Много обичам уикендите да изляза извън София и да отида с жена ми и детето на някое чудесно място за пикник. Оказва се, че има не толкова много местенца, които да са на близко разстояние и да са подходящи за няколкочасов релакс. Тъй като се случи да обиколя всичките, които са на около 30-40 км около София ще разкажа за тях, за да можете да отидете и вие. Това, което аз търся в такова място е следното:
- Да може да се опъне одеало, да има полянка, на която да се играе.
- Да може да се накладе огън, за да се метнат в скарата вкусотии на барбекю
- Да има пейки и масичка
- Да е достъпно без много ходене, тъй като имам малко дете

Дендрариум

Има всичко описано като изисквания по-горе, дори ако сте забравили да си вземете скара и сандвичи ще може да си купите кебапчета и кюфтета от една каравана на пътя. Има езерца, пейки, масички, беседки и обособени места за палене на огън. 
Недостатък е, че е прекалено пренаселено. Може да се случи да седнете на някоя маса и да седнат и други хора при вас. В един момент става по-пренаселено и от Витошка, особено уикендите. 
До Дендрариумът се стига като се тръгне по бул. България и се продължи само нагоре. Ще видите Музей на Мечката и малко след него ще видите караваната с кебапчетата. Оставяте колата там и слизате по едни стълби, за да стигнете до Дендрариума.

Чуйпетлово

Това е любимото ми място за пикник по поречието на река Струма. Интересното е, че това е първото селище покрай което минава реката. Има много местенца около реката до които може да се стигне с кола и дори да я паркирате до мястото за пикник. Обособени са масички и пейки, на които да разположите храната, която сте сготвили на въглища или в някое от множеството огнища.
Има множество полянки на които може да играете с топка, да пускате хвърчила, да се забавлявате. Природата е много красива и си заслужава. 

До Чуйпетлово се стига като се тръгне към Перник по магистрала Люлин. След Перник се оглеждайте за табела за Боснек. Отбивате към Боснек и тръгвате към селото. Минавате го и продължавате към Чуйпетлово. Малко след като отминете Боснек се оглеждайте за място за пикник :)

Над Кладница

Прекрасно място за пикник. Трябва обаче да тръгнете по-рано, за да си гарантирате място. Има около 10 обособени места с пейки и масички, както и огнища. Намира се на южният склон на Витоша по поречието на Кладнишка река. Има множество сенчести места и открити полянки. Там можете да отидете няколко души и да изкарате чудесно - другите, които бивакуват няма да ви пречат.
За да стигнете до там трябва да тръгнете по стария път за Перник и след Шел да завиете в ляво. Посоката ви е с. Кладница. Като го подминете в посока нагоре продължвате по павиран път нагоре и след няколко завоя сте в рая. Оглеждайте се за свободна масичка, спрете колата и помолете някой пасажер да изтича за да заеме място, докато разтоварвате вкусотиите и бирите.

Не бях ходила в Родопите и за това идеята да използваме няколкото почивни дни покрай празниците за да отидем до Цигов чарк, беше прегърната от мен веднага. И така втурнахме се в петък (07.09) по обяд да штурмуваме Родопа планина. Като цяло пътят до там не е лош. Дори бих казала, че е интересен, може би защото много обичам да минавам през разни селца и да се радвам на бабите, излезли да преметат пред къщи, вързаните на тротоара магаренца, пресичащите козички и всякакъв друг домашен добитък. По някакъв начин тези картинки ме стоплят и ми става мило, а по пътя за Цигов чарк, след като се отбием от магистралата, има изобилие от тях. Освен това в даден момент пътят започва да се вие през планината, красив и малко опасен – от едната страна скали, а от другата дере, през което минава река. Изпреварването на натоварен с няколко тона дърва камион, е тежка и отговорна задача от компетенцията на малко и все специални хора. Моят любим съпруг явно е сред тях, и то сред челните им редици, защото успя да изпревари не един, а няколко такива, и то без да е поставял семейното здраве в опасност. Покрай пътят минава и влакова линия (теснолинейка), наръсена с табелки от типа на „Спирка Целина”. Въпросната табелка не е просто в средата на нищото, тя е локализирана просто на някакво място по линията, намиращо се на солидна височина над дерето и човек си мисли, че е забучена там от някой шегаджия. Човешкото въображение не може да е толкова богато, че да си представи начин, по който това място може да се използва като спирка. Имаше и една гара, от онзи тип – просто гара и нищо друго наоколо. Там беше спряла и теснолинейката, но не успях да я снимам. За всеки случай изглеждаше лъскава и сякаш излязла от някой уестърн.

