Премиершип няма нужда от визитна картичка. Там е родината на футбола, „алфата” и „омегата” от великата магия на Царя. Висшата лига е най-популярното първенство на планетата и въпреки силната конкуренция всеки уикенд примамва стотици хиляди по стадионите и приковава стотици милиони зрители пред тв-екраните.

В този най-престижен шампионат на планетата Митко Бербатов намери своя „театър на мечтите”, своята сцена, на която да изяви колосалния си талант.

Нека най-напред се доверим на числата, те са неоспорими и безапелационни. За малко повече от седем сезона Бербатов е изиграл досега над 200 мача в трите си английски отбора и 196 във Висшата лига. Отбелязал е 95 гола в Премиершип, а като прибавим попаденията за всякакви купи и евротурнирите сметката скача на внушителните 122 гола на Албиона.

Нека не забравяме, че Димитър е единият от тримата играчи и единственият не-британец в историята на най-високото ниво на английския футбол, бележили 5 гола в един мач. Негов е и феноменалния хеттрик срещу „Ливърпул”, невиждан 64 години на „Олд Трафорд”. На 22.01.2011 г. Бербатов отбеляза трети за сезона хеттрик срещу Бирмингам – постижение в цялата история на английския футбол само на Руд ван Нистелрой и Алън Ширър.

Със своите 95 вкарани гола статутът на Берба (както го наричат на Острова) се издигна до висините на славата , надмина постиженията на други световни футболни легенди. С цялото уважение и респект към тях, не можем да не отбележим с нотки на триумф, че „нашето”, българско момче” има повече вкарани голове във „вечната ранглиста” на най-силната лига на света от сияйни звезди като Крис Сътън, Кристиано Роналдо, Гари Спийд, Денис Бергкамп, Роберт Пирес, Джеймс Бийти, Дейвид Бекъм, Оле Гунар Солскеар, Дънкан Фъргюсън, Паоло ди Канио, Тони Коти, Ерик Кантона, Руд ван Нистелрой…

В течение на блестящата си кариера Митко се окичи с редица отличия, имаше шанса и заслугите да вдига престижни трофеи. Очаквано на първо място да са двете шампионски титли с „червените дяволи” 2009 и 2011 г. Но не бива да пропускаме останалите! Три пъти (с Юнайтед и Тотнъм) стана носител на Купата на Лигата (Карлинг Къп или както и да я преименуват). Окичи се със златен медал и на Световното клубно първенство. Два пъти печели Суперкупата на Англия (Къмюнити Шилд или сменяното според спонсора название). Също два пъти е избран за играч на месеца във Висшата лига – април 2007 и януари 2011. „Играч на годината” в „Тотнъм” 2006/2007 и „Фулъм” 2012/2013.

А „черешката на тортата” е голмайсторският приз, „златната обувка” през Сезон 2011-2012. Българин – голмайстор на Висшата лига!!! Ще доживеят ли да се порадват на такъв миг гордо щастие правнуците ни? „Дано, дано, ама надали!”

За да оценим в пълнота направеното от Бербатов на Албиона не трябва да подминаваме и неговите асистенции, които по официална статистика минават 50. Умението на „най-неегоистичния играч” (определението е на Уейн Рууни) да владее коженото кълбо с „кадифено” докосване и да извежда своите съотборници на чисти позиции също може да влезе във футболните учебници. Нима може да бъде подминат онзи „невъзможен” финт до аутлинията срещу Уест Хям ? Или „въздушното” прехвърляне за „бомбата” на Валенсия срещу „вълците”? Или феноменалният пробив по крилото и голов пас за Рунни, който реши мача с „Фулъм”?

Тук е мястото за асоциациите с красотата в играта на Бербо. Онази Красота, която прави футболът Изкуство и не се обяснява с цифри и факти. Мнозина коментатори видяха именно в „магическите” отигравания на Берба последният отблясък на онази романтика от 60-те и 70-те години на миналия век. „Бербалогия” написа една журналистка в руския сайт на Манчестър Юнайтед и сравни неговото футболно присъствие със симфония от образи, звуци и цветове.

