От както ни превзе демокрацията с всичка сила и заговорихме свободно, открито и главно на публични места за толерантност, търпимост и най-вече за интеграция на малцинствата. Само че тези неща на теория са много сладникаво украсени с празни по съдържание думи и с малко правилни примери.
 Разбира се програми за интеграция колкото щеш и от всички може да се краде безогледно и точно, когато започнахме да наричаме някогашните цигани със звучната дума РОМИ, за себе си открих, че има и такива, за които думата РОМИ е по-обидна дума от думата цигани. Както и да е. Нека ги наричаме конюнктурно за случая РОМИ, без да обръщаме внимание, че те помежду си все още се наричат цигани, както и да е това са подробности, отживелици, упорито не желаещи да умрат в собствения ни език, както на малцинството, така и на мнозинството и не само у нас, а и по света. Както се казва знам народи, които имат и по-обидни думи за тези малцинства, но нека да не прекалявам с речника. Сега само споделям няколко стереотипа в мисленето за и на  малцинството, което на демократичен принцип наричаме РОМИ.

Съвсем скоро прочетох следния виц и сега го споделям тук.

„Малко ромче / не 50 гр. алкохолна напитка с карибски произход, а от другите ромчета, подлежащи на интеграция/ пита баща си:

• Тате, какво е демокрация?
• А таткото отговаря:
• Другите /т.е. не ромите/ работят, а ние ползваме социалните им осигуровки.
• А, те не се ли сърдят? – пита детето.
• Е, това вече е расизъм – отговаря бащата.“

 И така, предполагам, че в този момент аз съм докрай расистка, защото разказвам расистки вицове в социалната мрежа, обаче ако погледнем реалностите по света и у нас, няма как да не забележа, че си отглеждаме търтеи, а после се сърдим, че те не дават мед. Много ми е лесно да кажа, че това е политика, че на политиците им е по-лесно да управляват прост народ, защото така по-лесно крадат, но.... Вън от стереотипа аз познавам роми, които работят, имат средства, които са заработили и още по-зле – те се срамуват да кажат, че са роми, защото наложения стереотип за мързеливите и крадливи цигани ги смазва веднага. От години познавам една ромка, която работи в заведение в Гърция и всеки път като ме види се моли да не казвам на никой, че е циганка /тя използва тази дума/, не че бих казала. Жената си изкарва хляба почтенно, но стереотипа работи против нея и тя се срамува от своя произход. И тук възниква въпроса за интеграцията. Има всякакви програми за интегриране на ромите, от които се точат милиони, а никой не мисли, че ромите могат да имат своя програма за интеграция и тя се нарича РАБОТА.
Ясно е че никой не избира родителите си, нито в какъв етнос да се роди, но всеки може да избере да оцелява чрез работа. В милата ни Родина още от преди демокрацията, когато живеехме в демократична република, без реална сива демокрация, перспективата на ромките беше свързана с метлата и тротоара на улицата, а ромите мъже масово бяха хамали или казано на кратко общи работници заради масовата липса на образование. Сега, когато си имаме демокрация основните „ПРОГРАМИ“ за трудова заетост на ромките е работа с метлата на тротоара няколко дни на месец, колкото да си купят хляб, но разликата е че сега имат конкуренция в лицето на застаряващите безработни българки/гяурки без образование, които се борят за точки, за да вземат някаква мизерна пенсия. Ох, къде ми отиде мисълта...
Да, ние ги наричаме цигани, а те ни наричат гяури, нищо ново под слънцето. За отбелязване е че и двете понятия могат да се определят като расистки, независимо че едното се ползва от мнозинството, а другото от малцинството. Това че са малцинство не им забранява по презумция да са расисти и да презират мнозинството. Веднага се разбира, че Земята се върти в същата посока, само нашата толерантност стана леко по напудрена и само външна, за пред хората и то само, ако се намираме в някоя институция, където приемаме, че е грозно да използваме расистки изрази....  А иначе борбата за метлата на тротоара вече е неравна, защото мнозинството изтласква малцинство от изконо приетата за даденост работа... До тук нищо ново не казах.

• Обаче един ден се качих в автобуса и ми се случи да чуя следния разговор между двама роми.

  Единия казва на другия:

• Добре бе наборе, ти нали имаш кола, защо се возиш на автобуса? Не те ли е срам? Един циганин, мой набор, имаме на нашата улица с кола и той се вози като мен на автобус. Автобуса е за прости хора, като мен - не учили, без диплома.
• А бе,  колата нещо се развали и сега отивам до моргата да си купя някой неща. А ти като ходиш да береш ягоди по Испания и се правиш на богат, защо не си купиш една кола, ами се возиш на автобус?
• Ами, защото съм прост. Нашите не ме пуснаха да ходя на училище след трети клас и сега даже една книжка за тракторист не мога да си купя, а знаеш ли какви пари ще взимам в Испания, ако съм тракторист? Ето затова моите деца и двамата ще завършат някоя гимназия, та по една книжка за трактористи да си купят.
• Добре де, там в Испания взимат ли цигани  за трактористи?
• Бе, те откъде ще знаят аз какъв съм. Аз съм такъв какъвто пише на паспорта и нека докажат, че съм циганин. На паспорта пише българин. Само дето съм прост и една скапана гимназия не можах да изкарам. Сега моите деца с бой ходят на училище, но и двамата ще са абитуриенти, няма да ги оставя без дипломи. Да му мислят, ако не завършат!

   

  Мечтииии, мечтиии... Значи все пак интеграцията има две главни измерения и те са свързани с работата и образованието. Значи тези, които искат да излязат от калта могат да го направят, когато открият, че могат да живеят от труда си.

  Ама като знам какво ни е образованието в момента, как в специалните паралелки блъскат по 18 часа английски на седмица, а родния ни език е TERRA INCOGNITA за ужасно много деца. Вярно е че родителите на децата искат обучението по чужд език да е засилено, заради засиления износ на трудоспособни млади хора към Европа и света, но на мен като ми изгърми бушона все пак ще очаквам да се разбера с майстора на български език без преводач, така че тези неща по-добре да ги пропусна за друго време и място.

   А, да. Да не пропусна и чувството за малоценност или многоценност. Както и да е.

  В края на зимата докато висях на спирката и чаках автобуса гледам един голям ром да води едно малко ромче / тук не става въпрос за алкохолни напитки, а за етническа принадлежност на двама души в роднински отношения - дядо и внуче/. Та дядото много повелително обясняваше на внучето как трябва да изглеждат социалните му отношения в детската градина:

• Значи, дедовото, като идеш в детската нема да дружиш с мангали като мен. Ти си ми умно дете, твоите приятели трябва да са само гяури /т.е.българи/. А гяурите /т.е. българите/ много лесно може да ги разпознаеш от циганетата. Всички гяурски деца знаят кой е Азис. Разбра ли ме?

Не знам дали аз разбрах правилно, но циганизацията е масово явление и интеграцията на българските деца към малцинствената култура изглежда е повече от масово явление. Та кой, кога и как интегрира е въпрос на разсъждение в минало, сегашно и бъдеще време. Тук май е мястото да кажа, че дълбоко в душата си се страхувам дори да мисля в тази посока. Малоценност или многоценност, културно изравняване или масово приравняване в посока назад, кой кого интегрира, кой кого асимилира? Ето такива въпроси ми изкачат в главата...

До тук с моя расизъм, утре ще съм ксенофоб. В този ред на мисли турски или индийски серияли предпочитате?

 Волтер, френски философ и хуманист

„Ние трябва да използваме терор, убийства, заплахи, конфискация на земята и орязване на всички социални услуги, за да отървем Галилея от арабското ѝ население” (May 1948, to the General Staff. From Ben-Gurion, A Biography, by Michael Ben-Zohar,).

