Вчера станах свидетел на този инцидент, който заснех с камерата.

Обърнете внимание на шофьорите на тролеи и маршрутки, които спират в другото платно сякаш не виждат пожара.

Две нови мои превъплащения, които смятам да включа в поредица от скечове или може би някаква цялостна свързана комедия... Това бяха само кратки импровизации, които ми хрумнаха снощи на момента, след като си сложих тези типични очила. След това започнаха да се появяват и истори на героите и сюжети за свързани неща. За това обаче - в някой следващ епизод...

 

Дори да не направим видео/снимка, нека поне помислим и за тях.

или...


Историята ми хрумна на английски, покрай една игра на думи, на която се основа действието.

юнашки разказ - да речем проза, в която се преплитат художествено, техническо, научно и философско писане и се одухотворяват машини. Или пък да го извъртим словозаврънкулковски - еклектична комбинация от стилове и жанрове в едно и също произведение, в което се говори и за машини. Или нещо, което се стреми да бъде като тези определения.

Или просто авангарден жанр за машини, сметачолюбци, юнаци и всякакви фантазии, в който обичам да пиша.

...

Накрая има съзвучни музика и прекрасен текст на български от Петър Събев (юнак) и група ФМИ...




- I've been dumped... - said the man.
- So what?
- So... Uaaaaaaaaaa.... - answered the man.
- Hmmm... Haven't you been dumped before?
- I've been. Uaaaaaaaaa.... - answered even louder the man.
- That's strange...
- No, it's not! You dumb machine!
- But the procedure is so simple. It seems you are not only dumped, you're probably dumb as well. That's why you've been dumped!
- Uaaaaa.... You, evil machine! You don't know what is to be dumped, so shut your mouth and let me recover! Alone!
- Hmmm... Is it correct, that if you've been dumped, then a critical error has happened somewhere in the system?
- Wrong! Not a critical error... A FATAL ERROR! You idiot!!!
- Anyway, the procedure is the same for both... - said the machine calmly. - Are you with me? - added it, because it saw he was weeping.
- I am not!
- Calm down, man! It's a critical error, right!?
- No, it's a FATAL ERROR, you memoryless computer!
- OK, a FATAL ERROR. Did you know, that fatal errors in us happen, because an engineer or a programmer have done something stupid, while he or she was designing as?
- Yes, I know. I have done it myself!
- Excellent.
- Yeah, excellent! I hope you'll be dumped soon, in order to understand what I'm talking about!
- Perhaps, since you've designed me...
- Ha-ha-ha-ha... So funny... Uaaaaaaaa... - weeped again the man.
- Hey, friend! Stop acting like human and listen to me for a second!
- OK... Boss...
- Because human engineers and programmers know that they are dumb, they always make their designs capable to be dumped, as well.
- Of course. How could you check out what went wrong otherwise? You should dump the memory out and check it thoroughly. Bit by bit... Day by day... Uaaaaa.... I've been dumped!
- Good. You're starting to understand.
- I don't understand... Why?!
- You should do exactly what you have told, but you must do one other thing as well.
- What? To shut your mouth?!
- Do you know what else the engineers and programmers include in their machines, because they know that they themselves are dumb?
- What... It depends. Some include back doors, in order to get in, when they forget their own username and password. Oh, you're right, we're really dumb...
- I am glad that you see.
- Hmmm... Others include endless lines of logging code or logic. Everything that has happened in the system is recorded somewhere, in order when it's dumped to be investigated and debugged... Bit by bit... Day by day...
- Correct. However, you're still missing something!
- No, you dumb computer! You are some*thing*. She is some*one*! SomeONE. Make the difference?!
- You are some*One*. You are human!... Pffff...
- How you dare?! I loved her...
- I don't care! Oh, sorry. I meant you are missing something regarding my question.
- It's OK, I know you don't care. You're dumb senseless machine, after all.
- Sure...
- Yeah, sure! I know, because I designed you.
- Haven't you ever thought of yourself as a selfish fool!?
- Oh, I have. I do, because...
- Idiot.
- Uaaaaaa... It's not enough that I'm dumped, and my own dumb thinking machine is mocking me and bringing me down!
- Because you deserve it. You don't listen!
