Събудихме се по тъмно, точно в пет.
Тътнещият и бушуващ Лахор беше странно укротен.
Във въздуха трептеше загадъчна тишина. Даже и   прахоляка се беше утаил, застилайки спокойно паважа като мека завивка. 
<?xml:namespace prefix="v" ns="urn:schemas-microsoft-com:vml"?> <?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>
Нямаше време за кафе и други сутрешни капризи, трябваше да стигнем първи на границата( поне си мислехме, че има такава възможност).
Спасителният воден канал отново ни послужи като ориентир за излизане от града и по показанията на картата, по него трябваше да стигнем точно до Wagha Bord.

Да, но картите да не би да са измислени само да те улесняват, трябва да има и малко тръпка. Някой обекти, като държавна граница, например, са само загатнати като посока и местоположение, пък си ги намирай сам. И табели няма никъде и никакви, ха сега да ви видя, кой е бягал от часовете по ориентиране като малък. Нравоучително отклонение :( Мили деца, изпитите ни не свършват с успешно взетите матури или сесии, а започват след това.. и няма кой да ни подскаже темата, цък).

 Пътувахме дълго през града, до края на водния канал. Накрая го пресякохме и пътя с асфалт свърши, премина в черен път, който ни поведе в обратната посока. Решихме, че пак сме се объркали. 
При липсата на други жокери, прибягнахме до изпитаната стара максима : С питане и до Цариград се стига. Отбихме се в насрещното крайпътно заведение, което беше – четири дървени колеца, забити в земята и покрив от къдрави ламарини, дървено скеле с наредени кръгли казани върху него. Любезният съдържател ни посочи с един откос на ръката си, че калното продупчено пътче е точно пътя за границата.

Поехме по него със свити сърца, имайки усещането, че тази граница е неизплзваема от години и само сме били път напразно. 
Но след километър излязохме на широк път, с по две еднопосочни платна, който все още беше в ремонт в по-голямата си част. Прелитащите около нас вече товарни камиони ни подсказаха, че сме на прав път.
Тук те са като детски играчки. Изрисувани са целите от край до край с всякакви мотиви - дървета, птици, цветя и етюди от живота на местните хора. Окичени са с разноцветни лампички и въртележки, абе вечер са направо като пътуващ цирк. Автобусите също. Желанието ни да стигнем първи до границата направо се сбъдна. 

Когато пристигнахме, все още беше сивкав сумрак. Вдясно от пътя имаше колона от товарни камиони, наредени чинно един след друг и чакащи реда си за преминаване( така си помислих тогава).

Само, че нищо не се движеше наоколо, нито хора, нито камиони. Стигнахме до малка метална врата. Стоящият там часовой ни отвори и посочи да отидем с колата вдясно до ниска дълга тухлена постройка, където трябваше да обработят паспортите ни.
Оттам преминахме няколко метра напред, където трябваше да минем и задължителния миграционен контрол. След като чухме : О’кей сър, всичко е наред, можете да продължите, господина от миграцията ни поведе сам нанякъде. 

Преминахме още една метална висока врата и там ни предаде на един войник, който всъщност беше и единствения жив човек наоколо. Момчето беше много симпатично и усмихнато, на име Янис.
Говореше разбираем английски и беше от окупираните територии на Кашмир. Запознахме се и той ни преведе до една висока хубава постройка, наподобяваща арка. Обясни, че тук трябва да изчакаме и започна да вика във всички посоки: Чужденции, дипломааатии... !
Появиха се от някъде двама видимо сънени военни, с по висш чин и ни обясниха, че границата официално работи от 9,30 сутрин до 15,30 ч. след обяд. Но за нас, като служители на чужда дипломатическа мисия, ще отворят сега.
Направиха отново преглед на паспортите и разрешителните ни, пожелаха ни лек път и ни съпроводиха до голяма, висока и красиво извезана и с множество позлатени орнаменти метална врата.
На метър от нея се виждаше друга такава врата, на индийската страна. Войникът повтори процедурата с викането, само, че сега се обърна към колегата си от другата врата.
След минута дойде при нас и обясни, че ще се наложи да изчакаме около 15-20 минути, тъй като индийците не били така ранобудни като тях и по- трудно се организирали. 
Използвахме това време, за да се огледаме наоколо. 
Чувствахме се адски странно. Часът е седем сутринта, едва се развиделява. Тишина. Ние сме някъде, на място непознато, абсурдно и непредполагаемо, така далечно от милата България.

Интересен е фактът, че всеки ден тази граница се затваря в 15,30 ч. с грандиозна церемония. В ляво и в дясно от пътното платно са разположени амфитеатрални седящи места, които се изпълват със зрители по време на церемонията. Събират се много хора и от двете страни( пакистанска и индийска), окрасява се празнично, войниците са с парадни униформи.
Нашият войник беше горд да ни демонстрира, как маршируват по време на церемонията, с гвардейска походка – крака в шпитц и повдигане над 90 градуса. После казва, все хващам мускулна треска.

