Hasid се крие три години в турската част на Кипър, където е арестуван преди година и половина от турците по искане на израелската полиция и отведен в затвор в Анкара. Екстрадицията отнема повече от година заради усложнените отношения между Турция и Израел. Разследването срещу Hasid се провежда съвместно от четири различни полицейски управления по света в Израел, Русия, Украйна и Белорусия.

Според полицията, Guy Hasid държи един от най-големите бордеи в Европа, който работи под прикритието на стриптийз клуб в турски Кипър. Там е мястото, където той е продал десетки жени от бившия Съветски съюз с цел проституция. 

Тази информация подкрепя данните, свидетелстващи, че евреи са основните играчи в търговията с роби в миналото и в трафика и злоупотребата с бели робини в днешно време. Това е и темата на филма на Уилям Пиърс „Евреите и търговията с бели робини”. Във филма (на руски език) на Дейвид Дюк пък се говори за съвременната организирана престъпност в Русия и САЩ, която се оглавява отново от евреин – Semion Yudkovich Mogilevich, един от десетте най-издирвани престъпници от ФБР.  

 Волтер, френски философ и хуманист

„Ние трябва да използваме терор, убийства, заплахи, конфискация на земята и орязване на всички социални услуги, за да отървем Галилея от арабското ѝ население” (May 1948, to the General Staff. From Ben-Gurion, A Biography, by Michael Ben-Zohar,).

Бегин е терорист от еврейската терористична организация Иргун, отговорна за множество атентати и убийства на хиляди хора. В края на 1943 година той става ръководител на Иргун и в това си качество провозгласява въстание против английското присъствие, започва нападения и терористични акции против английските войски, власти и учреждения (най-известен е взрива в йерусалимския хотел „Цар Давид“, при който загиват 91 души от различни националности). Англичаните обявяват награда за главата му в размер 10,000 паунда (30,000 долара), огромна за онова време сума.

Впоследствие, в едно от интервютата на въпрос, дали той и Ясер Арафат се явяват терористи, Бегин отговаря: „Аз съм терорист, а той — бандит!“.

За многобройните си престъпления през 1978 г. той получава...нобелова награда за мир!!! Този абсурден факт всъщност показва истинската стойност на нобеловите награди, чието притежание евреите считат за най-меродавен атестат за своята „суперинтелигентност”.

Еврейският тероризъм от времето на „основаването” на еврейската държава, е едно напълно неизвестно на обществеността явление, което старателно се избягва от средствата за информация. През този период еврейските терористични организации използват политика на тотален терор срещу британските власти в подмандатната територия Палестина, срещу мирни граждани, включително жени и деца. Организират се показни разстрели, обесвания, мъчения, кланета и бомбени нападения над тържища, магазини, автобуси, влакове, пазари, рафинерии, обществени места и сгради и т. н.

Ето какво казва бившият израелски премиер Давид Бен-Гурион за основанията на палестинците да се борят срещу Израел:

„Защо арабите трябва да се примиряват? Ако аз бях арабски лидер, никога нямаше да се пазаря с Израел. Това е естествено: ние взехме страната им. Разбира се, Бог ни я обеща, но това какво трябва да означава за тях? Нашият Бог не е техен. Ние дойдохме от Израел, това е вярно, но това бе преди две хиляди години, и какво им пука на тях? Имаше антисемитизъм, нацизъм, Хитлер, Аушвиц, но каква е тяхната вина за това? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната земя. Защо те трябва да приемат това? Те може да забравят след едно или две поколения, но за момента няма такъв шанс. Много е просто: ние трябва да останем силни и да поддържаме силна армия. Това е цялата ни политика. В противен случай арабите ще ни унищожат” (The Jewish Paradox : A Personal Memoir (1978) by Nahum Goldmann, as translated by Steve Cox, pp 99-100 ISBN 0-448-15166-9)

За еврейската безпардонност и надменност говорят думите на друг израелски премиер-министър – Ариел Шарон

„Израел може да има правото да поставя другите на изпитание, но със сигурност никой няма правото да поставя еврейския народ и държавата Израел на съд”. (25 March, 2001, quoted in BBC News Online). Тези изявления недвусмислено показват, че евреите се чувстват над другите, че те не подлежат на оценяване, а още по-малко на съд от други народи.

През месец април 2011 г. европейският комисар за хуманитарна помощ Кристалина Георгиева посети окупираните палестински територии и Израел. Тя и заместник-генералният секретар на ООН Валери Амос посетиха Западния бряг, където палестинците ежедневно са изправени пред риска от разрушаване на техните жилища и инфраструктура, изселване, все по-намаляваща територия, ограничен достъп до обществени услуги, недостиг на вода, както и агресия от страна на заселващите се незаконно евери. Комисарят и заместник-генералният секретар Амос посетиха и Източен Йерусалим, където се срещнаха с изселени семейства. Около 60 000 от общо 225 000 палестинци в Източен Йерусалим са застрашени от изселване от техните и без това скромни жилища.

Комисарят се срещна с палестински семейства по време на посещението си и беше развълнувана от тежките условия, в които се намират. „Жените и децата са в най-висока степен застрашени от насилие, изселване и нарушаване на нормалния ритъм на живот. Насилственото изселване, съчетано със значителни ограничения на достъпа и придвижването, наложени от окупиращата страна, представлява пречка пред огромна част от населението за икономическо и социално развитие. Нарушено е правото на тези хора да живеят достоен живот”, добави комисар Георгиева.

Тя подчертава също така, че правото на израелския народ да живее в мир и сигурност не освобождава Израел от отговорността като окупатор да спазва международното хуманитарно право.„Зачитането на правото на достоен живот ни позволява да избегнем изблици на насилие, като тези, на които станахме свидетели днес в окупираните палестински територии”, заявява комисар Георгиева.

Американско-еврейският хуманист, анализатор, писател и научен сътрудник на Центъра за Изследване на Глобализацията Stephen Lendman (виж SteveLendmanBlog)

пише в своята статия „Държавният терор: официална израелска политика” (State Terror: Official Israeli Policy) следното:

„Израелският държавен терор е насочен безмилостно срещу палестинците. Инцидентите включват военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид, кражба на земя, институционализиран расизъм, потисничество, сплашване, военна окупация и презрение към всички установени норми на правните принципи и демократичните ценности”.

„Ежедневните израелски репресии обясняват какво движи освободителните борби (на палестинците – В. К.)”.

„Колко дълго тези престъпления ще остават ненаказани? Кога международните органи и лидери ще се намесят?

Палестинците са хора като израелците. Международното право им предоставя равни права. Отричането им изисква виновните лица да бъдат държани отговорни. Израел върши безнаказани убийства прекалено дълго време. Палестина е осеяна с трупове като доказателство. Време е да се покаже, че те не са умрели напразно”.

В друг свой материал, озаглавен „Близкоизточният конфликт: да живееш с врага” (Middle East Conflict: Living With The Enemy), Стивън Лендмън продължава своята дисекция на израелската стратегия на бруталността спрямо местното арабско население:

„Как палестинците се оправят всеки ден? Как се справят със спонсорираното от държавата отричане на техните права? Как оцеляват в задушаващите условия?