Бегин е терорист от еврейската терористична организация Иргун, отговорна за множество атентати и убийства на хиляди хора. В края на 1943 година той става ръководител на Иргун и в това си качество провозгласява въстание против английското присъствие, започва нападения и терористични акции против английските войски, власти и учреждения (най-известен е взрива в йерусалимския хотел „Цар Давид“, при който загиват 91 души от различни националности). Англичаните обявяват награда за главата му в размер 10,000 паунда (30,000 долара), огромна за онова време сума.

Впоследствие, в едно от интервютата на въпрос, дали той и Ясер Арафат се явяват терористи, Бегин отговаря: „Аз съм терорист, а той — бандит!“.

За многобройните си престъпления през 1978 г. той получава...нобелова награда за мир!!! Този абсурден факт всъщност показва истинската стойност на нобеловите награди, чието притежание евреите считат за най-меродавен атестат за своята „суперинтелигентност”.

Еврейският тероризъм от времето на „основаването” на еврейската държава, е едно напълно неизвестно на обществеността явление, което старателно се избягва от средствата за информация. През този период еврейските терористични организации използват политика на тотален терор срещу британските власти в подмандатната територия Палестина, срещу мирни граждани, включително жени и деца. Организират се показни разстрели, обесвания, мъчения, кланета и бомбени нападения над тържища, магазини, автобуси, влакове, пазари, рафинерии, обществени места и сгради и т. н.

Ето какво казва бившият израелски премиер Давид Бен-Гурион за основанията на палестинците да се борят срещу Израел:

„Защо арабите трябва да се примиряват? Ако аз бях арабски лидер, никога нямаше да се пазаря с Израел. Това е естествено: ние взехме страната им. Разбира се, Бог ни я обеща, но това какво трябва да означава за тях? Нашият Бог не е техен. Ние дойдохме от Израел, това е вярно, но това бе преди две хиляди години, и какво им пука на тях? Имаше антисемитизъм, нацизъм, Хитлер, Аушвиц, но каква е тяхната вина за това? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната земя. Защо те трябва да приемат това? Те може да забравят след едно или две поколения, но за момента няма такъв шанс. Много е просто: ние трябва да останем силни и да поддържаме силна армия. Това е цялата ни политика. В противен случай арабите ще ни унищожат” (The Jewish Paradox : A Personal Memoir (1978) by Nahum Goldmann, as translated by Steve Cox, pp 99-100 ISBN 0-448-15166-9)

За еврейската безпардонност и надменност говорят думите на друг израелски премиер-министър – Ариел Шарон

„Израел може да има правото да поставя другите на изпитание, но със сигурност никой няма правото да поставя еврейския народ и държавата Израел на съд”. (25 March, 2001, quoted in BBC News Online). Тези изявления недвусмислено показват, че евреите се чувстват над другите, че те не подлежат на оценяване, а още по-малко на съд от други народи.

През месец април 2011 г. европейският комисар за хуманитарна помощ Кристалина Георгиева посети окупираните палестински територии и Израел. Тя и заместник-генералният секретар на ООН Валери Амос посетиха Западния бряг, където палестинците ежедневно са изправени пред риска от разрушаване на техните жилища и инфраструктура, изселване, все по-намаляваща територия, ограничен достъп до обществени услуги, недостиг на вода, както и агресия от страна на заселващите се незаконно евери. Комисарят и заместник-генералният секретар Амос посетиха и Източен Йерусалим, където се срещнаха с изселени семейства. Около 60 000 от общо 225 000 палестинци в Източен Йерусалим са застрашени от изселване от техните и без това скромни жилища.

Комисарят се срещна с палестински семейства по време на посещението си и беше развълнувана от тежките условия, в които се намират. „Жените и децата са в най-висока степен застрашени от насилие, изселване и нарушаване на нормалния ритъм на живот. Насилственото изселване, съчетано със значителни ограничения на достъпа и придвижването, наложени от окупиращата страна, представлява пречка пред огромна част от населението за икономическо и социално развитие. Нарушено е правото на тези хора да живеят достоен живот”, добави комисар Георгиева.

Тя подчертава също така, че правото на израелския народ да живее в мир и сигурност не освобождава Израел от отговорността като окупатор да спазва международното хуманитарно право.„Зачитането на правото на достоен живот ни позволява да избегнем изблици на насилие, като тези, на които станахме свидетели днес в окупираните палестински територии”, заявява комисар Георгиева.

Американско-еврейският хуманист, анализатор, писател и научен сътрудник на Центъра за Изследване на Глобализацията Stephen Lendman (виж SteveLendmanBlog)

пише в своята статия „Държавният терор: официална израелска политика” (State Terror: Official Israeli Policy) следното:

„Израелският държавен терор е насочен безмилостно срещу палестинците. Инцидентите включват военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид, кражба на земя, институционализиран расизъм, потисничество, сплашване, военна окупация и презрение към всички установени норми на правните принципи и демократичните ценности”.

„Ежедневните израелски репресии обясняват какво движи освободителните борби (на палестинците – В. К.)”.

„Колко дълго тези престъпления ще остават ненаказани? Кога международните органи и лидери ще се намесят?

Палестинците са хора като израелците. Международното право им предоставя равни права. Отричането им изисква виновните лица да бъдат държани отговорни. Израел върши безнаказани убийства прекалено дълго време. Палестина е осеяна с трупове като доказателство. Време е да се покаже, че те не са умрели напразно”.

В друг свой материал, озаглавен „Близкоизточният конфликт: да живееш с врага” (Middle East Conflict: Living With The Enemy), Стивън Лендмън продължава своята дисекция на израелската стратегия на бруталността спрямо местното арабско население:

„Как палестинците се оправят всеки ден? Как се справят със спонсорираното от държавата отричане на техните права? Как оцеляват в задушаващите условия?

Къде ще живеят, след като Израел краде всички части на Юдея и Самария, които си пожелае? Времето, когато палестинците са живели мирно в продължение на векове, бързо изчезва. 

Само по хълмовете край Хеброн 13 палестински селища са определени за събаряне. Техните жители са изправени пред изгонване. То предстои. Разрушаванията и изселванията достигат тригодишен връх.

Израелския комитет срещу разрушаване на домове (ICAHD – Israeli Committee Against House Demolitions) свидетелства, че Израел е унищожил 467 сгради и 140 къщи само през 2012 г. Над 700 палестинци са били изселени.

От 1967 г. Израел унищожава около 27 хиляди палестински сдания. Информацията идва от израелското министерство на вътрешните работи, Йерусалимската община, гражданската администрация, органи и агенции на ООН , палестински, израелски и международни групи за защита правата на човека, теренните наблюдения на ICAHD и други източници.

Разрушаването на всяка сграда е незаконно. Частната собственост е била унищожена. Жителите са изгонени и разселени...

Това отразява десетилетия на институционализирано потисничество срещу хора, чието единствено престъпление е, че не са евреи. Израел иска палестинската земя за разширяване на колонизацията, за търговско разработване, за затворени военни зони, както и за други цели. Неевреите са изключени. Какво по-добро определение за апартейд”.

Докладът на Държавния департамент на САЩ за международната религиозна свобода през 2010 г. посочва, че Израел продължава дискриминацията въз основа на религията в политиката и правото, срещу неевреите и неортодоксалните еврейски движения. Наред с другите неща, докладите се казва, че Израел „дава предпочитание при разпределянето на държавни средства за модерно православието и ултра-православието, техните институции и организации”.

