете, нискообразованите респонденти, както и възрастните българи. По различни причини тези групи гледат на придобиването на конкретни знания главно като на прагматична полза от пребиваването в детската градина. Майките обаче предпочитат децата им да се развиват всестранно и то в среда, която да поощрява техните способности и да се стимулира светоусещането им. Майките поставят акцент на необходимостта децата им да общуват и да се интегрират към връстниците си от ранна възраст, както и да пребивават в среда заредена са позитивни емоции. 83% от българите са на мнение, че дете, което е ходило в детска градина, в първи клас ще се справи по-добре с учебния материал от дете, което не е ходило."...."Според 92% от българите, децата, посещавали детски градини с по-голяма лекота общуват със съучениците и преподавателите си в началния курс на училището. Много висок е делът и на преценяващите, че дете, което е посещавало детска градина, ще успее да се концентрира и да работи по-добре в клас – 89%. Без да държат на дисциплинирането като акцент на педагогическата работа в детската градина, 80% от българите са убедени, че игровите ситуации и общуването с връстници възпитават дете в правилата на поведение и комуникация."

Ето, това !

Проучването доказва, че обществото не гледа на детската градина като на малко училище, а като на своебразна лаборатория, в която се тръсят различни, специфични методи за "изграждане на умения за общуване и развитие на способностите на децата". И в този смисъл подкрепя усилията на тази общност тук, в сайта, за съдържателна промяна.

В този смисъл искам да споделя с вас, умни ми приятелки, един образ, който изникна вчера в мен. Вчера изведнъж разбрах, че сега съществуващата организация на групите като общности от връсници по възраст е противоестествена, противоприродна и в този смисъл по-скоро вредна, отколкото полезна. Аргументът ми произтича от природния факт на раждането на децата едно по едно в семейството и на семейството като разновъзраството пространство. Такова пространство явно е най-добрата среда за богата комуникация и успешно овладяване на знания, умения, навици. Ако не беше така , Бог, Природата, Еволюцията щеше да ни предопредели да раждаме котила деца или да снасяме поне по 20 яйца, например, и така да осигурим едновъзрастово потомство. :-))) Но на Бог, Природата, Еволюцията явно е необходим човекът като уникално същество, което да изминава своя житейски Път като "единичен екземпляр"в обща група от съвременници (което е по-широко понятие от връстници по възраст). А как да усвоиш способността да вървиш сам по Пътя, ако си в котила от 20 себеподобни?!

Според мен, група от 25 различни по възраст деца е много по-успешен модел за осъществяване на очакванията на обществото: там също децата са по няколко от възрастова група, но все пак едно е 25 тригодишни, например, друго е 5 тригодишни, 5 четиригодишни, 5 петгодишни, 5 шестгодишни. Нали си представяте колко различни комуникативни нива се "случват" в тази група и по колко пъти на ден се сменят комуникативните и възрастовите роли, как по-успешно се учат децата чрез препредаване на знания и умения! Защото ви е ясно, че истински придобито знание е това, което можеш да препредадеш на друг. Колко пъти на 5 годишно дете ще му се наложи да препредаде умение за обличане, подреждане, дори рисуване или как се заобикаля мравуняк  сред група от връсници и колко пъти ще му се случи това сред група от 3 и 4 годишни! Миналата година работих точно в такава група  и бяхме щастливи с колежката от атмосферата на задружност, толерантност, взаимопомощ, която се разви в групата. Как помагаха по-големите на по-малките! Колко горди и самоуверени бяха! Колко доволни бяха по-малките, когато биваха приети в игрите на "батковците" и "каките"! Най-добре в тази среда бяха децата, които са сами в семействата: те най-самоотвержено се грижеха за по-малките, дори в моменти, в които вторите нямаха нужда от грижа. :-) Така за тях групата се превърна в място, в което те задоволяваха нуждата си от различност в социалните роли - да си единствено дете е една роля, да си първо или второ, по-голямо или по-малко - съвсеееееем друга. Знаят го семействата с повече деца. А упражняването на тези ролеви позиции на ръководене и подчинение е истинското комуникативно умение, необходимо за огромния (в някои случаи) кошер, наречен училище, не само и единствено (по-скоро това - най-малко) умението да общуваш с учител. Ето, това е мястото, в което може да се осъществи "възпитанието в дух на толерантност и съпричастност към нуждите на другите" - приоритет за 13% от населението. 

