Втората ми братовчедка Йоана днес в 11 часа е родила своя син, Ангел, тежащ 3 кг 500 гр и дълъг 50 сантиметра :) :) :) Много съм щастлива.... дори не мога да говоря... :)

Смятам да си оперирам очите през лятото, с лазер, за да коригирам късогледството,което ме мъчи вече близо 13 години :) Та ходих на няколко консултации с лекар по този повод и ми казаха, че операцията по всяка вероятност ще бъде успешна (моето късогледство не е наследствено, а причинено от лекар веднага след раждането ми) но ме предупредиха изрично и проведохме дълъг разговор по повод евентуалните ми бъдещи раждания - казаха ми, че трябва да родя задължително със секцио защото:

1. След лазерната операция какъвто и да е напън ще завърши с възвръщане на диоптрите които съм имала преди, дори увеличени...
2. Очите ми са толкова слаби, че при напъване ще се получи отлепяне на роговицата и ослепяване..

Да си призная малко се поуплаших, но от друга страна.. винаги съм искала да раждам със секцио - не смятам, че е по-травмиращо от обикновеното раждане, дори и да има после период на възстановяване - при обикновеното раждане има дори повече разкъсвания, шевове, вътрешни и външни, така че аз лично предпочитам секциото като вариант. Не отричам, че ме е страх.. след като разбрах за моето бъдещо задължително секцио започнах да чета всевъзможни материали за секциото и т.н..

Все пак си мисля, че секциото е и по-безопасно.. и че ако на майка ми преди 20 години й бяха направили секцио вместо да ме ражда с форцепс, без упойка, седалищно в 7-мия месец, може би щяха да й се разминат проблемите в бъдеще - забраната да има второ дете, жестоките хемороиди, раничките по шийката на матката, които резултираха в рак (операционен и слава богу лечим) на шийката преди 3 години... и още безброй неща, тя си знае как ги понася дори и сега.. (историята на моето раждане ще опиша един ден тук - обещавам)

Та това е. Ще се ражда със секцио. Хубавото е и че ще избирам датата на рожденния ден на детенцето ми :) Когато се появи, разбира се... Иска ми се да са минали вече оставащите 3 години на следването ми и да имам вече :) Но стискам зъби и чакам и все си мисля, че Господ си знае работата и ще ми даде бебе точно в момента, в който трябва и когато ще съм готова за него :)

Тези мои мемоари покрай появата на бял свят на Траяна се подвизаваха като коментар към прекрасния пост на Дарла-Дейзи "Коя е най-смелата ти постъпка?". Слагам ги като отделен пост тук, стига са се влачили само из коментари...:)))

Подобно на Дарла и на други жени, явно ние жените не мислим трезво и разумно, когато стане дума за дете.... Поемаме рискове, които не са за поемане и поставяме под въпрос семейството си, за да родим дете... Разумно ли е това? Не е ли? Ние мислим по един начин, околните мислят по друг, кой може точно да премери къде е границата на разумното... Онова, което е разумно за едни, е егоистично за други. Всеки поема сам риска и носи отговорността за последствията. И колко е добре, когато всичко свърши добре, както е в моя случай - тогава някак чудотворно излиза, че рискът е имал смисъл и е било добре, че си го поел... А ако не беше добър края - как щеше да изглежда решението ми в такъв случай? Кой знае...

И моята най-смела (по-скоро най-безрассъдна) постъпка е свързана с раждането на дете. За ирония – не на първото (сина ни Калоян) преди почти 12 години, което премина с много болки и други глупости, но си беше едно нормално раждане… Думата ми е за второто ми преживяване – идването на бял свят на дъщеря ни Траяна, преди почти 5 години.

Интересното започна така: някъде през 5-тия месец започна едно внезапно дебелеене, не е за разказване. Аз естествено се затръшках за вида си и за цифрите, вместо да алармирам гинеколожката ми, моя добра приятелка, която дори лъжех нагло за цифрите. Тя, обаче, мацка печена, забеляза веднага надуването ми и веднага ме повика на преглед. Разбира се, замери кръвното. Ха, ето го проблема!