Имено брутално нехуманното отношение към палестинците и чувството им за безизходица, породена от безнаказаността на престъпниците, ги радикализира до степен да жертват живота си в самоубийствени атентати. Тези демонстративни жестове са последен отчаян опит да отвърнат на могъщия си, по-многоброен, по-добре въоръжен и недосегаем враг, единствената останала им възможност да покажат на света, забравил удобно за тях, че все още съществуват.

Тези измъчени хора са доведени до абсурдното състояние да се легитимират пред световната общественост, да заявят за своето угнетително положение и окаяно състояние, до които ги е докарала нечовешката израелска политика, чрез собствената си смърт. Но достойни за съжаление са онези, които безрезервно подкрепят тази позорна политика, обричайки милиони хора на издевателствата на израелските евреи. Върху тях лежи вината за ужасното състояние на човешките права на неевреите в държавата Израел.

Да се обвиняват палестинците, че хвърлят камъни, че изстрелват самоделните си ракети, че се самовзривяват е безобразно лицемерие при положение, че Израел е окупирал техните земи, прогонил ги е с жесток терор от домовете им и ги подлага всекидневно на унижения от всякакъв род. Подобни актове могат да бъдат открити в историята на всички народи, попаднали под тежка окупация. И никой няма право да ги обвинява, че с оскъдните налични средства и ограничени възможности са се борили и се борят за правото си на свобода. За пример можем да вземем ирландците, които от векове се сражават срещу английския нашественик, който все още упорито продължава да държи Северна Ирландия. 

Джералд Меси, английски поет

„Евреин“ идва от думата „отвъд“, да премина, така че евреин е този, който е преминал Маxсом (бариерата между този свят и духовният свят). Към Израел се причислява личност, която има намерението „Яшар-Ел“, направо към Твореца. Юдей идва от думата „ихуд“, означаваща „единение“ (с Твореца). Всички тези понятия са всъщност качествата любов, отдаване или алтруизъм.

 „Гой“ означава „народ“ на иврит. Тази дума не е обидна, тя само подчертава непоправено, егоистично ниво. В Тора или Кабала, понятието „Гой“ се причислява към егоизма, а Юдей, Израел и евреин – към любовта и отдаването”.

Едва ли е нужно да поясняваме, че еврейската религия открито поставя евреите над всички останали човешки същества, приписвайки на първите някакви специални качества и потенциал, получени директно от Бог. Тази откровено расистка доктрина продължава да се изповядва необезпокоявано и до ден днешен и е обяснение за грандоманията и самолюбието на евреите и презрителното им отношение спрямо неевреите.

Тези крайно расистки, мракобесни и тоталитарни разбирания, втъкани в съвременното израелско законодателство, освен че категорично забраняват евреин да се свързва чрез брак с неевреин, но и максимално затрудняват браковете дори между представителите на отделните направления в юдаизма. По закона от 1953 г. всички дела от брачно-семеен характер са отдадени на изключителното правомощие на равинските съдилища. За да бъдат подобни бракове признати и регистрирани от религиозните съвети на общините, нееврейската страна или последователите на реформираното или консервативното направление в юдаизма са длъжни да приемат юдаизма в съответствие с ортодоксалните обряди, установени от Талмуда. Практически е невъзможен преход на евреи към друго вероизповедание, а сурово углавно наказание е предвидено за лица, съдействащи на такъв преход.

Според израелските закони за гражданството автоматично неговото предоставяне може да има място само по отношение на евреи. Това може да се изтълкува единствено като истински расизъм в действие през XXI в. По закона от 1970 г. за евреин се смята лице, родено от майка-еврейка, и преминало към юдаизма и не изповядващо друга религия.

Еврейските общинно-религиозни учреждения се ръководят от Върховния равинат, представляващ едновременно и върховен апелационен равински съд. По такъв начин, макар и в държата Израел юдаизмът да няма официален статус на държавна религия, неговата роля очевидно е доминираща не само в религиозната картина на страната, но и в държавно-политическия живот. Религиозните партии (преди всичко Национално-религиозната партия, Агудат Израел и др.) влизат в блока на управляващата коалиция. Юдаизмът обхваща чрез своето чрезмерно въздействие частния и обществения живот на гражданите. Върховният равинат, в който са представени главите на основните етноконфесионални общини в Израел – сефарадите и ашкеназите, се явява висш религиозен орган на страната, изпълняващ редица важни държавни функции, в това число и в сферата на равинската юрисдикция.

Прекомерно голямата роля на религията в социално-политическия живот на съвременен Израел е повод за непрестанно изостряща се борба между религиозната и светската култури. Привържениците на отделянето на религията от държавата, нещо, което в развитите общества е извършено преди векове, намират все нови и нови аргументи, подкрепящи тяхната позиция. Очевидно е, че изискването на ултраортодоксалните евреи за стриктно съблюдаване на религиозните закони от цялото общество, става важна причина за напрегнатите отношения между светското и религиозното население на Израел. Всеки опит да се разбере съвременното състояние на израелското общество трябва да отчете особеното място, което заема в него юдаизма като фактор за политически и социални противоречия, и като един от източниците, на които се базира държавната идеология на ционизма.

Като потвърждение за расовата насоченост на юдейската религия, а като цяло косвено и за отношението на евреите към останалите народи, служи и решението на британския съд от 2009 г., според което една от най-старите еврейски школи в Британия – лондонската JFS (Jews' Free School) – е призната за виновна в расова сегрегация: пунктът за прием в училището само на деца, родени от майка-еврейка, е обявен за незаконен, тъй катодискриминира децата на расова основа.

Но това не пречи тази расова политика на разграничаване на индивидите според биологичните им характеристики да продължава с пълна сила в Израел. На 10 ноември 2009 г. израелският министър на правосъдието Яков Нееман заявява, че:„Крачка по крачка ние ще даряваме гражданите на Израел със законите на Тора и ще направим Халаха́ основен закон на страната. Тора (т. е. Старият завет, писан преди повече от две хиляди години – В. К. ) дава отговор на абсолютно всички въпроси, стоящи пред нас”.

На 12 юли 1998 г. Комитетът по икономическите, социалните и културните права към ООН излиза с критика към Израел за това, че се самообявява за „еврейска държава” и заявява, че това признание способства за ръста на нетърпимостта и националистическите настроения по отношение на палестинското население, което се смята в Израел за второ качество.

През 2010 г. израелският кабинет прие твърде спорен проектозакон, задължаващ неевреите, кандидатстващи за израелско гражданство, да полагат клетва за вярност към Израел като еврейска държава, въпреки че около 20% от населението на страната не са евреи. Съвсем нормално последните смятат закона за расистки, тъй като той е насочен конкретно срещу тях, обявявайки, че държавата принадлежи само на евреите. Законът се смята за провокационен и расистки, тъй като е насочен по-конкретно към палестинците от Западния бряг, които се установяват в страната, след като сключат брак с израелски граждани от арабски произход.

Израелският министър на благосъстоянието и социалните услуги Ицхак Херцог, който е от Партията на труда, заяви, че новият закон има фашистки оттенък. „Процесът, който се наблюдава у нас от една или две години, ме плаши, има следи от фашизъм в периферията на израелското общество... Общата картина е много обезпокоителна и заплашва истинския демократичен характер на Израел. Имаше цунами от мерки, които ограничават права. Ще платим тежка цена за това”, коментира Херцог.

По този повод зраелски журналисти, интелектуалци и артисти протестират в Тел Авив срещу „непрекъснатата ерозия на демократичността” в страната. Известният писател Сефи Рахлевски представя обща „декларация на независимостта срещу фашизма”. В нея интелектуалците заявяват, че не желаят да бъдат граждани на държава, „която прониква в свещеното съзнание и съвест на гражданина, наказва го за разбиранията му, различни от тези на властта...”.
Предлаганата от израелското правителство клетва за вярност е дискриминационна по същество, коментира британският в. „Гардиън” Според изданието тя изисква от бъдещите граждани да декларират лоялността си към „идеология, замислена да изключва палестинците”.