Така че не само и не толкова  многобройността на децата в групите е проблем за осъществяване на очакванията на обществото, а по-скоро тяхната организация. Защото многобройността е административно решим проблем: на миналогодишната среща на блогерите представителят на министерството ясно каза: елате с дневник на група или клас с над 24 деца и ще решим проблема! Но на някой стиска ли му да отиде с оплакване в министерството?! Не! Предпочитаме тук анонимно, скрити зад псевдоними, да се оплакваме един на друг, отколкото да се захванем със собствения си проблем и да го решим. Защото за проблемът с многобройността на групите не е виновно министерството , ние самите и нашето овчедушие. (Впрочем, в голяма част от страните, в които съм била масовите детски градини са със същата норма за група/клас, при видимо по-добри възпитателни резултати!) Просто защото сме свикнали да се оплакваме и да очакваме някой друг да се погрижи за нас.

Та, за мен едновъзрастовите групи изглеждат като злокачествени образувания, които само пречат за правилното природосъобразно развитие на децата, отколкото да им помагат. Те са по-лесни за работа на учителя - той може да организира и контролира лесно даване на знания и за създателите на програми - сравнително лесно се пише такава програма и лесно се контролират резултатите, но те не отговарят на природната необходимост в развитието на децата в този момент. И в този смисъл не отразяват спецификата на детското развитие в този период и на детската градина като институцията на тази възраст. Те са една от индикациите, че българските детски градини нямат собствена физиономия, а приличат на "малко училище". Не случайно на запад - от Европа до САЩ - по-разпространения модел е моделът с разновъзрастови групи: той е по-органичен, по-близък до семейния модел и за това по-подходящ за тази възраст.        

Всеки път, когато чета Вашите статии, съзнавам колко повърхностно съм се отнасяла към нещата, касаещи детето ми, а и българските деца като цяло, как човек трябва да положи усилие и да прогледне, ама не консуматорски, а творчески и съзидателно към привидните баналности и дадености. Спомних си как дъщеря ми с удоволствие наставляваше по-малки от нея, приличаше на мое умалено копие, повтаряйки това, което съм й говорила ; ) Как обича да ходи " на кафе" с леля си - студентка във втори курс, как преди да тръгнем нанякъде ми казва: "Само да изпуша една цигара и тръгвам!" по примера на баща си : )))

Идеята Ви е безценна, стигнала Сте до нея благодарение на дарбата, призванието и мъдростта, които притежавате! Знаете ли и кой друг е достигнал по различни пътища до същата идея - гениалният сър Кен Робинсън, наричан реформатора на британското образование, който призовава да се обърне внимание не само на кризата с приподните ресурси, а и на другата криза с човешките ресурси

Ето речта му, която за мен е в поразително съзвучие с идеите Ви (използвам учтивата форма, защото съм много респектирана)

И още нещо - правилно казвате, че никой друг не ни е виновен за проблемите, а всичко е в наши ръце. Убедих се в силата на волята на обикновения човек, който от овца може да се превърне отново в достоен човек и фактор, с който да се съобразяват "онези там отгоре" - конкретният случай е с хазяйката ми от студентските години, тази жена води еднолична борба с институциите почти година, за да извоюва правото на квартала й да бъде пусната отделна линия от градския транспорт, това си е цяла сага, одисея, но колко умно и находчиво е действала, когато си е повярвала, а не е послушала учените хора - нейни комшии- адвокати, лекари и т.н., които я съветвали да не се захваща с тази работа!