Отначало, първата седмица мърдаше, но в едни приемливи граници. После, внезапно, без културно предупреждение, хвръкна към 170-100. Аз настоях най-глупаво да го "контролирам в домашни условия" и така загубихме още няколко дни. След това обаче, с въже на врата, занесоха протестиращото ми туловище в родилния дом, да съм „под контрол”, един мартенски ден, само ден преди рождения ми ден.

За онези, които вече са попрочели за лицето GeorgeAtha, законен отец на чадата ми, няма да е изненада, че в онези тежки за мен мигова, той пак се подвизаваше из чужбината, В деня, в който постъпих в болницата, той летеше обратно от САЩ и докато ми попълваха документацията в болницата, той игриво ми звънна от летището в Амстердам: „Идвам си!”. Моят кратък и съдържателен отговор беше: „Ох, аз май си отивам”… Диагнозата беше пре-еклампсия (това състояние се случва при бременни около 8-9 месец и се налага спешно вадене на бебето). Как се прави това в 5-ия месец, освен вадене на части?

Започнаха едни няколкодневни битки за по-драстично овладяване на хипертонията, но въпреки широките усмивки на една компания анестезиолози (чудесни лекари и приятели на моята гинеколожка), аз дочувах „тактичните акушерки”, които мило ме наричаха „status abortus”. …

Разбира се, веднага ми поставиха за обсъждане въпроса „Струва ли си риска за моето здраве, при положение, че имам жив, здрав и умен син? За какво ми е второто? Ще ме убие…” Не мога да кажа, че тогава съм била „смела”, просто съм била наивна и твърдо убедена, че второто ми дете ще живее, знаех го. Значи отказвах всякакъв аборт и продължих „да износвам”….

Последваха напрегнати дни, които прерастнаха в седмици битки с кръвно приближаващо 200 /120. Постепенно целият ми организъм (иначе здрав по принцип) започна да отказва – бъбреците ми продънено изхвърляха албумин, който ми вливаха венозно, но аз тарикатски си го изхвърлях пак… Вливаха ми всичко, което може да се влива – хуманоалбумин, глюкоза, кръв, … Да не объркам нещо, доктори блогери, простете ми, беше преди 5 години… Само да кажа, че една банка хуманоалбумин струва около 200 лв и в аптеките имат обикновено само по един брой, а на мен дълго (особено след секциото) ми вливаха по 2 бр дневно...

След проблема с бъбреците ми, внезапно се събудих една нощ с убийствена болка в дясното ми коляно - появи се тайнствена инфекция, ортопедите бяха смаяни как е влязла там, последваха пункции за изваждане на гъста като суроватка смес, а аз озвучих красиво болницата, но наоколо си мислеха, че раждам в леглото си… А поради деликатността на състоянието ми, нищо не можеше да се лекува преди „плодът да се извади”…

После гипсираха за два-три дни крака ми и едвам се движех с патерици, но поради ужасните болки – махнаха гипса. А и бях непрестанно скачена за системи. Инжекциите и хапчетата за хипертонията бяха почти през 2 часа. Радвах се на прекрасни грижи от всички съмишленици на битката по спасяването на упоритата бременна, но имаше и много гинеколози, които идваха да поговорят сериозно с мен и да ме питат "Защо, по дяволите, правя тези експериметни с живота си. Наясно ли съм, че „плодът” ще е много под килограм и вероятно ще е увреден от недобре снабдената с кръв плацента? Готова ли бях да гледам увредено дете?" Аз смятах, че бях…

Все по-тежко можех да дишам, поради недобре работещите дробове и огромните килограми (половината от които бяха задържана вода) и лежах полуседнала, на 4-5 възглавници, но пак не поемах добре въздух. Непрестанно имах прегледи, ехографи, бяха ми дали лична машина за слушане на тонове до леглото и почти си стоях свързана към нея. Идваха кардиолози, за да следят сърцето ми и пулмолог, за дробовете ми…. Аз, обаче, още си въобразявах, че ще износвам още 3 и половина месеца и ще раждам „нормално”, щото секциото е „травмиращо”…

Накрая, една събота към края на април, след една криза с дишането и рязко увеличения албумин, направиха консулт със специалист, който установи отказ в десния бял дроб. Веднага насрочиха секцио, но вместо в родилния дом, където аз исках, защото бях у дома си – в Окръжна болница, Пловдив. Защо?- възпротивих се аз, тук ми е добре.