През 2011 г. израелският парламент прие закон за криминализиране на участието в бойкот срещу построяването наизраелски селища (които са признати от международното право за незаконни) в окупираните територии. Според новоприетия закон, лица или организации, които призовават за бойкот на Израел, включително в населените места, могат да бъдат съдени, без да се налага да се доказва, че са нанесени някакви вреди. След това съдът ще реши колко обезщетение трябва да се плати.

Законът привлече критики от ЕС, Съединените щати и еврейската Антидефамационна лига (Anti-Defamation League). От Държавния департамент на САЩ, където са изключително сдържани в критиките си към Израел, казаха, че „Свободата на изразяване, включително свободата да се организират протести, е основно право на демокрацията”. Anti-Defamation League също изрази критиките си по отношение на новия закон, казвайки, че той нарушава „основните демократични права на израелците като свободата на словото и свободата на изразяване”.

Четвъртата Женевска конвенция, множество резолюции на ООН, Международния съд в Хага и много други инстанции декларират, че политиката на Израел за създаване на   селища в окупираните територии, включително в Източен Ерусалим, е незаконна по отношение на международното право. Практиката на Израел за изграждане на такива селища се подлага на остра критика от страна на САЩ и на Европейския съюз. 

Организации като Амнести Интернешънъл, Асоциацията за граждански права в Израел (ACRI), назначената от израелското правителство Комисия Ор, както и Държавния департамент на Съединените щати са публикували доклади, в които са документирани расизъм и дискриминация, насочени към расови и етнически групи в Израел.

Human Rights Watch (HRW) доказва, че в Израел действадвойствена съдебна система в окупираните палестински територии, чийто ефект се изразява в осигуряване на преференциални услуги, помощи и ползи за еврейските заселници, докато в същото време налага сурови условия на палестинците. Диференцираното третиране на палестинците означава, че им е забранен достъпът до пътищата, предназначени само за евреи-заселници (settler-only roads) и са подожени на над 500 блокади и контролно-пропускателни пунктове в рамките само на Западния бряг.

Пътната система се използва и за раздробяване на Палестина, и като възможност за легализиране на дискриминацията. Общата дължина на пътищата, предназначени само за евреи-заселници е над 340 км. Палестинци, които използват пътищата в нарушение на забраните, са изправени пред правни, финансови и физически последици.

В рамките на Палестина Израел работи за разкъсване на населението. Западният бряг е разделен на 227 отделни анклави, откъснати едни от други чрез пътищата, предназначени само за евреи-заселници и огради, както и от разделителната стена на Западния бряг. Международния съд обяви тази стена за незаконна. Отделните анклави служат за ограничаване на палестинското движение вътре в тях и извън рамките им чрез широко използване на военни контролно-пропускателни пунктове. В Палестина държавата Израел всекидневно нарушава правата на палестинците за свободното придвижване. Това е в противоречие с член 13, подраздели 1 и 2 на Всеобщата декларация за човешките права на ООН (The Universal Declaration of Human Rights), според които всеки индивид има правото свободно да се движи вътре или извън своята държава.

„Палестинците са изправени пред систематична дискриминация, просто заради тяхната раса, етническа принадлежност или национален произход, като ги лишават от ток, вода, училища и достъп до пътища, докато наблизо еврейските заселници ползват всички тези държавно предоставени преференции, –казва Carroll Bogert, заместник изпълнителен директор за външните отношения към Human Rights Watch, –Докато израелските селища процъфтяват, палестинците под израелски контрол живеят във времева дупка - не само отделени, не само неравнопоставени, но понякога дори прогонени от своите земи и от домовете си”.

В окупираните територии на Палестина има две правни системи. Една за израелските заселници и една за палестинските жители. Израелската правозащитна организация   B'tselem свидетелства, че евреите-заселници са съдени в израелски граждански съд, докато палестинците са съдени във военни съдилища.

По този начин едно и също престъпление, извършено от евреин и палестинец, се третира по два ярко контрастиращи начина. Израелските граждани, съдени в граждански съдилища, имат конституционни права, които са защитени от закона, като например възможност за достъп до адвокат, строго определен период от време, за което могат да бъдат задържани и т.н.

Същевременно правата на палестинците не са защитени по време на процесите, провеждани от военни съдилища. Амнести интернешънъл в годишния си доклад за положението в Палестина, докладва, че е налице отказ на системата да защитава правата на палестинците, които са в рамките на съдебната право. Нарушение на човешките им права се извършва, първо, в процедурите, които не отговарят на международното право, на второ място във връзка със задържането без съд и присъда, и най-накрая в рутинното използване на изтезания на задържани.

В обобщение, в рамките на Палестина тежестта на наказанието за идентично престъпление се основава на националност, тъй като националността диктува коя от двете съдебни системи да се използва. Двете паралелни съдебни системи са пряко свързани с правата, до които едно лице може да има достъп. Така с правния апарат, който представлява израелската държава и окупация, се осъществява легализирана 

дискриминация над палестинското население. Окупираните палестински територии, макар и под контрола на Израел, не представляват част от него и населението им няма статут на израелски граждани, попадайки под юрисдикцията на военните съдилища. Това е причината чужденците (т. е. палестинците) в израелските затвори да представляват феноменалните 52% от всички затворници!

Изключителната перверзност на израелската политика си проличава при   построяването на Музей на толерантността в сътрудничество с американския Simon Wiesenthal Center. Отвратителното в случая е, че този музей, предназначен да демонстрира пред света еврейската „толерантност”,  се строи върху най-старото мюсюлманско гробище (Ma’man Allah – Mamilla) в Йерусалим, датиращо от VII в., за чиято цел то ще бъде разрушено (или поне останките му, оцелели след няколкото десетилетия израелска инвазия). За тази перверзна акция ни информира Sylvia Schwarz, американска еврейка, в своята статия „Унищожаване на гробището Mamilla: оскверняване на свещено място” (The Destruction of the Mamilla Cemetery: Desecration of a Sacred Site). Тя пише още:

„След 1948 година, когато гробището попада в ръцете на израeлските власти, те обещават на международната общност, че ще се грижат винаги с уважение за този важен религиозен обект. След по-малко от 15 години обаче, през 60-те години на миналия век, парк е бил построен върху една част от гробището, а паркинг – върху друга. Те биват последвани от училище, футболно игрище, подземен паркинг и шосе. Електрически жици били прокарани в други части на парка.

Последните няколко акра бяха изкопани точно преди започването на свещения мюсюлмански месец Рамадан, посред нощ (може да бъде видяно във видео на Си Ен Ен) за да може Израел да построи Музея на „толерантността” (статията на български език).

Както казва проф. Angela Wilson Wazayatawin (цитирана в статията): „Има нещо изключително нередно в културата на народ, който си позволява да разкопава останките на друг народ. Общественото оправдаване на това престъпление показва колко е болно това общество”.

Front Line Defenders (международен фонд за защита на лицата, отстояващи правата на човека) алармира: „Правозащитниците от окупираните палестински територии са подлагани на преследване, ограничаване свободата на придвижване, оклеветяване, похищения, продължително и произволно задържане под стража, незаконен обиск на домовете и офисите, а също и убийства. В доклада за положението в Палестина се казва, че много нарушения са санкционирани от държавата (Израел – В. К.), а ако не са одобрени от най-високото ниво на израелската политическа и военна върхушка, то се провеждат със съучастие на властите в атмосфера на безнаказаност, царяща в армията и съдилищата по отношентие на всичко, което се случва в окупираните палестински територии. В някои случаи виновници за насилието спрямо правозащитници са израелските заселници”.