На какво ще се възхищават потомците най-много в „симфониите” на Димитър Бербатов, когато гледат архивните кадри в „Класика от Висшата лига” (непременно конвертирани във формат 3D)? На „кинжалните” голови шутове срещу „Рединг”, „Евертън”, „Тотнъм”, „Портсмут”, „Брага”? На невероятното обръщане с решаващ удар срещу „Блекбърн” или на „слалома” между защитата на „Уигън”? На задната ножица в мача със „Съндърланд” или на вълшебната „а ла пиола” огорчила „Мидълзбро”? На голът-шедьовър (втория от хеттрика”) в мрежата на „Ливърпул” или „художественото” попадение на митичния „Уембли” срещу „Челси”? На могъщото волле в „паяжината” на Стоук или на брилянтното, триково голово докосване срещу „Фулъм”? Нека преценяват сами, те ще имат по-ясен избор от дистанцията на времето.

Все пак това е коментар на факти и емоции, а не апология. И трябва да се отбележи, че да тези успехи и висоти Митко не стигна по път, насипан „с цветя и рози”. Той трябваше да преживее и надмогне макар и спорадичните контузии, завистта на някои съотборници, мръсните мениджърски номера на един двуличен „благородник”, злонамерените, късогледи критики, с които го засипваха „хейтъри” и псевдожурналисти. Нормално е в такава атмосфера да преживееш спадове, пропуски и мини-кризи в спортната форма.

Но реализмът ни е нужен и защото историята продължава. Решението на Бербо да премине в авторитетен клуб като „Монако” е правилно. Още някоя титла в кариерата и още някое попадение в престижната „Лига 1” съвсем не са излишни за имиджа. Но, убеден съм, през лятото като свободен агент Бербатов ще се върне при своята голяма любов – Висшата лига. Кратката раздяла само усилва любовта, знаем го от житейски опит.

А на Бербатов ще остават още малко, само пет гола, за да влезе в престижния, достъпен за малцина Клуб 100 на голмайсторите във Най-Висшата лига. И да напише епилога на легендата…

Това е истината в ЦСКА! И фактът, че част от най-запалените фенове на гранда я отричат, не помага на никого, още по-малко на любимия им клуб.

Нека разтълкуваме по-внимателно думите на “мистериозния” президент на “червените” Лоурънс Дейвис и да отгатнем техния контекст. Скромният съдържател на магазинчета за пури продължава да сипе рога на словесното изобилие. В една добра статия вече посочиха 11-те му щедри обещания. Без излишни повторения, да ги обобщим в няколко думи с цялата красота и разточителност на словоблудството.

Партньори за “сътрудничество” на ЦСКА щели да стават “Селтик” и “Евертън”. Инвестиции ще да влязат с милиони било от “приятел-английски национал по ръгби”, било от шейховете от ОАЕ и Катар, било от “генерален спонсор”, за който имало три варианта. Тренировъчната база на клуба ще бъде изцяло ремонтирана и обновена, школата на ЦСКА ще стане “най-добрата в света”. Дълговете, естествено, ще бъдат изчистени в минимални срокове (с изключение на 2-3), а финансовата стабилност на отбора е гарантирана “с години напред”.

Е, липсваха някои характерни мотиви като съкровището на карибските пирати, флотилията със злато и скъпоценни камъни, потеглила към пристанището на Перловската река, вълшебната пещера Сезам на Али Баба (пардон Али Дейвис!), виденията за мургави принцове и принцеси, които с вълшебната лампо-инвестиция ще позлатят седалките на “Българска армия”. Но и казаното е достатъчно да затъмни някои от най-добрите сюжети в “1001 нощ”.

Реалността в Борисовата градина обаче хич не е приказна. ЦСКА плаща заплати на играчите си с приходите от билети и телевизионни права. За служители и работници няма левчета от близо година. Заради това те вдигнаха бунт, отново бързо потушен с полуобещанията за изплащане на 2 (две) месечни възнаграждения.

Не по-малко трагично е и състоянието на школата на ЦСКА. От доста години децата, трениращи в нея (или по-точно техните родители) си плащат всичко: екипи, бутони, топки, дори предсезонните лагери. А треньорите в детско-юношеските групи се надяват на събираните от своите малки футболисти такси, а не на заплатите в клуба.