Дори не ме слушаха. Значи в понеделник, 24 април ще имам бебе!, казах си аз. И то на 24-ти, защото и Калоян е роден на 24-та дата. Чаровната анестезиоложка д-р Веси, с която покрай битките повече от месец се бяхме сприятелили, спокойно обясни, че там има всякакви отделения, особено най-добрия в града „Сектор за недоносени”, нали ще „раждам” бебе? Ехографът установи, че миниатюрното същество в мен е жена, което умножава шансовете й за оцеляване като недоносено (говорим за плод в 30-та гестационна седмица = 6ти месец)…

Аз си мислех, че просто ще си стана от леглото, куцаща и огромна, и Жорко ще ме закара до Окръжна понеделник сутринта, ще родя, и едва ли не ще си тръгна след ден-два… Нещо такова. Зле съм, ама мисля, че се чувствам някак добре. Лудост!

Понеделничната априлска сутрин, студена и ветровита, бе огласена от воя на линейката, с която ме откараха до Окръжна болница, придружена от шефа на ОАРИЛ отделението, прекрасен човек, който почина седмица след кръщенето на дъщеря ни…, плюс още един анестезиолог, готов до зъби за операцията. След линейката, Жорко със Снежана (гинеколожката, която също оперира секциото) плътно отзад.

А на мен ми е смешно - защо пък толкова тръшкане. И ужасно страшно, че ще ми режат непокътната плът. НО пък ще извадят момата - със замислено име Траяна, при положение, че тя не "изтрая" и 5 нормални месеца в мен. Напред!

Сложиха ме в количка, а аз се възпротивих активно, срам!, нали ще ме види някой познат в болницата?! Не, ще си ходя на самоход. Докторите около мен почти ме зашлевиха…Операционната беше пълна с лекари, имаше около 30-тина души и вече почнах да изтръпвам… Бях почти мъртва от страх… Последното, което чух беше кръвното ми: 250-165. По-късно си мислех, че е било халюциниране, но епикризата го потвърди…За мое успокоение, шефът на отделението допусна моята гинеколожка и двамата анестезиолози да участват в операцията, което ми звучеше после невероятно (макар, че те си знаят)...

Е, после прекарах почти седмица в ОАРИЛ, а после още една седмица в Интензивното кардиологично отделение на Окръжна болница. Видях бебето си на петия ден - най-малката мишка в кувьозите, крива, грозна с ребра по-изпъкнали от тези от Освиенцим. Бореше се за живота си със същата упоритост, с която днес чете, учи, и прави всичко...

След почти година лечение, аз си бях пак почти същата (малко по-огромна...), за щастие без сериозни последствия, поне засега!

Важното беше резултата: една миниатюрна Палечка, с тегло 1200 гр и ръст 37 см, която прекара около 20 дни в кувьоз и още 25 дни в Отделението за недоносени. Изписаха я с внушителното тегло от 2кг 300 гр на почти двумесечна възраст и се забавлявахме да я разхождаме по улиците в „кенгурото”, а разни баби крещяха по мен, че съм си извела новороденото едва на 3-4 дни, а „новороденото” си обръщаше главата към тях и ги гледаше втренчено…

Следяха развитието й до края на втората година - имахме предупреждение, че ще е със забавено развитие. Проходи на 1 и 2 месеца, проговори малко след това. На 3 години знаеше Бг азбуката и коя буква на кое животно е... На 4 и половина проговори на английски, а сега на 5 и половина чете на английски както брат й не можеше на 7 да чете на български.... На 3 години психоложката, която я следеше я вписа в дисертацията си като "казус" и каза, че определено сме вечеряли с Господа... Е, малко ми беше приседнала в гърлото вечерята, но сме били на една маса, определено....:)))

Е, всичко е добре, когато завършва добре! Просто всички сме имали късмета да останем живи и здрави, за което сърдечно благодаря на Господ, лекарите и невероятния ми мъж!

