Почувствах се отново жива,
след твоята слънчева поява.
Учиш ме, подкрепата красива
ме кара дълго да мечтая.
 
Показваш ми по начин непонятен,
че държиш на моята осанка.
С жестове и думи на учител властен
извират тайни чувства от душата.
 
Не говориш много и всеки ден
усещам скритата ти топлина.
Повярвай ми, искам ти да си до мен
да ме даряваш с обич, светлина.
 
Уж си близо, а всъщност си далеч.
Нежен лъч от утринно сияние.
Вечер в съня ми провираш се и веч
рисуваш краски от любовното мечтание.
 
Моля остани до мен, недей си тръгва!
Ти си нежен полъх в моята душа.
Докосваш като слънце , като светлина –
разкрасяваш живота, стопяваш моята тъга.

Автор :Виктория Милчева

Пролетта ме завива с цветна завивка.

Очите ми нежно искат да ме целуваш.

С топлото ухание на една усмивка,

над върховете с мен волно да лудуваш.

Обичам те, с душа жадуваща, невинна.

Обичам те, с изгрева свеж песни да пея.

Мечтая до гърдите ти мъжки да се сгуша

и с ритъма буен на сърцето ти да се слея.

Огън ли гори в сърцата ни млади?

Искри ли припръскват, фойерверки в нас?

Как да напишем съдбовни балади,

как да спрем времето в мечтания час.

Нима ще можем да преминем лавини

без страх да спрем на желания бряг,

докато горят в сърцата ни пламтящи камини,

докато синее небосклона приятелю драг.

Обичам до болка очите ти топли кафеви.

Обичам лудия устрем и стройното ти тяло.

Как да нося в гръдта си ласките скрити,

как без любовта да премине живота ми вяло?

 Автор : Виктория Милчева

Родих се аз под щастлива звезда.

Растях като волна, нежна пеперуда.

Не знаех, че живота отнема радостта,

не знаех, че ще имам толкова тежка съдба.

Боря се с живота злочест, като хала

стремя се всичко с добро да постигна.

Чакам нощта черна, мрачна да догаря,

чакам утрото окови те да вдигне.

Трудя се аз за благото и щастието на всички.

От дете тичам боса по една мечта.

Да имам дом и щастие достойно да получа

да летя окрилена от любовта.

Защо ли аз попадам на нечисти хора

с нрав, противен, жесток и лош?

Защо ли аз винаги трябва без умора

да се боря срещу хищническата мощ.

За пореден път се моля на съдбата.

Витая и искам аз винаги да съм щастлива.

Сърцето ми ранено от болката разкъсва

да съм радостна, доволна, обичлива.

Автор : Виктория Милчева

В конкурса могат да участват поети от цялата страна с най-много три непубликувани стихотворения.

Вижте повече подробности в самата обява. Пожелавам успех на желаещите! 

Objava_KPP2010.doc

дочух вчера разговор за някакво странство.

Две момичета млади, без компас и без карта,

търсеха място дълбоко, широко, да е море

лошите спомени то да побере.

–Добре момичета, но как се казва вашето море?

– " На Забравата ", името му е. – Отвърнаха те.

–Чудесно, аз ходя на такова море

и пътя му зная доста добре!

Той първо минава през твойто сърце–

събираш в чанти

чуства ужасни,

ситуации нещастни.

Следващото постъпление

е да натовариш всичко в дилижанса " Решение ".

На табелката в ляво да пише:

" Море на Забравата ".

Там той ще отнесе славата

на събития трудни

и спомени безумни.

По-здрав и по-силен

е човек след море,

а щом на Забравата е ,

той диша все по-добре.

Преди празник,

препоръчвам на всеки такова море!

След него,

всяко сърце повече може, то да побере!

и времето не стига за толкова неща !

Не малко, за работа се дава време,

останалото съвсем не е без време.

Има време за деня.

Другото е на нощта.

За обичането има време.

Добре е ,

щом въздържането е навреме.

Не навреме се случва да се замълчи,

но по-добре е,

отколкото без въпроси отговори.

В търсене пилеем толкоз много време

и губенето има свойто време.

Когато мир огрява наште дни,

забравяме за трудностите ни.

На войната даваме в живота време,

продължава тя ... до време.

Добре е,

щом успеем да запазиме си време !

Дали за пазене или

за хвърляне е то.

Всяко нещо е добро,

щом уцелило си е времето !

В сърцето ми направила е място любовта

и нея, не разбира я света.

Облечено сърцето с размисли навеки,

ледено се струва... не на всеки.

Вечер тихичко щом в размисъл седя,

събирам моите приятели до масата.

Вярата, за миг до мен дойде. В беда,

винаги първа тя подава ми ръка.

С трясък влиза Истина,

не движи се сама,

след нея, като на финал се спуска Разума.

Съвестта, като домакин,

на всеки тя отваряше врата.

Надеждата, чувствителна и лека,

към мен се движи сякаш по пътека.

Мъдростта, щом влезна, като в едно

всички с поклон предложиха место.

Зад дрехата ми, криеше се егото.

Тържествено накрая влиза любовта,

Най-бавно идва тя и всички нея чакаха.

Разказвах вечерта, как минал е деня,

какво ме впечатли...

Надеждата : – Дали родиха се мечти !

За мислите ми, говорехме ... дори.

Мъдростта попита ме : – Какво те вдъхнови

и как му ти благодари ?!

Замислих се... отвърнах : – Е, да, не го видях,

но утре ще направя знак с това благодаря !

Надеждата се съгласи,

елегантно и звучи.

Съвестта се включва : – О, простете,

да е правилно сърцето !

Истината ме допря,

каза : – Нещо си замислена.

Отвърнах : – Да, днес ме заболя,

някой там ми се присмя !

Любовта попита ме : – Дали прости ?!

Аз казах : –Да, но още ме боли.

Мъдростта заключи : – Кажи на егото,

да не гледа там !

А то, присви очи, потъна цялото във срам.

Разума попита : – Дали, не ти се спи,

може би се умори ?!

Галантно той, подаде ми ръка

и каза : – Спокойно, утре ще е друг света !

Така завърши вечерта, с размисъл преди ноща.

сълзите дистанцира в мрака.