За състоянието на “Българска армия”, “Червено знаме” и базата в Панчарево, за инвестиции в тях, не е редно и дума да се отваря. Ще прозвучи като “Реквием” от Моцарт в пълен контраст с рисуваните приказки на Дейвис.

Представителният тим, с играчи събрани оттук-оттам и препоръчани от Дейвис, демонстрира колеблива, неубедителна игра и крета в долната половина на таблицата. Остава да изпусне класирането в първата “седмица” и крахът ще е пълен.

Защо тогава британецът-евреин така пищно обещава? Къде в прав текст, къде с намек той издаде своята цел. “Вярвайте на клуба си!” – възкликна магазинерът. Тоест – купувайте акции на ЦСКА! Защото номерът на Томов и компания не минава и дотук се сблъсква със здравословния скептицизъм на всички трезвомислещи “цесекари” и на цялата футболна общественост в България. Малцина станаха дребни акционери и прежалиха по 2 лв. за акции на клуба. Единствените по-сериозни инвеститори са двама и то както се оказа – с лична сметка. Вальо Илиев сключи договор след като вложи пари. А придобиването на пакет акции от Емил Данчев не особено изненадващо беше свързано от медиите с назначението на негов близък като треньор на вратарите.

Огромната част от запалянковците на ЦСКА мъдро се разграничиха от “добрия вълк” Лупи и “куклата на конци” Дейвис. Мисълта, че техните пари ще бъдат управлявани от тези хора и подопечните им, предизвика пресни спомени и ропот в душите и сърцата. Май тук идва ролята на приказния водевил  ”Нова ера”, разиграван от несръчният маг Лоурънс. Митът за  западния бизнесмен, пристигащ в ролята на Спасителя (ама не Христос, защото той е бил беден!) и сладките миражи, трябва да успокоят песимистите и да разтворят душите и кесиите на фанатичните фенове.

На финала да изпреваря репликите към  прогнозите на коментиращия. Бързам с признанието поне за една правилна и една не толкова точна, свързани с българския футбол. В “История за триста кила барут и един повален стадион” предвидих, че “сините” фенове няма да дочакат скоро нов стадион. Тогава се намериха ругатели, но днес “Газпром” се отказа от финансирането на проекта, а Наско Сираков постави като приоритет поне възстановяването на централната трибуна.

В друг мой анализ: “Цимбика – новото лице на ЦСКА” съм написал: “Всъщност, по-зле откъм интелект, организация, класиране, форма, откъм всичко, май “Титан” и ЦСКА не може  по-долу да пропадат.”

Но днес, гледайки окичения в червено, симпатично закръглен мъж с пурите, според вечната притча за песимиста и оптимиста си повтарям: “Може, може!”

Не са нужни дълги описания за провала на Валери Божинов. В жълтите издания са изхабени тонове мастило по темата с пикантни подробности за гарнитура. Валери бе един от младите таланти на България, който устремно се изстреля към върховете на световния футбол. Шансове за кариера и слава имаше доста – игра в класни тимове като “Лече”, “Парма” и “Фиорентина”, дори достигна до възможността да облече фанелките на грандове като “Ювентус”, “Манчестър Сити”, “Спортинг”. Само, че все нещо не достигаше. И основната причина не е в неговата податливост на контузии. Характерът на нашето момче се оказа непостоянен, “ангелът” му – извънредно слаб.

В големия спорт се иска спазване на строг режим, ограничения, дори малко аскетизъм. Терминът “спортна форма” не е книжна измислица. Всеизвестната максима гласи, че когато един спортист остави на заден план своята професия и призвание, а се увлече по любовни  ”свалки”, мода и хайлайфни светски изяви, логично идва залеза на неговата кариера. А българинът от Горна Оряховица тръгна точно по тази грешна улица. Той може да се похвали със серия любовни завоевания на “горещи” чалга-шантонерки и още по-страстни и мургави “манекенки” от известен и древен бранш. Появяваше се полугол,  с татуировки до пъпа, на фототапети по лъскавите,  ”жълти” списания.  ”Прогресира” до една от основните теми на клюкарските вестници и тв-рубрики с пространни интервюта за личния си живот.