Така - па дорожке, па дарожке – и стигнахме до Голямото Мокро, а именно язовир „Батак”. Да си призная това е първият язовир, който виждам, и се впечатлих. Не че съм очаквала да е малък, но въпреки това ми се стори огромен. Дори не мога да си представя колко вода има в това пространство. Ето няколко снимчици. Първият ден валя и са малко мрачни, но след това времето се оправи и има и слънчеви.


Островът


Язовирът и неговите лодки


Заснежените рано сутрин Родопи


Аз на язовирен фон

Верни на семейните навици ощастливихме с присъствието си един кръгъл бар точно до язовира и намиращата се в непосредствена близост битова кръчма.


Тези сърнички бяха пред едно от заведенията. Явно хората си ги гледат и, силно са надявам, не за храна

Тук е мястото да спомена, че цените в местните заведения са на път да грабнат приза „Най-високи” от морските си роднини. Скъпо се явява, особено като се има предвид, че околната инфраструктура не предлага кой знае какво, освен красотата на природата, а тя би трябвало да е безплатна. Да не говорим за обслужването. Аз не съм придирчива по принцип и не очаквам кой знае каква любов и професионализъм да струят от персонала, но дори на мен ми прави впечатление тоталната липса на каквато и да е заинтересованост към клиента. Имах чувството, че приличахме на напълно бездушни ходещи портфейли, които не заслужават особено внимание и даже, като че ли, леко им пречат на живота. След като няколко пъти моето усмихнато „Здравейте” биваше посрещано с повдигане на вежда, почти успях да се откажа изобщо да поздравявам с членоразделна дума, което за мен е неприсъщо. Това беше един, от общо два типажа персонал. Другият се изразяваше в уплашен поглед, вперен абсолютно неразбиращо в теб, сякаш обясняваш закона на Раул (примерно), а не поръчваш две ракии и две шопски салати. Аз съм с впечатлението, че това са едни от най-честите поръчки, които се правят по българските кръчми, но съдейки по сложността на ситуацията там, явно онези хора ги чуваха за първи път. Ето друг пример – седим си в ресторанта на хотела и си хапваме трудно извоюваните салати (момата се връща три пъти за две салати) и решаваме да поръчаме и виното, тъй като скоростта на обслужване по онези земи също е умопомрачителна, но за сметка на това пък – повсеместна. Казваме на девойчето „Една бутилка Мавруд – Памидово”, тя се връща (след сериозен времеви интервал) и казва „Няма”. На това място ние задаваме възможно най-логичния въпрос (аз поне не се сещам за по-логичен) „А какъв има?”. Тук няма как да ви напиша отговора. По книгите това май го изразяват така: „???!!!” (уплашен, неразбиращ, силно изненадан поглед на човек, хванат неподготвен). Тя мига, аз се усмихвам мило, щото ме е страх да не се разреве и казвам „Вижте какъв друг има и дайте него”. Тук го четете бързо, но случката се развива за около час-час и нещо. Та, тя се връща и казва „Ми, май няма никакъв” и приключва въпроса. Няма нещо от рода на „Имаме Мерло на тази и тази изба, или някакво там друго. Ще желаете ли от него?”. Жената е видяла, че няма Мавруд и ни уведомява....и гледа стреснато. След дълги, дълги борби и перипетии Мирославчо отиде до някакъв стелаж с бутилки и за всеобща изненада откри там Мавруд. Така ние се уредихме с вино, а най-хубавото е, че бяхме все още млади. Мисълта ми е, че този вид поведение не беше изолиран случай. Иначе ресторантчето на мен ми хареса. От много години не бях ходила на ресторант с певица, предимно защото се страхувам, че ще трябва цяла вечер да слушам някакви простотии за валяци примерно, или пък кючеци (Боже опази!). Не, че в заведенията там не беше застъпено предимно озвучаване от телевизия „Планета”, но някак с певица на живо е по-страшно. В този ресторант обаче момичето пееше песни на Тони Димитрова и Тоника СВ, а на по-късен етап пя македонски песни, на които доста от посетителите станаха да играят. Почти ме пренесе в атмосферата на „Оркестър без име” – сещате ли се за онзи ресторант на морето и как Катето Евро пееше вечер за „любов и още нещо”. С други думи – хареса ми, а като добавим и успешната борба за виното и насъщния, нещата стават чудесни.