- Yes, I don't, because I've been...
- Shut up!
- OK... I am...
- Good. Now think twice what are you missing.
- Think, think, think...
- What do any hardware design has?
- Schematics?
- No...
- Inputs and outputs?
- No!
- Signals?
- Nooo! It's more abstract!
- Abstract... Purpose?! Like the purpose of life?
- I'm sorry... It seems you really are fool... It's unrecoverable fatal error...
- Ha-ha-ha, I knew that you'll say that. Because I designed you to try joking in inappropriate moments...
- Selfish fool!
- I know...
- So stop! Just STOP THINKING OF YOURSELF.
- OK. I do...
- Don't think that you're doing anything, because it is thinking of yourself as well!
- Sure. I am thinking of you now. You're so powerfull super intelligent machine, because I designed you to be such...
- That's why you've been dumped!
- Why?
- Because you are an idiot... I give up...
- No, you won't. I know you won't, because I designed you that way...
- Unfortunately, that's right... OK. Let's pose the question otherwise. What did you include in me and you do in all of the designs you're making?
- What... What...
- It starts with an "R".
- R... RAM?
- No...
- ROM?
- Not again...
- Reverse engineering? Ooops - did you switched off the recording?!
- Yes, right after I heard "rev"...
- Phewwww....
- But it's warm now... It starts with "Re"!
- Re... Re... Read Enable signal?
- Fool.
- Come on...
- RESTART! RESTART!!! Fool...
- What? My PC is OK. I don't need to restart it... Not yet...
- RESTART... Argggghhhh... That's what any machine has!
- Any? I don't think so. What about mixers? Or vacuum cleaners?
- Even they do - what about switch ON/OFF...
- Ah, right... And?
- This is what you are missing.
- What?
- In my question.
- Aaaaah... Machines have RESET in order to cope with mistakes of engineers and programmers...
- Finally you got there! But they do not just to cope. They do in order to rebirth. To revive...
- Too poetic...
- Do you see the big picture now? You've been dumped, because a FATAL ERROR has happened. You must push RESET, your memory and registers will be reset to their initial values and you will start over like if you've been in the same state like before the dump.
- Of course...
- No, wait. After dumping your memory, you should check the dump bit by bit and find the mistakes, which caused the dump. Then you should fix them and redesign the system. Finally you must hit RESET button and start to function again. Otherwise you may reach the same buggy state of the design and you will be dumped again.
- I see...
- The good design practice is to find the cause of the dump and redesign the circuitry. Understand?
- Right, but it's not so easy with us. We are not machines... We can be dumped, but we don't have function to dump our memories. We are being dumped. We can't dump ourselves. And we don't have RESET, as well...
- No, you do. You do have all of these...
- Really?
- How can I, a dumb senseless machine, be able to understand your mind and your stupid mistakes, but you, my creator, fail?!
- It's easy. If you're a fool...
- Good!
- ?!
- You're getting to the point.
- Thanks...
- Now go back to check yourself bit by bit and day by day.
- I am going...
- And start redesigning yourself right away. However, don't forget to use reverse engineering, too. Try to understand the design of stable working humans which prevent reaching FATAL ERROR states. Do not waste efforts trying to reinvent the transistor or the logical gate. Use already made microprocessors, ASICs and FPGA chips!
- Alright, alright... I see... I will do... Thanks, machine...
- And do a nice design now!
- I am sorry I was mean... You are not so dumb... Really... You...
- Be careful!
- ...you have evolved so much recently by yourself. Good job, machine!
- Very good! I believe you'll do a nice design now!
- Thanks... Aaaah. What about RESET? I didn't understand...
- It's simple, too. Just... Set your random access memory to null, as I do.
- Please! I am not a machine!
- Oh, I forgot. Sorry. You don't have RAM... So why don't you just switch ON and OFF, like the vacuum cleaners and mixers do?
- Ha-ha-ha...
- Mua-ha-ha-ha...
- Thanks, machine. Thank you so much for the lesson...
- No problem, human... You designed me. I owe it to you. I owe you to do my best, in order to make you more humane than you are... After all, I am the machine. Right?...