В това време публиката скандира неуморно, всеки за своята страна : Да живее Пакистан, най - великата и могъща страна......или : Да живее Индия, Индия и т.н. Отсреща се разшаваха. Започнаха да се суетят хора с метли и торби за боклук. Явно още не бяха разчистили терена от вчера. Янис спомена, че е било голямо стълпотворение. Обеща да ни запази най-хубавите места отпред и когато се връщаме обратно, да му бъдем гости на церемонията. С удоволствие приехме поканата.

След около тридесет минути към отсрещната гранична врата се приближиха двама военни и явно наредиха на войника да отвори. Янис се приближи до нас и подаде ръка. Тръпки ме побиха от вълнение, и сега, когато пиша, изпитвам същото. 

Тези страшни на вид, въоражени до зъби хора, всъщност не са толкова страшни и това, че носят денонощно пушки, не им е отнело нормалния човешки облик и човещината. Сбогом Янис и благодарим, непременно ще ти гостуваме след седмица на церемонията.

            

Точно в 7, 35 часа, на 25 декември 2006 г.сутринта, с трясък и величие за нас отвориха единодушно двете врати на “Империята”. 

Преминахме през този символ, невярващи на очите си, ние двамата българи, посланици на малката далечна България, разбудили неволно спящия титан.
И той ни прие.
Вече сме на индийска земя. Много от хората, работещи на границата, не бяха чули за България. И много други също не са. 


Но вече не е така. Вече на Wagha Bord знаят какво и
къде е България. И ще разберат във всяко кътче на тази огромна страна, стига да мога да стигна дотам. 

Следва паспортен контрол и Амритсар, Златният град на сикхите................. 

Много съм чела и слушала за Индия, като за една далечна, многоцветна и загадъчна страна.  И не случайно съдбата ме доведе на крачка от нея, а именно в страната, с която до преди само 60 години са били едно цяло, могъщата и необятна империя – Индустан. Не съм и предполагала, че един ден ще мога да я видя наистина с очите си. 
Но...както често ми се случва, спонтанността при вземането на решения неведнъж е обръщала живота ми наопаки. 
Този път ни заведе в Индия, за да сбъдне една романтична мечта. 
Kакто се оказа, едно пътуване из тази огромна страна с кола си е сериозно изпитание и доста рисковано начинание. 
И така, набързо взетото решение да оползотворим очерталата се почти едноседмична коледна ваканция, като начало заведе мен и Крис пред посолство на Индия в Исламабад. 

Ентусиазмът ми леко се спаружи, като видях хилядите човеци, струпани пред входа на посолството и увити в одеяла, предимно в пастелни тонове от всички нюанси на кафявото. Имаше от едномесечно бебе до 101 - годишни баби (поне на мен на толкова ми напаснаха). 
Веднага сметнах на око, че тук имаме чакане кажи-речи до месец и след това, при този наплив, за добиране до границата още толкова и като теглих чертата - май някъде за Трети март ще влезем триумфално в Индия. Но, никакво отказване, само напред и презглава.
Тук, по тези географски ширини, трудно можеш да предскажеш всякакво развитие на нещата. Най-черното и отчайващо начало на НЕЩО, може да получи щастлив обрат и приказен край. И сега проработи. 
След седмица имахме вече желаните етикетчета в паспортите и още куп разрешителни за движение на колата, за излизане от страната, за влизане и пак за излизане от другата страна и т.н.
По спретване на багажите съм цар, само ми дай задание и направление - и хоп, вече пътуваме за град Лахор, изходната точкаотПакистан към Индия, по най-хубавата и единствена истинска магистрала. 
Какъв кеф, доживях да се радвам на шосе и асфалт, но това си е то, факт. С хубави бензиностанции и истински отбивки с малки тоалетнички, заведения за хранене и мотелчета. Надушвам наближаващата цивилизация. 
Пътят е живописен на всичкото отгоре, малки фермички с козички и крави, палми и златен изгрев, който видях по изключение, защото тръгнахме много рано. Иначе съм сънчо, не отлепвам сутрин преди 8. 

Пристигаме в Лахор. Огромен град, по статистика между 7 и 14 милиона население, но тук е невъзможно да засечеш точно броя на населението. Лахор е стара столица на Пенджаб, щата на сикхите. В онези времена е бил символ на богатство, разкош и великолепие. Днес в по-голямата си част градът е един огромен и несвършващ пазар, плетеница от паянтови дюкяни и лъскави модерни офиси. Може да се види всичко - от различни степени на еволюция на човека до стадий на развит късен феодализъм, трябва ти само молив и четка, жадно око и можеш да твориш до края на живота си.

