Имаме възможност в краткотраен срок да организираме обществото и да поставим всеки на устойчив път към подготовка за следващия етап от човешкото развитие. Ключът към обрата на нещата е ново глобално образование, използвайки метод, който ще даде на хора от всички възрасти и с различно минало, основна информация за глобалните процеси. Целта е да дадем възможност послания, като тези от форума в Давос за новата взаимосвързана действителност, да влязат в общото течение.

Защо изведнъж това стана така спешно? Учени, изследващи социалните мрежи, обясняват, че след като достигнат определена степен на взаимосвързаност, мрежите започват да следват свои собствени правила, различни правилата на хората, създали тези мрежи. Нашата глобална икономика достигна повратната точка, в която това, което изследователите наричат произтичащи свойства, започна да кара стандартни икономически модели и други модели на управление, да се побъркват. От взаимодействието и взаимосвързаността на хората и народите, представляващи едно цяло, се появяват нови качества в това цяло и резултатът е: сриващи се финансови системи, растяща депресия, разводи и дори главозамайващ брой деца със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD).

Основен аспект на този процес е нашата консуматорска култура, която изчерпва природните ресурси, замърсява планетата, разяжда колективните ни ценности и успешно е създала цяло поколение от лакоми и егоцентрични хора. Природата повече не може да ни позволява да се измъкваме с това себеразрушително поведение. Трябва да приемем факта, че в днешния свят трябва само да се храним, обличаме и да се грижим за основните си нужди – нищо повече от това.

И, всъщност, няма защо да се оплакваме. Ние се съгласихме с тази система и живеем в нея по общ консенсус. Целият свят се грижи за това, тя да работи. Бавно, но сигурно, през последните 100 години цялата ни ценностна система западна. Банковата сметка на човек стана стандартът, по който той е оценяван. С колкото повече неща се сдобиваме, толкова повече се инициираме, и толкова повече ценни изглеждаме в очите на обществото. В момента, в който обществото започна да се съгласява с тази култура на потребяване и парите пред знанието, всъщност сами сме си изковали съдбата.

През следващите десет години човечеството ще трябва да реши дали иска да поеме по пътя на поправяне – което ще стане причина отношението на природата да се промени моментално; или да започне унищожителна война.

А аз мисля, че не помните, защото тя си отива незабелязано. После се появява раздразнение, недоволство, отблъскване. А отначало нищо не се случва.

Просто навикът дотолкова притъпява първоначалното, изострено чувство на влюбеност, че после не забелязваш, че ТОВА Е ТВОЯТА ЛЮБОВ. Във всеки случай, така си мислел/мислела някога.

Любовта се разтваря в обикновеността и рутината, става незабележима. При това, изчезва ли тя?

Но най-напред, трябва да отговориш на въпроса: нея имало ли я е? И как точно да узнаеш това?

Обичайното възприятие ни диктува следния алгоритъм: когато ти е хубаво, сърцето изкача от гърдите, краката сами те носят към него/нея – тогава това е любов. Даже когато страдаме, тъгуваме, това също се смята за любов. И когато ревнуваме, и когато се ругаем за дреболии…

Но когато гледаме „любовта си” и вътре в нас нищо не откликва, то се смята, че всичко си е отишло. Но това само така се смята. А какво се случва в крайна сметка?

В крайна сметка, всичко прилича на игра с играчка. Първо, я виждаш, после тя те възхищава и накрая я пожелаваш. После я взимаш и си играеш. Играеш си, играеш си – дотогава, докато ти радва очите (тоест сърцето)!

А после? Както в известния анекдот за въздушните балони: „Е, те не ме радват!”.

И какво правим ние? Оставяме играчката си. За какво ни е сега, вече не ни доставя удоволствие?

И къде е сега любовта? А какво е това тогава, питате вие?

Да вземем, например, обичайната любов – на майката към детето. Помните ли? Боледува – не боледува, работи – не работи, заета – не заета, в добро – в лошо настроение: тя, независимо от това, мисли за малкото си, грижи се за него, предугажда желанията и потребностите му. И то се чувства защитено и спокойно.

А как се случва това между нас?