Днес продължих да разсъждавам върху "моя" образ.

В разновъзрастовите групи акцента може да падне (при умело ръководене) върху толерантността и подкрепата за другия, а в едновъзрастовите групи започва конкурентната борба за "място под слънцето" - вниманието на учителката, играчки, награди....Няма лошо, ще кажат най-вече татковците: да се борят от малки. Ама ако започнат тази борба от тригодишни какво ще се случи, когато станат 7 годишни и отидат в първи клас?! И не е ли тази една от причините за ужасяващата агресия, която се шири в училищата днес? Неовладели други социални механизми на регулация, освет откритата, яростна агресия, горките деца просто не познават други пътища за овладяване на света!

А училището?! Ами не съм специалист, но сигурно класно-урочната система си остава най-дъбрата възможност за организация. Но ако децата са минали преди това през сложния социален свят на разновъзрастовата група, мисля, че агресията няма да е толкова силна и биха били по-работещи социалните механизми на овладяването й.

Впрочем, сетих се и това ,че дори близнаците са показател за природния повик за единичност, с потенциалната опасност и най-често случваща се ситуация на "две в едно": еднакви дрешки, еднакви аксесоари, честото обръщение "Близне" или "Единия близнак, другия близнак", вместо имена - уеднаквяване, обезличаване, невъзможност и нежелание да бъдат различавани и възприемани като различни и самостоятелни.

И да, това, което прави дъщеря ти е най-прекрасното нещо на света! Това е най-добрия и единствен начин да бъде "ваша" завинаги, попила ви такива каквито сте. И няма как да я корите сега и винаги за каквото и да е - всичко е възприето в някакъв незнаен момент от вас самите. Децата ни са нашето най-правдиво огледало.

Видях речта. Вече съм я гледала и даже мислех да я запаметя в "избрани". Благодаря!

И да, когато човек е овладян от справедлива кауза, няма как да не победи, колкото и време да му трябва. Браво на съседката! :-) Сигурна съм, че това я подмладява и държи в крак с днешния ден! 

Сетих се, че исках да Ви питам за Х. Гарднър и теорията му за множествената интелигентност - Вие прилагате ли я в работата си с децата? Имате ли лични впечатления?

След еуфорията от чуването на теорията от самият проф. Гарднър миналата година, установих, че самата програма по която работя - "Стъпка по стъпка" на Центъра за развитие на детето към университета Джорджтаун, Вашингтон - е създадена на базата на тази теория: на утринна среща се задава една тема за деня и децата могат да се "срещнат" с тази тема в различни центрове за дейности, които по същество развиват различните видове интелигентност: Център "Ограмотяване" - лингвистична, ц. "Семейство" - комуникативна (това, което е правила дъщеря ти), ц. "Строителни блокчета" - кинестетична и т.н. Пиша ги на прима виста, но, както казва проф. Гарднър, в някои, да не кажа във всички центрове се развиват и "допълнителни" интелигентности, необходими за развитието на основната. Децата имат свободата да избират в кой център да отидат и да се занимават. Така те разбират темата чрез предпочитаната дейност, която е предпочитана точно защото те изпитват потребността да развиват съответната интелигентност. След като изчерпи интереса си към дейността в съответния център, детето може да отиде в друг и така в рамките на деня то може да се срещне с темата в различни центрове и, съответно да равие различни интелигентности.Харесвам тази организация, защото тя структурира знанията и уменията на децата по предпочитания от тях начин: на утринната среща те получават минимума знания, акумулирани заедно, най-често чрез евристична беседа, но опитностите всеки получава според собствените си предпочитания, способности и път на развитие. Разбира се, по-малките деца обичайно се струпват там, където е учителката (а тя е там, където се "преподава" нова техника или е опасно), 4-5 годишните обичайно се насочват към ц. "Семейство", защото такава е възрастта, а 6 годишните - към рисуването, манипулативните дейности (игрите с правила), но така наистина се дава възможност да детето да върви по собствения си път на развитие. Тази програма е най-добрият практически вариант за развитие на индивидуалните интелигентности, който аз познавам в българската образователна система. Тя има вариант за начално училище и за помощно училище.  