Къде ще живеят, след като Израел краде всички части на Юдея и Самария, които си пожелае? Времето, когато палестинците са живели мирно в продължение на векове, бързо изчезва. 

Само по хълмовете край Хеброн 13 палестински селища са определени за събаряне. Техните жители са изправени пред изгонване. То предстои. Разрушаванията и изселванията достигат тригодишен връх.

Израелския комитет срещу разрушаване на домове (ICAHD – Israeli Committee Against House Demolitions) свидетелства, че Израел е унищожил 467 сгради и 140 къщи само през 2012 г. Над 700 палестинци са били изселени.

От 1967 г. Израел унищожава около 27 хиляди палестински сдания. Информацията идва от израелското министерство на вътрешните работи, Йерусалимската община, гражданската администрация, органи и агенции на ООН , палестински, израелски и международни групи за защита правата на човека, теренните наблюдения на ICAHD и други източници.

Разрушаването на всяка сграда е незаконно. Частната собственост е била унищожена. Жителите са изгонени и разселени...

Това отразява десетилетия на институционализирано потисничество срещу хора, чието единствено престъпление е, че не са евреи. Израел иска палестинската земя за разширяване на колонизацията, за търговско разработване, за затворени военни зони, както и за други цели. Неевреите са изключени. Какво по-добро определение за апартейд”.

Докладът на Държавния департамент на САЩ за международната религиозна свобода през 2010 г. посочва, че Израел продължава дискриминацията въз основа на религията в политиката и правото, срещу неевреите и неортодоксалните еврейски движения. Наред с другите неща, докладите се казва, че Израел „дава предпочитание при разпределянето на държавни средства за модерно православието и ултра-православието, техните институции и организации”.

Имено брутално нехуманното отношение към палестинците и чувството им за безизходица, породена от безнаказаността на престъпниците, ги радикализира до степен да жертват живота си в самоубийствени атентати. Тези демонстративни жестове са последен отчаян опит да отвърнат на могъщия си, по-многоброен, по-добре въоръжен и недосегаем враг, единствената останала им възможност да покажат на света, забравил удобно за тях, че все още съществуват.

Тези измъчени хора са доведени до абсурдното състояние да се легитимират пред световната общественост, да заявят за своето угнетително положение и окаяно състояние, до които ги е докарала нечовешката израелска политика, чрез собствената си смърт. Но достойни за съжаление са онези, които безрезервно подкрепят тази позорна политика, обричайки милиони хора на издевателствата на израелските евреи. Върху тях лежи вината за ужасното състояние на човешките права на неевреите в държавата Израел.

Да се обвиняват палестинците, че хвърлят камъни, че изстрелват самоделните си ракети, че се самовзривяват е безобразно лицемерие при положение, че Израел е окупирал техните земи, прогонил ги е с жесток терор от домовете им и ги подлага всекидневно на унижения от всякакъв род. Подобни актове могат да бъдат открити в историята на всички народи, попаднали под тежка окупация. И никой няма право да ги обвинява, че с оскъдните налични средства и ограничени възможности са се борили и се борят за правото си на свобода. За пример можем да вземем ирландците, които от векове се сражават срещу английския нашественик, който все още упорито продължава да държи Северна Ирландия. 

Джералд Меси, английски поет

„Евреин“ идва от думата „отвъд“, да премина, така че евреин е този, който е преминал Маxсом (бариерата между този свят и духовният свят). Към Израел се причислява личност, която има намерението „Яшар-Ел“, направо към Твореца. Юдей идва от думата „ихуд“, означаваща „единение“ (с Твореца). Всички тези понятия са всъщност качествата любов, отдаване или алтруизъм.

 „Гой“ означава „народ“ на иврит. Тази дума не е обидна, тя само подчертава непоправено, егоистично ниво. В Тора или Кабала, понятието „Гой“ се причислява към егоизма, а Юдей, Израел и евреин – към любовта и отдаването”.

Едва ли е нужно да поясняваме, че еврейската религия открито поставя евреите над всички останали човешки същества, приписвайки на първите някакви специални качества и потенциал, получени директно от Бог. Тази откровено расистка доктрина продължава да се изповядва необезпокоявано и до ден днешен и е обяснение за грандоманията и самолюбието на евреите и презрителното им отношение спрямо неевреите.

Тези крайно расистки, мракобесни и тоталитарни разбирания, втъкани в съвременното израелско законодателство, освен че категорично забраняват евреин да се свързва чрез брак с неевреин, но и максимално затрудняват браковете дори между представителите на отделните направления в юдаизма. По закона от 1953 г. всички дела от брачно-семеен характер са отдадени на изключителното правомощие на равинските съдилища. За да бъдат подобни бракове признати и регистрирани от религиозните съвети на общините, нееврейската страна или последователите на реформираното или консервативното направление в юдаизма са длъжни да приемат юдаизма в съответствие с ортодоксалните обряди, установени от Талмуда. Практически е невъзможен преход на евреи към друго вероизповедание, а сурово углавно наказание е предвидено за лица, съдействащи на такъв преход.

Според израелските закони за гражданството автоматично неговото предоставяне може да има място само по отношение на евреи. Това може да се изтълкува единствено като истински расизъм в действие през XXI в. По закона от 1970 г. за евреин се смята лице, родено от майка-еврейка, и преминало към юдаизма и не изповядващо друга религия.

Еврейските общинно-религиозни учреждения се ръководят от Върховния равинат, представляващ едновременно и върховен апелационен равински съд. По такъв начин, макар и в държата Израел юдаизмът да няма официален статус на държавна религия, неговата роля очевидно е доминираща не само в религиозната картина на страната, но и в държавно-политическия живот. Религиозните партии (преди всичко Национално-религиозната партия, Агудат Израел и др.) влизат в блока на управляващата коалиция. Юдаизмът обхваща чрез своето чрезмерно въздействие частния и обществения живот на гражданите. Върховният равинат, в който са представени главите на основните етноконфесионални общини в Израел – сефарадите и ашкеназите, се явява висш религиозен орган на страната, изпълняващ редица важни държавни функции, в това число и в сферата на равинската юрисдикция.

Прекомерно голямата роля на религията в социално-политическия живот на съвременен Израел е повод за непрестанно изостряща се борба между религиозната и светската култури. Привържениците на отделянето на религията от държавата, нещо, което в развитите общества е извършено преди векове, намират все нови и нови аргументи, подкрепящи тяхната позиция. Очевидно е, че изискването на ултраортодоксалните евреи за стриктно съблюдаване на религиозните закони от цялото общество, става важна причина за напрегнатите отношения между светското и религиозното население на Израел. Всеки опит да се разбере съвременното състояние на израелското общество трябва да отчете особеното място, което заема в него юдаизма като фактор за политически и социални противоречия, и като един от източниците, на които се базира държавната идеология на ционизма.