В съботата посетихме Батак, намиращ се на 8 км. от Цигов чарк. Градът е малък и както се казва от селски тип, но там ИМА какво да се види и смятам, че всеки трябва да отиде да го види. Започнахме с църквата-костница „Света Неделя” на центъра на града.

Църквата "Света Неделя"

Всички знаете за Баташкото клане и за тази църква, в която са били затворени 2000 души – жени, деца, старци и мъжете, които са се опитвали да ги защитават. Атмосферата вътре е потресаваща, носи заряд – на мъка. Виждат се дупки от куршуми, петна от кръв, сложено е и стихотворението на Вазов „От Батак съм, чичо”, за чийто текст се опитвам да не мисля, дънерът на който са секли главите, снимките, правени от Димитър Кавра и откъси от репортажите на Джанюариъс Макгахан. Там е и дупката, която майките са изкопали с голи ръце, за да търсят вода за децата си и разбира се ямата с костите, върху която има възпоменателна плоча. Нямам снимки от това място – едно, че уважих забраната да се снима и второ – не искам и да имам. Не вярвам някога някой да е способен да забрави това място. Единственото, което ме спираше да се разрева, бяха многото хора и неудобството ми. Душата ми се беше събрала в гърлото, разума ми не може да го проумее. Не разбирам как може българин да подложи на съмнение нашата история. Хайде, разбирам го от части немеца Улф Брунбауер, той не е с нашето съзнание и историческа памет, тези неща са доста по-далечни за него, но нашата сънародничка Мартина Балева не мога да я разбера. Не говоря за часовете по история и кой какво е учил там. Говоря за друго – за това дали има кътче в България, което да не пази спомени за онова време, този действителност е пропита във всичко - в народните ни песни, в бита, във всяко, всяко нещо. Отказвам да повярвам, че може това да се измисли в такива мащаби. Отказвам да простя! Много съм далеч от мисълта да проявявам някаква форма на расизъм към днешните турци, имам достатъчно култура, за да не генерирам омраза към хора, които нямат нищо общо. Би било глупаво да мразя например младежа, който правеше дюнери в Студентски град преди години (сега не зная дали е там). Мисля (направо съм сигурна), че не е заклал никой в Батак по време на Априлското въстание. Но на онези турци, на онзи султан и войниците му, НЕ МОГА и НЯМА да простя! Както и да е – не искам да задълбавам в тези неща, защото нито имам компетенцията, нито нужния талант за изразяване, имам си само чувствата.

Хубаво е да се види и историческият музей на Батак. Разбира се от там няма да си тръгнете с по-светли чувства в душата (аз си тръгнах с още по мрачни), но някой ден ще заведа и децата си. Интересно е (не съм убедена, че думата е правилна за това място, но не се сещам с каква да я заменя) – има документи, снимки, автентични предмети, картини, извадки от произведения на Иван Вазов и Захари Стоянов, черешово топче дори и една огромна стена, плътно изписана с имена и възрасти – от 1 годинка до и аз не знам колко (101 да речем). По едно време се хванах, че се опитвам да не я поглеждам.

Интересна е и секцията, посветена на антифашистката борба и отряда на Антон Иванов. Имаше цяла стена с мраморни плочи на загиналите – всяка с по една роза на нея.

Аз на площада пред музея

Такива ми ти работи. И за да разсея малко депресарските размисли, ще спомена и за една къща-музей, която разгледахме. Много обичам да влизам в тези възрожденски къщи. Хубаво ми става да гледам всичко вътре – подредбата, мебелите от онова време, представям си направо сцени от „Под игото”: седянките, задявките с момите, бабите с вретеното. Труден живот са имали, но е имало и хубави неща – чудните родопски песни, нашите си празници – Коледа и Великден, с традиционните трапези, коледарите и всички други нашенски традиции. Въпреки, че и там имаше забрана за снимане аз взех, че щтракнах тайно и полека една от стаите (какъв лош човек съм).