Само дето головете му на футболния терен бяха в пъти по-малко от любовните победи. И кариерата му неумолимо тръгна назад. Големите тимове охотно го освободиха за символични суми, даваха го под наем на който го пожелае (точно като партньорките му!), за да се свлече да изпадащ отбор в италианската Серия “Б”. А с днешна дата лисабонските “лъвове” се чудят как да се отърват на свой ред от своя мега-неуспешен и разочароващ трансфер, от провалената надежда Божинов.

Без особено преувеличение, Григор Димитров също върви устремно “надолу”. Как ли? Отново по наклонената стълбица на лесната слава и “жълтата” популярност. Може ли да сразиш световния №1 Новак Джокович, а да паднеш от Станислас Вавринка? Защо не, когато вместо почивка и лека, възстановителна тренировка си зает да разкарваш именитото си гадже през Мадрид и да позираш пред фотоапаратите на жълтата преса.

После да отнесеш тупаника от бившето величие Хюит още във ІІ кръг на турнира в Куинс.  Но баста! Отново по-належащия ангажимент е разходка “за двама” в Лондон и навлизане в света на “висшата мода” с участие при откриването на луксозен, марков, “тузарски” бутик.

Както сподели Гришо в поредното “сензационно” интервю, не било важно за него, че отпаднал във втория кръг на Уимбълдън от “ас ” като Грегор Жемля – важното било, че Маша била на трибуните и ръкопляскала?!

Покъртително, нали?

Шарапова дори долетяла до Швеция да “подкрепи” своя любим… Но днешната среща в Бостад с никому неизвестния  Елиас Имер (17-годишен, 1032-и в световната ранглиста) дава кристална яснота за ефектите от подобна “подкрепа”. Гришо излезе на корта максимално изтощен, разсеян и унил (още след третия гейм взе да бърше потното си чело!). Неговият блуждаещ поглед, изпуснатите леки топки и възможности за пробив, сякаш говореха за тотална липса на концентрация. А победата дойде въпреки логиката на играта. Димитров бе решил да вземе мача “на ходом”, но спаси четири брейкпонта, след които му се полагаше да си ходи рано-рано и от този турнир.

Дано не съм лош пророк, но в съзнанието на най-добрия ни тенисист май тенисът е второстепенно занимание. А “трудната работа” (думите са негови!) да си гадже на Маша, подареното “Порше” и светските изяви излязоха триумфално на преден план.

Резонни и оправдани са коментарите на десетки негови почитатели:

“Това не e Григор Димитров!” – проплакват те. А една остроумна дама находчиво добавя: “Да избира: тениса или любовта!”

Стискаме палци Григор да направи правилния избор! Дано намери точния баланс между личния живот и продължението на голямата си и обещаваща спортна кариера. Иначе го чака съдбата на  … Валери Божинов!

Но щом истината е толкова прозрачна и не е от вчера, защо не се намери поне един български журналист да я огласи? Нека си отговорим на двата прости въпроса „Къде?“ и „Кой“.

Къде един честен разследващ журналист би могъл да публикува свой изобличителен материал за родната футболна мафия? Отговорът е директен и жесток: няма такива медии!

Преди повече от 20 години като сътрудник на един доволно известен „мачаджийски“ всекидневник се опитах да публикувам скандален репортаж. Той разказваше как шайка мутри са пребили играчите на гостуващия отбор на полувремето. В свещенната си наивност преминах през всички отговорни хора в редакцията, но отговорите бяха еднотипни от рода: „Ти луд ли си? Хората на Карамански ще ни изпотрепят и ще изпотрошат оборудването в офиса! Трай си!“.

Днешните мутрагени – футболни президенти, за разлика от Кръстника, рядко пращат бодигардовете си да плашат пишещите братя. Те просто купуват влиятелните медии. Едва ли скоро сте срещали  или чели някое истински независимо печатно  издание, неомаскарена радиостанция, телевизионен канал или обективен спортен сайт. Свободни пространства в „мрежата“ като това са малко и имат ограничена популярност.

