автор: Десислава Миленкова

Благодаря ви за дейното участие! Ще се опитам да отговоря максимално подробно на всечки критики, защото може би останах, в известна степен, не разбран.
Ще започна с последните два на Shogun и на Eowyn. Както написах, следях последния месец и нещо бглог и наблюдавах проблемите ви с двата (дори бих казал трите) трола. Не съм трол и подигравките и обидите, с които троловоте се характеризират няма да бъдат намерени в моя блог. Същото време ви призовавам към реална толератност, което означава зачитане на чуждото мнение, дори и да бъде квалифицирано като сексистко. Убеден съм, че по-долу ще покажа, че не съм сексист и това, че не харесвам феминизма, не ме прави такъв. Наистина не бързайте с квалификацията трол, защото квалификациите пречат на истината. В крайна сметка това ми е първия ден тук!
Конкретно по двете точки на Шогун, ще кажа, че слоганът тук е "Авторът си ти", а това е отговорност. Авторът трябва да е честен към читателите си иначе не е автор. Честен означава да каже, това което мисли без значение реакцията. Искренността е  красотата на човешките отношение,а човек може да допусне другите до собствената си красота единствено когато е искрен, иначе цялото писане е безсмислено.

Освен всичко това, Шогун, много лошо впечатление ми направи израза ти за „малката група евентуални читатели”. Нима авторът пише за възможните си читатели, авторът първо пише за себе си и за своето собствено удоволствие. Той създава първо радост на себе си, ако писането не му доставя удоволствие, значи не е никакъв автор – той е писар.

Докато писах всичко това, коментари оставиха Elab и Arlina. На  първия благодаря, че не ме квалифицира веднага. На Arlina ще кажа само, че винаги когато четеш нещо си напълно свободен в разбирането му. Читателя е свободна питчка, която може да направи всякакво заключение от произведението. Чувства ли се ограничен, затова как да разбира произведението, той не е читател, а „зубрещ” ученик. Зубренето никога не ми е доставяло удоволствие. Да, когато съм чел Платон съм го разбрал, може би наистина по свой собствен, специфичен и уникален начин. Вие, когато сте го чела също сте го разбрала и се надявам това също да е по свой собствен, специфичен и уникален начин. Не твърдя, че е моя начин е по правилен от вашия, но настоявам, че вашия начин не е по правилен от моя. Когато човек е свободен, не може предварително да му задаваме изводите, до които достига. Уникалността показва свобода.

denijane има теми и разговори, които една жена не може да разбере. Самото изречение имплицитно включва и обратното – има теми, които един мъж не може да разбере. Може ли мъжът да разбере болката и удоволствието от раждането? Не! Богът, природата или както искате го наричайте, е направил нещата така, че аз НИКОГА няма да мога да разбера раждането. Това е нещо отвъд думите, всяко обяснение го изкривява и го прави невярно. И ще бъде глупаво и смешно, заради някакви обвинения в нетолератност и сексизъм да опитвам да твърдя, че имам и най-мъничкото понятие от това какво е да раждаш! Същото, Дениджейн, се от нася и за пълноценното мъжко общуване – от е отвъд думите, то е едновременно разбиране, което не може да се обясни. Тук не говоря за това може ли жената да кара автомобил, или да ръководи гиганска корпорация – МОЖЕ – това няма нищо общо с темата, която съм отворил.

Не тъврдя, че мъжката любов е по-възвишена (съжалявам, написаното не е редактирано и грешката е моя), твърдя че общуването е пълноценно когато включва и сексуалното. Това се отнася и за мъжете и за жените – липсва ли секса, възката е незавършена.

По нататъчните ти разсъждения считам за некоректни –не съм употребил думата разплод. Ние сме хора, а не животни. Но кажи ми, честно и откровено, нима за жената съществува нещо по-възвишено и свято от това да даде живот на дете. Нима жената би заменила детето си за цялата мъжка философия, творчество, приятелство. Аз смятам, че не!  Детето е върхът на жената и истинското хетеросексуално общуване има за цел именно създаването на дете. После казваш, че си падаш по гей-порно – предполагам на шега. Аз лично не си падам по никакво порно – то е плоско и не представя нито хетеросексуалното, нито хомосексуалното общуване. ОБЩУВАНЕ, в порното няма общуване, в него има само външните прояви на секса – грозно и кухо. Наистина се радвам на принципите ти за Свобода, Равенство и Братство, но ще кажа нещо, което може би ще предизвика гневът ти – погледни историята и ще установиш, че тези принципи са родени от истинско и пълноценно общуване между мъже.