Аз днес много работих, затова те обичам по-малко, тъй като съм уморен/а. Или днес сънувах лош сън и не съм в настроение, да ти обръщам внимание. И въобще, в последно време искам да остана сам/а – изведнъж в мен възникват такива вътрешни искания.

А каква е нашата любов? Тя е като дете, винаги изисква внимание и топлота! А най-главното, спокойствие и увереност. Тя очаква, че независимо от някакви „лоши времена”, настроения, заетост, несъгласия и прочее причини, нея ще я пазят и охраняват.

От какво? От нашето подобие на любов.

Потапят здрав, нормален човек в специална вана с толкова топъл разтвор, че той даже не го усеща, и покриват лицето му с парафинова маска, за да не чува и вижда нищо. Така се прави при опити за пълна сензорна изолация.

Човек не усеща нищо и за него нищо не се променя. По необходимост всичките му органически потребности се удовлетворяват. И така, колко ще издържи? След няколко часа на такъв „комфортен живот” психиката започва да дава „на късо”: загуба на усещането на тялото, халюцинации, кошмари, последвани от нервен срив и нарушение на жизнеността на организма.

Причината е в пълното отсъствие на сензорни дразнители. Казано по-просто: пълно лишаване от информация, която някога са отнасяли към нематериалните сфери – и изведнъж се оказва, че човек наистина има нужда от нея.

Татко, мама и госпожа Информация

Но ако информацията беше просто необходима: има ви вас, имате необходимата вещ, информация. В крайна сметка, обаче, всичко е много по-сериозно: без информация нямаше да ви има. Нямаше да има това, което вие наричате моя „Аз”.

Всички са чели приказката за Маугли. Всичко е толкова красиво, че забравяш, че приказката е лъжа. И не е лъжа, затова че човек не може да се справи с тигрите – уж в това вече сме преуспели. Просто, получавайки в детството си информация от вълците, човешкото същество обезателно ще стане вълк. Да стане човек е възможно тогава, когато получава информация от човечеството.

Като цяло, това не е тайна за нас. И макар че понякога забравяме за това правило, при все това, отдавна вече не асоциираме понятието „човек” само и единствено с тялото, на което „нищо животинско не му е чуждо”. Нашето тяло го правят тате и мама, а ето че човека в тялото ни го прави информацията.

Израствайки от двуного зрънце в човек, за него информацията остава живителна среда след това през целия му живот. Защото човек през целия си живот се нуждае от постоянна поправка и периодически да „ъпгрейдва” мнението си, своето „Аз”.

С други думи, неговото мнение и личността му може да съществуват само в потока от информация за други мнения, личности и всичко, свързано с тях. Прочети

Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

Инфекциозните болести се разпространяват по цялото земно кълбо все по-бързо и лечението им става все по-трудно. От седемдесетте години насам, новите заболявания се появяват с безпрецедентна честота... Днес съществуват повече от четиридесет вида болести, които не са били известни преди двадесет и пет години.

  Световната здравна организация

Историческите факти свидетелстват за това, че човечеството боледува толкова време, колкото съществува и воюва с болестите толкова време, колкото боледува.

Всъщност, свикнали сме да воюваме: ту един с друг, ту с глада, ту със стихиите, но войната срещу болестите е поставена на особено място. За цялата история на човечеството всички войни и стихийни бедствия не са отнесли толкова животи, колкото болестите и епидемиите, нееднократно заплашвали човечеството с пълно унищожение.

За разлика от природните катаклизми, да се съпротивлява на които човекът нямал нито сили, нито възможности, болестите се държали малко по-иначе – с тях можело да се воюва и често да бъдат побеждавани. И затова напълно естествено било появяването на целители, а след това на лекари, които застанали между нас и болестите.

Отначало методиката за възстановяване на здравето била проста и близка до природата, но с напредъка на медицината като наука, човечеството обявило на болестите истинска война и намесата в организма придобила тотален характер.

Към средата на ХХ век медицината отбелязала подем и обещала да ни избави от множество болести, а откриването на антибиотиците направило тази мечта толкова реална, че  се предполагало въплътяването и да стане за няколко години.