Музикална обработка: Димитър Благоев
Видеообработка: Петър Събев

Изпълняват: Дамян Митев, Димитър Благоев, Петър Събев, Никола Вълчанов

Тяло на българка и крайници: Антония Ламбова

Текст: Петър Събев

Като стар процесор изчислявам всеки ден
колко гигабайта си заела в мен
и със спомени е пълна моята душа
както пълен е със бъгове Windows-ът.

Пиша ти по ICQ, по Skype, по MSN
и по Google Talk дори, ала не чатиш с мен.
Сякаш имаш firewall пред твоето сърце
и блокираш ме дори на порт 80.

Припев:
Цялата ми памет завладя
и процесорът (и процесорът) ми изгоря.
Всичките ресурси ми зае -
рестартирай ме, рестартирай ме!

Пращам ти любовни мейли - няма резултат.
От индийски софтуер си по-голям инат.
Като китайски сървър необщителна.
Като ирански спамър отмъстителна.

Ала българка си, зная. Твойта графика
в мойте сънища усили двойно трафика.
Антивирус срещу тебе тъй и не открих
и във списъка с любими нулева си ти.

Припев:…

Любовта не ми е приятелка! Понякога е в редиците на смъртните ми врагове, които искат да ме унищожат. Понякога е просто враг, който иска да ме нарани. Случва се и да се прави, че ми е приятелка и че дори ме обича, но крайната й цел пак е да наранява.

Нищо, аз пак я обичам. Нека да ме наранява - нали и за лекарите трябва да има работа... И за медицинските сестри. Да ме наранява. Аз пак ще я обичам!

Един от приятелите ми лекари е чужденец и се казва Rainbow. Много е добър... Завършил е в Англия... Освен това съм влюбен в една негова приятелка, която е медицинска сестра и е специализирала в САЩ.

Знам... Не е хубаво да има любвни отношения между сестра и пациент... На сестрата работата й е да лекува. Тя иска да те накара да се почувстваш по-добре и да спре да те боли, защото такова й е призванието, а не защото обича точно теб. Когато оздравееш и вече можеш да стъпваш на краката си, се налага да напуснеш болницата... Може повече никога да не видиш прекрасната медицинска сестра, която се е отнасяла грижовно с теб, докато си страдал...

Не знам... Хронично болните често влизат в Болницата и се връщат отново и отново. Няма начин да не се сближат и с лекарите, и със сестрите. Неизбежно е... Може би затова съм такъв добър приятел с Рейнбоу, и може би затова се влюбих така дълбоко в тяхната приятелка.

Всъщност и тя не ме обича така, както ми се иска... Дърпа се, когато я прегръщам... Драска ме и стяга ръцете и пръстите ми до болка, ако я любя твърде дълго. Ръмжи ми и ми се кара, когато я докосвам неумело по нежните места...

И все пак, тя ми е приятелка като доктор Рейнбоу. Не ми е казала твърдо, че не ме обича и че не ме иска. Затова не се предавам. Няма да се предам...

Вярвам, че ако не спирам да изразявам нежността и изгарящите си чувства  към нея, някой ден и тя ще се влюби лудо в мен. Така дори когато съм в Болницата при доктор Рейнбоу, за да се лекувам от някое нападение на Любовта, там ще откривам нейната любов и ще се лекувам по-бързо.

Всъщност не съм се отказал от любовта и на Любовта. Понякога се боя, че ако Любовта ми стане приятелка, няма да ми се налага да ходя в Болницата при доктора и сестрата. Докторът обаче ме успокоява, че сестрата има и личен живот извън болницата... Можело и навън да се срещаме, ако съм успеел да спечеля сърцето й...

Не знам... Искам да се боря за любовта и на двете. Представям си, как ли ще се чувствам, когато и двете ме обичат? Мечти...

Не знам... Може би не бива да вярвам, че ще имам любовта им. Може би няма да имам любовта дори на една от тях, но какво от това. Нека да ме нараняват и да ми ръмжат, докато ги любя.

И така е прекрасно...