Lyudmila Petkova, кажи ми честно промени ли се отношението към мъжа ти след появата на децата. Все пак не започна ли да му отделяш по-малко от вниманието си. Убеден съм, че да! В това няма нищо лошо, то е естествено – жената е насочена не към мъжа, а към венеца на своето съществуване – Детето. И пак ще задам въпроса – нима творчеството на мъжа ви се струва по-ценно от детето? Ако е така това ми изглежда сбъркано и неестествено – далеч по неестествено от хомосексуалния секс, направо извратено. Колкото до любовта между Данте и Беатриче, поне спред wikipedia.org двамата са се засичали един единствен път (а може би два пъти), в целия си останал живот Данте е изживявал своята любов към нея в компанията на съмишленици – мъже. Именно това пълноценно мъжко общуване го е карало да вярва в любовта си към Беатриче. Ако не е било то никога нямаше да има нито Божествената Комедия, нито политическата му творба – Монархията, нито пък някой от нас щеше да знае за Данте и Беатриче. Но това, както вече казах е неизразимо с думи.

В заключение искам да кажа, че да отчиташ различията между половете не е сексизъм, а добро зрение. А относно тролството, надявам се да ви убедя, че прибързано сте ме квалифицирали, ако не успея всички, то поне някой и с тях да имаме истинско пълноценно общуване.

Здравайте приятели,
сравнително нов съм във вашето обществено-социална мрежа. Днес се регистрирах, но я следях от месец-два. Желая с първия си пост да поставя един въпрос, който ме вълнува - отношението към различните и по-специално към хомосексуалността.

През вековете нашата цивилизация е преминавала през различни етапи, на отношение към хомосексуализма: От пълното "Осанна" до пълното "Разпни го". Нека припомня, че в древна Елада, хомосексуалната (и по-специално мъжката) любов се е приемала за единствената същносттна любов. И това е съвсем обяснимо: Добрите приятели са общували и са си споделяли мислите и изживяванията (Диалозите на Платон са изключително показателен документ за тези отношения). Завършеният, свободен човек на античността, обаче именно затова е бил завършен, тъй като общувал свободно във всички свои аспекти. Общуването, освен вербално е и сексуално, и за древния елин е било съвсем естествено след приятелския разговор, да се впусне и в любовна игра със събеседника си. Чрез секса се разкриват неща, които не могат да се разкрият чрез речта.
Тук, естествено, някой може да попита: "Добре, но защо пак изключваме жената?" Не, не я изключваме, но съществуват неща, теми, разговори, които могат да се проведат и разберат само от мъже - истинската, напълно завършена любов е едно от тях. Необоснимо е с думи.

Следващата епоха, през която хомосекуалната любов е била  общо приета е италианския Ренесанс. Отново мъжете могат да разчитат на относително спокойно и пълноценно общуване. Резултатите не закъсняват. Ренесансът е период на разцвет на човешката мисъл и творчество.

Всъщност, ако забележете, всеки един исторически период, в който има бум на творческа енергия, по съществя е свързан с едно либерално отношение към хомосексуалността. Някой считат, че генетично в хомосексуалистите е заложен един по-голям афинитет към творчество, аз обаче не съм съгласен с това. Не гените правят твореча, а общуването му с други творци! Всеки мъж е творец. Смятам, че творчеството е резултат от разрешеното пълноценно мъжко общуване. При налагането на някакво социално табу върху мъжкото общуване винаги следва спад на творческите възможности на обществото и обратното, при премахването на социалните пречки - следва творчество.

За да не бъда разбран погрешно. Не отричам пълноценното общуване на ниво мъж-жена - то е необходимо за репродукцията на човека. Но за пълноценно творческо съзидание е необходимо пълноценно мъжко общуване.