Като потвърждение за расовата насоченост на юдейската религия, а като цяло косвено и за отношението на евреите към останалите народи, служи и решението на британския съд от 2009 г., според което една от най-старите еврейски школи в Британия – лондонската JFS (Jews' Free School) – е призната за виновна в расова сегрегация: пунктът за прием в училището само на деца, родени от майка-еврейка, е обявен за незаконен, тъй катодискриминира децата на расова основа.

Но това не пречи тази расова политика на разграничаване на индивидите според биологичните им характеристики да продължава с пълна сила в Израел. На 10 ноември 2009 г. израелският министър на правосъдието Яков Нееман заявява, че:„Крачка по крачка ние ще даряваме гражданите на Израел със законите на Тора и ще направим Халаха́ основен закон на страната. Тора (т. е. Старият завет, писан преди повече от две хиляди години – В. К. ) дава отговор на абсолютно всички въпроси, стоящи пред нас”.

На 12 юли 1998 г. Комитетът по икономическите, социалните и културните права към ООН излиза с критика към Израел за това, че се самообявява за „еврейска държава” и заявява, че това признание способства за ръста на нетърпимостта и националистическите настроения по отношение на палестинското население, което се смята в Израел за второ качество.

През 2010 г. израелският кабинет прие твърде спорен проектозакон, задължаващ неевреите, кандидатстващи за израелско гражданство, да полагат клетва за вярност към Израел като еврейска държава, въпреки че около 20% от населението на страната не са евреи. Съвсем нормално последните смятат закона за расистки, тъй като той е насочен конкретно срещу тях, обявявайки, че държавата принадлежи само на евреите. Законът се смята за провокационен и расистки, тъй като е насочен по-конкретно към палестинците от Западния бряг, които се установяват в страната, след като сключат брак с израелски граждани от арабски произход.

Израелският министър на благосъстоянието и социалните услуги Ицхак Херцог, който е от Партията на труда, заяви, че новият закон има фашистки оттенък. „Процесът, който се наблюдава у нас от една или две години, ме плаши, има следи от фашизъм в периферията на израелското общество... Общата картина е много обезпокоителна и заплашва истинския демократичен характер на Израел. Имаше цунами от мерки, които ограничават права. Ще платим тежка цена за това”, коментира Херцог.

По този повод зраелски журналисти, интелектуалци и артисти протестират в Тел Авив срещу „непрекъснатата ерозия на демократичността” в страната. Известният писател Сефи Рахлевски представя обща „декларация на независимостта срещу фашизма”. В нея интелектуалците заявяват, че не желаят да бъдат граждани на държава, „която прониква в свещеното съзнание и съвест на гражданина, наказва го за разбиранията му, различни от тези на властта...”.
Предлаганата от израелското правителство клетва за вярност е дискриминационна по същество, коментира британският в. „Гардиън” Според изданието тя изисква от бъдещите граждани да декларират лоялността си към „идеология, замислена да изключва палестинците”.

През 2011 г. израелският парламент прие закон за криминализиране на участието в бойкот срещу построяването наизраелски селища (които са признати от международното право за незаконни) в окупираните територии. Според новоприетия закон, лица или организации, които призовават за бойкот на Израел, включително в населените места, могат да бъдат съдени, без да се налага да се доказва, че са нанесени някакви вреди. След това съдът ще реши колко обезщетение трябва да се плати.

Законът привлече критики от ЕС, Съединените щати и еврейската Антидефамационна лига (Anti-Defamation League). От Държавния департамент на САЩ, където са изключително сдържани в критиките си към Израел, казаха, че „Свободата на изразяване, включително свободата да се организират протести, е основно право на демокрацията”. Anti-Defamation League също изрази критиките си по отношение на новия закон, казвайки, че той нарушава „основните демократични права на израелците като свободата на словото и свободата на изразяване”.

Четвъртата Женевска конвенция, множество резолюции на ООН, Международния съд в Хага и много други инстанции декларират, че политиката на Израел за създаване на   селища в окупираните територии, включително в Източен Ерусалим, е незаконна по отношение на международното право. Практиката на Израел за изграждане на такива селища се подлага на остра критика от страна на САЩ и на Европейския съюз. 

Организации като Амнести Интернешънъл, Асоциацията за граждански права в Израел (ACRI), назначената от израелското правителство Комисия Ор, както и Държавния департамент на Съединените щати са публикували доклади, в които са документирани расизъм и дискриминация, насочени към расови и етнически групи в Израел.

Human Rights Watch (HRW) доказва, че в Израел действадвойствена съдебна система в окупираните палестински територии, чийто ефект се изразява в осигуряване на преференциални услуги, помощи и ползи за еврейските заселници, докато в същото време налага сурови условия на палестинците. Диференцираното третиране на палестинците означава, че им е забранен достъпът до пътищата, предназначени само за евреи-заселници (settler-only roads) и са подожени на над 500 блокади и контролно-пропускателни пунктове в рамките само на Западния бряг.

Пътната система се използва и за раздробяване на Палестина, и като възможност за легализиране на дискриминацията. Общата дължина на пътищата, предназначени само за евреи-заселници е над 340 км. Палестинци, които използват пътищата в нарушение на забраните, са изправени пред правни, финансови и физически последици.

В рамките на Палестина Израел работи за разкъсване на населението. Западният бряг е разделен на 227 отделни анклави, откъснати едни от други чрез пътищата, предназначени само за евреи-заселници и огради, както и от разделителната стена на Западния бряг. Международния съд обяви тази стена за незаконна. Отделните анклави служат за ограничаване на палестинското движение вътре в тях и извън рамките им чрез широко използване на военни контролно-пропускателни пунктове. В Палестина държавата Израел всекидневно нарушава правата на палестинците за свободното придвижване. Това е в противоречие с член 13, подраздели 1 и 2 на Всеобщата декларация за човешките права на ООН (The Universal Declaration of Human Rights), според които всеки индивид има правото свободно да се движи вътре или извън своята държава.

„Палестинците са изправени пред систематична дискриминация, просто заради тяхната раса, етническа принадлежност или национален произход, като ги лишават от ток, вода, училища и достъп до пътища, докато наблизо еврейските заселници ползват всички тези държавно предоставени преференции, –казва Carroll Bogert, заместник изпълнителен директор за външните отношения към Human Rights Watch, –Докато израелските селища процъфтяват, палестинците под израелски контрол живеят във времева дупка - не само отделени, не само неравнопоставени, но понякога дори прогонени от своите земи и от домовете си”.

В окупираните територии на Палестина има две правни системи. Една за израелските заселници и една за палестинските жители. Израелската правозащитна организация   B'tselem свидетелства, че евреите-заселници са съдени в израелски граждански съд, докато палестинците са съдени във военни съдилища.

По този начин едно и също престъпление, извършено от евреин и палестинец, се третира по два ярко контрастиращи начина. Израелските граждани, съдени в граждански съдилища, имат конституционни права, които са защитени от закона, като например възможност за достъп до адвокат, строго определен период от време, за което могат да бъдат задържани и т.н.