Написах преди малко коментара, но умът ми продължи да работи в тази посока.:-)

За българските детски учителки тази организация е предизвикателство, което не всеки приема. Най-често те се оправдават с невъзможността да се даде система от знания, които да покриват ДОИ, но истинската причина е, че тя предивиква усещане за загуба на контрол върху занималнята и върху познавателната и всякаква друга активност на децата. Макар, че кой може да им гарантира познавателна активност на всяко дете, при повсеместната класно-урочна система, вариант "детска градина"?! Аз твърдя , че най-често там няма 100% познавателна активност. :-) Системата за развитие на интелигентността по присъщ на всяко дете начин наистина поставя детето в своя център, а не удобството на учителя, реализацията на програма или постигане на очаквани резултати по ДОИ, които са (или по-скоро би трябвало да бъдат) само инструменти за детското развитие. В нея намират своето място и възможности за развитие не само " обикновените" деца, но и всички маргинални групи деца и ученици, независимо дали става дума различни общности, деца със СОП, "индигови", "кристални" и всякакви други деца.Истинската индикация за познавателна активност е, когато след регламентирания момент, независимо какъв е той, децата интерпретират преживяното в своите дейности - най-видимо в сюжетната игра, или като сюжети в рисунки, строежи, преповтарят игри и техники, видени от учителката. Така те спонтанно "пишат домашното "си и интериоризарат знанието.

Тази теория предоставя много възможности за подпомагане развитието на определен вид интелигентност чрез другите видове: така спортистите и запалянковците от последните чинове могат да бъдат заинтересувани да учат английски, като вместо безучастно да се пънкат над обичайния текст им се даде възможност да разкажат - може и с по 5 изречения - за любимия спорт, вчерашния мач или да проведат диалог как да стигнат до стадион Уембли, например; двете мацки с вид на фолкпевици биха могли да разкажат за последните модни тенденции или да опишат как е била облечена Виктория Бекъм на последната си поява, а целият клас може да преживее диспут " има ли или няма място попфолка в моя живот" или нещо от този род. :-)...И това във всеки час или поне през няколко часа! Така езикът се превръща от учебна дисциплина в лично приключение. И като казах приключение се сетих за друг наш разговор от друг пост.

Ако решите да ходите на екскурзия или по работа някъде с класа може да ги накарате да проучат забележителности, без ограничения, и да се обсъдят на английски по тема "Какво да посетим?". А може би преди това да направите борса на страните - групи ученици да представят предпочитаните си страни, като всеки ученик от съответната група представи страната чрез някоя забележителност или нещо, което е привлякло вниманието му.  

Колко добре познавате децата - и малки, и големи! И с каква любов и грижа се отнасяте към тях! И как ни призовавате да се борим в името на тази кауза - Децата! Мисля си, че тази теория е залегнала в същността на модерното образование, такова, каквото ще го създаваме най-сетне и у нас. Любопитството ми не е изчерпано - гледах клипче с методики за учители и забелязах сходната практика: децата се събират около учителката, която ги въвежда в темата, т. нар. вдишване на знания, след това има разнонобразни упражнения и игри, във всички от които присъства темата.

Още един въпрос: какво трябва да разбираме под:

- индивидуализирано образование;

- плуралистично образование;

- екипност в разрешаване на проблемите;

- мислене отвъд утвърдените рамки;

 

Хей, момиче, ти май искаш да завършиш "моя" университет!:-))))Ще кажа какво аз разбирам, без да гарантирам, че те така се преподават в "другите университети".:-))) Дано някой преподавател не прочете моите "свободни съчинения" по темата. :-)))

