В моя живот аз никога не съм могла да си избирам учителите, но понеже човек се учи докато е жив от всеки един човек срещнат в живота ми научих по нещо. Тук не говоря само за учебните и задължителните неща, които трябва да се научат от един учител в училище, а и за обикновените ежедневните неща, които децата научават от поведението на по-големите не само от учителите.

Ще започна с „лошите уроци”, които ме научиха да оцелявам и за нищо да не съжалявам.

Понеже аз израснах в една по-стерилна среда в един планински курорт и общувах с по-възрастни, които ме научиха и отучиха да псувам, мога да кажа, че лексикалния оборот на много възрастни се изчерпва до няколко изречения. Тук винаги си казвам:”Добре, че го е имало Андерсен!” Тъжните му приказки са ме спасили от дълбоката простотия. Може би затова се усмихвам непрекъснато, но отвътре не съм весел човек, по скоро сърказтичен.

В другата възраст, когато се стъпва в истинското училище с учители и съученици се оказа, че очевидно най-лошите уроци на учителите ми се оказаха най-важни в борбата за оцеляване.

От началната ми учителка не се научих на грамотност, защото и тя, милата, толкова си можеше, но научих, че има деца, ПО деца, НАЙ деца и Деца на Големци.

Аз бях от децата, на които родителите бяха другарят Никой и другарката Никоя. Родителите на ПО децата бяха магазинери, фризьорки и други услужливи лелички и чичковци. Родителите на НАЙ децата бяха колежки на класната или вишисти с други професии. А виж Децата на Големците бяха голяма работа – друго си е баща ти да е някакъв директор или майка ти да работи в кметството. Тук следва усмивка в днешно време, но на онова време много трудно го преглътнах този урок, защото не можех по никакъв начин да приема за нормално това отношение към света или по-точно деление на децата, но това беше не просто нормално, беше норма на поведение и отношение, дори норма на съществуване в пространството. Както се казва „научаваш”, че си Никой, защото родителите ти са семейство Никои. Този урок беше главната урочна тема през целият ми живот не само в училище, а по принцип, въобще във цялото обществено пространство. Е, на този урок най-много се съпротивлявах, но въпреки усилията ми не станах БОГ. Станах чистачка в Гърция, защото така мога да взимам повече пари, от която и да е учителка в родината. Тук веселото е че не знам дали е хубаво или лошо да съм Никоя, но урокът на ранните ми ученически години работи на пълна скорост, качествено и безотказно.

Извод:

Обикновеността не се преборва, но често се презира от „необикновените’, стига да не знаят колко точно обикновени са.

Някъде в средния курс разбрах, че в училището има още два учебни лагера – българите и другите, за да не се обидят ще ги нарека децата от малцинствата. 3 – 4 години всички, които сме повече от тях всячески им показваме, че са различни, т.е. по-нисши, т.е. ние се научваме да ги мразим и те се научават да ни мразят, но едва ли са си мислели, че в следствие на годините на тъмна демокрация последвана от сивата анархия децата им ще станат мнозинство, заради скоростта на емигриране към по-бели страни, която значително намали бройката на някогашното мнозинство. Тук е за коментар и различната скорост на размножаване на двата лагера – някогашното малцинство значително напредва в тази посока, а някогашното мнозинство предпочита да намалява, защото не желае да създава данъкоплатци в страна, където няма особен смисъл да се плаща рекет на държавните служби, защото те само около избори планират разни защити на интереси, а през другото време защитават и увеличават всячески само личните си доходи.

 Така че лошият урок тук е омразата към всички форми на различност. Този урок има за цел да приравни, уравни и въведе в калъп еднаквите като изключи онези, които няма как да се включат.

Емиграцията ме вкара в групата на малцинството и открих лесно гадостта на различността, която иначе се нарича ксенофобия или преведено от древноелински  – омраза към чуждото, в случая към чужденеца, варварина, нашественика, емигранта и пр.. Уверявам ви, че ксенофобията е еднакво силна и от двете страни на линията – малцинството мрази мнозинството със същата ярост както мнозинството отхвърля малцинството. И двете страни намират достатъчно причини, за принизяване на другата страна.