Същевременно правата на палестинците не са защитени по време на процесите, провеждани от военни съдилища. Амнести интернешънъл в годишния си доклад за положението в Палестина, докладва, че е налице отказ на системата да защитава правата на палестинците, които са в рамките на съдебната право. Нарушение на човешките им права се извършва, първо, в процедурите, които не отговарят на международното право, на второ място във връзка със задържането без съд и присъда, и най-накрая в рутинното използване на изтезания на задържани.

В обобщение, в рамките на Палестина тежестта на наказанието за идентично престъпление се основава на националност, тъй като националността диктува коя от двете съдебни системи да се използва. Двете паралелни съдебни системи са пряко свързани с правата, до които едно лице може да има достъп. Така с правния апарат, който представлява израелската държава и окупация, се осъществява легализирана 

дискриминация над палестинското население. Окупираните палестински територии, макар и под контрола на Израел, не представляват част от него и населението им няма статут на израелски граждани, попадайки под юрисдикцията на военните съдилища. Това е причината чужденците (т. е. палестинците) в израелските затвори да представляват феноменалните 52% от всички затворници!

Изключителната перверзност на израелската политика си проличава при   построяването на Музей на толерантността в сътрудничество с американския Simon Wiesenthal Center. Отвратителното в случая е, че този музей, предназначен да демонстрира пред света еврейската „толерантност”,  се строи върху най-старото мюсюлманско гробище (Ma’man Allah – Mamilla) в Йерусалим, датиращо от VII в., за чиято цел то ще бъде разрушено (или поне останките му, оцелели след няколкото десетилетия израелска инвазия). За тази перверзна акция ни информира Sylvia Schwarz, американска еврейка, в своята статия „Унищожаване на гробището Mamilla: оскверняване на свещено място” (The Destruction of the Mamilla Cemetery: Desecration of a Sacred Site). Тя пише още:

„След 1948 година, когато гробището попада в ръцете на израeлските власти, те обещават на международната общност, че ще се грижат винаги с уважение за този важен религиозен обект. След по-малко от 15 години обаче, през 60-те години на миналия век, парк е бил построен върху една част от гробището, а паркинг – върху друга. Те биват последвани от училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе. Електрически жици били прокарани в други части на парка.

Последните няколко акра бяха изкопани точно преди започването на свещения мюсюлмански месец Рамадан, посред нощ (може да бъде видяно във видео на Си Ен Ен) за да може Израел да построи Музея на „толерантността” (статията на български език).

Както казва проф. Angela Wilson Wazayatawin (цитирана в статията): „Има нещо изключително нередно в културата на народ, който си позволява да разкопава останките на друг народ. Общественото оправдаване на това престъпление показва колко е болно това общество”.

Front Line Defenders (международен фонд за защита на лицата, отстояващи правата на човека) алармира: „Правозащитниците от окупираните палестински територии са подлагани на преследване, ограничаване свободата на придвижване, оклеветяване, похищения, продължително и произволно задържане под стража, незаконен обиск на домовете и офисите, а също и убийства. В доклада за положението в Палестина се казва, че много нарушения са санкционирани от държавата (Израел – В. К.), а ако не са одобрени от най-високото ниво на израелската политическа и военна върхушка, то се провеждат със съучастие на властите в атмосфера на безнаказаност, царяща в армията и съдилищата по отношентие на всичко, което се случва в окупираните палестински територии. В някои случаи виновници за насилието спрямо правозащитници са израелските заселници”.

Един от методите за расова дискриминация, осъществявана от Израел спрямо палестинците, е ограничаването и дори пълното лишаване от достъп до водни източници. Израелските военни директиви 92, 168 и 291 от 1967 и 1968 г. (които все още са в сила и днес) силно ограничават възможността на много палестинци да получават необходимите им минимални количества вода за поддържане елементарен жизнен стандарт. Съгласно военна директива 92 всички водоизточници попадат под контрола на израелските военни окупационни власти и всяко създаване на водна инфраструктура трябва да преминава през „сложна система от разрешителни, които палестинците трябва да получат от израелската армия и други органи, за да изпълняват проекти, свързани с водата в окупираните палестински територии” (Amnestry International, “Israel Rations Palestinians to Trickle of Water – 2009). Докато в градските райони средното потребление на вода на палестинците е около 70 литра на ден, в селските райони е намалено до 20 литра (минимума, препоръчван за спешна употреба от Световната здравна организация). В допълнение, почти 200 000 палестинци в селските райони нямат достъп до вода и често са възпрепятствани в събирането дори на дъждовна вода от израелските военни (същият източник).

Това силно контрастира с положението на израелците на Западния бряг, чието средно ежедневно използване на вода надвишава 300 литра, и които се радват на неограничен достъп до вода. По-малко от половин милион еврейски заселници използват повече вода, отколкото над 2.3 милиона палестинци.

В петнадесетия общ коментар относно членове 11 и 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, Комитета на ООН за икономически, социални и културни права, заявява, че „човешкото право на вода е незаменимо за воденето на достоен човешки живот. То е предпоставка за реализацията на другите човешки права” (TheRighttoWater.International Year for Freshwater 2003; The Right to Water Backgrounder, Published by the United Nations Department of Public Information). Но за Израел нямат никакво значение нито международното право, нито директивите на ООН, нито пък човешките права.

Израел разполага с широк набор от средства за борба срещу палестинското население. Неговият инструментариум е практически неограничен, поради пасивността и дори одобрението на отделни държави, личности и международни институции. Това обаче се отразява катастрофално върху самите палестинци.

Според Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на правителството на САЩ, през 2008 г. 41.3% от населението в Газа са били безработни, а още по-зашеметяващите 80% от населението живеят под прага на бедността. Какво допринася за съществуването на такова високо ниво на бедност сред население с близо 90% ниво на грамотност? Според южноафриканския юрист Richard Goldstone (самият евреин от Южна Африка), шеф на разследващата комисия към Съвета по човешките права на ООН (UN Human Rights Council):

„Израелските действия, които лишават палестинците в Ивицата Газа от техните средства за издръжка, работа, жилища и вода, които отричат ​​свободата им на движение и правото им да излизат и да влизат в своята собствена страна, които ограничават техните права за достъп до съд и ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, може да доведе компетентния съд да установи, че е било извършено престъпление срещу човечеството” (Report of the United Nations Fact Finding Mission on the Gaza Conflict).

Хуманитарните помощи за Газа, редовно са връщани от границата заради блокадата, която Израел е наложил в Ивицата. Според в. Телеграф, хуманитарните агенции попадат в по-страшни ситуации днес, отколкото след войната от 1967 г. „Повече от 1,1 милиона души от 1,5 милионно население са зависими от хранителни помощи и само 35 000 от 110 000 работници, които в миналото са били заети в частния сектор все още имат работа" (Tim Butcher, “Human Crisis in Gaza ‘is worst for 40years’” (Telegraph 2008) ).

Това означава, че над 73% от населението зависят от хранителните помощи. Невъзможно е икономиката да функционира, когато блокада пречи на основните суровини да влязат, съобщава Би Би Си  (Aleem Maqbool, “True barely eases Gaza embargo” (British Broadcasting Corporation 2008).