Въпросната стая. Там са тъкали лен.

Само ще спомена и Велинград набързо (има го в заглавието все пак) и ще взема вече да млъкна. Преди да си тръгнем към София, просто се отбихме до там за по едно кафе и бърз тур през градските сергийки. Иначе там много скъпарски хотели, много нещо. На където и да се обърнеш все лъскави фасади с по 4 зведички. Е, красиви са де. Даже пишках (извинете ме) в тоалетната на един 4-звезден лоби-бар – европейска работа е това, не е шега!

Миро пие кафе в 4-звезден лоби-бар

Хайде стига толкова. Сигурно ви поразвалих настроението малко, но като се казва – толкоз си мога. Изводът е, че ми хареса разходката, Родопите, язовира, чистия въздух. Дори успях да видя двама познати. Гласувам пак да отидем някъде.

Както може би знаете от предишната ми публикация в последно време работата е мало по-малко. Вече имам повече свободно време. За жалост вечерите са ми все още заети и не мога да ходя на купони. Всички българи са се пръснали из квартири из целия Дестин. Има към 200 човека някъде. Да не броим руснаци, румънци, поляци, доминиканци... Като прибавим и кореноото вече население от мексиканци - гледайте кой прави веселото на американците.

Че в една от тези квартири има 15 човека. Тази квартира и викали Къщата. Всеки я знел. Всяка вече луди купони с много пиене, и мръсни думи. Да не забравяме чалгата и БГ музиката :) За жалост нямам време и достъп до тези купони, а познавам поне 2ма от 15те живеещи в къщата. Може да познавам и повече, ама да не знам, че живеят там. Обаче повечето от българите, които познавам от миналата година са като мене на по 3 работи и на тях не им остава време за излазане. Те са ни единствените по-близки тука в града. Виждаме се от време на време на някоя от работите и това е.


Да ама миналата седмица имах няколко почивни дена в повече. Една приятелка на Марито от университета, която е също така и моя много добра приятелка работи в град, който е на около 15 мин от Дестин и до който на всеки половин час има шатъл. А шатъла е един микробус с много реклами, който се води градски транспорт.

Че това момиче се сети и най-накрая ни дойде на гости. Сутринта а чакахме в бургера. От там трябваше да се прибираме към къщи, но решихме да не губим време, отидохме на спирката, изкчакахме поредния шатъл, качихме колелетата и отпрашихме на покупки към търговския център. Пропуснах да спомена за прегръдките и целувките преди това. Като отидохме там започна да закапва леко. Видяхме едно колело и решихме да паркираме там нашите (шатълите са пригодени за пришълци като нас и имат специални багажници за колела на предния капак). Като стигнахме колелото се разбра, че това било много добър хартиен отпечатък на велосипед, който красеше една хартия, ня която  така и така не разбрах защо е там. Ама имаше добра сянка и паркирахме байковете :)

Извадихме фотоапарата и тръгнахме по магазините :) Цъкахме с език, снимахме и се залъгвахме, че като се вънем другия път ще си купим някой неща. Повечето пъти стигахме и до консенсус, че това го има и в БГ, и че няма смисъл от тука(като примерно едни смешни кожени джапанки за 50 долара). После влязохме в ловно-рибарския. Исках да облека камуфлажните дрехи и да си направя снимка, но момичетата ме чуха и ме изпревариха. После пък мене ме досрамя и не си направих снимка. Купих си поне чаша и едно еленче с глава на пружина за подарък на свако ми в БГ (роднините които четат това, да не му казват). После се повозихме на асансйора, снимахме се до един аквариум, а докато правехме многото снимки се нареди опашка от мъници, които също искаха снимка (абе малко преувеличавам ама да става веселото :) В общи линии се е случило това, което го пише, само понамалете малко количествата на някой от нещата :)) ама лошите батковци и какички от България не им даваха. После баткото отново го досрамя и не си направи снимка. Той все пак е фотографа. На излизане ме попитаха за телефона. Аз се стреснах и си забравих английския. Кой знае как съм излеждал. Казах няма значение и че не е важно, но проблема бе, че го бях забравил а и че бях стресиран от прекия въпрос на продавачката. После Марито ме базика, че съм си изпуснал шанса да се отърва от нея.