Еуфорията продължила не особено дълго. Времето много бързо донесло отначало съмнения, след това и разочарования – оказало се, че вирусите имат защитен механизъм, който преподнесъл на учените неприятен сюрприз. Така например, под въздействието на антибиотиците мутирали грипните вируси, които станали по-малко уязвими и по-смъртоносни. Последвалата борба с мутантите пораждала нови пълчища още по-агресивни наследници. Новите видове вируси нямали край, а проблемът нямал решение.

А вече абсолютно пълна подигравка с усилията на медиците станало откритието, че в следствие на мутацията вирусите се „научили” за много кратко време да се пренастройват към новото лекарство. По този начин, антибиотикът, въведен в тялото на болния, ставал не отрова, а храна за новото поколение вируси.

Претърпявайки поражение на фронта на инфекциозните болести, ние откриваме, че също толково зле стоят нещата с наследствените, раковите, сърдечно-съдовите и прочие „болести на века”. Тази статистика може да означава само едно – ние сме обречени да боледуваме.

Тогава защо боледуваме?

Свойството на човека да боледува и възбудителите на болестите са създадени от природата и еднакво грижливо се пазят от нейните закони. Затова всеки наш опит да унищожим възбудителите на заболяванията или да променим техните свойства, за да подобрим наследствеността, се натъква на все по-нарастваща съпротива от страна на природата и неизбежно ни довежда до неуспех.

Природата има с човека особени сметки за уреждане. Природата воюва с нас постоянно, използвайки като оръжие  не само болестите, но също екологията и икономиката; тя ни сблъсква в непрестанни войни един срещу друг.

Защо отношението на природата е толкова враждебно към нас, може би, ние не и съответстваме в нещо?

Цялата природа е създадена и съществува по законите на отдаването. Това означава, че всеки елемент, всяко творение на природата взема само това, което му е необходимо за да съществува, но в същото време храни другите части на природата. Това е подобно на единен организъм, където всеки орган и всяка клетка взаимодействат помежду си, обменяйки хранителни вещества и информация в пълно съответствие със законите, според които този организъм е създаден и съществува.

На човекът, за разлика от останалите части на природата, му  е дадена особена сила, позволяваща му да се вижда като „главен” в царството на природата – това е силата на нашия егоизъм. Нашият егоизъм ни кара да усещаме, че всичко е създадено и съществува единствено за удовлетворяването на сиюминутните ни ненаситни желания.

Заети да тичаме след наслажденията, ние изведнъж откриваме усилващата се съпротива от страна на природата и виждаме, че всичките ни усилия да победим болестите, да предотвратим войните, да направим живота си по-комфортен и спокоен са обречени на провал.

Всичките ни войни против природата никога няма да донесат очакваните плодове по една единствена причина: ние не разбираме, че силите на природата противостоят не на нашите действия насочени към нея, а на нашите мисли и желания, които насочваме един към друг. Защото само на нивото на човешките взаимоотношения се проявява максималната сила на нашия егоизъм. Завист, желание да властваме над себеподобните си, ненавист – тези чувства са източници на мисли, които притежават истинска разрушителна сила по отношение на природата.

Силите на природата са насочени към поддържане на равновесието на цялата система и използват всеки елемент в режим на пълно отдаване.

Ние, от своя страна, подбно на ракова клетка в тялото на природата, вместо да храним съседните клетки и по този начин да поддържаме живота на целия организъм, желаем да използваме всичко, което може да ни даде природата единствено за собствено наслаждение. Ние блокираме мислите си в собствените си желания, отделяйки вместо жизнени сокове смъртоносна отрова. В резултат на това загиват първо съседните клетки, а след това и целият организъм.

Значи, ако променим мислите и желанията си, ще променим отношението на природата към нас и ще се избегнем заплахите от болести и катаклизми?

Да. За това е необходимо да се издигнем на друго ниво на взаимоотношения помежду си, а значи и на друго ниво на взаимоотношения с природата. Трябва да достигнем състояние, което се нарича „любов към ближния”.