Според Организацията на обединените нации 94% от разрешителните за строителство или за узаконяване на съществуващите сгради, подавани от палестинци, са отхвърляни от израелските граждански органи (UN: 94% of W. Bank construction denied. (Associated Press 2009 ).

Създаването на еврейските селища представлява прехвърляне на израелско цивилно население в окупираните територии и като такова е незаконно по силата на Четвъртата Женевска конвенция.

През 2000 г. представители на Женевската академия за международно хуманитарно право заявяват, че: „прехвърлянето, пряко или непряко, от страната-окупаторка на части от собственото ѝ цивилно население на територията, окупирана от нея, или депортирането или прехвърлянето на цялото или части от населението на окупираната територия в рамките на или извън тази територия, представлява военно престъпление”. Те твърдят, че това е очевидно за израелските дейности в селищата в окупираните арабски територии.

Комисията по правата на човека към Обединените нации реши през март 2012 г. да създаде комисия, натоварена с разследване на„последиците от израелските селища за гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на палестинския народ в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим”. В отговор на това решение, правителството на Израел престана да сътрудничи с Върховния комисар на ООН по правата на човека и бойкотира комисията по правата на човека към ООН, забранявайки достъп на техните представители на  територията на Израел. Ето това представлява „демократичната” политика на еврейската държава, за чието истинско лице световната общественост знае твърде малко и още по-малко се интересува.

В обобщение, Израел създава нечовешки условия за живот в Палестина с постоянни военни набези в палестинската територия, за да задуши икономиката чрез блокади на природните ресурси и санкции, чрез унищожаването на много местни индустрии посредством военни операции, както и с лишаване от средства от първа необходимост и от помощтите на хуманитарните групи.

Бени Морис, израелски професор по история

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, 

възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции. 

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това”(Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We're Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ”(Abraham's Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците. 

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право   Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон).Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназитеса от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон:„Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализация „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. втора част

Бени Морис, израелски професор по история

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, 

възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции. 

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това”(Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We're Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ”(Abraham's Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците. 

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право   Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон).Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназитеса от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон:„Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализаця „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

Палестинският въпрос - втора част

 Палестинският въпрос -1 част

                                                                                                                                                           материълът е от сайта на Центъра за близкоизточни изследвания                                                                                                             Текстът, който предлагаме, е проучване, изготвено за и под ръководството на Комитета за упражняване на неотменните права на палестинския народ. Издадено е от ООН през 1980 г. и представлява съкратен вариант на значително по-обхватни комплексни изследвания, публикувани от ООН под следните заглавия: “Основи и еволюция на Палестинския проблем” в две части (1978) и “Палестинският проблем” (1979). 
   

Особеното място на Палестина в историята произлиза от духовното й значение за трите велики монотеистични религии. По такъв начин Палестина би трябвало да бъде земя на мира, но в действителност историческите сили, били те понякога религиозни, понякога политически, са донасяли конфликти и завоевания. Днес този регион продължава да бъде раздиран от напрежение и безпокойство, представлявайки потенциална заплаха за световния мир. Събитията от нашия век, които доведоха до тази опасна ситуация, често биват засенчвани от интензивните противоречия, съдържащи се в отношението към палестинския въпрос.