Да разгадаеш кой вестник или сайт на кого слугува е лесно. Трябва само да прочетеш някои титулни статии в тях. Статии, в които Бербатов е голмайстор на Висшата лига, но Гара Дембеле е вкарал повече и по-важни голове от него. Или формата на Мартин Петров е „колеблива“, но Янис Зику е „изключителен“, „феноменален“, „фамозен“. Тъй де, медийният балон трябва да бъде надут и съответния ритнитопко, продаден, та босовете да печелят.

Само в студията на радиостанции, телевизии и вестници мачовете от българското първенство с вълшебна пръчица стават „интересни“, „динамични“, „оспорвани“. А малкото останали зрители по стадионите, които са ги видяли на живо, се чудят и маят дали те и журналята  са гледали една и съща безлична, скучна и мудна футболна гавра.

Ала най-раболепните медийни „наколенки“ се слагат и употребяват при споменаването на гореспоменатите футболни босове. Някой “благодетел“ пооправил стадиона с част от крадените си пари! Сменил тревното покритие! Поклон, издигнете му паметник или паметна плоча! (Преди или след екзекуцията не се уточнява).

За момченцето станало световен шампион – няколко телеграфни реда. За отборите на мутрите, за „тигрите“, „лъвовете“, "хиените" на подземния лидер – поне по страница.

Отговорът на първия въпрос стана ясен. Да завършим предрешения отговор на въпроса „Кой“. Дори някой отчаян ентусиаст да прокара своето разследване за футболната мафия през негласната цензура, дори да провокира обществеността, какво му предстои? Малко кютек заради прекалената смелост, някое предупредително взривче в дома или под колата. След това продължителен период на борсата за безработни и преквалификация като общ работник, учител, продавач или строител. Докато не влезе в правия път и не се научи да пише “правилно“.

Г-ца Дън може да обяви „голата“ истина, но тя си има Англия и BBC. А на нас-българите ни остава да признаем, че е безусловно права. Да се радваме, че родното първенство още не го дават по телевизията.

И да чакаме новини около следващия арестуван, разследван, пребит или ликвидиран футболен президент.

Скандална журналистическа прогноза? 
Ами, проста футболна и човешка логика.

„Шапки долу!” пред чудото, което твори Йордан Йовчев!

В спорта и живота чудесата не стават като в приказките с магия или вълшебна дума. Те идват трудно, с много усилия, работа и болка. Така стана и с шестото и рекордно  участие на Данчо на настоящата Олимпиада. Въпреки безспорните заслуги на българина към спортната гимнастика и старата слава, правилата на олимпизма са железни – квотата трябва да се спечели по общия ред. И Йовчев го направи през януари, подготвяйки съчетания на многобой (тоест на халки, земна гимнастика, висилка, успоредка, прескок и кон с гривни) и класирайки се в първите 30 на предолимпийската квалификация в Лондон.

Шеста поредна Олимпиада на 39 години! 39 е не просто „пределна”, а невъзможна възраст за спортната гимнастика.  Такива дисциплини са за младите и силните, за спортистите в разцвета на силата и младостта. Първият ни и засега единствен олимпийски шампион Стоян Делчев се отказа от активния спорт едва на 26.

Но Данчо Йовчев стисна зъби. Неизменно скромен, тих и работлив, той преодоля тежестта на напредващите години, мъчителните болежки на неизменните им спътници – контузиите. То не бяха болки в рамото, скъсани мускули, пукнати костици на ръката.Ала българинът доказа, че Духът е по-могъщ от тялото. Дочака своя звезден миг, излезе в същата тази лондонска зала и в свой стил – мобилизиран, концентриран и точен извоюва място на финала на халки.

На Йовчев му предстои едно последно качване на подиума в неговата дълга и бляскава състезателна кариера. И колкото и абсурдно да звучи, според Кубертеновия принцип, класирането в Лондон няма значение. Важното е, че в тези кратки минути на едно съчетание, публиката в залата пак ще бъде на крака заедно с нас пред телевизионните екрани. И когато Данчо заема на халките упражнението „кръст”, милиони ще възкликнат като в библейска притча:

 „Ето човека!” И българина!

Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„България е с теб, капитане!”