За първи път видях истинско индивидуализирано обучение в Германия. За коректност ще допълня: във Валдорфски детски градини, но, убедена съм, че това е типът индивидуализирано обучение, което е характерно за западния свят, независимо от програмите. То се изразява в това, да се даде свобода на избор от различни дейности и варианти на дейности (при рисуването, например: рисуване с бои, цветни мориви, пастели), да се наблюдава обективно дейността на ВСЯКО дете и да се подкрепят личните му познавателни, артистични, лингвистични и всякакви други търсения, прояви, есперименти. Т.е. тук релацията е дете - учител, не учител - дете. Детето действа в някаква посока, а учителят наблюдава, подкрепя, създава условия, поощрява търсенията и постиженията, независимо какви са те. Защото дори най-елементарното постижение, което за други деца може отдавна да не е постижение, е именно постижение, достижение, лично завоевание на конкретното дете. В този случай не се сравняват децата, не се гледа на тях като маса от ученици и конкретното дете престава да бъде средностатистическа величина, а придобива име и успешен образ. Спомням си едно дете, което колежки от други групи с облекчение ни "прехвърлиха". То не умееше да контактува с други деца, не играеше, имаше странно поведение, но за това пък говореше такъв богат и точен български език, какъвто нямаме повече от учителките и рисуваше по много своеобразен начин - напомняше ми по някакъв начин изкуството на инките. Ние създадохме условия за това рисуване - пратихме го в градска школа по рисуване с голям международен успех и .....това момче започна да носи международни награди! Една година беше при нас и ние нямахме повод за оплакване, защото следвахме неговите интереси и път на развитие. На следващата година момчето трябваше да се върне в старата си група, защото тя беше подготвителната в градината и....започнаха пак неговите неволи: то отказваше категорично да вземе в ръка молив и да се "подготвя за училище". До такава степен бяха измъчени и той и родителите, и колегите (защото те приемаха това дете като свой неуспех), че накрая бащата се явил на ЕКПО - Екипа за комплексно оценяване и.....поискал детето му да бъде освидетелствано като бавноразвиващо се! Сега си мисля, че това дете е едно от няколкото, което мога да определя като "индигово", но тогава този термин не беше популярен. Тук искам да кажа, че индиговите деца не са просто невъзпитаните, а деца, които наистина имат различно развитие. И това най-често е бреме и трудност за учители и родители, а не, както се ласкаят много родители - повод за гордост само.Това дете е изключение, но то е пример на дете, което изисква индивидуализирано обучение. Но по същество за всяко дете, истински успешно може да бъде само индивидуализираното обучение. То е трудно, предизвикателство за учителите, защото иска гъвкавост, изобретателност, ситуативност, "мислене отвъд утвърдените граници".:-)

За нас "утвърдени научни граници" е материализмът. Той е единствената ни позната научна доктрина. И той определя начинът ни на мислене, това, което приемаме и това, което отхвърляме. (Но всеки човек има и лични граници, отвъд които, по една или друга причина, не може или не си позволява да мисли. ) А в неговите рамки, поне за сега, не знам да влизат децата-индиго.:-) Но светът говори за тях и, както се убедих, те съществуват. Какво: да вкараме детето в прокрустовото ложе на нашите разбирания ли трябва?! Е, беше вкарано: в единият случай се оказа талант, в другият - бавноразвиващ се.