Един от методите за расова дискриминация, осъществявана от Израел спрямо палестинците, е ограничаването и дори пълното лишаване от достъп до водни източници. Израелските военни директиви 92, 168 и 291 от 1967 и 1968 г. (които все още са в сила и днес) силно ограничават възможността на много палестинци да получават необходимите им минимални количества вода за поддържане елементарен жизнен стандарт. Съгласно военна директива 92 всички водоизточници попадат под контрола на израелските военни окупационни власти и всяко създаване на водна инфраструктура трябва да преминава през „сложна система от разрешителни, които палестинците трябва да получат от израелската армия и други органи, за да изпълняват проекти, свързани с водата в окупираните палестински територии” (Amnestry International, “Israel Rations Palestinians to Trickle of Water – 2009). Докато в градските райони средното потребление на вода на палестинците е около 70 литра на ден, в селските райони е намалено до 20 литра (минимума, препоръчван за спешна употреба от Световната здравна организация). В допълнение, почти 200 000 палестинци в селските райони нямат достъп до вода и често са възпрепятствани в събирането дори на дъждовна вода от израелските военни (същият източник).

Това силно контрастира с положението на израелците на Западния бряг, чието средно ежедневно използване на вода надвишава 300 литра, и които се радват на неограничен достъп до вода. По-малко от половин милион еврейски заселници използват повече вода, отколкото над 2.3 милиона палестинци.

В петнадесетия общ коментар относно членове 11 и 12 от Международния пакт за икономически, социални и културни права, Комитета на ООН за икономически, социални и културни права, заявява, че „човешкото право на вода е незаменимо за воденето на достоен човешки живот. То е предпоставка за реализацията на другите човешки права” (TheRighttoWater.International Year for Freshwater 2003; The Right to Water Backgrounder, Published by the United Nations Department of Public Information). Но за Израел нямат никакво значение нито международното право, нито директивите на ООН, нито пък човешките права.

Израел разполага с широк набор от средства за борба срещу палестинското население. Неговият инструментариум е практически неограничен, поради пасивността и дори одобрението на отделни държави, личности и международни институции. Това обаче се отразява катастрофално върху самите палестинци.

Според Централното разузнавателно управление (ЦРУ) на правителството на САЩ, през 2008 г. 41.3% от населението в Газа са били безработни, а още по-зашеметяващите 80% от населението живеят под прага на бедността. Какво допринася за съществуването на такова високо ниво на бедност сред население с близо 90% ниво на грамотност? Според южноафриканския юрист Richard Goldstone (самият евреин от Южна Африка), шеф на разследващата комисия към Съвета по човешките права на ООН (UN Human Rights Council):

„Израелските действия, които лишават палестинците в Ивицата Газа от техните средства за издръжка, работа, жилища и вода, които отричат ​​свободата им на движение и правото им да излизат и да влизат в своята собствена страна, които ограничават техните права за достъп до съд и ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, може да доведе компетентния съд да установи, че е било извършено престъпление срещу човечеството” (Report of the United Nations Fact Finding Mission on the Gaza Conflict).

Хуманитарните помощи за Газа, редовно са връщани от границата заради блокадата, която Израел е наложил в Ивицата. Според в. Телеграф, хуманитарните агенции попадат в по-страшни ситуации днес, отколкото след войната от 1967 г. „Повече от 1,1 милиона души от 1,5 милионно население са зависими от хранителни помощи и само 35 000 от 110 000 работници, които в миналото са били заети в частния сектор все още имат работа" (Tim Butcher, “Human Crisis in Gaza ‘is worst for 40years’” (Telegraph 2008) ).

Това означава, че над 73% от населението зависят от хранителните помощи. Невъзможно е икономиката да функционира, когато блокада пречи на основните суровини да влязат, съобщава Би Би Си  (Aleem Maqbool, “True barely eases Gaza embargo” (British Broadcasting Corporation 2008).

Според Организацията на обединените нации 94% от разрешителните за строителство или за узаконяване на съществуващите сгради, подавани от палестинци, са отхвърляни от израелските граждански органи (UN: 94% of W. Bank construction denied. (Associated Press 2009 ).

Създаването на еврейските селища представлява прехвърляне на израелско цивилно население в окупираните територии и като такова е незаконно по силата на Четвъртата Женевска конвенция.

През 2000 г. представители на Женевската академия за международно хуманитарно право заявяват, че: „прехвърлянето, пряко или непряко, от страната-окупаторка на части от собственото ѝ цивилно население на територията, окупирана от нея, или депортирането или прехвърлянето на цялото или части от населението на окупираната територия в рамките на или извън тази територия, представлява военно престъпление”. Те твърдят, че това е очевидно за израелските дейности в селищата в окупираните арабски територии.

Комисията по правата на човека към Обединените нации реши през март 2012 г. да създаде комисия, натоварена с разследване на„последиците от израелските селища за гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните права на палестинския народ в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим”. В отговор на това решение, правителството на Израел престана да сътрудничи с Върховния комисар на ООН по правата на човека и бойкотира комисията по правата на човека към ООН, забранявайки достъп на техните представители на  територията на Израел. Ето това представлява „демократичната” политика на еврейската държава, за чието истинско лице световната общественост знае твърде малко и още по-малко се интересува.

В обобщение, Израел създава нечовешки условия за живот в Палестина с постоянни военни набези в палестинската територия, за да задуши икономиката чрез блокади на природните ресурси и санкции, чрез унищожаването на много местни индустрии посредством военни операции, както и с лишаване от средства от първа необходимост и от помощтите на хуманитарните групи.

Бени Морис, израелски професор по история

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, 

възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции. 

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това”(Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We're Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ”(Abraham's Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците. 

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право   Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон).Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназитеса от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон:„Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализация „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

ТОЛЕРИРАНИЯТ РАСИЗЪМ ИЛИ ЗАЩО ЕВРЕИТЕ НЕ СА ТОЛКОВА УМНИ. втора част

Бени Морис, израелски професор по история

Преди известно време в публичното пространство се появи статия, озаглавена „Генетика на народите или защо евреите са толкова умни”. В нея еврейската  интелектуална доминантност в частност и еврейското расово превъзходство като цяло се поставяха извън всякакво съмнение като научно доказан факт, който остава само да бъде обяснен. Подобни пропагандни материали, които открито проповядват расовата доминация на един определен етнос над всички останали, днес все по-често биват лансирани и толерирани. Любопитно е, че те намират широко одобрение, въпреки че съвсем откровено подстрекават расовата теория, според която дадена група притежава по-добри генетично предавани белези от останалите групи. Интересен е и фактът, че подобни претенции от страна на други народи са остро заклеймявани и осъждани като расистки, докато еврейските претенции се посрещат със симпатии и адмирации. Този парадокс е свидетелство, че съществува практика на двойния стандарт, която толерира расистките домогвания на даден етнос, за сметка на останалите.

Погледнато отстрани изглежда, че всички са съгласни и единодушно (с някои малки изключения) приемат твърдението, че евреите стоят над другите народи, и нямат никакви възражения срещу него. Но в действителност несъгласните се притесняват да изразят свободно своето становище, страхувайки се от публичен линч и дамгосване, които следват след всяка критика срещу еврейството. Този психологически натиск играе ролята на много силна и ефективна цензура, 

възпрепятстваща критичните отзиви. У несподелящите идеологията за расовото „първенство” на евреите е създаден страхов рефлекс от открито изразяване на собственото мнение. Тази автоцензура, която е едно от най-зловещите и отвратителни явления в съвременното общество, се дължи на угрозата от всякакви анекдотични обвинение в „антисемитизъм”, „расизъм”, „ксенофобия” и др. под. Не че пещерният антисемитизъм не съществува, но не е никак уместно, дори е изключително вредно всяко критично дихание да бъде изправяно на кладата, афоресвайки го като ерес. Чрез това оръжие критиците на тая расистка доктрина са парализирани от страх пред стигматизация и анатемосване, които носят публична изолация, остракизъм, гражданска смърт и дори съдебни преследвания и лишаване от свобода. Така свободата на словото е потъпквана чрез масиран натиск срещу неполиткоректните изказвания, които не споделят хипотезата за еврейското интелектуално и расово „надмощие”.