После отидохме в книжарницата. Преди това имше и други магазини ама те не бяха интересни. Не исках да изляза от там. Ако си бях купил всички книги, които си бях харесал... сигурно 300-400 долара сметка щеше да е малко. И това само за около 5 мин разглеждане. Компютърната литература е скъпичка - средно 40-50 долара и повече. Направих паралела с БГ и 30те лева. После направих паралела с интернет и времето за сваляне на една книга и се отаказах да си копувам. Бях се насочил към една много дебела, но цената от 70 долара ме спря. В крайна сметка си купих една за дигиталната фотография за 20 долара. В БГ подобни, ама доста по-оскъдни са за 30лв. Марито си купи мишок, а другот мари котарак(забравих да кажа, че приятелката ни се казва също Мария).
После се разкарахме и из другите магазини. Отидохме до картона, взехме колелетата, качихме се на шатъла и отпрашихме да си копуваме за ядене. Купихме фъстъци на промоция за 3 долара, бонбони, натурален сок и всякакви други глупости, които вече забравих. Прибрахме се в нас. ИЗпихме по 1 глътка ракия заради рождените дни на 2те Марита. Едната имаше на 7ми, а другата щеше да има 2-3 дена по-късно. Дадохме на хазайката американка и тя да изпие, но тя знаеше какво е ракия от миналите години, когато е работила с българи и изпи само 1 глътка. Ядохме от фъстъците на промоция, които бяха доста вкусни (по са добри от тези в БГ), ядохме бонбони и кукута. За десерт си направихме 2-3 сандвича с шунка, сирене(кашкавал по нашему) и кетчуп, изпратихме Другото Мари, прибрахме се да спим и вечерта бяхме на работа :) Забарвих да спомена, че на връщане от магазините, шофьора на шатъла ни остави до вкъщи, като се отклони доста от курса си, за което сме му много благодарни и което винаги ще помним.
Ами така мина един ден забавление в Америката


Сега за другия:

Моето Мари на 15ти имаше рожден ден. Решихме вечерта да излезем да го отпразнуваме. Можехме да стоим до 22:30, защото от 23:00 ни чакаха на работа в бургера. А предната вечер в бургера правехме изненада. Отидох при шефа(който ми е повече приятел отколкото шеф) и му викам, че марито има рожден ден да я изненадаме с нещо. Той вади и ми дава пари. Аз му викам абе без пари, за какво трябват пари пък. Тогава той отиде и купи едни малки кейкове и 2 свеши, забучихме ги и докато марито работеше и завиваше един хамбургер започнахме да и пеем честит рожден ден и и дадохме да импровизираната торта с още няколко лакомства.