След година направихме голямо кръщене, почти като мини-сватба, и гордите кръстници Снежа (д-р Топалова) и Веси (д-р Коева) бяха много красиви с чаровната си кръщелница Траяна. После яли, пили и се веселили.

Това е.

Струвало си е... - за да можем днес да си правим щастливи муцунки!

Тези мои мемоари покрай появата на бял свят на Траяна се подвизаваха като коментар към прекрасния пост на Дарла-Дейзи "Коя е най-смелата ти постъпка?". Слагам ги като отделен пост тук, стига са се влачили само из коментари...:)))

Подобно на Дарла и на други жени, явно ние жените не мислим трезво и разумно, когато стане дума за дете.... Поемаме рискове, които не са за поемане и поставяме под въпрос семейството си, за да родим дете... Разумно ли е това? Не е ли? Ние мислим по един начин, околните мислят по друг, кой може точно да премери къде е границата на разумното... Онова, което е разумно за едни, е егоистично за други. Всеки поема сам риска и носи отговорността за последствията. И колко е добре, когато всичко свърши добре, както е в моя случай - тогава някак чудотворно излиза, че рискът е имал смисъл и е било добре, че си го поел... А ако не беше добър края - как щеше да изглежда решението ми в такъв случай? Кой знае...

И моята най-смела (по-скоро най-безрассъдна) постъпка е свързана с раждането на дете. За ирония – не на първото (сина ни Калоян) преди почти 12 години, което премина с много болки и други глупости, но си беше едно нормално раждане… Думата ми е за второто ми преживяване – идването на бял свят на дъщеря ни Траяна, преди почти 5 години.

Интересното започна така: някъде през 5-тия месец започна едно внезапно дебелеене, не е за разказване. Аз естествено се затръшках за вида си и за цифрите, вместо да алармирам гинеколожката ми, моя добра приятелка, която дори лъжех нагло за цифрите. Тя, обаче, мацка печена, забеляза веднага надуването ми и веднага ме повика на преглед. Разбира се, замери кръвното. Ха, ето го проблема!

Отначало, първата седмица мърдаше, но в едни приемливи граници. После, внезапно, без културно предупреждение, хвръкна към 170-100. Аз настоях най-глупаво да го "контролирам в домашни условия" и така загубихме още няколко дни. След това обаче, с въже на врата, занесоха протестиращото ми туловище в родилния дом, да съм „под контрол”, един мартенски ден, само ден преди рождения ми ден.

За онези, които вече са попрочели за лицето GeorgeAtha, законен отец на чадата ми, няма да е изненада, че в онези тежки за мен мигова, той пак се подвизаваше из чужбината, В деня, в който постъпих в болницата, той летеше обратно от САЩ и докато ми попълваха документацията в болницата, той игриво ми звънна от летището в Амстердам: „Идвам си!”. Моят кратък и съдържателен отговор беше: „Ох, аз май си отивам”… Диагнозата беше пре-еклампсия (това състояние се случва при бременни около 8-9 месец и се налага спешно вадене на бебето). Как се прави това в 5-ия месец, освен вадене на части?

Започнаха едни няколкодневни битки за по-драстично овладяване на хипертонията, но въпреки широките усмивки на една компания анестезиолози (чудесни лекари и приятели на моята гинеколожка), аз дочувах „тактичните акушерки”, които мило ме наричаха „status abortus”. …

Разбира се, веднага ми поставиха за обсъждане въпроса „Струва ли си риска за моето здраве, при положение, че имам жив, здрав и умен син? За какво ми е второто? Ще ме убие…” Не мога да кажа, че тогава съм била „смела”, просто съм била наивна и твърдо убедена, че второто ми дете ще живее, знаех го. Значи отказвах всякакъв аборт и продължих „да износвам”….