Именно поради тази причина теорията за еврейското расово превъзходство бива необезпокоявано, широкомащабно и повсеместно популяризирана без да среща сериозно противодействие. При липсата на адекватни реакции и аргументи, осуетявани още в зародиш, на преден план изпъква единствено тази теория, която изглежда измамно правдоподобна именно заради отсъствието на опозиция и конкурентни идеи. Но тези възмутителни расистки прояви не бива да бъдат оставяни без последствие, защото те неминуемо ще избуят в нещо чудовищно, каквото познаваме от историята. А и държавата Израел е отличен пример за такова расистко отношение и нехуманно третиране на чуждите етноси, което, след като не бе овладяно навреме, придоби огромни размери и амбиции. 

Тъй като тенденцията за въздигане на един етнос и поставянето на останалите в субординация спрямо него чрез недобросъвестно екстраполиране на субективни данни и признаци набира все повече сила, е необходимо да се представят на обществеността всички аспекти на проблема, включително и тези, които дълго време са били избягвани, заради негативните за еврейството послания, които носят. Нужно е да се осветлят не само положителните (автентичността на значителна част от тях е твърде съмнителна), а и онези черти на еврейския характер и поведение, които старателно бяха заобикаляни, за да не опетнят идеализирания образ на еврейството. А познаването на всички характеристики на разглеждания обект – както положителни, така и отрицателни, е задължително с оглед неговото правилно възприемане, анализиране и разбиране. Без цялостен поглед, познавайки само част от белезите му, ние не можем да имаме вярна представа за неговите качества и свойства и следователно не можем да го оценим подобаващо.

Авторът (Ясен Пекунов) на спомената по-горе статия постоянно демонстрира неодобрението си спрямо расизма, докато в действителност навсякъде подкрепя основната му теза, а именно твърдението, че някои раси и етноси (в случая евреите) притежават по-високи интелектуални способности, а други са ментално непълноценни, което е и базата, върху която се изгражда расистката идеология. Хипотезата за генетическата предопределеност на различията на интелектуално ниво между расите, която днес свободно се подхвърля, когато става въпрос за евреите (въпреки че „ген на интелигентността” не е открит), е централният постулат, от който произхожда расовата дискриминация. Любопитен е фактът, че както авторът на цитираната статия, така и много други хора отхвърлят расовата теория, когато тя поставя на първо място някой друг народ, но с голяма охота я поддържат щом стане въпрос за „превъзходството” на евреите.

Еврейският писател Джон Ентайн (Jon Entine), чието име и творчество се разглеждат специално в посочения материал, има по-специфичен подход към темата. Първоначално той поставя директно въпроса за превъзходството на чернокожите атлети като заглавие на своята  книга „Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това”(Taboo: Why Black Athletes Dominate Sports and Why We're Afraid to Talk About It). Необходимо е да се отбележи, че, първо, въпросът е поставен некоректно, защото негрите наистина имат предимство, но само в леката атлетика и някой друг спорт, а спортовете са много повече. Второ, проблемът трябва да се разгледа и от друг ъгъл: ако черните превъзхождат белите в атлетиката, защото са по-силни, следователно белите изцяло господстват в шахмата, защото са по-умни! Истината обаче е, че докато доминацията на цветнокожите в леката атлетика не тревожи никого и свободно се дискутира, в противоречие на твърденията на г-н Ентайн, то пълната липса на черни шахматисти е истинското табу, защото пряко хвърля неудобния въпрос за интелектуалните способности на негроидната раса. Та, ако тръгнем по-пътя на г-н Ентайн и неговият почитател г-н Пекунов – авторът на статията, излиза, че чернокожите имат най-нисък коефицент на интелигентност и най-ниски ментални възможности, понеже няма нито един техен представител сред шахматния елит, нямат нито един Нобелов лауреат в научните области и нито един Филдсов медал не е тяхно притежание, а страните с чернокожо население и също с такива ръководители се намират в незавидно икономическо състояние, с изключително нисък жизнен стандарт и продължителност на живота, сходна с тази на първобитните хора.

Но г-н Ентайн пропуска и някои други подробности, които наистина представляват табу, и които официално не се разгласяват и не се дискутират от съображения за спазване на политкоректно поведение. Това обаче лишава обществото от ясен поглед върху сериозни проблеми и съответно от възможността да ги реши навреме и с по-малки усилия. Това, което ни спестява Джон Ентайн е свързано със статистиката за престъпленията, извършени от бели и чернокожи в собствената му страна.

Според Министерството на правосъдието на САЩ (U.S. Department of Justice) е около 6,5 пъти по-вероятно черните мъже (28.5%) да влязат в затвора по време на целия им живот, отколкото белите мъже (4,4%). Сред жените 3,6% от чернокожите и едва 0.5% от белите ще влязат поне веднъж зад решетките, което означава, че черните жени влизат 7,2 пъти повече в затвора от белите. Въз основа на темповете на лишаване от свобода около 7,9% от черните мъже и само 0,7% от белите до 20 годишна възраст ще попаднат във федерален затвор, а за мъжете над 30 години съотношението е 21,4% от черните срещу 1,4% от белите мъже, което е разлика от близо 15,3 пъти! Следователно, над 1/5 от чернокожите ще станат гости на американските затвори, докато само по-малко от 1/50 от белите ще „постигнат” същото.

Данните на US Bureau of Justice Statistics за юни 2009 г. показват, че афро-американците, включително тези с испански или латино произход, съставляват 905 800 души от затворниците в страната, които са общо 2 096 300. Това означава, че споменатата група чернокожи, която е едва 13,6% от населението на САЩ, представлява над 43% от популацията във федералните, щатските и частните затвори.

Статистиката на Федералното бюро за разследване (Federal Bureau of Investigation –FBI) сочи още, че макар афро-американците да са12,6% от населението на Съединените щати, те извършват 30,8% от тежките престъпления (убийства, непредумишлени убийства, изнасилвания, грабежи, нападения с тежки последици), 31,8% от изнасилванията, 40,1% от престъпленията, свързани с незаконно притежание и контрабнда на оръжие, 42,4% от сексуалните престъпления от комерсиално естество (като проституция, притежание на публични домове, сводничество и транспортиране на жени за неморални цели), 48,7% от убийствата, 55% от грабежите и 67,5% от престъпленията, свързани с хазарт. Според американското Bureau of Justice Statistics (BJS) престъпници сред чернокожите са 3 161 на 100 000 души, а при белите 487 на 100 000 души, т. е. престъпността сред чернокожите е 6,5 пъти по-висока, отколкото сред бялото население.

Между 1986 г. и 1991 г., афро-американските жени, лишени от свобода за престъпления, свързани с наркотици, са се е увеличили със 828% (Golden, Renny (2005). War on the Family: Mothers in Prison and the Families They Leave Behind. New York: Taylor and Friends. p. 46.). Във Вашингтон, окръг Колумбия, три от всеки четирима млади чернокожи мъже се очаква да престоят известно време в затвора. В големите градове в цялата страна 80% от младите афро-американците вече имат криминални досиета (Alexander, Michelle (2010). The New Jim Crow: Mass Incarceration in the Age of Colorblindness. New York: The New Press. p. 7).