 ПАЛЕСТИНА В ИСТОРИЯТА

Днешният “палестински проблем” има своите корени в политиката, водена по времето, в което  отговорността за Палестина е била носена от Лигата на нациите – предшественик на ООН. В доклад, публикуван през 1930 година от комисия, съставена с одобрението на Лигата на нациите, се съдържа онова, което би могло да бъде определено като най-близко до обективността проучване на ранната история на Палестина. Ето  откъс от този  доклад.В стари времена Палестина е била населена от семитски народи, най-древен от които е ханаанският. Авраам, общият прародител на евреите и арабите, дошъл от Ур в Ханаан. Когато израилтяните дошли в Палестина, след пленничеството си в Египет, те били обединени в едно царство от цар Давид хиляда години преди Христос. Това царство стигнало своя апогей при сина на Давид – Соломон, който построил първия храм в Ерусалим на планината Мориа. След смъртта на Соломон историята на народа на Израел – или по-скоро на двете царства Израел и Юдея – е поредица от непрекъснати граждански войни и борби между враждуващи племена.Около 720 г. пр.н.е. асирийците разгромяват царството на Израел и отвеждат населението му в плен. Около 600 г.пр.н.е. вавилонският цар Навуходоносор напада юдейското царство и през 567 г. пр.н.е. разрушава Ерусалим и Соломоновия храм. Повечето жители са отведени в плен. Петдесет години по-късно, когато персийският цар Кир завладява Вавилон, евреите се завръщат в Палестина. До 515 г.пр.н.е. те успяват отново да построят Соломоновия храм.В 332 г. пр.н.е. евреите попадат под управлението на Александър Македонски. Около 170 г. пр.н.е. при потушаването на еврейски бунт бил разрушен вторият храм. Периодът на управлението на Александър Македонски  бил последван от период на известна независимост. Той продължил до завоюването на Палестина от римляните под предводителството на Помпей, който влязъл в Ерусалим през 63 г. пр.н.е. През 70 г. пр.н.е. императорът Тит разрушава града. От втория храм остава само западната стена, станала известна като Стената на плача.В началото на втори век от новата ера, император Адриан забранил на евреите да влизат в Ерусалим. От този период датира разпръсването на евреите по различните краища на света. Оттогава до създаването на държавата Израел през 1948 г. в Палестина не е съществувало нито едно еврейско правителство. Въпреки че известен брой евреи винаги са живели там, тяхната численост се е променяла в зависимост от търпимостта на сменящите се управници.След разделянето на Римската империя 400 г. след н.е. Палестина остава под управлението на Византия до завоюването й от арабите през 637 г. Върху изоставения по това време Соломонов храм били изградени джамиите Ал Акса и Куббат ал Сахра, наречени Харам ел Шариф. След Мека и Медина, Харам ел Шариф е най-голямата светиня за мюсюлманите.След междинния период на кръстоносните походи 1099-1190 г., арабският владетел Саладин поканва евреите да се завърнат в Палестина.През 1517 г. турците завладяват страната и я управляват до края на Първата световна война. През целия този период Стената на плача продължава да бъде религиозна светиня за евреите.В края на 1917 г. британските сили окупират Палестина.От всичко казано дотук може да се види, че с изключение на междинния период на кръстоносците, Палестина е била управлявана от араби и турци за период от над 1300 г., последвали Византийската епоха. Преобладаващата част от населението на Палестина са семити – араби, както мюсюлмани, така и християни. Има и малък брой евреи-семити. И арабите, и османските турци са предоставяли на евреите правото да продължат да почитат и да поддържат жива духовната си връзка с Палестина.През 19-ти век османците узаконяват малки селища на еврейски емигранти от европейските страни, където се засилва антиеврейската дискриминация. По време на британската окупация през 1917 г. евреите представляват много по-малко от една десета от населението на Палестина. Девет десети представляват арабите, като 80% от цялото население на страната са мюсюлмани, 10% - християни. Традициите, обичаите и езикът на арабите палестинци сами по себе си представляват преобладаващата култура на Палестина.КОНФЛИКТНИ ОБЕЩАНИЯ ОКОЛО ПАЛЕСТИНАПо време на Първата световна война, Великобритания и нейните съюзници търсят подкрепа срещу Германия и нейния съюзник – Османската империя. Тъй като някои арабски ръководители по онова време се стремят към  независимост от османското управление, съвсем естествено се стига до англо-арабско сътрудничество. Съответно през 1915 г. се постига споразумение между Шерифа (областния управител) на Мека, в ролята на говорител на арабите, и сър Хенри Макмахън, висш британски комисар в Египет, който води преговорите от страна на англичаните. Шерифът изисква признаване на независимостта на всички арабски територии в рамките на Османската империя, включително Палестина, но Макмахън се опитва да я изключи, позовавайки се твърде двусмислено на обхвата на тези територии. Шерифът отхвърля опитите на Макмахън. Разногласията продължават до 1939 г., когато британското правителство признава, че през 1917 г. “не е имало право да се откаже от Палестина”. В действителност секретният англо-френски договор от 1916 г. “Сайкс-Пико” за признаване на независимостта на арабите изключва независимостта на Палестина и на нейно място налага т.н. “международна администрация”.Бъдещето на Палестина е също така и предмет на отделни уверения от страна на британското правителство към Световната ционистка организация. През 1897 г. тази организация обявява за своя цел създаването на еврейско национално огнище в Палестина, осигурено от обществените закони. Под ръководството на Теодор Херцел организацията обсъжда възможностите това да стане върху територии в Аржентина или Източна Африка, но в крайна сметка се спира на Палестина, аргументирайки се, че това ще бъде еврейският национален дом, основаващ се на древни връзки със свещената земя.Ционистките лидери започват да работят, за да се сдобият с подкрепата на британското правителство, наблягайки на стратегическото преимущество от спечелването на нов съюзник, което ще помогне за опазването на Суецкия канал. Британците, които все още търсят подкрепа от своите съюзници, приемат това положително. Съответно секретарят по външните работи Лорд Балфур отправя писмо на 2 ноември 1917 г. до Световната ционистка организация.В това писмо, което по-късно става известно като Декларацията на Балфур, се казва: “Правителството на Негово величество се отнася с доброжелателност към създаването на еврейско национално огнище в Палестина и ще положи упорити усилия, за да улесни постигането на тази цел. При това би трябвало ясно да се разбере, че няма да бъде направено нищо, което да може да накърни гражданските и религиозните права на съществуващите нееврейски общности в Палестина, правата и политическия статус, с който се ползуват евреите в която и да било друга държава.Някои еврейски общности, предчувствувайки евентуален конфликт със страните, които населяват района, от гледна точка на националната лоялност се противопоставят на ционистките планове. Сър Едуард Монтегю, единственият евреин, член на британския кабинет, силно ги критикува. Дори доктор Хаим Вайцман, ционисткият лидер, само десет години по-късно ще напише:“Декларацията на Балфур от 1917 г. висеше във въздуха... През тези десет години всеки ден и всеки час, щом отворех вестниците, аз си мислех: откъде ли ще ни връхлети следващият удар? Аз треперех да не ме извика британското правителство и да ме попита: “Кажи ни, какво представлява тази ционистка организация? Къде са тия ваши ционисти”? Те знаеха, че евреите са срещу нас. Ние стояхме сами върху малък остров, малка група евреи с чуждо минало.” За да се контрират протестите на арабите срещу тази нова политика, нова обща англо-френска декларация се произнася с нови обещания за пълна независимост на арабите. Декларацията от 7 ноември 1918 г. уверява арабите, че ще бъде предоставено пълно и определено равенство за всички арабски народи и ще бъде създадено национално правителство и администрация, черпещи своята власт от инициативен и свободен избор, направен от местното население.Въпреки тези уверения, направени в декларацията от 7 ноември, последвалата история на Палестина показва, че желанията на огромното мнозинство от местното население има малко значение. Тяхната земя била обещана на друг народ от чуждо правителство, което по онова време няма никакви суверенни права над Палестина. Цитирайки тези факти, редица институции продължават да твърдят и до днес, че декларацията на Балфур не може да има обвързващ и законен ефект, надхвърлящ значението на едно заявление за намеренията на определено правителство.ПАЛЕСТИНСКИЯТ МАНДАТЧрез превръщането й в част от палестинския мандат, декларацията на Балфур получава международно значение. Сама по себе си концепцията за мандата представлява компромис между преобладаващата колониална система и принципа за самоопределение на намиращите се под чуждо управление народи – принцип, въведен за пръв път от президента Уилсън. В резултат от победата на Великобритания и нейните съюзници в Първата световна война, мандатната система на Лигата на нациите поставя много от подчинените по-рано народи от Османската, Германската и Австро-унгарската империи под патронажа на някоя от силите – победителки. Прокламираната цел на мандатите изобщо е да отведат в крайна сметка народите към независимост.Съществуват три вида мандати, различни по съдържание в зависимост от предполагаемото ниво на политическото развитие на населението, според мнението и преценката на силите – победителки. Всички предишни османски арабски територии, включително Палестина, попадат в мандатите от клас А. Като клас на най-напреднали, Съглашението на Лигата на нациите определя мандатите от категория “А” като общности, чието съществуване като независими нации може да бъде признато при определени условия, докато в същото време те продължават да получават административна помощ и съвети по пътя към тяхната независимост.  Сирия и Ливан попадат под френски мандат, Палестина и Трансйордания – под британски. Според постановление на Съглашението, отнасящо се до независимостта на мандатните територии, двата френски мандата получават независимост преди края на Втората световна война. Независимостта на Ливан идва през ноември 1943 г., последвана от независимостта на Сирия през януари 1944 г. Йордания получава независимост през 1946 г., а Палестина на фона на всичко това се превръща в арена на конфликт.Съглашението на Лигата на нациите изисква желанието на засегнатите общности да бъде от първостепенна важност при избиране на държавата – патрон на мандата. В случая с Палестина това бива пренебрегнато по един или друг начин.По настояване на президента Уилсън, по време на Парижката мирна конференция през 1919 г. е определена комисия, чиято цел е да се увери какви са желанията на местното население. Комисията препоръчва американски мандат над Сирия, включително Палестина. В преценките си за желанията на местното население относно еврейската емиграция по тези земи, комисията излиза с призив за сериозна промяна на прекалено крайната ционистка програма за Палестина, включваща неограничената емиграция на евреи. Комисията декларира, че тази програма, насочена в крайна сметка към превръщането на Палестина в изцяло еврейска държава, представлява сериозна несправедливост. Коментирайки претенциите на ционистите, че “имат права над Палестина, базиращи се на пребиваването им там в продължение на две хиляди години”, комисията отбелязва, че такива претенции едва ли могат да бъдат приемани сериозно.Британският секретар по външните работи лорд Кързън предупреждава, че терминът “национално огнище” в действителност означава еврейска държава, в която арабите ще бъдат граждани втора класа. Той заявява: “Аз смятам цялата концепция за погрешна”. Самият Балфур признава това, което се върши, и отбелязва, че що се отнася до Палестина, обединените съюзнически сили не са правили никакво изявление, което да не може да бъде признато за погрешно и не са излизали с политическа декларация, която самите те да нямат намерение да нарушат по-късно.Независимо от всичко това, плановете, свързани с Палестина, се придвижват напред. През април 1920 г. в Сан Ремо Франция се съгласява, като отговор на предоставената й свобода на действие в Сирия и Ливан, Палестина да премине под Британско покровителство, вместо под международен режим, както е било планирано първоначално. Нещо повече – по-силна и още по-недвусмислена версия на Балфуровата декларация била включена като част от споразумението по мандата. С добавянето на новата версия мандатът признава световната ционистка организация за “Еврейска агенция, която би трябвало да подпомогне създаването на еврейско национално огнище посредством организиране на широкомащабна емиграция и настаняване на евреи от чужбина на земята, която тази агенция придобие в Палестина”.Струва си да се отбележи, че споразумението за мандата нито веднъж не споменава думата “арабин”. Въпреки че палестинските араби представляват девет десети от населението по онова време, в документа за тях се говори само като за “нееврейски общности в Палестина”. Отбелязвайки иронията в тази ситуация, авторът оприличава тази формула със случая, когато мнозинството бива наричано “немалко хора”, наблягайки по такъв начин на очевидния факт, че мнозинството, това са арабските маси в Палестина. Единствената защита, осигурена за правата на палестинско арабско мнозинство, е една фраза, в която се заявява, че “не бива да се прави нищо, накърняващо техните граждански и религиозни права”. От друга страна подозрително отсъствуват каквито и да било забележки относно техните национални и политически права.Мандатът бил подписан на 24 юли 1922 г. и влиза в действие формално от месец септември същата година. Въпреки че по начало Трансйордания е включена в палестинския мандат, на 16 септември 1922 г. Лигата на нациите одобрява въвеждането на отделна администрация там. Впоследствие така образуваният мандат бива прилаган само спрямо Палестина при все че териториите, влизащи първоначално в претенциите за еврейски национален дом, включват и части от съседните земи. Една от целите на мандата е определена като “саморазвитие на самоуправляващи се институции”. Въпреки всичко това в политическа декларация на британското правителство от 1.07.1922 г., този принцип бива сведен до второстепенно съображение. Декларацията, станала известна като “меморандум на Чърчил”, се опитва да изясни, че създаването на самоуправляващи се институции в Палестина следва да бъде подчинено на висшия залог и задължение за създаване на еврейско национално огнище в Палестина.Противоречивите елементи, съдържащи се в мандата, довеждат до станалото известно като “двойно британско задължение” и към палестинците араби. Това двойно задължение само по себе си представлява противоречие, довело скоро до конфликт между местните хора в Палестина и еврейските емигранти, търсещи убежище от дискриминацията в Европа.