Този материал не е заложен на слухове или на споделеното от препатили наивници. Няма да коментираме дори стотиците хора, които недоволстват  от лъжите на уж свръхкоректни сайтове за спортни залагания по Интернет. Тук говорим за максимално почтена фирма по "залози онлайн"  с привидна прецизност, добър екип и ясни ангажименти.

Но при цялата "почтеност" на виртуалното ТОТО неприятните прецеденти от реалността непрекъснато сочат определена тенденция. И затова говорят красноречиво следните примери от собствен опит:

1. Залагаш добра сума на сериозен коефициент  и печелиш. След час получаваш съобщение, че неочаквано защо печалбата ти е доста намалена. Била станала "техническа грешка", тоест коефициентът е "преизчислен" с няколко десети по-надолу. Писмото завършва с формално извинение, с него преглътваш и свиване на сметката с няколко десетки лева. Да протестираш няма смисъл, всичко това влиза в "Общи правила" на сайта.

2. За редовна игра (хазартът е доказано заразителен!) ти предоставят бонус. Той е придружен с любезно писмо на благодарност и анекс, че за ползването на бонуса не се изискват "никакви" условия. Слез 3-4 сполучливи залагания на ниска ставка обаче с ужас установяваш, че бонусът, добре увеличен, си остава все така в графата за сума, от която не можеш да теглиш. По съвет на добри другарчета го залагаш на коефициент над 1.50, за да го направиш "изтеглим баланс". Но такова условие при приемането на бонуса коварно не е споменато!

3. Все някога стигаш до "безумните" залагания с коефициент 100 и повече! Но да не си мислите, че ако сложиш десетина лева, после ще ви преведат полагащата се по коефициент хилядарка? О, свещена простота! Лудият възторг от спечелен залог с коефициент 130 бързоо загасва. Най-напред по погрешка бил пратен в графата "губещи". После двубоят не бил завършил. Накрая все пак завършил, ама резултата не бил точно такъв, какъвто го пишело в сайта. Причини много, спортът екзотичен, съзтезанието далеко, а справедливостта - непостижима. Пий една студена вода и залагай отново!

Всъщност въпросните сайтове за залози бързат йезуитски да предупредят: "Залагането е забавление и не трябва да се разглежда като начин за изкарване на пари". Но всъщност за пореден път не са докрай честни. Пари на тяхната виртуална територия се печелят, превъртат, "перат". Но не от обикновените хора, а от "големите играчи" с нагласените мачове на всякакво ниво."Черното тото"  е доказан феномен и в него дребните участници играят ролята на необходим и обречено губещ пълнеж.

Осъзнаваш неизбежната истина и след няколко инфарктни седмици вземаш собственото си решение. Казваш  "Край!" и толкова. Изтегляш до дупка парите от сметката и дори ти ги превеждат в посочения срок. Сумата стига да покриеш вложените средства и да остане малко - колкото за дребна почерпка, но вече не със студена вода.

Иначе спортните залози онлайн са навсякъде в компютърния свят, дръзко и нахално се саморекламират по всякакви спортни и новинарски страници. Те са с нас по всяко време на денонощието, 365 дни в годината. Някъде там в "зоната на здрача"  се мержелее голямата печалба. И клиенти-мерклии да я докопат винаги ще се намерят. Всеки има право право на свободен избор, нали?

 Писнало ни е от претенциозни спортни сайтове с имена на уж известни журналисти, но и със съмнително качество. Коментарите и новостите в тях са поднесени толкова пристрастно, че веднага разбираш тежненията на пишещия и кой му плаща.

Наглед са спортни, но край  новините обезателно гравитират колонки с „жълти” клюки и снимки. Клюкините и гадостите от западните издания (охотно преведени!) за запивки и любовни афери на спортисти отвращават, тъй като личния живот на всеки си е само негов. А що се отнася до снимки на разголени манекенки – има си специализирани страници за тях с няколко Хикса и Ел накрая.

Затова наистина приятно откритие за мен бе http://sportvox.net/. В него работят млади момчета, студенти по журналистика и наскоро завършили тази специалност. Те са обективни в отразяването на спортните събития, може би защото работят все още на предимно на доброволни начала. Новинарските секции на сайта са богати и не отстъпват на големите им събратя. Компютърният дизайн – доста приятен. Директно от сайта може да гледаш интересни мачове и всякакви спортни срещи.