Извод:

Урокът за отхвърлянето на чуждото тяло действа на всички нива, дори и при простите организми. Не знам дали трябва да се усмихна. Но уроците по биология са си житейски истини дори и в общуването.

Лошият урок почти винаги довежда до горчив опит.

Ах, гимназията.

Лошият учител беше учителката ми по биология.

Историята:

Знаех ужасно много. Толкова много, че трябваше всеки час да я изтезавам по всяка тема. Последният час ме изпита на целия учебник и ми остави 4 за срока въпреки, че знаех всички уроци. Няколко дни след като завърших се беше обяснила на майка ми. Просто съм я унижавала пред учениците със знаене и накрая на срока ми намерила цаката, защото сле последния час няма как да претендирам да ме изпита още един път.  Но разбира се можела съм да ида на повишение и комисията със сигурност можела да ме оцени ОТЛИЧНО. Разбира се, че не отидох. Лошият урок беше, че не е нужно да се знае много, изобщо не е нужно да се знае нещо.

Затова НЕ престанах да любопитствам. Цял живот се опитвам да науча още нещо, пък дано има повече дето да се чувстват големи, знаещи и УНИЗЕНИ от всичко, което научих в живота ми.

Извод:

Прост народ лесно се управлява, но аз не искам да съм проста, защото предпочитам да не улеснявам управниците.

Добрата учителка в училище във всяко отношение, беше учителката ми по история в средния курс – това е жената, която ме научи да МИСЛЯ или поне да се замислям над всичко, което се случва около мен.

Добрият учител беше учителят ми по рисуване – той ме научи да гледам света с отворени очи, независимо дали гледката ми харесва или не.

Тези двама Човеци днес са пенсионери, но преди всичко са ми приятели и едно от най-големите удоволствия в ежедневието ми е да ги срещам на улицата, да се спираме и да си говорим с часове за всичко без да разбираме как тече времето около нас.

Извод:

Мисленето усложнява живота.

Резултат:

 Лошите учители ми дадоха добра основа в живота. От тях се научих да оцелявам. Добрите учители ми дадоха красив пример – от тях се научих да мечтая.

Вероятно, когато прочетете този пост ще искате жива да ме изядете, но помислете за вашите учители и „учители” и ще разберете, че не искам да обидя никой. Само казвам, че всеки има своя принос независимо как си е свършил работата, резултат винаги има.

Всички проблеми, свързани с екологията и демографията през последните 40 години, не са чути от никого, независимо от това, че са точно формулирани от политици, учени и общественици. Но никой не иска да промени живота си, за да направи бъдещето по-благоприятно. От средата на 20 век числеността на населението на планетата се увеличи три пъти и достигна 7 млрд. човека. Човекът живее в несвойствена за него екологична ниша, като чрез разума си се отдалечава от еволюционните закони.

Другите живи организми се приспособяват към променящата се околна среда, като самите те се променят, а не се опитват да променят средата. Човекът полага усилия да направи околната среда удобна за него. В крайна сметка имаме човешка популация не от 500 000, а повече от 7 милиарда. Енергията и невъзобновяемите ресурси започват да се изтощават. Такъв изпреварващ ръст ни отвежда в задънена улица и трябва да се предприемат спешни мерки.

Докато човечеството се наслаждаваше на успехите от прогреса, никой не е мислил, че околната среда има ограничена възможност за поглъщане на отпадъци, че на физически ограничения обект – Земя, не може безкрайно да се развива нещо – задължително ще настъпи краят.

Проблемът е в загубата на ценностните ориентири – явление, с което се сблъскват във всички страни по света. Седемте милиарда души, живеещи на планетата, трябва да започнат да си сътрудничат за постигане на общите цели. А за да започнат да действат така, трябва съответно да се промени възпитанието, а в резултат от него – и съзнанието.

Разбира се, може да се тръгне по пътя на адаптация към измененията на климата. Не съществува единствено решение на плетеницата от световни проблеми. Налице е липса на системно разбиране, че не съществува друго място за живот: живеем на една планета, където всичко е взаимосвързано.