“НАЦИОНАЛНОТО ОГНИЩЕ” И ПАЛЕСТИНСКАТА СЪПРОТИВАИ

зграждането на “еврейско национално огнище” започва скоро след края на Първата световна война - значително преди да влезе в сила системата на мандатите през 1922 г. Ционистката организация подпомага широкомащабната еврейска емиграция, която внася значителни промени в населението в Палестина. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на около 88 000 в 1922 г., когато общият брой на всички живеещи по тия места бива официално оценяван на 750 000 души. До 1939 г. еврейското население нараства на 445 000 от общо около милион и половина местни жители. Това драматично нарастване на броя на евреите се дължи на огромното количество евреи, бягащи от нацисткия терор.Изразен в проценти, този процес показва, че еврейското население е нараснало от около 10% в 1919 г. на 17% в 1929 г. и 30% през 1939 г.      Ционистката организация също придобива земи, на които да заселва еврейските емигранти. В 1920 г. еврейската собственост представлява 2,5% от общата поземлена собственост в Палестина. До 1939 г. те успяват да увеличат собствеността си до над 5,7% от общата поземлена площ в този район.Арабите палестинци разглеждат дейността на Ционистката организация, насочена към увеличаване на еврейската емиграция и разрастването на притежаваните от тях земи, като колонизиране на териториите на предшествениците им от чужденци. Въпреки че още не са политически организирани, палестинците дават израз на гнева си чрез неподчинение. Антиционистки бунтове избухват през годините 1920, 1921, 1929 и 1939 г. В крайна сметка те достигат до кулминационната си точка в масовото въстание, продължило от 1936 до 1939 г. Британското правителство успява да потуши въстанието едва след като прибягва до драстични мерки и силни военни части.През 1937 г. британска кралска комисия, водена от лорд Пийл, е изпратена да докладва за вълненията в Палестина. Комисията заявява, че дълбоките причини за предишните бунтове и това въстание представляват комбинация от желанието на палестинските араби за национална независимост и “омразата и страха им от създаването на еврейско национално огнище” по техните земи.По-нататък комисията излиза с коментар “... че насилственото превръщане на Палестина в еврейска държава против волята на арабите би нарушило духа на изразеното от мандатната система намерение. То би означавало, че конфликтът в своята същност не е между две раси и някаква стара антипатия у арабите спрямо евреите. До началото на борбата за Палестина между тях е имало съвсем незначителни сблъсъци”. Комисията отбелязва и това, че „юдаизмът и неговите ритуали са вкоренени в историческото минало на Палестина, както и че известен брой араби винаги са живели там. Вместо всичко това конфликтът се появява като резултат от отхвърляне на Балфуровата декларация от страна на палестинските араби и целите, които ционистите преследват в Палестина.Те така и не приемат създаването на еврейски национален дом и отказват да съдействуват по какъвто и да е начин на друго правителство, освен национално-патриотично палестинско правителство, отговорно пред този народ”. Въпреки всичко това, еврейската общност, придържайки се към създаването на свое национално огнище, успява да създаде държава вътре в държавата Палестина.Комисията Пийл стига до заключението, че ситуацията в Палестина е стигнала до задънена улица, където двойнствените задължения, поети към Палестина стават несъвместими повече. Британското правителство просто не можело повече да признава желанието за независимост на палестинските араби и в същото време да осигурява създаването на еврейско национално огнище в Палестина. Затова комисията препоръчва разделянето на страната на две независими държави. Едната би трябвало да бъде дом за нацията на палестинските араби, а другата – за евреите, като Ерусалим остане под управлението и мандата на Лигата на нациите.Нито една от страните не приема тази формула. Ционистите претендират, че тя нарушава Балфуровата декларация да приемат разделянето на земята си и основаването на еврейска държава върху част от нея. По-нататъшните преговори в Лондон се провалят, а по-късно, през май 1939 г., британското правителство обявява, че вместо разделянето на Палестина, от 1949 г. тя ще стане обединена независима държава, с дял за евреите и друг – за арабите в правителствената администрация и управлението. Ционистката организация отхвърля тази политика, а вместо нея, през 1942 г. представители на организацията се срещат в Ню Йорк и приемат т.нар. Балтиморска програма, която включва изискване за създаване на еврейска държава в Палестина. Към края на Втората световна война арабските страни и САЩ също се намесват в палестинския проблем.През 1946 г. англо-американска комисия за проучване представя поредния комплект от препоръки, които британското правителство оценява като неприложими. Предлагат се различни формули по време на водените безсмислени преговори. Най-накрая след три десетилетия управление британското правителство обявява през февруари 1947 г., че ще предаде въпроса за Палестина за решаване на ООН. Британското правителство заявява също така, че “изправено пред нерешимия конфликт на принципи в Палестина е достигнало до заключението, че единственият изход е поверяването на въпроса на ООН”.След три десетилетия прилагане на доктрината на Балфур в коренно преобразената Палестина, британският мандат приближава своя край. Еврейското население нараства от 56 000 в 1918 г. на 608 000 души през 1946 г., а общият брой на населението достига 1 850 000 души. Голяма част от емиграцията е резултат от нацистките преследвания на еврейството в Европа. Палестинските араби съчувствуват на евреите от Европа за сполетялата ги беда. Независимо от това, тази емиграция донася на палестинското арабско население неочаквани трудности …Тъй като арабите не носят вина за извършваните в Европа зверства, те съвсем естествено се противопоставят на опитите да бъдат накарани да страдат в замяна. В доклада на съответната кралска комисия се казва:“Арабин, изразител на арабската кауза, ни каза, че през цялата си история, арабите не само са били далеч от антиеврейски настроения, но са и показали, че духът на компромисите е дълбоко вкоренен в техния живот. Няма почтен човек – каза той – който да не би желал да направи всичко възможно от хуманна гледна точка, за да облекчи нещастието на тези хора, при условие, че това не става за сметка на неприятности, причиняване на други хора”. 

