Преживели сме толкова години на трагично управление, че всеки път, когато мислим, че не може да стане по-лошо идва някой и ни опровергава. Докато търсех отговор на въпроса какво пък ще стане, ако в 21 век изобщо нямаме правителство и управници – попаднах на една интересна статия, разказваща за проблема на Белгия от последната година. Да припомня – те биха наскоро рекорда за най-продължителен период без правителство. И се справят добре...
Това е европейска страна, раздирана от етническо напрежение. Публичният й дълг е близо колкото брутния й вътрешен продукт и е в средата на политическа криза, толкова дълбока, че миналата седмица изпревари Ирак като държавата, която най-дълго време в съвременната история е била без правителство.
Въпреки това автобусите пристигат навреме, боклукът се събира два пъти седмично, износът на лекарства, стоманени корди, шоколад и бира си върви без прекъсване и все още е нужен месец за да ви прокарат нова телефонна линия.
Управлението никога не е било лесна работа. В последните година и нещо изглеждаше на моменти невъзможна. Ако не вярвате – питайте управниците в Северна Африка, които след толкова години на управление, без да броим репресиите и насилието, станаха жертва на народното недоволство, довело до отстраняването им. В САЩ двете големи партии, пък, станаха по различен начин жертва на нарастващата популярност на Чаената партия. В Европа правителствата във Великобритания и Ирландия бяха изритани, като последствие на финансовата криза. Този месец се срина и правителството в Португалия.
Междувременно в Белгия, чийто френско и холандскоговорящи партии не могат да се споразумеят по това какви права трябва да се делегират от центъра на регионите, липсата на правителство вече рядко се коментира. Повече от девет месеца след изборите през юни 2010, разговорите в баровете и кафетата рядко се спират върху политическата ситуация в страната.
„Вече не го следим“ – коментира барман във фламандския град Мехелен вдигайки рамене
– „Това е криза без публика“ – казва Карл Девос, професор в университета в Гент – „Малко е абсурдно“
В свят на размирици фактът, че една от най-старите демокрации продължава да си функционира без политически лидери е забележителен, въпреки че гражданите не го осъзнават.
Белгия изкара цели 6 месеца в които председателстваше ЕС миналата година с временно правителство. Същото изготви бюджета за 2011 и одобри участието на изтребители във военната операция на съюзниците срещу Либия. За първите три месеца то реализира близо половината от целите си за пласиране на държавен дълг за тази година.
Дали за някои страни не е по-добре да нямат правителства? Може ли светът да научи нещо от опита на Белгия?
Четете ми устните
Едно от нещата, които е гарантирано, е че да си без правителство излиза по-евтино. Новите администрации носят нови проекти и нови разходи.
„Едно от последствията на това да нямаш работещо правителство е, че нивото на публичните разходи не е толкова високо“ – коментира Филип Ледент, икономист на ING -Белгия.
„В краткосрочен план – няма реален негативен ефект. Смятах, че ще има по отношение на доверието към страната, но в крайна сметка ефектът е доста ограничен“
Финансовите пазари бяха разтърсени от парализата на страната в края на ноември и началото на декември, но от февруари насам се успокоиха. Доходността по 10-годишните ДЦК на страната е малко над 4%, около 1% спред от германския им еквивалент.
За сравнение – при спасените от ЕС Ирландия и Гърция тези спредове са съответно 7 и 9%. Тази година се очертаваше като предизвикателна за страната, тъй като държавен дълг за 26 милиарда долара достига матуритет през 2011, но здравото емитиране през 2010 позволи на дълговата агенция да изкупи около една трета от достигащите матуритет книжа предсрочно.
Въпреки че белгийският дълг е значително над средния за еврозоната, страната не стартира мерки по съкращаване на разходите, подобни на тези в други европейски страни, тъй като няма правителство, което да ги наложи.
„Чувал съм да казват, че временното правителство е най-доброто, което може да има, тъй като е почти сигурно, че няма да вдигне данъците“ – коментира Руди Андевег, професор по политически науки на университета в Лайден. В момента бизнес доверието е на най-високото си равнище от юли 2007.
Досега имаше много малко проблеми – някои IT компании, зависими от договори в публичния сектор се оплакаха, че имат проблеми с това, че правителството подписва договори само за малки суми и не стартира нови конкурси. По-малките банки вероятно щяха да се облагодетелстват от корекциите в данъчното облагане на банковия сектор, които бяха подкрепени от финансовата общност, но не бяха приложени, тъй като няма постоянно правителство.