Но по-интересни са коментарите – искрени и вълнуващи като младостта. Сайтът дори предлага възможност да пуснеш свои материали, НО.. след одобрение от главния редактор. Така се пази нивото на медията.

Макар само на 1 година, http://sportvox.net/ може да се похвали със стабилен растеж на публикации и посещения. Вероятно, защото хората обичащи спорта и Цар Футбол търсят нещо по-ново и истинско. И понеже им е дошло в повечко от продажни журналя, които маскарят и изопачават по поръчка.

Пробвайте, влезте и вижте, пари не вземат, а дето викаше великия Алеко: „Па има си хас да ви хареса!”

http://sportvox.net/

Зарових се в стари и по-нови спортни сайтове и намерих една позабравена истина. Мисля, че ако я споделя с приятели ще ми стане по-леко. Дори спорта не ви интересува - провайте да прочетете!
Та годината е 1972. Тече Олимпиадата в Мюнхен. В сектора на висок скок представителката на домакините Майнфарт е фаворитка, но българката Йорданка Благоева не и се дава и  със себеотрицание и хъс заплашва да развали празника на "швабите". А високият скок е от дисциплините, в които не важат съдйски оценки и тънки сметки. Скачаш и толкова! Всъщност, така си мислех десетилетия.
Тук ще си позволя да прекъсна лентата на фактите и да превключа на лентата на спомените.
Представете си бедно предградие на София с поетичното име "Надежда". Цялото четиричленно семейство, цялата махала, цяла България е пред черно-белите телевизори. Нали в бедния ни и мизерен животец спортните победи са едни от малкото неща, даващи самочувствие на нацията (Нищо не се е променило през десетилетията нали?). Та този миг от историята се е вградил безотказно в паметта ми. Нашето Данче има последен-трети опит да стигне височината на германката в директния спор на двете за титлата, останалите съзтезателки са отпаднали. Тя се засилва и... прескача! Само летвата леко трепти. Всички сме на крака! Крещим нещо средно между "Ура!"и "Браво!". Майка ми и баща ми се прегръщат, а аз хвърлям до тавана 5-годишното си братче. Вуйчо ми неистово тропа от горния етаж по дюшемето да ни поздрави. Екзалтирани викове достигат до нас през отворения прозорец. Цялата бедна, отрудена, но задружна махала ликува.
Едва след 10-15 секунди (експертите са засекли, че са 17) забелязваме на екрана, че нашата съзтезателка престава да вдига победно ръце и се хваща за главата. Камерата се премества и показва летвата ...паднала? Разбира се ние-децата почваме да плачем, а германката е обявена за олимпийска шампионка.
Слуховете, че някой от услужливите съдии е подбутнал летвата почнаха от следващия ден. Но едва след 35 години (тоест миналата година) българин-емигрант разкрива, че притежава уникален видеозапис. На него се вижда как немски журналист "случайно" бута летвата под благосклонния и разсеян поглед на съдиите. А защо нашенецът не е обявил сензацията много по-рано? Ами, разбираемо е. По онова време за подобен "подвиг" следва депортация и затвор в "социалистическата Родина".
Само след месеци Йорданка Благоева стана световна рекордьорка (доста преди Стефка Костадинова!). Днес чета, че навърщва 61 и щяла да се пенсионира от федерацията по аеробика в края на годината.
Бях писал това лято в блога по повод на Олимпиадите "завеса за шоуто".  http://bglog.net/sport/21120 и http://bglog.net/sport/18887
А то се оказва, че "олимпийските методи" не били от вчера. Вместо да се радвам, че истината, макар и късно излиза на бял свят, ми стана тъжно. За Данчето, на която предстои пенсия ли? Или за това, че днес загубихме без време още една олимпийска медалистка (Цветанка Христова)? Или просто за безмилостно отминалото време, изгубеното детство и сринатия, обсебен от панелите от панелите стар, роден квартал? Не знам.
За всеки случай ако не вярвате на мен вижте:
http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=113072
http://sporta.bg/?load=Athletics::Champion&id=92