Последваха напрегнати дни, които прерастнаха в седмици битки с кръвно приближаващо 200 /120. Постепенно целият ми организъм (иначе здрав по принцип) започна да отказва – бъбреците ми продънено изхвърляха албумин, който ми вливаха венозно, но аз тарикатски си го изхвърлях пак… Вливаха ми всичко, което може да се влива – хуманоалбумин, глюкоза, кръв, … Да не объркам нещо, доктори блогери, простете ми, беше преди 5 години… Само да кажа, че една банка хуманоалбумин струва около 200 лв и в аптеките имат обикновено само по един брой, а на мен дълго (особено след секциото) ми вливаха по 2 бр дневно...

След проблема с бъбреците ми, внезапно се събудих една нощ с убийствена болка в дясното ми коляно - появи се тайнствена инфекция, ортопедите бяха смаяни как е влязла там, последваха пункции за изваждане на гъста като суроватка смес, а аз озвучих красиво болницата, но наоколо си мислеха, че раждам в леглото си… А поради деликатността на състоянието ми, нищо не можеше да се лекува преди „плодът да се извади”…

После гипсираха за два-три дни крака ми и едвам се движех с патерици, но поради ужасните болки – махнаха гипса. А и бях непрестанно скачена за системи. Инжекциите и хапчетата за хипертонията бяха почти през 2 часа. Радвах се на прекрасни грижи от всички съмишленици на битката по спасяването на упоритата бременна, но имаше и много гинеколози, които идваха да поговорят сериозно с мен и да ме питат "Защо, по дяволите, правя тези експериметни с живота си. Наясно ли съм, че „плодът” ще е много под килограм и вероятно ще е увреден от недобре снабдената с кръв плацента? Готова ли бях да гледам увредено дете?" Аз смятах, че бях…

Все по-тежко можех да дишам, поради недобре работещите дробове и огромните килограми (половината от които бяха задържана вода) и лежах полуседнала, на 4-5 възглавници, но пак не поемах добре въздух. Непрестанно имах прегледи, ехографи, бяха ми дали лична машина за слушане на тонове до леглото и почти си стоях свързана към нея. Идваха кардиолози, за да следят сърцето ми и пулмолог, за дробовете ми…. Аз, обаче, още си въобразявах, че ще износвам още 3 и половина месеца и ще раждам „нормално”, щото секциото е „травмиращо”…

Накрая, една събота към края на април, след една криза с дишането и рязко увеличения албумин, направиха консулт със специалист, който установи отказ в десния бял дроб. Веднага насрочиха секцио, но вместо в родилния дом, където аз исках, защото бях у дома си – в Окръжна болница, Пловдив. Защо?- възпротивих се аз, тук ми е добре.

Дори не ме слушаха. Значи в понеделник, 24 април ще имам бебе!, казах си аз. И то на 24-ти, защото и Калоян е роден на 24-та дата. Чаровната анестезиоложка д-р Веси, с която покрай битките повече от месец се бяхме сприятелили, спокойно обясни, че там има всякакви отделения, особено най-добрия в града „Сектор за недоносени”, нали ще „раждам” бебе? Ехографът установи, че миниатюрното същество в мен е жена, което умножава шансовете й за оцеляване като недоносено (говорим за плод в 30-та гестационна седмица = 6ти месец)…

Аз си мислех, че просто ще си стана от леглото, куцаща и огромна, и Жорко ще ме закара до Окръжна понеделник сутринта, ще родя, и едва ли не ще си тръгна след ден-два… Нещо такова. Зле съм, ама мисля, че се чувствам някак добре. Лудост!

Понеделничната априлска сутрин, студена и ветровита, бе огласена от воя на линейката, с която ме откараха до Окръжна болница, придружена от шефа на ОАРИЛ отделението, прекрасен човек, който почина седмица след кръщенето на дъщеря ни…, плюс още един анестезиолог, готов до зъби за операцията. След линейката, Жорко със Снежана (гинеколожката, която също оперира секциото) плътно отзад.

А на мен ми е смешно - защо пък толкова тръшкане. И ужасно страшно, че ще ми режат непокътната плът. НО пък ще извадят момата - със замислено име Траяна, при положение, че тя не "изтрая" и 5 нормални месеца в мен. Напред!