Тук ще преспим и имаме половин ден за разглеждане на града. Ориентираме се лесно, по карта и благодарение на канала, който пресича целия град и е чудесен ориентир за връзка със всички точки на града. 
Намираме хотел Амбасадор, забутан в старата част на града, сред лабиринт от малки улички и кривки, прахоляк и естествено, безброи магазинчета наоколо. 
Хотелът минава за престижен, но стаите не са особени чисти и приветливи. За 100 долара на вечер, толкова. По добър в Лахор е единствено хотел от веригата "Pearl Countinental", където срещу 150-200 долара за нощ получаваш чиста и луксозна стая и всички глезотии, предлагани от скъпите хотели по света. С евтини хотели тук не може и не бива да се рискува.
Разглеждането мина бързо. Както и предполагах, след няколко тигела из града, изтощени да се губим и да се намираме, решихме единодушно, че ако намерим хотела от първия път, веднага се прибираме. Беше 24 декемри, а в Лахор си беше направо жега и смесена с безумния трафик и нестихващите прахоляци, направо ти изпива кръвчицата на екс за отрицателно време.

Все пак, добихме основно впечатление от града. 
Огромен град, състоящ се от стара и нова част! 
Старата част е от " слабите” ми места. Когато попадна на такова място съм като муха без глава. Изобщо не разбирам какво става край мен, кой на къде отива, аз накъде вървя и се чувствам като в една голяма и ръждясала месомелачка. 
Успяхме пак да се наврем в един от ония адски места, наречени невинно пазари, където те засмукват онези жители на ада, работещи под прикритие като търговци..и гориш, няма измъкване оттам с часове.
Сякаш умишлено така са проектирани, та като влезеш там да се затриеш завинаги, или поне докато свършиш сухото.

Виж новата част си е друго нещо! Навлизайки в района на новия град имаш усещането, че току що си се измъкнал от тъмното царство на граф Дракула и се радваш на първите слънчеви лъчи, пробили с мъка черната непрогледна тъма.

Хубави и чисти улици, облечени в цветя и зеленина. Край тях се редяха гордо изпъчени високи лъскави сгради, отразяващи светлината в синьо-зелените си стъклени фасади.

Огромни и разкошни къщи, всяка със собствен стил и изпълнение, с малки цветни градинки отпред и задължително с богато извезани високи метални порти.

Просторни зелени паркове английски тип, препълнени с играещи деца и хора, седящи на меката тревна покривка.

Тишина, спокойствие и благодат.

Не намерихме хотела от първия път, от шестия, но се прибрахме успешно. Хапнахме микс от разни манджи на динер буфета. Тук тарикатите, като има салатен бюфет, ти дават една малка чинийка, и познаите от 6-7 вида салати, колко можеш да побереш в тази чинийчица. Като за 2-3 долара имаш право само на едно бъркане в меда. Не се бях сетила така да прецаквам гостите си. Отрупвам значи, масата с десетина блюда изкушителни и давам да си сервират в подложни чинийки за кафе - хитро. И два пъти да си сипят, на третия ше се притеснят вече. Всичко става по белия свят. 
        Спи ми се, защото вече е почти 12 посред нощ. Много исках тази вечер да разкажа как щуро минахме границата, но ще остане за утре.

 Да мине досадното спане - и напред, към “ Wagha Bord “, вратата на една империя, разделена на две. 
       
        Най-сетне бе пред нас - Industan !!! 

        Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му и е толкова велик, колкото мечти е превърнал в реалност!

Много съм чела и слушала за Индия, като за една далечна, многоцветна и загадъчна страна.  Не съм и предполагала, че един ден ще мога да я видя наистина с очите си. 
Но неочаквано.....както често ми се случва, спонтанността при вземането на решения неведнъж е обръщала живота ми наопаки. 
Този път ни заведе в Индия. 
Kакто се оказа, едно пътуване из тази огромна страна с кола си е сериозно изпитание и доста рисковано начинание. 
И така, набързо взетото решение да оползотворим очерталата се почти едноседмична коледна ваканция, като начало заведе мен и Крис пред посолство на Индия в Исламабад. 

