Пловдив

Това е моят град - с разкопките и с този
безкраен булевард, покрит с трънливи рози.
И хаосът му див направо ме побърква:
въздъхне тролейбус и изкуфяла църква
събужда с дрезгав звън заспалите тепета
с просташки калдаръм и с пичове ментета.
Пред градския съвет фонтан развява блуза:
навярно са дошли пак гости от Съюза
и в ресторанта стар ще има да се цупи
управителят зъл: "Посрещам днеска групи!"
Настъпва полунощ... и в часовете късни
пияници сноват и смях на курви гнъсни,
понесли своя кръст към своята Голгота -
щастливи във нощта, нещастни във живота.
Това е моят град. Със празненства и страсти.
Речеш ли му: "Здравей!", ще ти отвърне: "Здрасти!"
И аз живея тук - работя, любя, пия...
И зная, че съм част от тази мръсотия.


Тодор Чонов

Изгонени от час

Изгониха ни - бяхме невъзможни.
Смехът ни бе решил да ни е враг -
избухна между тестовте сложни,
разрошен и подкупващ. Даже как

завързваше добрите химикалки
с невидими конци, вълнуващ, син
и смеехме се просто неразбрали,
че не е лодка синият ни чин,

че и часовникът не е палячо
със смешен нос - голямата стрелка.
И чакахме звънеца ни - тръбача
(сами си го неракохме така).

Но строгият учител не усети
красивото на пъстрия ни смях,
приел ни в свойта алена планета,
далеч от всякаква тъга и страх.

Изгони ни - ний бяхме невъзможни.
Но в дните, в тебеширен прах,
в контролните, объркани и сложни,
аз пазя спомена за този смях!

Петя Дубарова, 1977г.

Вечерен Тромпет

Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
                        и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
                        след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
                        с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
                        на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
                        крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
                        в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
                        панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
                        този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
                        до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
                        че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.

Борис Христов

Дамян Дамянов

В тази бяла лунна тишина
кой ли свири лунната соната
и разплаква бледата луна,
и я сваля до сами стъклата?
Притвори прозореца!
Мълчи!
В долния етаж едно пиано
свири много тъжно. Не плачи!
Нищо, че навън се мръкна рано!
Нищо, че в гнездата, пълни с мрак,
птиците със влюбени зеници
тихичко си дават таен знак...
Не плачи! Нали и ти си птица!...
Нищо, че тополите шумят
и раздават обич и прохлада,
а под тях прегърнати вървят
всички млади, а и ти си младо!...
Не скърби, затворено сърце!
И за теб ще дойде светлината!
Чувай - долу две добри ръце
тъжно свирят Лунната соната. 
                                  

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най тъжен и злочест -
от парещите въглени на мъката,
си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите -
създай си стълба и по нея се качи!
Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища премазани -
нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и зъл е на живота ребуса.
На кръст разпъва нашите души -
загубил всичко, не загубвай себе си,
единствено така ще го решиш.

МОРЕ

Не влизайте навътре във морето!
Къпете се на близо, край брега!
Във плиткото! Край плиткото - където
най-безопасно е! Все тез слова.
Опасно е в дълбоката вода!
Не трябва в нея дълго да се бавим!
Омръзнаха ми вече тез слова!
Ний цял живот - на плиткото се давим!

Елена Лукова



ОКРЪЖНОСТ

Раздяла ли. Няма раздяла,
щом по окръжност вървим.
Земният център ни стяга -
с тебе космично мълчим.
С обратния вятър ли тръгнеш,
при мен отново ще спреш -
една посока разпъната,
жертва на кръговъртеж.
И тръгваме пак отначало.
Извива се пътят един.

Раздяла ли? Няма раздяла -
щом по окръжност вървим.

Дора Ферейра

Егоизъм

"Да не мислят, че все ще им плащам ракията"
                        Efrat

Тази оргия вече прилича
на зверилник, нападнал сърцето.
Всяка чаша е доза циничност.
А пък всяка циничност е крепост.

Зад стените се крият човеци.
Тъй успешно се крият, че помня -
как веднъж, преди някаква вечност,
за секунда ги мернах свободни.

Ще им плащам ракията. Дълго.
Даже там - на небесната маса.
Производна на чуждите дългове -
аз без тях съм едно междучасие,

прозвъняло в средата на смисъла .
Ще им плащам - и с песен и с брадва.
И с тъга... не за лошото писане,
но за лошото мислене - трябва!

Камелия Кондова :)

И на мен ми е любима авторка... :)

В музея на Восъчните спомени тръгвате през "Галерията на пропадналите проекти",
преминавате "коридора на прищевките",
cлизате по "Стълбището на измамните желания"
и изведнъж пропадате в "Ямата на жалбите".
Там
можете спокойно да извадите ножчето за спомен,
купено при входа и с него по стените да надраскате каквито щете надписи.
Но горе, в "Залата на проиграните благодеяния"
любовта - въжеиграч с превързани очи танцува по въжето на едно съзряно щастие, от щастието винаги забравена.
И цирковата музика ечи, върти се плочата.
Издраскана, износена и изтощена, но възхитителна е тази плоча,
която се върти като луна - печална и окървавена,
но жива и лъчиста, блестяща с ярка светлина, омайващо чудесна.
Музика на птичия народ,
музика на птици от народа...
Посетители,
недейте слуша тези песни безчувствено.
Заслушайте се в тази музика прехласнато, отдайте се на тези звуци.