Според данни на британското Министерство на правосъдието във Великобритания, където чернокожите са 2,7% от населението, те съставляват 13,7% от затворниците, което е 5 пъти повече от общия им дял от британските граждани. Статистиката на Столичната полицейска служба в Лондон (Metropolitan Police Service) разкрива, че 54% от обвинените за престъпления, извършени на улицата, са черни, за грабежи – 59%, за престъпления с огнестрелно оръжие – 67 на сто, за сексуални престъпления – 32%. И това е при положение, че чернокожите в Лондон според  Office for National Statistics са  10,6% от населението на града.

Ето тези проблеми са табу, чието премълчаване и спотайване не само не помага за тяхното решаване, а дори води до задълбочаването им.

Всъщност Джон Ентайн използва въпроса за чернокожите атлети като артилерийска подготовка за главния си удар – следващата си книга, която носи красноречивото заглавие „Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ”(Abraham's Children: Race, Identity, and the DNA of the Chosen People). В нея авторът, с типичната безпардонност на самовлюбените си съплеменници, без никакви заобикалки безцеремонно заковава въпроса защо евреите са толкова умни, въпрос, който всъщност трябва да се приеме като категорична констатация. Всъщност е съвсем нормално г-н Ентайн като евреин да се стреми всячески да ни убеждава в еврейското расово „превъзходство”, както преди десетилетия правеха това за арийците. 

Основният коз на Ентайн е големият процент евреи в шахмата, сред нобеловите лауреати и в други области на интелектуалните прояви. Тук той, както и останалите привърженици на идеята за расовото превъзходство на евреите, отново спекулира с фактите в изгода на тая упорито натрапвана теза. Последната обаче страда от няколко смъртоносни недостатъка, които я обричат на безжизненост.

Един от най-важните въпроси в случая е кой може да бъде определен като евреин и кой не. Тук на помощ ни идва израелският проф. Шломо Занд, който в своя труд „Изобретяването на еврейския народ” разобличава фалшивата теза за общия генезис на евреите и изобщо за съществуването на нещо такова като еврейски народ. Професор Занд направо поставя точка на въпроса с недвусмисленото изявление, че „Еврейският народ е бил изобретен през ХIХ век - когато именно са изобретили понятията френски, руски и други народи. Разликата между тях е, че евреите не съществуват като народ...

„Идеология, основана на биологията, не е преуспявала… А аз живея в страна и работя в университет, където постоянно търсят някакво общо еврейско ДНК - това е, просто казано, смешно и тъжно, и опасно...”.

„Разбирам, когато вярващият чичо се счита за избран. Но не разбирам, когато секулярния (нерелигиозен) човек, живеещ в Израел, се счита също за избран от Бога”.

И така стигаме до логичния въпрос кой е евреин кой не ? На пръв поглед това изглежда лесен въпрос, но само докато не се запознаем с подробностите. Правото да решава принадлежността на даден индивид към еврейството има традиционното юдейско право   Халаха́ или Алаха́ (ивр. הֲלָכָה‎), което представлява съвкупност от закони и устави на юдаизма, регламентиращи религиозния, семейния и обществения живот на вярващите евреи. В по-тесен смисъл, това е сбор от канони, съдържащи се в Тора, Талмуд и по-късната равинистическа литература. Докато ортодоксалните евреи възприемат Халаха като твърдо установен закон, някои други деноминации в юдаизма (като представителите на реформисткия юдаизъм) считат за възможно интерпретирането на Халаха и изменението на законите и уставите под влияние на новите модели на поведение и обкръжаващото общество, което е съвсем естествено. Халахическото определение на еврейството става по материнска линия и гласи буквално следното: „евреин се явява човек, роден от майка-еврейка или приел еврейството в съответствие с религиозните канони”. Това обаче внася известно объркване. Твърди се, че Халаха́ извежда своите принципи от Тора (т. е. Стария завет) и Талмуд, но в Библията доста категорично на достатъчно места се указва, че еврейството се определя по бащата: Лев.24:10, Бит.46:7, Бит.46:10, Бит.41:45. Днес се смята, че определението на еврейството по националната принадлежност на майката произхожда от доста по-късния период на Талмуда (II—V в от н. е.).

Ето какво казва еврейският автор Исаак Лифшиц по този повод:

„При всички народи по света при смесените бракове наследяването на националността по правило върви по мъжка линия, по бащата. Това е естествено и съответства на човешката природа. Всички етноси са се образували в древността по родствената мъжка линия, както и евреите, което е описано в Тора (Дванадесеттте Израилеви колена). Така е определено за евреите в Тора. И така е било по-рано. Но при евреите по някое време започва да се определя националността по женската линия, според майката. В живота се получава така, че тези, които околните хора смятат за евреи, самите евреи не ги признават. Затова пък този, когото самите евреи считат за евреин, за околните евреин не се явява. Това води до разни неудобства и конфликти в живота”.

„Противоречието е предизвикано от това, че всички народи по света използват като правило, ако няма друго желание или причини, общ и естествен способ за определяне на националността на децата в смесените бракове, и само евреите са решили да ползват друг, противоположен метод”.

„В последното столетие расте количеството на смесените бракове. При евреите това количество превиши 50% (!) и се прогнозира още по-интензивен ръст в бъдеще. Децата в смесените бракове по принцип наследяват не само фамилията, но и националността на бащата и се чувстват такива. За такива ги смятат и другите, околните хора. В семействата, където бащата е евреин, децата по-често получават начално еврейско образование, а където не е евреин, а майката е еврейка – по-често когато бащата не живее със семейството или го няма. Но децата в пълни семейства, където майката е еврейка, а бащата не е евреин, не се чувстват евреи. За евреи не ги смятат и околните, щом те не се идентефицират по друг начин”.

„Болшинството от потомците на евреи по мъжка линия се считат за евреи, въпреки че официално не ги смятат за такива, а техните предци още повече желаят техните деца да останат евреи”.

Случаят със световния шампион по шахмат Боби Фишер показва колко проблематично е определянето на „еврейска” принадлежност. Robert James "Bobby" Fischer е син на германски биофизик и майка от руско-полско-еврейски произход. Популярното еврейско издание Encyclopaedia Judaica се възползва от еврейския произход на майката и си позволява да обяви прочутият гросмайстор за евреин без неговото знание и одобрение. Това предизвиква възмущението на Фишер, който отправя отворено писмо до изданието, в което настоява да бъде изваден от него и никога повече да не бъде представян като евреин. В частност той пише:

„...Аз бях наистина наскърбен, когато видях, че погрешно сте ме представили като евреин в енциклопедия Judaica. Моля, не правете тази грешка отново в бъдещите издания на вашето обемно, псевдо-авторитетно издание. Аз не съм бил, нито някога ще бъда евреин...

Предполагам, че измамно и погрешно представяйки ме като евреин и по непочтен начин злоупотребявайки с името и репутацията ми като един вид рекламен трик за подобряване имиджа на религия си (юдаизма), вие се опитвате да популяризирате вашата религия...”.

Енциклопедия Judaica наистина отстранява грешката си и Боби Фишер вече не присъства в нейните издания като регистриран евреин. Но Фишер ясно показва каква е целта на подобни практики – чрез киченето си с прочути имена (много от които са твърде далеч от еврейството както по кръв, така и по култура, образование, възпитание, светоусещане) еврейството иска да се самоизтъкне, да изпъкне над останалите народи, задоволявайки расовото си тщеславие.