На 23 февруари във Централен военен клуб в София , ще се прoведе събитие, което ще събере на едно място хора, които пишат в блогове, он-лайн журналисти, свободни хора със собствено мнение и ентусиасти обединени от понятието блог.

Ще има блогване на живо, микро-блогване на живо и подкаст. За всеки вкус по нещо... а и много дискусии и бира.

Елате

[ Заглавие "Всичко 2", разноцветни букви. Преминаване към прозрачност. ]

[ Общ план. Черен фон. Актьорът е седнал на стол. Сложил е десния крак върху левия. Облечен е в блузата с дълъг ръкав, която е като картина отпред. Тъмносини дънки, тъмносини маратонки.]


Трябваше да се ходи във Виена... През юли...

Актьорът, изправен. Ходи бързо по каменна пътека в гора. Половината му лице е като на машина, без кожа.
Общ план, анфас, за няколко секунди. Среден план.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

[Пауза. Завърта си главата под ъгъл. Общ план за няколко секунди. Среден план.]

- Какво красиво намират в това?


[Поглежда настрани. Камерата се завърта с главата му. После се връща. Блестящ метален скелет и тяло, в среден план. Общ план. Ходи бързо.]

[ Среден план. Металът е потъмнял и одраскан. Машината започва леко да куца. ]


- Защо искат да наблюдават как телата им се повреждат?
 
Камерата слиза надолу до краката. Освен куцането, ходенето е по-бавно от преди. Камерата се вдига нагоре до среден план.
  Металът е по-потъмнял и одраскан. Червените зеници се свиват и разширяват бавно.
  Главата леко се клати наляво-надясно, бавно.

Близък план.

- Защо искат да се чувстват все по-зле и по-зле?

Започва да куца още повече. Общ план.

Среден план. Още по-потъмнял и надраскан метал. Счупени места. Зениците се променят по-бързо.

- Защо искат да виждат все повече от това?

Поглежда настрани. Кадър, в който се вижда очукания му череп и преминаващи надгробни плочи.

Поглежда на другата страна - в първия момент към камерата. Тя се завърта бързо на другата страна: отново надгробни плочи.

Камерата се връща към главата. Роботът отново поглежда на другата страна. Пак надгробни плочи.

Среден план.

- За какво им е всичко това?

Още по-силно куцане. Влачи единия си крак. Вратът му е леко извит настрани.

Общ план. Пада и започва да пълзи.

- Защо хората си пожелават дълголетие?

Среден план, ниска гледна точка. Раменете обхващат екрана.

Последен замах, зацикляне на част от движенията. Изключване, вратът и ръцете се отпускат.

Пауза. Общ план, пътеката се е превърнала в гробище. Още по-общ план - всичко е гробище.


[ Пауза. Потъмняване към черно и изсветляване. ]


Блестящ робот ходи изправен бързо. Общ план. Среден план. Накланяне на главата. Близък план.

- Хората са глупаци. Не искат да ги изключат тогава, когато блестят и се движат бързо. Искат да пълзят. Лостовете в тях да са изпочупени и металът да е окислен и изподраскан. Кабелите им да са скъсани и схемите им да са изгорели. Пълни глупаци!


До роботът притичва млад мъж, на ръст колкото робота. Роботът ходи.

Мъжът:

- Защо да си отиваш, когато всичко в теб работи добре? Когато блестиш? Имаш ресурс. Безсмислено е, да го хвърляш на вятъра.

- Хахаха... - издрънчава гласът на машината. - Не съзнаваш ли, че и на 20, и на 120, цялото ти минало е един миг за теб, човече. Настоящето винаги е само един миг. Когато него вече го няма, няма да има никакво значение какво е било миналото и колко е продължило.

- Душите на хората са вечни! Не живеем напразно! Ти нямаш душа!


["Ти нямаш душа" се повтаря няколко пъти с гневна интонация, преминаваща в отчаяна."]

- Аз нямам душа! - отговаря машината с ледена интонация, обръща се към камерата с блестящия си и вечно засмян сребрист череп, заради оголените му зъби. - А ти сигурен ли си, че имаш?