Днешната стратегия трябва да бъде насочена към образование през целия ни живот, защото да се научиш да се учиш – значи да се научиш да предвиждаш проблема, да вземаш изпреварващи мерки.

Образованието не е продължителен процес, в рамките на няколко месеца може да се промени гледната точка на човека по отношение на света, на себе си, на обществото, на природата. Трябва само да бъде приета такава държавна и световна програма.

Земята може да ни изхрани и да даде всичко на всички, ако достигнем равновесие с Природата. Но това е възможно само при условие, че постигнем разбиране и обединение помежду си, посредством издигането над природния си егоизъм. За постигането на такъв резултат е необходимо изучаването и реализирането на методиката за интегрално образование и възпитание.

Тя беше постоена преди мноооого години и с нетърпение чакаше да стане поне на сто. За това време беше видяла всичко, което можеше да се види с очи и беше чула всичко, което можеше да се чуе с уши. Беше преживяла съдбите на много хора и беше надживяла много хора. Тя помнеше топлината на всяко лято, както и студенината на всяка зима, които беше преживяла;  помнеше танца на всеки отронен лист през дъждовните и мрачни есени, както беше запомнила пропукването на замръзналата земя в ранната пролет, когато на двора се показваше главичката на първото кокиче; тя помнеше всяко първо кокиче; помнеше всяко розово отронено вишнево листче, както и песента на пчелите около ароматната роза. Тя беше живяла с всичко това. 

 Преди мнооого години тя се роди от купчина камъни, прегърнати от бял хоросан, тежък гредоред и чисто нови керемиди. Вече никой не помнеше това събитие, освен самата тя, но тя не можеше да забрави шепота на майсторите, които все повтаряха: ” Не бързайте! Работете по-бавно и чупете камъните на по-малки парчета, за да ни хранят по-дълго! Тези хора са богати, имат хубав хляб, построим ли къщата няма да има какво да ядем.”

 И така построиха старата селска къща, която тогава беше нова и се чудеше какво е това хляб и защо тези досадници не искат да си ходят? Но щеше да разбере. Имаше дълъг живот пред себе си и щеше да разбере. Така както разбра, че не са я строили добре, въпреки че работиха върху нея повече от година, старата къща години щеше да чува как майсторите са мамили бедните собственици, за да им вземат повече пари и за да ги хранят по-дълго. В онези години, когато беше нова и млада не разбиране нищо от тези неща, но след като преживя първото земетресение тя разбра всяка дума, понеже усети цялата сила на разлюляната земя, както и слабостта на камъните, от които беше изградена. Усети как силната прегръдка на хоросана се скъса и между камъните зейна дупка, години на ред усещаше как камъните искат да се търколят и да се върнат на земята всеки сам на своето си място. Усещаше как други майстори попълват дупката, но тя все се отваряше и сега къщата знаеше много добре, че не са я построили както трябва, че хлябът е изяден, а работата не е свършена.

Тя отдавна вече знаеше как се ражда хлябът. Беше усетила аромата му докато е още тесто, беше гледала как се пече веднъж седмично в голямата фурна в задния двор, усещаше топлината му когато го подреждаха в най-голямата стая и докато му се радваше имаше чувството, че става някак  по-широка и по-висока. Това усещане траеше часове, докато хляба застиваше и щедро раздаваше упойващата ароматна топлина.

Помнеше веселата глъчка на децата, които се тълпяха около пешкирите с топъл хляб и как се радват на парещия комат, които излапваха за секунди заедно с парче сирене или халва.

Помнеше как се родиха тези деца. Две от тях дойдоха на този свят в мазето, а едно някъде другаде, но понеже не се беше родило в къщата, тя само знаеше, че е дошло тук от някаква болница, някъде в града. Старата селска къща след години много пъти щеше да чува думите град и болница, но никога нямаше да може да си ги обясни, за нея това бяха просто думи и нямаха особено важен смисъл.