Също така утвърдени граници има понятието "деца със СОП". И в унисон с това разбиране рояк учители се опитват да превъзмогнат "недостатъчността" или "невъзможността" и с щурм дирекно да им "преподадат" науката. А ако тези деца са с по-особена мисия и са дошли точно да ни научат нас на нещо?! А ако не те, а ние трява да се научим на нещо?! Според СЗО (Световна здравна организация, World Health Organisation) увреждането не се получава чрез недостатъчността (Impairment) и произтичащата от тук невъзможност (Desability) за телесно или душевно изразяване, а едва чрез изолацията и пренебрегването (Handicap), което човек получава от другите хора по отношение на своите индивидуални и социални възможности. Т.е. увреждането има по-скоро социално измерение! Сами по себе си тези хора не са болни, според СЗО, или са точно толкова болни, колкото и ние!! Какво ще кажеш: това "утвърдена рамка на разбиране" ли е в България и по-специално в училище?! А това променя изцяло позицията към детето и болеста, към обучението им и методиката на преподаване, към перспективата на социалната им реализация и приноса им към обществото! Това на практика означава, че всеки от тези хора има не само обичайните права като всички нас, но трябва да носи и задължения и отговорности! И то не единици, а ВСИЧКИ хора с увреждания, независимо колко "увредени" са! Проблемът не е в тях, а в нас: ние трябва да "измислим" начини да могат да изразят себе си! За това на запад не казват "хора с увреждания", а "хора с невъзможност (Desability)" или "хора със затруднения (Handicap), ". Лично аз предпочитам термина "хора в изолация".

"Мисленето в утвърдените рамки" поддържа статуквото, но истинското развитие се осъществява при "мислене отвъд утвърдените рамки". То е двигател на творчеството и прогреса. В областта на езика, Дж. Родари в книгата си "Граматика на фантазията" дава прекрасни примери как може да се "отвърже" фантазията на децата. Зрънцата на такова мислене не са чак толкова чести и при върастните, и при децата.Но благодарение на тях Джон Атанасов е измислил компютъра, Бил Гейтс е създал своята империя, а аз погледнах на едновъзрастовите групи като към противоестествени, а значи туморни образования. :-))) Страшничко е да мислиш така, защото тръгваш срещу статуквото, по непознат път, който не знаеш как ще завърши. Но само този път е път на развитието, останалото са прекрасните магистрали на удобния застой.:-)))

Плурализъм (от латински pluralis) означава потвърждение или допускане на множество мнения, възгледи или гледни точки по даден въпрос. Употребява се както във философски, така и в научен или политически смисъл. Плурализмът е основен елемент на демокрацията. (уикипедия)

Ето, това е нещо, което в момента не достига на българското образование. Просто защото то е продукт на една единствена доктрина - материализма. Или ако го има някъде, то това е точно в детските градини - появиха се "Стъпка по стъпка" градини, "Монтесори" градини, Валдорфски градини. И този сайт може би е единственият, който полага съзнателни усилия в посока плурализъм в областта на предучилищната педагогика, като дава трибуна, не, ами поощрява осветляването на различността във философиите на тези детски градини. За да могат родителите да упражнят правото си на информиран избор. Аз лично много страдам, когато, без да познават философиите на тези различни програми, университетските преподаватели ги критикуват, но на практика "копират", да не кажа друга дума, техни основни идеи. Все пак и там, доколкото знам ,вече има преподаватели учили по света и върнали се в България като убедени последователи на други школи и течения. И това е прекрасно! Светът е твърде широк и все още подлежи на откриване и обяснение, за да го затваряме в тесните рамки само на една школа! Синът ми е научен работник в Колумбийският университет в Ню Йорк и това, което в началото го порази, при пристигането си не само в този университет, но и в редица други престижни американски университети, които обиколи за десетина години, беше точно научния плурализъм: в един и същи научен екип мирно съжителстват, не , ами ЗАЕДНО решават научните проблеми представители на различни научни школи. И в лекцията си проф. Гарднър дава рецептата за плуралистична работа: не си губиш времето да критикуваш другите, а "гушваш" своята идея и се опитваш "мислейки отвъд утвърдените (за теб) рамки" да я развиеш. Толкова. Всеки има право на живот и развитие под слънцето, включително и идеите! :-) А на срещата с присъстващите показа истинския смисъл на това какво значи "научна коректност и научен плурализъм": български преподаватели се опитаха да го вкарат в (меко казано) диспут върху различни теории за емоционалната интелигентност. Той само каза, че със създаделя на тази теория са не само колеги, но и приятели и може да им каже само как във времето са се появили тези две теории, но нищо повече!