Тази констатация може да бъде открита и в най-древната човешка история. Какво иначе представляват мъжките общества, специфично мъжките ритуали, отделянето на мъжетеот жените, инициацията. Нака съвсем накратко да разгледаме кукерството в България. Какво се открива: мъжете се отделят при направата на маските в помещение, в което жените нямат достъп; самите маски притежават силно изразена сексуалност-репрезентираща оплождането на земята. Какво е обяснението на ритуала – борбата със злото. Съвсем очевидно е, че мъжете се отдават на пълноценно общуване. Общуването е „оплождането” един-другиму идеи (създаването на маска е само външния израз на тези идеи) и по този начин правят света по-добър (борят се със злото). Общество богато на идеи е по-добро от общество бедно на идеи.

В този смисъл, може да ме приемете за ретрограден, но съм противник на феминизацията. Има неща, които не могат да бадат обяснени на жените. Ако сте гледали Барака, помислете си за онзи ритуал в Кабоджа, в който мъжете виката „Да-да-да-да”, клатеха се като дрогирани, и всичко това грижриво дирижирано от онзи великолепен, плешив старец с криви зъби. Представете си една жена там. Какво ще прави – ще пита: „Ама това защо го правите?” и тъй като то е необяснимо, ще стигне до извода „Занимавате се  глупости вместо да си гледате семейството!” и ще започне да трови мъжът си всеки пък когато той и каже, че отива да се види с приятели. Мъжът, тъй като няма да може да обясни, защо е там (тъй като, да не забравяме, че пълноценното творческо общуване е чисто мъжко), ще започне да избягва приятелите си и този велик ритуал би западнал. Творчеството би изчезнало, а злото би се възцарило. Ето затова съм против феминизацията. Жената ражда деца, мъжат – творчество!

Това приятели е първият ми пост и се надявам тук да намеря много приятели, за да общуваме пълноценно.

Симеон Аспарухов

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно. Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Ръката на рефера пада. „Бокс!” Гадно усещане. Готвеше се за този миг толкова дълго и пак... Сякаш зад теб се изправя стена, сякаш някой те оковава на ринга и изкрещява в ухото ти: „Няма връщане!”. Това и толкова други неща, за които нямаш време да си помислиш, докато политаш във вихъра на първата атака.

В каската ти отеква гръмотевицата на кроше. Вече не мислиш. Ударите ти, като закачени на верижка, се нижат един след друг в главата на противника... тоест партньора, тоест врага. Приятелят, с който всяка вечер след тренировката обсъждаше с горящи от преумора уста новите техники, новите постижения, новите открития. Същият, чийто юмруци дрънчат в слепоочието ти и чийто череп пращи от твоите юмруци. Още толкова много неща, за които не искаш и не можеш да мислиш.

По-силно! Удряй по-силно, не се уморявай. Дишай! Удряй още! Това е бой, разбираш ли, схватка, или ти, или той. Удряй!

Първата кръв не закъсня. Само секунди след това идва и втората, и третата и вече не ги броиш и не им обръщаш внимание. По пода, тениската ти и ръцете разцъфтяват малки алени петънца.

Каската те притиска като в менгеме, няма въздух, не виждаш, назъбникът се врязва в устните ти като шкурка. И удряш, удряш, удряш. Виждаш как главата му се тресе с мътен поглед, но не спираш, не се уморяваш, не мислиш къде си и какво правиш. Само продължаваш да удряш.

Клинч, душене, ключ. Вече сте на земята. Той се бори да се измъкне, драпа, удря и дере като уловено в капан диво животно. Един от ударите разкъсва хватката ти като масло и идва твой ред да се спасяваш. И на свой ред драпаш, биеш, душиш, бориш.