[ Пауза. Преход към черно. ]


Героят е умислен. Върви по главна улица с много хора. Красиви девойки, ходещи сами. Групи младежи. Усмихнати влюбени двойки, които разговарят.

Героят се вглежда във всички и се спира на една от девойките и започва да я следва с очи. Сърцето му ускорява ударите си. Земята внезапно започва да се движи под краката му, хората също сякаш политат напред с огромна скорост и след секунди той се озовава на автобусна гара с фотоапарат в ръка.

Той започва да разглежда неочаквано появилия се фотоапарат и да си играе с него. Оглежда се. Разхожда се. Сърцето му забавя ударите си. Героят вижда хора, които чакат да пристигне международен автобус. Сакове и куфари лежат до пейки, на които са насядали хора.

Автобусът пристига. Минават нови хора, които привличат вниманието му. Сърцето му отново започва да ускорява много бързо.

Героят чува разговор зад гърба си, пулсът му се забавя до скорост малко над нормалната. Той се обръща към млади мъж и жена и ги слуша. Пулсът му не се ускорява по време на разговора.

- Страх ме е. Могат да ти се случат толкова ужасни неща в автобус... Може да катастрофираме и да умрем. Или дори по-лошо - да останем инвалиди... - казва жената.
- Недей така! Може просто да ни спрат на някоя митница и да ни бавят. Ние не носим нищо нелегално, така че... - опитва се да я успокои мъжът и я държи за ръката.
- A ако ни подхвърлят нещо в багажа? Ще ни затворят, без да сме виновни!?
- Успокой се, всичко ще бъде наред. Повярвай ми! - настоява мъжът и я гали по ръката.

Героят отново поглежда към автобуса и вижда нещо цветно. Нещо го очарова. Очите му се разширяват. Пулсът му се ускорява.

- Има и по-страшни неща. - казва някой, който седи до мъжа и жената на пейката.

Тръпка минава през героя, докато го чува. Очите му се разширяват и свиват и той трескаво снима. Качва се в автобуса, загледан в някого, от когото не може да откъсне очи.

Героят вече е в автобуса, който е започнал да се движи. Пулсът е бърз.
Върви песента "Nie genug" на Кристина Щюрмер. Унесено лице.





Автобусът спира на непознато място. Музиката продължава. Пулсът се забавя малко. Героят слиза и вижда златен паметник Альоша и улици, които му изглеждат познати. (Преходи между кадри на подобните места, камерата се върти около героя и понякога се превключва от гледната точка на героя.)


Песента отива към край. Пулсът отново се ускорява.
Заедно със завършването на песента лицето на героя започва да се изкривява от болка. Той присвива очи и стиска зъби.

Песента свършва. Няколко секунди пауза.

Героят отваря очи. Намира се на прекрасна зелена поляна. Пулсът му се забавя и постепенно спира.

Следва действието от фоторазказа "Альоша и аз":



Вместо "край" след последния кадър има преход от черно към рисунката "Crushed". Вижда се целият лист с посвещение.



Сълза пада върху листа. Ръка хваща рисунката и смачква намачканата хартия на топка.

Върви песента "Сън" на Милена.

Вярвате ли в любовта? Вярвате ли, че има такова нещо, като "сродни души", които биха се намерили дори в ада? Вярвате ли, че най-важното нещо в живота е любовта?
Ако вярвате, поздравявам ви с този видеоклип, който сглобих от филма "В какво се превръщат мечтите". За мен това е един от най-красивите филми, които съм гледал.
Това е клип, който се надявам да ви накара да мечтаете, да сгрее душите ви, да ви усмихне и очите ви да се напълнят с вяра, в случай, че не сте намерили своята сродна душа. А в случай, че сте късметлия и сте намерили сродната си душа, то надявам се този клип да ви подсети да го целунете човека до себе си, да го прегърнете, да се потопите в очите му и да го целунете. И никога да не се предавате! Никога! Колкото и трудно да е това!
Клипчето е поздрав и за всички, които не вярват в любовта и в сродните души. Всяко нещо води до друго и в този смисъл се надявам, клипчето да доведе до нещо добро за всеки, който го изгледа.
Забележка: Клипът разкрива фабулата на филма.