Сложиха ме в количка, а аз се възпротивих активно, срам!, нали ще ме види някой познат в болницата?! Не, ще си ходя на самоход. Докторите около мен почти ме зашлевиха…Операционната беше пълна с лекари, имаше около 30-тина души и вече почнах да изтръпвам… Бях почти мъртва от страх… Последното, което чух беше кръвното ми: 250-165. По-късно си мислех, че е било халюциниране, но епикризата го потвърди…За мое успокоение, шефът на отделението допусна моята гинеколожка и двамата анестезиолози да участват в операцията, което ми звучеше после невероятно (макар, че те си знаят)...

Е, после прекарах почти седмица в ОАРИЛ, а после още една седмица в Интензивното кардиологично отделение на Окръжна болница. Видях бебето си на петия ден - най-малката мишка в кувьозите, крива, грозна с ребра по-изпъкнали от тези от Освиенцим. Бореше се за живота си със същата упоритост, с която днес чете, учи, и прави всичко...

След почти година лечение, аз си бях пак почти същата (малко по-огромна...), за щастие без сериозни последствия, поне засега!

Важното беше резултата: една миниатюрна Палечка, с тегло 1200 гр и ръст 37 см, която прекара около 20 дни в кувьоз и още 25 дни в Отделението за недоносени. Изписаха я с внушителното тегло от 2кг 300 гр на почти двумесечна възраст и се забавлявахме да я разхождаме по улиците в „кенгурото”, а разни баби крещяха по мен, че съм си извела новороденото едва на 3-4 дни, а „новороденото” си обръщаше главата към тях и ги гледаше втренчено…

Следяха развитието й до края на втората година - имахме предупреждение, че ще е със забавено развитие. Проходи на 1 и 2 месеца, проговори малко след това. На 3 години знаеше Бг азбуката и коя буква на кое животно е... На 4 и половина проговори на английски, а сега на 5 и половина чете на английски както брат й не можеше на 7 да чете на български.... На 3 години психоложката, която я следеше я вписа в дисертацията си като "казус" и каза, че определено сме вечеряли с Господа... Е, малко ми беше приседнала в гърлото вечерята, но сме били на една маса, определено....:)))

Е, всичко е добре, когато завършва добре! Просто всички сме имали късмета да останем живи и здрави, за което сърдечно благодаря на Господ, лекарите и невероятния ми мъж!

След година направихме голямо кръщене, почти като мини-сватба, и гордите кръстници Снежа (д-р Топалова) и Веси (д-р Коева) бяха много красиви с чаровната си кръщелница Траяна. После яли, пили и се веселили.

Това е.

Струвало си е... - за да можем днес да си правим щастливи муцунки!

- Познайте какво купих миналата седмица - каза тайнствено баба и изчезна в другата стая.
С майка ми се спогледахме в тих ужас, но решени да харесаме каквото ни е взела, дори то да е плетена блуза в яркосин цвят или вълнена пола на кафяви ромбоидчета... Повечето й подаръци към нас бяха определено не по вкуса ни, но обичта ни към нея никога не позволяваше да й кажем направо да спре да купува с повод и без повод...
След секунди обаче баба донесе с щастлива усмивка купчинка детски дрешки, една от друга по-красиви.
- Ето - казва ми - да имаш момичченце, ще го облечем царски, най-хубавото ще е.
Зарових ръце в дрехите, на гърлото ми се спря подозрително щастлива буца. Дрешките бяха невероятни! Червено, плътно и мекичко якенце с апликация на мече на гърба, невероятно елегантно изглеждащо, на вид за детенце на 6-7 месеца. Рокличка тип гащеризонче (която се облича върху ританки и блузка), на нежнорозови и сини цветчета. Бяла рокличка с бухнали ръкавчета. Друго якенце, мекичко, жълто, по-тънко, с ципче. Пижамка - горнище и долнище - беличка, със сини ръбчета и синя якичка и синьо зайче избродирано отпред. И още красиви блузки, панталонки, роклички...
Толкова се ядосах, че не си нося фотоапарата! Не можах да снимам тия красоти, но определено ги запечатах в съзнанието си. Баба беше толкова щастлива докато ми ги показваше и говореше колко иска да си има правнучка от мен. Каза че е взела дрешките (забележете!) от втора употреба - което просто ме възхити - как е успяла да ги намери толкова запазени и красиви дрешки, кажи-речи неизползвани (а една рокличка си беше и с етикета!). Пак се замислих колко е важни дрешките да се дават с любов, а не да са задължително нови!!! И пак започнаха да ми минават луди мисли за бебето-момиченце, което искам, искам, искам, а не мога да имам... (все още)...