Но фактът, че е в еврозоната предпази страната от най-драматичните последици. От 1999 година белгийската монетарна политика се определя от централните банкери във Франкфурт.
Една от тайните на стабилността на Белгия е силата на навика. Подобно на съседите си от Нидерландия, нацията от 11 милиона е свикнала с временни правителства за дълги периоди.
Пропорционалната система означава, че е обичайно правителствата да управляват в коалиции, тъй като рядко има един явен победител, а коалициите искат време за да се формират.
Това не е необичайно за Европа – австрийци, италианци, германци са доста спокойни по отношение на времето необходимо между избори и формирането на ново правителство, което да поеме властта. В Германия, на голямата коалиция, на основните десноцентристки и левоцентристки партии през 2005 й трябваха два месеца за да се формира, а в Австрия – четири месеца на християндемократите за коалицията с крайно дясната Партия на свободата.
В страни със систимата „Победителят взима всичко“ управлението на една партия е норма и перспективите за коалиция са доста по-тревожни. Великобритания е добър пример. Миналата година перспективите за продължителни борби между трите основни партии разтърсиха пазарите преди майските избори, като предизвикаха разпродажби на държавни ценни книжа. В крайна сметка консерваторите и либералдемократите формираха правителство, но не преди паундът да е паднал здраво, а британските ДЦК и акции да се представяха на пазарите по-зле от германските им еквиваленти.
Белгийците са свикнали на подобни трайни дискусии. Причината за последната датира от десетилетия назад, до създаването на отделните региони, на база на езика през 1962, което доведе до настоящата структура на страната.
Това, от своя страна, се виждаше като зараждащ се проблем от години. Днес, въпреки предложенията страната да се раздели на две части, по границите на двете етнически линии, белгийските лидери не спират да говорят.
„Колкото и да е комплексна ситуацията в момента, тя все още е доста по-проста в сравнение с това, което би било, ако белгийската държава трябва да бъде разделена“ – коментира Карл Хайнц Ламберц, лидер на малката група немскоговорящи белгийци, които традиционно се считат за неутрални в битката между френско и холандско говорящите.
Едно изискване за страна, която иска да изкара без правителство е функционираща бюрокрация. Белгийците обичат да говорят със сарказъм за размера и разходите по тяхната – според бизнес федерацията на страната белгийската администрация има 7 служители повече на 1000 души от населението, спрямо съседните страни, като те носят допълнителни разходи от 5 до 6 милиарда евро на година. Но поне засега нещата вървят, което може да означава, че цената си струва.
„Може и да е обект на критики, но администрацията ни определено функционира“ – коментира професор Девос. За разлика от много страни, като САЩ, водещите фигури в администрацията не са изборни длъжности и не се назначават от управляващите партии, което прави всеки период на преход по-гладък.
„Системата е по-малко зависима от доминантен лидер. Имате профсъюзни и работодателски групи, които контролират агенциите. ЕС, международните организации и договорености също определят границите до които може да стигне правителството“ – коментира професор Койкелер от университета в Льовен.
Всъщност, белгийското правителство няма толкова власт. То е ограничено до управлението на публичните финанси, армията, съдебната система, външните работи и определени други дейности, като социалното осигуряване и ядрената енергетика. Това прави властта много по-малко привлекателна от много други централизирани страни.
http://www.spekulanti.com/2011/03/30/%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B3%D0%B8%D1%8F/
Comments3
Предизборно и следизборно четиво за избиратели, кандидати за техния глас, администратори, настоящи и бъдещи управляващи
По Конституция България е демократична, правова и социална държава, но повече от 30 години след приемането на основния закон много от заложените в него текстове остават с пожелателен характер.
В неделя, 2 октомври, българските граждани ще отидат да пуснат своя вот на четвъртите парламентарни избори в рамките на 2 години. Уви, в условията на безпрецедентно преплетени кризи и стремглаво обедняване, социалните теми отново остават на заден план.
България е трайно на дъното на ЕС по доходи, трудови възнаграждения и неравенство в обществото. Емиграцията, особено трудовата, остава на високи нива и подкопава бъдещето на страната. Въпреки всичко това повечето политици и партии продължават да не виждат слона в стаята.