Децата растяха, тичаха в двора, тичаха из улицата, тормозеха животните, после се грижеха за тях; в началото докато бяха съвсем малки стояха все в къщата, после стояха повече на двора, после изчезваха през деня, защото ходеха на училище, а къщата само разбираше, че училището е друга къща по-голяма, където ходят дори и съседските деца и все се чудеше какво толкова се случва в онази голяма къща, че всички деца трябва да ходят там по цял ден. Малко и’ завиждаше, защото усещаше, че е по-голяма, по-хубава и всичко друго по, за което можеше да се досети. Но когато децата се връщаха забравяше за всички по и най, защото разбираше, че където и да отидат те пак ще се върнат у дома и това място, което наричаха у дома, не беше в училището, а беше в старата селска къща. Всичко това продължи няколко години. После децата започнаха да се връщат само веднъж в седмицата у дома и старата селска къща започна да си мисли, че училището и’ е отнело децата. То и това беше истина, но покрай училището ги погълна града и след няколко години старата къща разбра какво е сватба, дори разбра три пъти какво е сватба. Слушаше музиката на циганите, поглъщаше миризмата на сготвеното агнешко от големите казани на двора, искаше да не чува пиянските думи на гостите и се питаше кога ще свърши това? Е, свърши. Децата си отидоха след сватбите и се връщаха в селската къща само за празник и тогава от фурната излизаше най-ароматния хляб, пак му се радваха, пак го изяждаха с парче сирене или халва, но после си отиваха  и дълго не се връщаха. Мина малко време и започнаха да идват и техните деца, но само за празниците. Щеше да минат години и тогава щяха да доведат внуците си. А през това време къщата си стоеше в двора радваше се на кокошките, на козичките, на магарето. Познаваше всяка жива душа, която я навестяваше дори мишките в мазето знаеше къде живеят и какви поразии вършат.

Сутрин когато козичките излизаха на паша къщата ги изпращаше с тъга, защото цял ден щеше да е тихо. Вечер, когато се връщаха познаваше песента на звънчетата им и сякаш се изправяше, за да стане по-висока и са ги види сред всички други козички, които се прибираха у дома. В началото имаше толкова много кози, че и’ беше ужасно трудно да позна звънчета, но с времето ставаха все по-малко и накрая остана само една стара коза, която не ходеше на паша из селото, а пасеше покрай двора каквато трева има, а трева имаше много, защото нямаше друга коза, която да пасе там.

Магарето също изчезна нанякъде. Старата къща много години чуваше тракането от  колелата на каручката му и знаеше, че Марко бърза да си дойде у дома. Но вече го нямаше, а каручката изгни на двора и се разпадна съвсем сама.

Кучето самотно лаеше в махалата, един ден се приближи до прага огледа се и след като не го погали човешка ръка и то си отиде. Котката поживя по-дълго из къщата. В началото на една зима изчезна и остави двете си котета сами. Те умряха от студ и глад гушнати в един ъгъл.

На старата къща и' трябваше доста  време за да разбере, че е изоставена.

Един ден дойдоха децата и внуците от града и прибраха старата болна жена в една кола, която виеше страшно и всички я наричаха линейка. Бабата така си отиде от къщата – без да се сбогува и без да се завърне. Децата и внуците в началото идваха всяка седмица и се грижеха за къщата и за двора, а после започнаха да идват все по-рядко и все по-рядко. По пътя вече не минаваха хора и къщата започна да се чуди къде са всички. Нямаше ги децата , нямаше ги и внуците, дори съседите ги нямаше. Един ден през зимата под тежестта на снега обора прискърца и се срути. На следващата година смокът, който го обитаваше се премести в голямата стая под старото желязно легло.

През следващата зима се срути и фурната за хляб. Тогава къщата разбра, че децата и внуците повече няма да се върнат и повече няма да има празници, нито пък ще има хора, които да живеят в нея. Уморените и’ мръсни стъкла гледаха опустелия път, запуснатия двор с избуяла трева, лозницата, която вече не се извиваше върху дървеното скеле, което отдавна беше изгнило и паднало, а просто пълзеше сред тревата и се опитваше да оцелее още една година.

