Минали са 3 години от днес ... Случайно обличате старото си палто... и от джоба ви изпада маска... Мислите си: "Ех, каква година беше само"... и от спомените ви се появява усмивка на лицето... След това си слагате противогаза... вземате брадвата си... и отивате да се биете навън със зомбитата... Радвайте се на днешния ден, че не се знае какъв ще е утрешният!

Здравейте! Отново здравейте! Пораснахме ... дали помъдряхме не знам, но пораснахме. Все по-рядко откриваме онази романтика, която ни събра в началото на този проект. Всички бяхме наивни оптимисти, романтично глупави и търсещи нови вселени ... и след това се случи живота - онзи, истинския, който не дава пет пари за това как си си го представял, а ти поднася всичко в суров вид и ти казва, че трябва да пораснеш, за да се справиш. Не е задължително да губиш нещо по пътя - нито романтиката, нито оптимизма, нито откривателския дух, но остава предупреждението, че можеш да се умориш, да се разочароваш един, два ... хиляда пъти. Ние знаехме, че ще ни се случат милион неща и знаехме, че не всички ще са красиви и топли, но въпреки това не бяхме подготвени ... никой не е подготвен, затова го наричат житейски опит, защото се учиш докато живееш, а живота те опитва и тук, и там, и после от другата страна .... както и да го погледнеш, все е опит. 

Но има и нещо друго ... както много от нас са разбрали или не са - животът е обидно кратък, а ми се иска да беше достатъчен, но никога не е ... поне за мен. Не съм грандоман, не ми тряба много за да се чувствам добре, но винаги търся и искам да откривам още ... не искам да спирам. И знам, че той ще ме разлюлее отново; и ще ме удари; и ще ме помилва; и ще ме натисне надолу, както и че ще ме издигне нагоре ... нищо никога няма да е същото, защото постоянно се променя. Сега знам, че всички глупости, които съм сторил е трябвало да бъдат; всички изплакани сълзи е трябвало да потекат; всички припадъци е трябвало да се случат, както и всички полети .... Не, спокойно, не се друсам и не съм алкохолик ... все още не - не знам какво ме чака утре, и понякога в това е обаянието на неизвестността. Не съм и песимист, не бих казал ... но си задавам много въпроси, страшно много въпроси без отговор в търсене на смисъл там, където е най-важен и там, където реално не можеш да го откриеш, защото за всеки човек смисъла е различен - така, както са различни петте пръста на ръката ви. И не, това не е меланхолия, независимо колко празни могат да се струват на някой тези брътвежи. Времето е такова, че не можем да си позволим да сме твърде чувствителни и твърде разбиращи, или твърде добри, или твърде отворени към другите, затова и 95% (съжалявам за числата - искам да е ясно сравнението) от нас, от обществото, са избрали да бъдат груби, силни, устойчиви, успяващи и т.н. ... ясна ви е картинката. Исках да споделя, и благодаря на бглог, че го има ... въпреки, че интервалите на публикуване пораснаха от 2 месеца на 2 години. Благодаря!

На тези, за които това ще е само жужене, донесено от вятъра ще кажа - извинявайте, че мислите по друг начин; и на онези, които се чувстват като мен, ще кажа - не сте сами, има и други като вас, които си задават същите въпроси, имат същите или различни дилеми, но ги имат ... ние сме приятели по съдба, надявам се и по сърце! Нека не забравяме, че сме човеци!

Споделям с вас разказ на българската писателка Здравка Евтимова, която влезе в учебник по литература за 8-и клас в САЩ заедно с писатели като Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт. 

КРЪВ ОТ КЪРТИЦА

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах. Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се. Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

автор: Здравка Евтимова

Така Я наричам, и въпреки че е "просто" град, всъщност не е, не само, не е просто струпване на сгради и скупчване на хора на определено времепространство, а напротив - живо същество, при това жена...Жена, с всичките си капризи, често променливи настроения, и отношения вариращи от ултимативно разтапяща нежност и топла, уютна любов до свирепа суровост, ненавист и демонична безмилостна безжалостност. Още отдавна разбрах, че и е повече от писнало и повече от дошло до гуша от многохилядномилионните тълпи от консуматорско изсмуквателско настроени туристи, които просто идват да вкусят, вземат, грабват и отнесат нещо със себе си, и именно поради това гарда и е постоянно високо вдигнат. И ако не внимаваш - а и ако тя те намрази от самото начало, в един рязък миг би могла да те смаже, срине, смачка, смеле и изплюе на разпокъсана аморфна каша от кървящи парчета. Видял съм го с очите си. Но разбира се, това е просто само един аспект.

С времето се научих да я приближавам постепенно и внимателно, спечелвайки доверието и любовта и, с понякога плахи, понякога решителни стъпки. Научих се да преглъщам горчилката и сълзите, болката и мечтите и да постоянствам в даването и отдаването, приноса и търпението...С времето тайните двери на душата и сърцето и се отварят и разкриват, доверието и любовта нараства, и тя показва все повече и повече красивите си лица, страни, тайни потайности и мъдри, добре пазени скъпоценности.

Прагияна, моя любов !

Обичам те, БлагоДаря ти от все сърце, и все душа, любима !

28 Март 2014
Прагияна city !

Кликнете  тук:

ПЪТЯТ НА СТЕЛА 1,2,3 глави.pdf

.

Slow life е начина да се насладиш на живота, да живееш истински, пълноценно, без да бързаш за никъде, без стрес, без притеснения, с повече качествени, щастливи моменти, с повече любов, повече светлина, повече радост.

Матрицата предлага да бързаш стресирано повечето от времето на живота си, да се събуждаш всеки делник в час, в който все още ти се спи, да вършиш припряно приготовленията си, след което да изживееш стресирани, дълги минути, или провирайки се в натоварен, смогест и нервозен трафик било в кола или обществен превоз, или наблъскан като сардина в претъпканите подземни, но поне бързи влакове на метрото. Всичко това заради безмилостната принуда на "така трябва", "така правят всички" и други подобни робски парадигми.

Никога не го харесвах навремето, в коеото и аз бях част от него, дори тогава, когато не ми се налагаше да пътувам, защото офисите са били наблизо. Още тогава мечтаех, исках и се борих това да се промени.

Години по-късно това се случи, и - разбира се - не съм безделник, просто си извоювах свободата. Свободата на бавен, спокоен живот. Свободата да спя, когато ми се спи, да се разхождам, когато ми се разхожда, и да работя когато съм в апогея на вдъхновението и имам желание да го правя, а не в часове, в които някой е решил да бъда продуктивен, насила, против волята си и биоритъма си на момента.

Навремето, когато това вече беше станало норма в света ми, се мотах в една горичка, горе в частта на града, в която тогава живеех ( Прагияна е изключително зелен град, отвъд каменния център е изпълнено с гори, паркове, които се простират с километри, в началото е шокиращо, защото човек си мисли, че се е изгубил, а всъщност е в един от многото диви, гористи хълмове между кварталите ), стоях на припек блажено и си измислих следната песничка, казва се "Hustler Life":

Today I woke up as usually around eleven
and the coffee I sip tastes like Heaven
Hustler life, hustler life...
Hustler life, oh it feels alright

Щастието на живеенето е личен избор !