Човечеството, осъзнато или интуитивно, винаги се е стремяло именно към това състояние – защото то предполага пълна хармония с природата и изчезване на причините за конфликтите между нас. Днес ние живеем в особено време, когато са създадени всички условия за издигане на човечеството на ново ниво на съществуване.

Ако ние незабавно започнем нашето поправяне, ударите, които ни изпраща природата ще отслабнат и постепенно ще спрат. Ние ще станем такива, каквито и трябва да бъдем изначално – най-важната част в общия организъм на природата. Тогава тези сили, които природата използва срещу нас, ще се обърнат в сили на подкрепа и защита.

Дом, в крайна сметка, се нарича не жилището с мебели, прозорци и тапети. Той не е и семейството с цялото домочадие. Даже не е градът, в който си се родил и живееш. И даже не е това място, което ти смяташ за къща. Защото „домът” въобще не е място в смисъла, към който сме привикнали.

Е, помислете сами, дом е, защото е там, където искаш да си преди всичко, нали така? Където е спокойно и безопасно, където има нещо скъпо и важно за теб. Където можеш да отдъхнеш от суетата и безпокойството. Правилно, нали?

Е, така че, къде е това?

Вярно! В главата ни! Само не смей! Защото това е истината.

Ако наблюдаваме известно време и то внимателно, може да забележим, че по-голямата част от времето си прекарваме в мислене. Да, правилно! И у кого има нещо друго?

Къде ти от никого не се страхуваш и се чувстваш уверено? Точно там! Къде искаш да избягаш от суетата и шетнята? Правилно! В себе си! И накрая, къде се намира най-скъпото и най-важното? В теб!

Мястото, където повече от всичко полагаме във вид на усилия, мисли, желания, емоции, започва да формира, на определен етап, някаква реалност. Тази вътрешна реалност изисква въвеждане на порядък, участие в нея, взаимодействие с външния свят, впечатления и преработка.

И ето, същата тази реалност, където преди всичко се намираме, в тази, в която през цялото време се въртим, може да се „намира” на различни етапи.

Така, както някой непрекъснато мисли за кариерата или за властта, някой за създаване на семейство и необходимост от любов, някой за образование и знание, някой за пари и слава. Вариации много.

Но обезателно съществува такова място. Всеки си има свое, където повече от всичко „влагаме” вътре в себе си. И ето, самото място вече се проектира наяве, във вид на съществуваща реалност, с целия ни „багаж” – осъзнат или не.

Може и по друг начин, кажи ми какво има около теб и ще ти кажа кой си. Или даже, кажи ми кой си и ще ти кажа какво има вътре в теб. Това засяга всички сфери на живота.

Но, както и да е, тази концентрирана реалност вътре в нас е този същият, настоящ „наш дом”. Защото именно от него гледаме на всичко заобикалящо ни. Гледаме навън „през прозореца”, установяваме едни или други връзки, почиваме, размишляваме, узнаваме, любим, чувстваме, спорим, изясняваме.

И този наш дом, както и всеки друг, не се явява един и същ през цялото време. Можем много да променяме вътре в себе си, да разменяме, да разместваме, да обновяваме в зависимост от какво? Правилно. От тази система на ценности – религиозна, нравствена, социална, генетично предадена, сформирана самостоятелно.

Това означава, че всичко зависи от нас. Че „носим” вътре в себе си, какъв искаме да видим „своя дом”, кой трябва да го обитава, как трябва да се променя и прочее.

Какъв е той, домът, който ТИ си построил?

Когато се роди първото дете, първата ми мисъл след раждането беше: “Ще кърмя година-година и половина, ще го дам на ясла, а аз ще тръгна на работа – ще изуча фотошоп, уеб-дизайн, ще продължа да уча и т.н. Нищо още не съм постигнала, трябва да успея във всичко“.

Измина половин година. И тази мисъл започна да става не съвсем приятна. Да, тежко ми е. Аз изобщо не знам как да отглеждам детето. Силите не ми стигат. Обливам се в сълзи, умората не ме напуска, цялата съм в мляко и в детско «ако». И чета как се отглежда бебе. Ако имам късмет, се поизмивам. Дори в тоалета ходя заедно с детето. Ям каквото ми попадне. Иска ми се да изкрещя: “Освободете ме от това бреме! Искам да правя това, което желая, а не да обслужвам ревящо парченце месо“.