Двамата лежите на земята, вкопчени в мъртва хватка един в друг, все едно сте се разбрали да си починете за малко. Чуваш  дрезгаво, кънтящо в каската дишане. Твоето и неговото. Свирепият дует на двама разярени бойци. Край на паузата – той започна да удря. Няколко секунди не му отвръщаш – иде ти да затвориш очи и да си починеш за малко, да отдъхнеш, да пиеш малко вода, да си поговорите с него за хватката. Глупости! Това е Боят, забрави ли? Схватката, в която нямаш приятели. Всичко, което имаш са ръцете ти и ръкавиците на тях. Не можеш да се предадеш и не можеш да молиш за милост, затова стани и се бий! И пак свиваш юмруци и биеш, докато и най-тънките жилки по ръцете ти започнат да крещят от болка и изтощение.

Гонг. Двете минути свършиха. Никой не е нокаутиран – боят продължава до отказ. Докато единият вдигне ръце и каже: „Стига!”.

Не мислиш за това. Довлачваш се до ъгъла, сядаш и започваш да дишаш колкото можеш по-тежко. Сякаш цял ден си тичал в пустинята и сега подлагаш зажадняла уста под хладна струя вода. Едва сега забелязваш втрещената публика, кръвта по ринга, по него, по себе си, раните си, разбитата си физиономия. Клепачите ти сами се затварят. В мрака бягат мълниите на неговите удари, белите му ръкавици препускат една след друга и гърмът от срещата на юмрук с череп и на ръкавица с каска пръска до болка слепоочията ти. Отваряш рязко очи. Проклети лампи! Гадна дразнеща светлина!

Отново гонг. Стига толкова съм си почивал. Неговата почивка също свърши, спокойно. Той също е уморен. А дали колкото мен? Той също е наранен. А дали колкото мен? Как ми се иска да седна да си почина още малко. Още съвсем малко...

Стани и се бий! Той няма да те чака! Изправяш се. „Бокс!” Вече няма вихър, няма енергия, няма адреналин. Атаката ти е самоубийствения полет на полужив труп. Неговата - също. Сякаш удряте по-слабо, но боли повече.

Дишай, само дишай. И удряй. Не спирай. Отново клинч, отново на земята. Отново горе, отново на земята. Отново пот, отново болка, гръмотевици в главата, кръв. Отново чуваш тежкото му ръмжене. Май пак сте на земята. Очите ти са отворени, но сякаш не виждаш. А всъщност виждаш... но не възприемаш. Само се бориш, удряш, дереш, натискаш, напъваш и лееш собствена и чужда пот. Виждаш само лицето му, потънало във влага и опръскано в кръв. Колко смешни са увисналите му мокри вежди и зачервените очи! Сигурно и твоите са такива...

Изправят ви от земята. „Отказваш ли се?”. Махаш отрицателно с ръка – вече не можеш да поемеш въздух, за да кажеш нещо. „Бокс!”. Удряш, той също. Клинч, въргал, борба.

Пак ви изправят от пода. „Отказваш ли се?”. Събираш последни сили, за да махнеш за „не”. Не си напълно сигурен, дали него го питат същото, но и той маха по същия начин. „Бокс!”

Най-сетне през решетката на каската на хоризонта се появява друго, освен помленият от бой противник. Виждаш втрещената публика. Хората са опулили очи, сякаш гледат филм на ужасите на живо. В техния кротък подреден животец на градски мимози няма такива кървави гладиаторски схватки.

Явно са ви спрели, защото вече не се биете. Не, не си нокаутиран. И не си се предал. Той също. Бихте се до последно.          Вадиш назъбника и поемаш с астматичен хрип спарения въздух на залата. Свърши!

Реферът държи две ръце. Само една от тях ще се вдигне.

Влюбваш се в този момент. Не, не в момента, когато обявяват победителя. Влюбваш се в момента, в който публиката ръкопляска, а ти отново срещаш, но в прегръдка, плувналото в топла влага, разтреперано от усилие и разкъртено от бой тяло на своя... приятел. След цяла вечност безмилостна битка, идва още един кратък, безценен миг истинско приятелство.

Мислех си навремето, че адресата на дадено писмо непременно ще го открие. Убедих се, разбира се, сам в правотата си не веднъж, а днес това ми помага да отговоря сам на въпросите си...