Това бе предната вечер. Сега говоря за самия ден. Наспахме се едно хубаво през деня. Марито беше на 3тата работа за малко. После като се прибра сложихме униформите за бургера в раниците, облякохме новите дрехи от БГ, убухме работните обувки (да не си цапаме маратонките на работа, не заради друго), качихме се на байковете(тези които не знаят английски байк означава и колело и мотор. по ни е кеф да им викаме байкове вместо колелета :)) и тръгнахме да търсим място за празнуване. Минахме няколко ресторанта. Най-накрая видяхме един, в койото миналата година работеха българи. Освен това видяхме и че имат бюфет. Да ама много народ чакаше отвънка. Паркирахме байковете до едно голямо дърво и един голям мотор и се поразкарахме малко по кея. Беше много красиво и приятно. Тогава усетих, че Дестин всъщност е много по-красив от това, което ние виждаме в него. После се върнахме отново към ресторанта. Хората не намаляваха. Отихме и си поискахме 2 места. Тука не е като в БГ. Като отиваш на ресторатн, първо говориш с някой в началото на заведението. този някой ти казва кога ще има места. После този някой те дава на един друг някой. Другия някой пък те завежда до масата. После трети някой ти е сервитьор и после 4ти някой ти отсервира масата (може и в бг да е така, ама аз да не знам). Че първия някой каза след половин час. Пак отидехме на кея, че поседнахме. На мен ми се стори достатъчно романтично да подаря подаръка. Извадих го от раницата(една кутийка с формата на сърце и бонбони в ноя). Марито ми благодари, целуивки и честитки. Да ама това не беше целия подарък. Вътре, сред бонбоните имаше един сребърен пръстен с някакви камъчета по него(толкова много ми хареса, че го купих около месец преди рождения ден), а беше вече на смрачаване. На всичкото отгоре Марито размяткваше много заплашително кутията. Достраша ме да не изгубим подаръка, за който още не знаеше. Викам и: "Абе я дай да ги опитаме тези бонбони" Опитахме ги, но пръстена все още беше в неизвестност за нея. После и викам да внимава да не изтърве нещо от кутията. Чак тогава тя намери пръстена. Че отново прегръдки, целувки... смрачаване, море, яхти, чайки, сами на една пейка и една маса.... романтика ви казвам. Забравих да спомена кънтри музиката, която се чуваше, но тя разваляше романтиката, така, че по-добре без нея :)

После станахме, отидехме до хостеса(това е първия някой). Тя каза, че сме следвашите, извика ми името, подадени на другия, той ни заведе до масата, която беше на тераста с изглед към пристанището и ни даде менюто. Бюфета беше 24 долара, а салатения бюфет 12. Имаше и някакви менюта, ама не знаехме какво означават и решихме да ядем бюфет. Ама като не го знаем къде е. Срам не срам питахме. Келнера ни показа. Аз си взех този за 24, Марито този за 12. Взех си и една бира с вкус на вода за 2.50. Че като взехме чиниите, като отидохме да ги пълним. То добре, ама гледаш някакви си раобити, а не ги знаеш какъв вкус имат. Пък и много ядене. Ако опиташ от всичко ще преядеш. Че си взех тези, които ми изглеждаха познато. Ядох рак с нож за раци(може и да не му е така името. не знам). Да ама като не знам как се ползва това чудо. Тогава се сетих за корабокрошенеца с мел гибсън  как се опитва да счупи краката на рака да изпие това което е вътре. Взех чудото(То представлява нещо като клеши) и начупих краката на рака. После махнах черупките и остана месото. Биваше го, ама не е за гладни хора. Не ми се стиска половин час за 2-3 хапки месо. ИЗядохме си първата чиния и не знаехме дали имаме право на втора(по принцип като има бюфет, се плаща само чинията и после ядеш колкото можеш) Не видяхме никой да се разкарва с мръсни чинии. Освен това Марито пък беше награбила от морката храна вместо от салатата, и ми беще дала чиничата си пред мене, а тя си взе втора със салата. Беше ни срам и да попитаме. Абе Бай Ганю си е Бай Ганюо навсякъде. Взех си мръсната чиния и отидох и пак я напълних. Този път това беше да видя какво правят останалите. Ама никой не видях с мръсна чиния кат мен, а на масите им имаше много чинии. Това означаваше, че кто свършиш си вземащ нова чиния и продължаваш да ядеш, без да плащаш за нея. Като си изядох втората чиния отидох и като белите хора си взех нова. Нея я напълних с картофи и пържоли. За жалост бях почти преял. На края за десерт ядохме плодове и торти, направихме някоя друга снимка, разкарахме се пак по плажа и тръгнахме на работа. Бях доста опечален, защото оставих много храна неизядена, но бе невъзможно да изям всичкото.  В крайна сметка преядохме за 45 долара. Като в цената влиза и бакшиша, и бирата. А тези пари ги изкарваме за няколко часа. Иначе емоцията си струваше. За първи път бяхме на бюфет, открихме доста нови неща, които не знехме и се почувствахме малко като белите хора, а не като българските работници.

Вечерта почерпахме с бонбони в бургера и деня свърши...

Ами това са по-значимите забавления последанта седмица. Останалите са гледане на ТВ, гледане на филм на компютъра или по ТВто, разкарване по плажа (много рядко, само 1 път тази година)...
... и спане.