Зелено и писано

Гол и безлист е
в началото
стволът на бора.
Прегръщайки болката
с тяло
поемаш нагоре.
Смолата е дъхава,
притегляща лепне.
После
капките
кръв
я разреждат.
До секване.
Долу шапките!
Преминеш ли -
стъпваш
по клончета сухи.
Някои - сякаш нетленни,
други са остри и кухи.
Миг невнимание -
още една пеперуда
закарфичена в папките.
Само едно подхлъзване.
Долу шапките!
Горе е леко.
И перчемът загладен е,
и далече са мравките.
Колко време за падане!
Добре, че са шапките.

Валентин Дишев

АВТОПОРТРЕТ С КОРАБИ

Мога да сравня този мъж със стадо диви свине.
Но и това му е малко.
Той яде три тави мусака,
пие бира със кофата.
Пухти в банята,
докато мие мръсните си крака.
Не работи.
Лежи девет дена - или
блъска табла със някой съсед.
Все горчиви цигари пуши.
Не съм чувал нещо да го боли.
Вечно свири си "Бийтълс" под душа.
Има стара кола.
Чепаре за сафрид.
Няма само пари да отиде с жена си в Пампорово.
Много хърка, когато заспи.
Хърка соло.
И хорово.

Разберете го, моля ви!
Той сънува понякога кораби.

Той е женен, откакто се помни.
А децата му са все малки деца.
Все по-плешив става,
а възможностите му - скромни.
Парите не стигат за мляко, за мач.
За хляб, за яйца.
Няма вече приятели.
Ритна всички любовници.
Спря да ходи през юли на плаж.
И готов за отстрел ппрез полетата ловни
скита това диво прасе...
Стреляй!
И яж!

Стоп.
Този мъж сънува понякога кораби.
Разберете го, моля ви!

А когато по изгрев ви погледне с очите си морави,
колко ужас животът
по дъната им сухи е наслоил!...
Той не може да мръдне.
Той се е вкопчил сякаш с корени
в тази суха земя, в този дом -
същински бодил.
Настръхва при галене.
От ласка се свива.
За скок се навива - ръждиво зверче.
А жена му?
Какво му е крива,
че цял живот си отива
от него това ужасно момче,

което понякога сънува кораби?
Разберете го, моля ви!

Някой ден ще си тръгне горчивият мъж.
Ужасният мъж ще си тръгне.
Ще останат от него два чифта чорапи
под фотьойла, във ъгъла.
Едни скъсани дънки.
Заровете за табла.
Недопита - бутилката с бира.
Господи, човек на какво да се радва?
На това, че "...и добре да живее, умира"?

Този надпис е толкова тъп.
Друго искам да пише отгоре ми.
Например - писах стихове
и сънувах понякога кораби.

Валери Станков

На хълма, в погледи и питане

Пътеките на татко
са прорасли -
напразно взирах се
във треволяците,
във погледи, идеи
и във жестове.
Пътеките ги нямаше -
сокаците житейски
ми се блещеха.
Нозете натежаха ми -
навървени в мониторни
и градски полуистини,
иконки и илюзии,
глезени, окаляни,
до кръв охлузени.
Пътеките мълчаха -
непремерено, угасваше
окайното тътрузене…
А той прекрачи
билото, над пъпките -
тъй недокоснати за
свойто утре -
израствахме усмихнато
насреща си…
Пътеките прорастват.
Не и стъпките.


Валентин Дишев

                                *  *  *
        

                             на Бистра



             Слънцето по магистралата изтича
             от този град, където бях оставил
             навярно срутена въздишка
             за страж на своите представи.

             И две усмивки нескроени
             за малко разрушиха барикадите.
             На федербал играехме със слънцето
             на прага на прииждащото лято.

             Дали не стъпвах като участ
             с охлузени от зимата сандали,
             че пак от нежността да се страхуваме
             като от думи на предател.

             След тъжната раздяла на ръцете
             ни чакаха смълчаните ни къщи.
             А слънцето по магистралата изтече
             към този град, където се завръщам.

             Димитър Краев

И удряха лицето му. И плюеха.
С камшици наметАлени го биха.
И ритаха. Обиждаха го. Псуваха.
Събаряха. И после го повдигаха.

Нозете му с вериги бяха стегнати,
а китките привързани с въжета.
Тогава свободата е последната,
ненужна и лъжлива вярна клетва.

И като хищни дългозъби кучета,
камшиците плътта му разпокъсваха.
Горчива чаша. Трябва да се случи
на този, който може да възкръсва...

Надигаха се стъпвайки на пръсти.
Мъжете се подбутваха и викаха.
Децата чуруликаха разпръснати,
жените тихомълком се хихикаха.