Може би и за в бъдеще ще продължавам да изпитвам недоумение защо грозните изказвания повличат след себе си канонада от пошли слова, защо едно несъгласно мнение поражда купища обиди, защо, защо... Въпроси, на които едва ли някой знае отговора. И аз мога да си пиша дума след дума, които никой няма да прочете (е, естествено тези, които трябва, ще ги прочетат ;)), и едва ли ще променя нещо. Пък камо ли да го върна както беше някога...

Хайде, сполай ви, мили ми приятели. Бих искал да ви пожелая да се поглеждате понякога в огледалото и да се позамислите върху душевните бръчки, които сте позволили да ви излязат. Разбира се, тук е моментът да си кажа, че не визирам никого. Този, който е споменат, сам ще се намери из думите. Аз не знам кой е. Просто си бъбря.

ПП Чудовище, замисли се над регулярността на процесите. На света /и в частност БГЛог/ няма нищо ново. Просто нещата се повтарят. До безкрай.

Наистина, ама наистина много ме кефите, хора!!!
Не заради разправиите напоследък, а по принцип. Без никаква ирония, най-искрено ви споделям моите симпатии.

Някои от блогерите са ми много любими, без дори лично да сме си репликирали някога. Просто защото ги има в БгЛог. Защото ги усещам като сродни души, служат ми за пример в различни сфери на живота и … абе просто са ми симпатични! Хора като Teri, Tanichka, cybercrackerbg, queen_blunder, pavvvlina, AceCoke, АРАГОРН, Eowyn, IvanAngel, Веселин, kelvinator и много много други, които да ме простят, че не ги споменавам конкретно.

Дори тези, които всъщност недолюбвам особено (не мога да си кривя душата, че съм влюбена във всички), пак много ме кефят! Защото ги има в БгЛог. Защото ме карат да се замислям за разни неща. Да опитвам да разбера защо, например, този човек сега така се пали за това или онова, защо така реагира на туй или онуй, защо се натъжава, радва, обижда … Интересно ми е да чета публикациите на хора разнообразни, чието мнение по дадени проблеми е на 180 градуса различно от моето, за чиито проблеми и вълнения до момента дори не съм се и замисляла, че съществуват …

Колебах се дали да напиша това по-горе, но в крайна сметка реших, че добрите емоции 1000 пъти повече заслужават да бъдат написани отколкото негативните.

Всичко започна с коментара, който дадох на вчерашния тъжен постинг на моя най-добър приятел Тери – нещо, което чисто и просто искам да кажа на висок глас:

БгЛог е пълен със страхотни хора; с много хора, за които дори не подозираме колко са готини!

И още нещо. Не обичам конфронтациите, обидите и сръдните. Но много, ужасно много държа на плурализма. Затова ми се иска БгЛог да продължава да бъде една плуралистична платформа за изразяване на мнение. За мен лично това е най-ценното качество на тази блогерска общност.

Благодаря на Тери, че създаде този сайт! Благодаря на всички останали, че го направиха това, което е!
Защото на мен ми харесва ...

Някои казват:
Ще бъда щастлив като завърша;
Ще бъда щастлив, като реализирам кариерата си;
Ще бъда щастлив като се оженя (омъжа);
Ще бъда щастлив като децата порастнат;
Ще бъда щастлив като си купя нов костюм, кола, жилище... ;

Други казват:
Ще бъда щастлив по време на самия път. И стават чудеса.

Сещам се поне за две чудеса, които ми се случиха през тази седмица:

Преди няколко дни се събудих, погледнах към двора и си казах: "Добро утро София!" Борът отсреща заклати клоните си и се чу песен на птица. Случайност? Може би...

Вчера имах проблем. Прибрах се в къщи леко вкиснат. По едно време разсеяно отворих на посоки една от любимите си книги - "Guerilld marketing - право в подсъзнанието". Попаднах на една глава за проявите на търпение и изчакване на точния момент, която особено отчетливо се вряза в съзнанието ми. Вечерта ком 21 часа ми се обади приятел от детинството. По начин който трудно можеше да предвидя, той беше узнал за проблема ми. Предложи ми помощта си и два чудесни варианта за решение на проблема ми.

На вас какви чудеса ви се случиха през тази седмица?