Храна, гърне, подмиване, разходка в парка, пак в къщи, къпане, нощ, плач, храна, падане, гърне, подмиване, разходка в парка… Къде ми е фотошопа, къде ми е уеб-дизайна, къде е професията ми, с която ми беше толкова добре.? Ох, как ми се иска да захвърля това бреме. Толкова сладка мисъл – детегледачка, баба, детска градина, и аз – на свобода-а-а-а…

Но нещо в мен не се свързва с тази картина (детегледачка, баба, ясла), нещо се бори в мен и не ми разрешава да постъпя така. Сега всичко някак малко ми се прояснява.

Мама – колко много значи тази дума…

Мама – колко много значи тази дума… не може да си 20 или 30-процентова майка. Или си майка, или – не. Детето – това е ръчна изработка, е не конвейрна лента в завода. Детето се отглежда в семейството и основата си получава тук от самото зачеване. И в неговото развитие няма нито една празна и излишна секунда, за да можеш просто да си “откраднеш“ време чрез яслата или детегледачката. Взаимният контакт учи и двамата – и детето, и майката – да разбират своята роля. Иначе няма да станеш майка, както и няма да разбереш какво е да си дете. Майката бродира по празното платно на детето всеки бод, и така се появява ръчно изработената взаимно – свързана картина.

Детегледачки, ясли – получаваш някаква картина на изхода. Но кой я е създал? Това не си ти… пропуснеш ли я – няма връщане. Това, което сте пропуснали да изживеете заедно, вече няма и да изживееш. Колко губим ние – жените, от това! Как децата ни учат да се включваме в усещането за ближния, да съпреживяваме, да се учим на взаимност. Както казва една позната, многодетна майка: « от 4-то дете, започваш да обичаш всички деца (а не само твоите)». Колко скъпо е това усещане за жените в най-дълбокия смисъл на думата – майчинство по отношение не само към своите деца, а изобщо към децата.

Илюзия за свобода

И най-голямата илюзия е илюзията за свобода…

Няма я там, където ние, майките я търсим, бягайки от децата си. Има реклама, влияние на обществото, желание да се откроя, “някак“ да се реализирам, страх, че няма да постигна онова, в което другите са успели. Зад всичко това стои празнотата и въздействието на обществените стереотипи. Въртя се в кръг, а най-важното е, че така и не съм успяла да разбера своята женска природа. Но затова пък съм създала у дома толкова ненужни неща, които вече се въргалят на боклука, накупила съм си куп парцалки и стоя цялата толкова красива, а нещо в общия език със собствените ми деца не се получава. Ами, картината не е създадена от мен, и нищо вече не мога да променя. Или пък мога?

Какво мога да променя?

Дори и да не усещам, все още мога. Има още бременни, има още млади момичета: ние можем да повлияем на тях, можем да ги поставим на нови релси. Да им покажем, че всичко, за което тичаме, е илюзия, заради, която ние изоставяме децата и семейството. Жената – това е домът!

Представяте ли си само колко ресурси на планетата ще икономисаме, ако жената се завърне в семейството. Колко пъти ще намалее боклукът и ненужните празни вещи, с които покриваме планетата. Да, като резултат и въздухът ще стане по-чист, и децата – по-щастливи – ще има какво да дишат. Ние трябва да се учим как да ги възпитаваме, защото наистина сме се отучили. Къде по-сложно е да възпиташ Човек, отколкото да учиш фотошоп и да извайваш красиви уеб-дизайни.

    Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

    Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

    Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

    Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

    Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

    Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък  шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

    Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

    Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

    В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.

 Един от фундаменталните въпроси, който стои пред философи, учени и, навярно, пред всички хора, е този за съществуването на Бог. Неизброими са опитите да бъде доказана или отхвърлена неговата екзистенциалност. Някои от тях са доста груби и недодялани и имат по-скоро обратен ефект. Но други предлагат много по-фини и интелигентни тези.