А майка му в тълпата се провираше.
Душеше я гласът - да го извика.
По устните й сенките умираха
и ставаше от езеро по-тиха...

Като агнец очакващ заколение
Иисус мълчеше. Светеха очите му.
А двеста змии, хапещо-червени,
кървяха по гърба и по гърдите.

И... после му надянаха короната
от тръни, острозлоби и бодящи.
Невярващите викаха. Доволни.
Умираха Иисус да разпнат.

Пилат мълчеше глух като камбана.
Непоносимо тежка. И безсилна.
Варава бе избран, а не Избрания.
Тълпата го спаси. Уби спасителя.

Павлина ЙОСЕВА

Златотърсач

По стъпките му още има слънце,

джобовете му пълни са

със пясък.

Реката сплита мокрите си бързеи,

и му намига

с розови отблясъци.

От златния прашец,

събрал във шепи,

ще си направи къщичка за птици.

Ще оцвети дърветата във жълто.

А после в стихове

ще ги напише.

Накрая, щом започне

да се стъмва,

ще постои самичък.

После ще си тръгне.

Ще падне нощ, а след нощта...

Реката сплита мокрите си бързеи

Тази зима не е като другите.

Нищо общо с предишните двайсет.

В януари цъфтят минзухари.

Слънце грее до шест без петнадесет.

Някой сякаш обърка сезоните.

Но така ги обърка, че даже,

през ноември ни чакат мусони.

През декември сме боси на плажа.

Ски почивки в средата на юли,

топъл чай и пламтяща камина.

Дядо мраз шляпа в зимните дюни,

а през август е Нова Година!

Тази зима не е като другите.

Грабвам шапка и плажната чанта.

Ще се къпя с червени бермуди,

и ще пия газирана фанта.


Веселин Иванов



Красотата е утопия за слепи

Защо ли да рисуваме със думи?
Нали са „курви”, според Хичкок.
Кажи, че слънцето е цирей
и че звездите стискат гнойните си пъпки.
Че храчим думите,
че любовта е два оргазма
в изкълчените клони на дървета.
Че птиците туберколозно кашлят,
а красотата е утопия за слепи...
Кажи, че не вървим, а куцаме.
Че вместо въздух дишаме цигари.
Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали...


Веселин Иванов

никой, цъфналият сняг дори..

/Макс Коен/
 
"никой, нито дори дъждът
няма толкова малки 
ръце"
 
Е.Е.Къмнигс
 
през всичките стени
се впръсквам 
 
във очите ти
и се загървам
с ирисите жълти
прегърбената 
кръв
прегръщам
от вятъра 
на малки глътки 
гълтам

 
никой
пеперудата дори
не притежава твойта 
нежност
 
прокашлям
в птичи хор
докосвам устните ти
пясъчни 
алеи
преглъщам всичките значения
на любовта
опитвам кожата си
да 
излея
 
никой
цъфналият сняг дори
не е по-бял
от бялото между 
гърдите ти
 
окоренен
с всички часове в сърцето си
премръзнал 
търся
сипкави води
ще полудявам
във прахта на дъждовете
до 
кея
докато ти
 
никой
нощта дори най-смугла
не може да ме 
притегли
като ръцете ти

НЕОПИТОМЕНО

                   Яна Кременска

Тази любов идва внезапно.

С претенции да не прилича на всички останали.

Идва задъхано, прави се на закъсняла,

кокетира изкусно с кичурче от косата си,

гледа невинно като децата….

Размества си пръстените-да не забравя,

че е единствена…

Забранява си мислите,

разрешава си всички посоки.

Пие глътчица вино.

А очите и – големи и мокри..

Тази любов не признава къде е ходила

досега и къде се е губила.

Измисля си някакво чудо,

седи на перваза и безсрамно флиртува

с дъжда и със капките.

Не обещава.Знае, че ще си тръгне

един ден съвсем неочаквано.

Знае и други неща, но сега си мълчи

и подрежда /навярно по важност/

първо себе си, после всичко останало.

Няма дом и не иска да знае за него.

Тази любов няма нищо за губене,

няма време за нищо на дребно,

няма планове и кроежи за утре.

Тази любов е подвластна на себе си само,

иронично се смее в очите си,

гаси си цигарата недопушена…

Никаква не е, не вярва на притчи…

Не позволява да видиш,

че и треперят пръстите.

Тази любов просто не е научена

на любов и на себе си,

не и пука от нищо,

не знае питомно да прегръща…

Тръгне ли – ще дойде само шапката да си вземе.

/Ако изобщо реши да се връща./

:) Ни най-малко, Щепси, не си досадила.

За жалост не знам на кого е тоз стих, но някой друг може пък да се сети.

пп. Много готино лого си сложила на общност "Любов" :) И надписът долу вдясно звучи веселяшко! :)

:) Хехех. Едва схванах какво си имал предвид с "халтурен". Първо ти написах въпрос относно това, но в последствие се усетих :)

И аз, Ейс, не само ти :)

Благодаря ти, Веско!

А това е много готино - стаята на еди-кой си, стаята на еди-кой си - стана си верно съвсем като къщичка - много уютно!