Кого защитава Румен(опит за едно полунаучно изследване) – част 2,

Първа подчаст на втора част: Хартата на “Хамас”

Първа част - тук

Истината за Хамас, или защо Израел е в правото си да застреля всеки терорист. Дори и да е дете (за децата подготвяни за терористи в следващите части)1

Румен в своите постове непрекъснато плаче за невининте палестински жертви, резултат от завоевателната политика на Израел. Както видяхме в първата част, всички войни са започнати от палестинците и (или) арабските държави и поради това агресорите са те, а не Израел. Нека обаче да погледнем кои са тези мирни в кавички палестинци. Но първо да уточним – Израел не воюва с нормалната палестинска власт, а с терористите от Хамас и техните паравоенни ислямистки формации.

1. Харта на “Хамас” - 18 август 1988г.

Част от въведението:
“Борбата ни срещу евреите е много велика и сериозна и се нуждае от всички възможни средства. Тази стъпка трябва непременно да бъде последвана от други стъпки. Това Движение е ескадрон, който трябва да получи подкрепата на други движения от арабския и ислямския свят, докато врагът е победен и Аллах възтържествува.”

Чл. 7
“Движението за ислямска съпротива е звено от веригата, което се бори срещу Ционисткия окупатор.”

“Движението за ислямска съпротива има за цел да реализира обещанието на Аллах, колкото и време да отнеме това. Пророкът, Аллах да го благослови и с мир да го дари, е казал: ‘Съдният ден няма да настъпи докато мюсюлманите не се преборят с евреите, докато евреите не се скрият под дърво и камък, които ще извикат: ‘о, правоверни, о, рабе Божи, има евреин зад мен, ела и го убий’.”

Чл. 13
“Всякакви инициативи и т.нар. мирни разрешения и международни конференции са в противоречие с принципите на Движението за ислямска съпротива”

“Палестинският въпрос може да бъде решен единствено чрез Джихад. Инициативите, търсенето на мирни решения и международните конференции са загуба на време и усилия, хвърлени на вятъра.”

Чл. 15
“В деня, когато враговете окупират част от ислямската земя, Джихадът се превръща в личен дълг на всеки мюсюлманин. Знамето на Джихада трябва да се издигне, когато сме изправени пред окупацията на Палестинските земи.”

Чл. 20
“Нацисткото отношение на евреите не подминава жените и децата. То всява страх у всички хора. Евреите застрашават прехраната, ограбват парите и заплашват честта на хората. Отнасят се към хората така, както се отнасят с военнопрестъпници.”

Чл. 22
“За дълго време враговете умело и прецизно са планирали това, което са постигнали... Чрез парите си те завладяха световните медии, пресата, издателските къщи, радиото и телевизията и други... Те стоят зад френската и комунистическата революции и повечето революции, за които сме чували и чуваме по света. Те използват парите си и за да създават тайни организации като Масонската ложа, Ротари клуб, Лайънс клуб и други в различни части на света, с цел да саботират обществата и да постигнат ционистките си намерения.”

Чл. 28
“Ционистката инвазия е злонамерена. Не се въздържа да използва всякакви методи, долни и вредни средства, за да изпълни исканията си... тайните организации, които е създала... действат под ръководството и в интерес на Ционизма. Тяхната цел е да разклатят основите на обществата, да разрушат моралните устои, да покварят съвестта, да корумпират характера и да унищожат Исляма. Те стоят зад разпространението на търговията с наркотици и алкохол, за да спомогнат за нейното влияние и разширяване.”

Чл. 32
“Движението за ислямска съпротива счита себе си за авангарда на борбата срещу световния Ционизъм... Арабските и ислямските народи трябва да увеличат усилията си, както и ислямските организации в арабския свят, тъй като те са най-добре екипирани за борбата с търгуващите с войни евреи.”

От този документ и подчертаното и оцветеното от мен  е видно, че “Хамас” е организация, която не приема мирното разрешаване на палестинския въпрос, целта и е смъртта на всички евреи чрез джихад, а постигането и ще стане с всички възможни средства, т.е. дори и самоубийствени атентати. Останалото в документа е елементарна спекулация с теорията за великата еврейска конспирация. В Хартата се казва, че евреите се отнасят към палестинците като към военнопрестъпници. И това е така, защото НЕ Израел започна тези войни, а палестинците и арабските държави. Следователно те са военнопрестъпници. А любопитното е, че се говори навсякъде за Аллах, но не и за свобода, демокрация и прочие, както би ги нарекъл Белефф либерални педерастии. Така де, защо да издребняват терористите, Румен и Белефф.

Изводи:

1. Хамас е по-заинтересуван да унищожи Израел, отколкото да осигури мирно бъдеще за Палестинския народ.

2. Израел се бори точно срещу тези палестински организации. Следователно Румен защитава точно тези организации. Следователно Румен е привърженик на тероризма, па макар и може би само в локалното му проявление в Обетованата земя.

1. За децата – невинни жертви и ролята на „Хамас” в това – също в следващите части.

Източник: http://www.harunyahya.net/V2/Lang/bg/Pg/WorkList/Work/Article/