Но когато и да го имам знам че баба ми е приготвила най-хубавите дрешки, с които да го посрещна и об(л)ичам :) :) :)

Днес било ден на бащата.
Не знаех :) Ама хайде, да им е честито!
Да са живи и здрави и да подкрепят майките и в морално, и във финансово отношение! Пожелавам им да имат достатъчно време, за да обръщат внимание на семействата си и да си играят с децата! :)

Седим и мислим, седим и мислим и както каза Шогун, по едно време гледам - само си седим...

Аз сигурно съм единственият човек на земята, който иска бебе, а отива да му предпишат противозачатъчни. Докато чакахме пред кабинета, до нас се разхождаше момиченце на годинка и нещо...Гледах я и просто ми идеше да си хвана багажа и да изчезна, всичко да си продължи както досега - на късмет...
Много мислих. И много ме боли от нещата, които премислях. Всичко, което правя в момента, е подчинено на това желание да имам бебе, колкото и абсурдно да звучи. Досега можех да си позволя риска да забременея, все щяхме да се оправим някак - и двамата сме достатъчно борбени и силни да избутаме нещата с бебе на ръце. А аз си знаех, че така ще стане, щом започна работа. Сега не мога да си позволя риска - да забременея по време на предварителния договор, на ниската запалата. Преди все тая - все 160 лева. Сега разликата между онези 160 и около 400, които ще взимам майчински след като договорът ми мине на 8 часа и стане постоянен - ами огромна е разликата...Тъпо звучи да се юрна по доктори за едни 300 лева плюс, ама...Може би трябва да изчакаме и да ме повишат, което няма да стане, ако изляза в майчинство първата година - колежката, на чието място съм, е родила две деца и все още си е секретарка (знаех си аз, че почна ли работа ,ще ме хване амбицията)...От друга страна, за да ме повишат, трябва да взема (или поне започна) магистратурата по Бизнес администрация. Това е последното, което измислих. Т.е. най-подходящото време да имаме бебе се пада по време на задочната ми магистратура.Тогава хем ще ми изплащат майчинските, хем ще имам някакво време да гледам бебе и да ходя на лекции.Ама като гледам как съм се разбързала да завърша бакалавър пък...2007 на септември най-рано. Което значи, че 2007 мога да започна магистратура на октомври, ако не изпусна срока и не остана за 2008. Аз се шегувах, шегувах, ама май наистина най-рано се получава 2009...Каква ли зодия ще е по китайския календар...Пфу, дано до 2009 Ицо е минал на някакъв постоянен договор, като гледам програмистите не взимат никак лоши пари тук. Само дето на мен не ми се стои в София и ми се връща след магистратурата...Ще видим.
Гледам рецептата и още не мога да повярвам - искам бебе, а започвам да ги пия...

Дали не прекалявам, когато се опитвам да дам на дъщеря си онова, което ми е липсвало в детството?

Никога не съм се съмнявала в обичта на родителите си към мен. Но и никога не съм чула от тях “Обичам те!” – ето така, казано с две прости думи. Предполагам, че това важи за повечето от моите връстници, чиито родители са били ръководени от принципа “Детето се гали само когато спи”. Представите за добро възпитание са били такива и аз някак го разбирам.

Сега, вече пораснала и в ролята на родител, се питам дали не галя и гушкам дъщеря си разглезващо; дали не й казвам твърде често “Обичам те!”; дали това не обезценява моето чувство и признанието му в нейните очи; дали не губя мярката във външния израз на любовта си и кой може точно да определи тази мярка...

А е толкова хубаво, когато едно малко човече (твоето :) те прегърне и каже: “Обичам те, мамо!” И аз те обичам, мъничка моя... :)