Ентусиазмът ми леко се спаружи, като видях хилядите човеци, струпани пред входа на посолството и увити в одеяла, предимно в пастелни тонове от всички нюанси на кафявото. Имаше от едномесечно бебе до 101 - годишни баби (поне на мен на толкова ми напаснаха). 
Веднага сметнах на око, че тук имаме чакане кажи-речи до месец и след това, при този наплив, за добиране до границата още толкова и като теглих чертата - май някъде за Трети март ще влезем триумфално в Индия. Но, никакво отказване, само напред и презглава.
Тук, по тези географски ширини, трудно можеш да предскажеш всякакво развитие на нещата. Най-черното и отчайващо начало на НЕЩО, може да получи щастлив обрат и приказен край. И сега проработи. 
След седмица имахме вече желаните етикетчета в паспортите и още куп разрешителни за движение на колата, за излизане от страната, за влизане и пак за излизане от другата страна и т.н.
По спретване на багажите съм цар, само ми дай задание и направление - и хоп, вече пътуваме за град Лахор, изходната точка отПакистан към Индия, по най-хубавата и единствена истинска магистрала. 
Какъв кеф, доживях да се радвам на шосе и асфалт, но това си е то, факт. С хубави бензиностанции и истински отбивки с малки тоалетнички, заведения за хранене и мотелчета. Надушвам наближаващата цивилизация. 
Пътят е живописен на всичкото отгоре, малки фермички с козички и крави, палми и златен изгрев, който видях по изключение, защото тръгнахме много рано. Иначе съм сънчо, не отлепвам сутрин преди 8. 

Пристигаме в Лахор. Огромен град, по статистика между 7 и 14 милиона население, но тук е невъзможно да засечеш точно броя на населението. Лахор е стара столица на Пенджаб, щата на сикхите. В онези времена е бил символ на богатство, разкош и великолепие. Днес в по-голямата си част градът е един огромен и несвършващ пазар, плетеница от паянтови дюкяни и лъскави модерни офиси. Може да се види всичко - от различни степени на еволюция на човека до стадий на развит късен феодализъм, трябва ти само молив и четка, жадно око и можеш да твориш до края на живота си.

Тук ще преспим и имаме половин ден за разглеждане на града. Ориентираме се лесно, по карта и благодарение на канала, който пресича целия град и е чудесен ориентир за връзка със всички точки на града. 
Намираме хотел Амбасадор, забутан в старата част на града, сред лабиринт от малки улички и кривки, прахоляк и естествено, безброи магазинчета наоколо. 
Хотелът минава за престижен, но стаите не са особени чисти и приветливи. За 100 долара на вечер, толкова. По добър в Лахор е единствено хотел от веригата "Pearl Countinental", където срещу 150-200 долара за нощ получаваш чиста и луксозна стая и всички глезотии, предлагани от скъпите хотели по света. С евтини хотели тук не може и не бива да се рискува.
Разглеждането мина бързо. Както и предполагах, след няколко тигела из града, изтощени да се губим и да се намираме, решихме единодушно, че ако намерим хотела от първия път, веднага се прибираме. Все пак, добихме основно впечатление от града. 
Огромен град, състоящ се от стара и нова част! 
Старата част е от " слабите ми  
Успяхме пак да се наврем в един от ония адски места, наречени невинно пазари, където те засмукват онези жители на ада, работещи под прикритие като търговци..и гориш, няма измъкване оттам с часове.
Сякаш умишлено така са проектирани, та като влезеш там да се затриеш завинаги, или поне докато свършиш сухото.
Не намерихме хотела от първия път, от шестия, но се прибрахме успешно. Хапнахме микс от разни манджи на динер буфета. Тук тарикатите, като има салатен бюфет, ти дават една малка чинийка, и познаите от 6-7 вида салати, колко можеш да побереш в тази чинийчица. Като за 2-3 долара имаш право само на едно бъркане в меда. Не се бях сетила така да прецаквам гостите си. Отрупвам значи, масата с десетина блюда изкушителни и давам да си сервират в подложни чинийки за кафе - хитро. И два пъти да си сипят, на третия ше се притеснят вече. Всичко става по белия свят. 
        Спи ми се, защото вече е почти 1 посред нощ. Много исках да минем границата тази вечер, но ще остане за утре. Да мине досадното спане - и напред, към Wagha Bord, вратата на една империя, разделена на две. 
       
        Най-сетне бе пред нас - Industan !!! 

        Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му и е толкова велик, колкото мечти е превърнал в реалност!

Луната тихо изплува над къщите на потъналият в призрачен сумрак град. Лъчите й решиха да се поразходят заедно по романтичните му улички, затова слязоха по лунната пътека. Те тръгнаха по надипленият й от морските вълни килим към него. Лъчите леко се изкачиха по стълбите към заспиващия след тежкият и горещ ден град. Решиха да тръгнат по една уличка която ги мамеше със старите красиви къщи и загадъчни завои. Те бавно се разхождаха запленени от цялата тази красота събрана на този малък полуостров. Лъчите гледаха смаяно как смокиновите дръвчета протягаха нежно клоните си към къщите сякаш се опитваха да запазят тази красива лунна нощ да продължи малко по дълго от обикновено.