При това положение, надали трябва да ни изненадват критично ниската избирателна активност, разпадът на социалната тъкан, ежедневните прояви на противообществено мислене и поведение.
Време е да направим нещо, преди тези тенденции да са станали необратими. Съживяването на социалната държава е абсолютно наложително.
Тук посочваме 11-те безспорни стъпки, за които никое управляващо мнозинство досега няма време, желание, воля. Като граждани трябва да имаме смелостта да ги изискаме.
При пазарна икономика МРЗ е един от малкото инструменти на държавата да влияе върху трудовите възнаграждения. Вдигането на МРЗ косвено оказва натиск върху работодателите за увеличаване и на останалите възнаграждения.
2. Необлагаем минимум в размер на МРЗ
След реформите от 2007-08 г. данъчната тежест за най-богатите е намаляла с 32%, докато за хората със средни доходи се е покачила с 463%. Това трябва да спре.
3. Премахване на максималния осигурителен доход
За да плащат всички своя солидарен принос към здравната и пенсионна осигурителна система. Край на регресивното осигуряване.
4. Частните пенсионни фондове – само на доброволен принцип
Край на гарантираните печалби за фондовете за сметка на негарантираните пенсии на гражданите.
5. Платеното майчинство – във всички случаи поне в размер на минималната работна заплата!
Според Конституцията „Жената майка се ползва от особената закрила на държавата“: държавата е длъжна да ѝ осигури достойни условия на живот.
6. Детски надбавки за всички деца!
Ако родителите на всички деца получават адекватни детски надбавки, без да е нужно да покриват доходни критерии и да преминават през тежки проверки, България отново ще има една демографска мярка по подобие на развитите европейски държави.
7. Достъпът до социално подпомагане да се определя спрямо чистите, не спрямо брутните доходи
Това е допълнителна бариера до ключови приходи за децата и най-уязвимите социално граждани, която трябва да отпадне.
8. Данъчното облекчение за деца да стане постоянна мярка
Пазарлъците с тази ключова мярка за подкрепа на семействата трябва да спрат, като сумата за приспадане от данъчната основа в увеличения ѝ размер от 6000 лв. на дете следва да се заложи в закона и да се прилага всяка година.
9. Гарантираният минимален доход да се изравни с линията на бедност
Това остава безсмислена мярка, ако не може да осигури поне сносен живот за хората. Дори Европейската комисия го разбира и препоръчва на управниците ни.
10. Когато срещу социалната помощ се полага труд, тя да е поне в размер на МРЗ
Четири пъти по-евтин е трудът на бедните, които имат нужда от социално подпомагане дори в настоящите нищожни размери, отколкото на работника, който получава минимална работна заплата.
11. Енергийни помощи поне за 300 kWh, колкото е средномесечното потребление на едно домакинство
Очаквайте пълния текст на 11-те насъщни стъпки към възстановяването на социалната държава в България, с автори Ваня Григорова и Калин Първанов.
По идея на Колектив за обществени интервенции
Източник: Солидарна България
от Петър Банков
Резултатите от изборите тази година не промениха значително политическото представителство в България. При рекордно ниска избирателна активност отново имаме фрагментиран парламент с дребни корекции в сравнение с миналата година: ГЕРБ и ПП си размениха местата, ДПС и ДБ запазиха нивата на подкрепата си от ноември 2021 г., макар и с дребни подобрения, докато БСП продължи свободното падане и вече е пета сила в парламента. Донякъде лъч светлина представлява фактът, че подкрепата за по-крайни (Възраждане) и по-умерени (Български възход) националистически и консервативни елементи всъщност е далеч по-ограничена от очакваната.
Усещането в настоящата ситуация е като някакво интермецо: конфигурацията в парламента е такава, че трудно ще се състави коалиция без някоя партия да наруши обещанията си от преди изборите. В този смисъл вторачването в математиката и всевъзможните коалиционни комбинации последните дни изглежда като напразно упражнение, което по-скоро извежда сложността на ситуацията, отколкото нейното решение. А за да има правителство, ГЕРБ умело прехвърли топката на т.нар. „партии на протеста“, призовавайки ги да съставят коалиция. Тук досегашната непримиримост на въпросните партии е поставена на изпитание: от една страна, продължителният им отказ би бил удобен претекст за ГЕРБ да ги обвини за провала на коалиционните преговори, но пък от друга, една евентуална колаборация с ГЕРБ не просто би делегитимирала въпросните партии, а и би нанесла сериозен удар по надеждите за демократизация на страната.