Старата къща просто стоеше на мястото си и години наред гледаше как минава времето, как се менят сезоните, как живота продължава без да обръща внимание на нейната безкрайна самота.

Една нощ, беше зима, врата скръцна и силно хлопна. Къщата се стресна помисли, че някой се е завърнал, но сгреши, беше студения вятър. Нахлу вътре обиколи всяко кътче и започна ядосано да тряска врата докато едната и’ панта се откъсна и врата увисна, така че дори студения зимен вятър вече не можеше да я помръдне. Когато вятърът се увери, че вече не може да тряска вратата започна да блъска прозорците. Тази година Старата къща щеше да посрещне пролетта без мръсните си стъкла и докато къщата се радваше на първите кокичета изобщо не помисли колко безпощадна може да е пролетта. Тя дойде с много дъждове. Заливаше обилно покрива и’ с вода без да се съобразява с разместените от зимните виелици керамиди и старата къща усещаше как студенината на влагата я обгръща отвътре навън и започна да мисли за онези камъни, чиято хоросанова прегръдка се беше скъсала преди много години. Каквото и да се случваше онази пролет къщата обръщаше своя взор към онези камъни. Прогизнали от дъжда те искаха само да се търкулнат на земята, за да превземат по едно местенце от нея и да останат там завинаги без никой да ги обезпокоява. Пролетта обаче те останаха заедно. Но лятото дойде с безпощадна жега. Изгоря високата трева на двора, изсуши всяка педя земя и тогава Старата къща усети как един по един камъните се търколиха на земята в търсене на своето място. Те се върнаха там от където бяха дошли – при земята. Но след тях политна стария покрив, защото се сринаха гредите, както и по-голямата част от стените. Това, което остана от старата къща щеше да се вижда от пътя още много години, но нямаше да мине никой, който да го види. На следващата година през лятото сред огромната трева нямаше да се виждат дори останките и’, но те щяха да са там и щяха да очакват танца на есенните листа, студената песен на зимния вятър, тежестта на снега, първото кокиче на пролет, падането на вишневия цвят, жуженето на пчелите в големите цветове на розата и някъде в двора щеше да живее мечтата, че някое дете или внуче ще се върне тук и ще построи нова къща за следващите сто години.

Върнах се скапана – колкото и да работя, утре става още повече. Уморих се – дяволски съм уморена от това безпричинно тичане насам-натам. Всичко ми се струва безсмислено. Накъде и защо тичам? Като кон с капаци или влак, вкопчен в разписание и релси. Защо е тази суета? Какъв е смисълът? Защо ми са всички тия „удобства“ под формата на автоматични перални, миялни, сушилни…, които съвестно вършат моята работа, без мен – къде е икономисаното ми време? Нали такъв беше смисълът, когато ги купувахме – да освободят повече време за семейството ми, за децата, за себе си.. А всъщност времето, както и по-рано – не стига. Странно, но факт! Защо? Замислих се за живота изобщо… Погледнете котките, кучето – каквито са били преди сто години, такива са си и сега. Маймуната, както е яла банан на дървото преди, така е и сега – нищо не се е изменило в нея. А погледнете човека преди сто години и сега!!! За какво се изменяме? Каква е целта и има ли таква? Какво печелим от всичко това, от цялото това развитие, ако ставаме все по-нещастни?

Фотографът Майкъл Денис-Хют, който засне тези удивителни кадри по време на сафари в Кения през октомври миналата година, е бил потресен от това, което е видял.

Той разказва следното. “Тези трима братя гепарди живеят заедно откакто са напуснали майка си, когато са били на 18 месеца. Изглежда не са били гладни сутринта, когато ги видяхме. Придвижваха се бързо, понякога се спираха, за да поиграят. В един момент те срещнаха група антилопи, които веднага избягаха. Но една млада антилопа не успя да избяга и за братята беше лесно да я хванат.” След това последваха тези неочаквани сцени.

И те просто отминаха, без да причинят вреда на антилопата.

Животът е кратък…прощавай бързо, обичай във вярност, смей се без задръжки…никога не съжалявай за нищо, което е предизвикало усмивката ти.