И така да си дойдем на болното място: работа в екип. Аз твърдя, че за българите, поради разни причини, ни е извънредно трудно да работим в екип. За другите народи не знам, но това, което съм наблюдавала е далеч по-успешно справяне с екипността: организацията на екипа и работа в екип. Причините са сложни, но основни трудни моменти са личната свобода и общата, но споделена отговорност, различните и неизяснени до край мотиви, с които различните хора "влизат" в екипа, различните възрасти и произтичащите от това различни житейски възгледи, познания и по-точно различен смисъл на важни за екипа неща и различни ценности и най-важното: различни умения за разпределяне на роли и дейности. Най-често в България когато се образува екип, дори и от хора с най-добри намерения, започва борба за власт, за престиж и налагане по всякакъв начин на един или друг модел за решаване на поставена задача или нещо друго. А това не е екипна работа. Б.Ливхуд казва, че когато само един човек знае как да се свърши дадена работа - това е смърт за екипа. Защото основите на екипната работа са доверието,  позивитивизма, уважението към личността, способностите на другите, свободното изразяване на мнения и идеи и общата, но споделена (т.е. всеки участва със своя дял от пълна) отговорност за взети решения и извършено. Йерархията в екипа би трябвало да бъде изградена върху признати способности и в този смисъл върху доверието към способностите. Това означава разпределението на роли и дейности да става не като отговор на въпроса:"Аз мога ли да заемам тази функция" а по-скоро като отговор на :"Кой най-добре, с оглед нуждите на екипа, би могъл да свърши тази работа?". На запад, както знаеш, се полагат особени грижи за развитието на екипите, защото печелившите корпорации са разбрали, че успешната екипна работа е основа на успешната корпорация. В България, особено в училищата, някой да се грижи за развитието на списъчния състав като екип?! А поради естеството на своята работа - всеки учител работи сам в рамките на класа, при това, поради статуквото, като едноличен лидер - учителите с времето развиват черти на характера, които ги правят трудни за екипна работа. Ако има учители, които са "удобни" за екипна работа, то това са точно детските учителки, защото професионалния ни живот преминава в работа в екип. И пак и тук трябва да се полагат повече усилия в посока развитието на екипите.

Стигна ли до тук? Ако си стигнала - въздъхвам спокойно: значи не съм те приспала...     

Видях клипчето. Поучително е за всички, не само за учителите по езици.

И показва как от рано там децата усвояват различни умения, необходими както за работа под ръководството на учител, така и за работа в екип. Даже организацията на средата за различните комуникационни типове взаимодействия е различна: в първият случай са седнали на пода, ориентирани всички към учителя, във втория - седнали около маси, в затворени кръгове, готови за съвместна работа, без идеята, че учителката и дъската са най-важните и при тази комуникация! А колко много материали и колко много задачи и техники, които имат по-скоро игрови характер, не само учебник и учебни тетрадки! Колко техники за стимулиране на познавателната активност и колко спокойни и отдадени на ученето деца!

Представяте ли си в българско училище децата да седнат на пода?! Или да сядат ту на пода, ту на маси?! И столовете около масите да са така поставени, че да не вижда от всякъде учителя и дъската?! Това е най-малкото, което може да се каже за тези клипове, но вече прекалих за днес с писането. Само ще кажа, че тези клипчета са образ на това какво е индивидуализирано обучение, плурализъм и работа в екип.

Честит Ви Първи Учебен Ден! Надявам се денят Ви да е преминал вълнуващо и емоционално зареждащо! И искрено Ви желая още една силна, продуктивна и позитивна учебна година!

Благодарение на Вас сега имам доста по-ясна и конкретна представа накъде искам да вървя в работата си, ако досега се чувствах несигурна и се питах дали имам право да променям предписанията, програмите и т.н. сега знам, че моите ученици заслужават образование, което отговаря на заложбите им, на това, което търсят и на това, което ги вълнува.

Продължавам да чета по въпроса, сигурно ще ми се наложи отново да се обръщам към Вас, наистина сте цял университет!