Говорейки за (де)легитимиация, изключително слаб фокус бе даден на рекордно ниската избирателна активност. В момента парламента е избран от по-малко от 40% от гласоподавателите. От тази гледна точка вълните от загрижени репортажи за автобусите към Кърджали, за избирателната активност в Турция или в ромските квартали, всевъзможните журналистически разследвания относно търговията с гласове и тяхната цена по-скоро създадоха друго впечатление, а именно: определени групи хора не заслужават конституционното си (а и човешко, преди всичко) право на глас. Но това не прави такова впечатление, просто защото предизборната кампания разкри наличието на три българии, всяка от тях със собствените си проблеми.
Първата е тази на политическия елит, който проведе една нефелна кампания, изпъстрена от взаимни обвинения кой какво е направил, кой е виновен за това какво (не) е направено и въобще прехвърляне на топката на отговорността, вместо дискусия върху идеи и визии за това не просто как страната ни ще преодолее икономическата криза, но и как ще адресира вече съществуващите тежки социални и политически проблеми.
Втората България е тази на самонареклия се просветен, данъкоплащащ, политически активен гражданин, който следи боричканията на политическия елит и взема отношение. За тази България кампанията премина под геополитчески деления, естествено с редовната щипка (само)ориентализация как все не ни достига да сме европейци, но пък същевременно как имало по-зле, само човек да обърнел поглед на Изток (или на Запад, според една немалка част от въпросната България). Явно заглъхването на изборната сила на БСП попритъпи притеснението „комунистите да не дойдат“, та сега филията и фобията станаха новите дъвки. В този смисъл войната в Украйна даде чудесен повод на голяма част от тази България да изживее неосъществената си мечта за някакво дисидентство, та се нагледахме на сериозна радикализация, в която и филите, и фобите застанаха на жертвената позиция „сами срещу всички“; идеологическият враг ще е соросод/четирихилядник, опорките ще са спуснати от Козяк/Митрофанова (и естествено възмущението ще е голямо как така тези две страни биват приравнявани). В тези вътрешни боричкания въпросната България показа неспособността и нежеланието си да се включи в разговорите на другите две Българии. Липсата на саморефлексия докара тази България до поредното претопляне на манджата как някой друг му е виновен – дали “тъпия народ”, че не гласувал; дали пак “тъпия народ”, че гласувал за Бойко/Копейкин/Радев; дали злите сили, които уж командват политическия ни елит, все едно цял свят само нази гледа. В последно време репертоарът беше обогатен и с това как българите в чужбина вече не били същите: ако през 2017 г. въпросната България чакаше с присвито сърце данните от Сидни, Бурса и Йоханесбург и дали те няма да осигурят жадуваното влизане на “Да, България” в парламента, то в последните часове на 2 октомври вече се пишеха траурни слова как мнозинството в чужбина гласува за ДПС и най-вече “Възраждане”. Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено.
И в тази обстановка на две Българии, занимаващи се със себе си, не е изненада, че и третата България – тази на политически пасивните и незаинтересованите и/или социално изключените – остана настрана от политическите боричкания. Интересно е да се види как дори отчаяният призив да се гласува за „по-малкото зло“ не хваща дикиш, още по-малко някакви клетви и заклинания за това кой имал и нямал право да се обажда, ако не гласувал. Първите две Българии така и не осъзнаха, че негласуването е присъдата върху тяхната компетентност и значимост; това е политически акт, ясно показващ нежеланието, ако не и обезвереността от това да се участва в политическата пародията, в която голямото деление е кой е морален или не, кой е корумпиран, кой е изтъркан образ, и всякакви подобни дискусии, които имат минимално отношение към ежедневието на мнозинството българи.
В този смисъл слабото представяне на левицата в България е симптоматично за въпросната липса на диалог. Най-многобройната откъм членове партия в България с претенции за лявост едвам успя да мобилизира около 230 хил. гласа, докато по-левите послания на партии като „Изправи се, България“ се изгубиха при липсата на структури и наличието на ефектни номера като изкарване на овце пред бензиностанции. Вляво все още отсъства онзи ясен разказ, който да представлява алтернатива както на личностните препирни на политическия елит, така и на символните войни на втората България. А в настоящата безпътица такъв разказ е безкрайно нужен.
Източник: dВЕРСИЯ