    Едно от най-хитроумните и находчиви предложения, поставящо си за цел да потвърди божествения произход на света, принадлежи на английския теолог и философ, архидякона на Карлайл Уилям Пейли (1743-1805). Този християнски апологет публикува през 1802 г. своя труд „Естествена теология” (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). В него той ни кара да се запитаме как би разсъждавал човек, който, разхождайки се из гората, намери джобен часовник. Вероятно би се запитал как е попаднало там такова сложно устройство. Един от възможните отговори е, че появата му може да е резултат от случайно комбининиране на различни молекули, които, съединявайки се произволно една с друга, са образували този фин и прецизен механизъм. Но дори и на пръв поглед това изглежда твърде невероятно, за да се приеме сериозно, и справедиво е отхвърлено от автора.  

   Единственият логичен отговор е, че приборът е бил създаден целенасочено от някакъв майстор – часовникар, а не е случаен сбор от невероятен брой произволни съвпадения. Тоест, имаме творение, създадено по предварителен замисъл от изкусен занаятчия, който притежава специални умения и възможности, неприсъщи на всеки.

    До този момент няма причина да не се съгласим с г-н Пейли. Но това е само неговото встъпление. От тази позиция той заключава, че хората, като извънредно комплицирани механизми, способни на далеч по-сложни действия от един часовник, би следвало да са сътворени с определена цел от интелигентен създател.

    Тази теза на преподобния Уилям Пейли може да се определи като апология на библейската доктрина за сътворението, в чиято защита е и замислена. Мнозина, между които и самият Чарлз Дарвин, са посветили не малко време и усилия на каузата да бъде оборен непреодолимия аргумент на карлайлския архидякон. Оставяйки настрана чисто научните методики, които недвусмислено отхвърлят догмата за едновременното създаване на живите същества и тяхната неизменяемост, ние ще се опитаме да решим проблема с космическия часовникар по дедуктивен път.  

    Нека започнем с часовника. Този инструмент наистина е бил създаден с определена прагматична цел от квалифициран специалист и не е плод на хаотично и спонтанно подреждане на физични константи. Но за да се научат хората да произвеждат такива акуратни уреди, е било необходимо натрупване на огромен обем от знания, умения и опит. Това е процес, продължил хиляди години – от създаването на колелото, през зъбните колела, пружините, откриването на различните метали и тяхната обработка, до необходимостта от прецизно измерване на времето, която се появява в точно определен момент. Логично, първите часовници са били по-примитивни и недостатъчно точни. Постепенно дизайнът и функционалността им били подобрени. Значи, в изработването на всеки часовников механизъм е  въплътена мъдростта на хиляди поколения, защото е очевидно, че той не може да бъде произведен от маймуните в джунглата, нито дори от кой да е непосветен в конкретната дейност дилетант.

    По същия начин човекът също е творение на определен създател. Този дизайнер е Природата. Човекът не се е появил отведнъж, а е следствие на милиарди години еволюция, които са запечатани в неговите гени. През този необозрим период Природата е усъвършенствала своите механизми, създавайки първоначално по-посредствени „часовници” – всички организми преди нас. Натрупала опит, тя постепенно, но неотклонно подобрява качеството на своята продукция. И в крайна сметка се появява и най-съвършенното ѝ произведение – Човекът. Целта, с която е създаден, е същата като на всеки нов модел часовници – да бъде по-съвършен от предишните. Огромното количество биомаса, невероятното разнообразие от живи организми (сред които сме и ние, хората) и необятният им ареал на разпространение имат една функция – да поддържат живота, това крехко творение на Природата. На човека, в качеството му вече на съзнателен творец, принадлежи ролята, отредена му от Нея, да опази този безценен дар като го разпространи из Космоса. В такъв случай вероятността животът да бъде погубен вследствие на глобален катаклизъм, поразил Земята, отпада.

    Природата е онзи дизайнер, на чиято интелигентност дължим както своето съществувание, така и способността си да разсъждаваме върху предизвикателствата, пред които ни изправя.   

   Литература:

Paley, William Natural Theology: or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity

http://darwin-online.org.uk/content/frameset?itemID=A142&viewtype=text&pageseq=1