Относно „общия” еврейски произход пише и еврейският автор Джак Бернщайн в своята книга „The Life of an American Jew in Racist Marxist Israel”:

„Мощната машина на ционистката пропаганда убеди американците в това, че евреинът си е евреин – една раса от хора „избрани от бога”. Сега е важно да разберете, че евреите не са единна раса. По света съществуват две различни групи евреи, които произхождат от различни региони на земята (т.е. няма как да имат общ „еврейски”  произход – Виктор Кордон).Сефарадите са от Близкия Изток и Сев. Африка, а ашкеназитеса от Източна Европа. Сефарадската група е по-древната и като цяло те са онези евреи, описани в Библията, тъй като те са живели на територията, описана от Библията. Те са кръвни родственици на арабите, като единствената разлика между тях е религията.

Евреите ашкенази, които днес представляват 90% от евреите по света, имат твърде странен произход. Съгласно историците, много от които са евреи, ашкеназите са се появили преди около 1200 г. Това се е случило така: на източните покрайнини на Европа живяло племе, известно като хазари. Около 740 г. н. е.  хазарският цар и неговият двор решили да изберат религия за своя народ... Хазарите избират юдаизма, но не по религиозни съображения... На кратко те приемат юдаизма, но не по религиозни, а по политически причини...

В някакъв момент през 13 в. те били прогонени от своите земи и се преселили в западно направление. В резултат болшинството от тях се заселили в Полша и Русия. Хазарите днес са известни като ашкенази. Тъй като евреите ашкенази само са приели юдаизма, те не са истински евреи, във всеки случай не са евреи по кръв...

Така че, когато мислите за евреите, особено свързаните с Израел, имайте предвид, че съществува голяма разлика между сефарадите и ашкеназите. Те не са един и същ народ. Те са разделени социално, политически и особено расово”.

Д-р Моше Цукерман (Moshe Zuckermann) от Университет в Тел Авив (катедра по история) дава обяснение на тези въпроси, с думите:

„Ционизмът  винаги е искал да създаде „израелска” идентичност, но реалностите постоянно оспорват този стремеж и го опровергават, и независимо от това колко упорито ционизмът се опитва да изфабрикува „израелска” идентичност дори и със сила, резултатът е, че „израелска” идентичност не съществува”. Д-р Цукерман продължава с думите: „Никога не може да има уникална култура и цивилизация, която да е различна от културата на местните общности, с които те живеят. С други думи, културата на юдеите, които живеят сред арабите, е отражение на арабската култура, както културата на немските евреи отразява немската култура, и така нататък”.

С други думи д-р Цукерман признава, че основните съставки за изграждането на еврейска нация като цяло липсва, тъй като евреите са само религиозна група. Те нямат общ език, нямат обща история, нямат обща култура, нямат обща територия, нямат общ произход и нямат обща икономическа система за формиране на нация, която може да има правото на самоопределение.

А сега за официалния статус на Халаха́ в държавата Израел. В съвременната държава на евреите изцяло религиозните писания Тора и Талмуд се признават за един от източниците на гражданското право (!), на които се опират съдиите, в това число и при тълкуване на законодателството, прието от Кнесета. Тоест, Израел може да се смята до голяма степен за теократична държава, в която религиозните канони имат статут на официални закони.

Макара формално Израел да не се явява клерикална държава, фактически юдаизмът изпълнява функцията на държавна религия и служи за фундамент на държавната идеология на ционизма, откъдето неговото влияние се разпространява над държавно-политическата и социалната сфера в Израел. Така всички въпроси относно личния статус на гражданите се решават от съдилищата на равините, действащи на основата на талмудическото право.

Граждански брак в Израел не съществуваше до скоро (а и приетият едва през 2010 г. закон е твърде несъвършен и ограничаващ свободното бракосъчетание на болшинството от населението), въпреки че 63% или 2/3 от възрастното еврейско население на Израел подкрепя разрешаването на гражданските бракове. Парадирайки навсякъде със своята „демократичност”, която съществува там по-скоро като маска, отколкото като реалност, израелската държава на практика лишава своите граждани от едно от основните човешки права – правото на свободно създаване на семейство без оглед на националност и религия. Ситуацията е парадоксална: държавата не признава никакви бракове освен религиозните, и същевременно признава светските бракове, сключени от евреи извън пределите на Израел. Поради тази причина днес всяка пета двойка избира алтернатива на официалния брак: граждански брак зад граница, брак с помощта на реформистки равин, консервативен равин или посредством светска церемония, оформяне на брак в чуждестранно консулство, сключване при адвокат на договор за съвместен живот. Много въобще се отказват от формалното оформяне на връзката и живеят без каквато и да е процедура и регистрация.

Гражданите, принадлежащи към признатите в Израел религиозни общини, могат да встъпват в брак само с изповядващите същата религия, но не и с представители на други религии (колко демократично!). В съответствие със законите на държавата Израел въпросите, свързани с бракосъчетанията и разводите на евреите, се намират в изключителния монопол на ортодоксалния равинат. Израелският закон гласи: „Бракът и разводът на евреите в Израел се провеждат по закона на Тора (които са създадени преди повече от две хиляди години и отразяват мисленето и светогледа на онези прастари общества – В. К.) и се намират в правото на специалното съдопроизводство на равинатските съдилища”.

Монополът, даден на равината по въпросите на браковете и разводите, води до положение, при което много граждани, желаещи да сключат религиозен или граждански брак, но не ортодоксален, а реформистки или консервативен, не могат да се бракосъчетаят по тяхно желание, тъй като законът го забранява.

Съгласно законите на юдейската религия (както и на исляма), отразени в официалното законодателство, статутът на жените в брака не е равен на този на мъжете и е значително по-нисък. Неравенството се изразява във финансовите отношения в рамките на брака и във възмоожностите за изход от брака. Това е отражение на патриархалното минало и в никакъв случай не е пример за модерно мислене и законодателно творчество, и няма нищо общо с демократизма, с който Израел се хвали. Например, за процедурата на развод (гет) в юдейското право, което е в сила по отношение на браковете в Израел, е необходимо разрешението на мъжа, но не и на жената. Без неговото съгласие разводът е невъзможен.

Едва през 2010 г. бе приет закон, легализиращ граждански бракове, според който обаче в такъв брак могат да встъпват само нерелигиозни граждани. Този закон все още не позволява сключването на бракове между представители на различните религии и конфесии, което, казано по-просто, означава, че евреин не може да се бракосъчетае с неевреин. Законът определя като нерелигиозен този гражданин, който не е евреин, мюсюлманин, друз или не принадлежи към която и да е от християнските общини и ако религиозният съд не е приел друго решение по въпроса. Тоест, законът за гражданските обхваща незначителна част от еврейското общество, докато за останалите той не важи. През 2011 г. бе регистриран и първият граждански брак в държавата Израел! Бившият заместник-председател на Върховния съд Mishael Heshin обаче рязко се противопоставя на новия закон:„Този закон създава  низша каста от хора с не религиозна принадлежност, и несправедливо укрепва религиозния елит, давайки му допълнителни правомощия”.

Равинатът играе значителна роля в обществено-политическия и културния живот на страната, особено в областта на просвещението. Религиозните учебни заведения съставляват около 30% от всички средни учебни заведения в Израел. В редица градове на страната (Тел-Авив, Йерусалим, които представляват и два от общо шесте административни окръга, и др.) в събота (шабат) не работи общественият транспорт, много летища са затворени и т. н.

В равинското право съществува положението „агуна” (прикована жена), т.е. жена, чийто мъж е изчезнал, но няма доказателства, че е мъртъв. Докато не се открият такива доказателства, тя остава агуна, свързана с изчезналия си мъж и нямаща възможност да встъпи в нов брак.

Ако мъжът откаже да даде на жена си „гет” (развод според равинското право), тя също става агуна и не може да встъпи в нов брак. Ако въпреки това се омъжи отново, според равинския кодекс тя извършва прелюбодеяние, което носи трагични последствия за нейните деца.

И в двата случая всички деца, родени в резултат на забранена от непосредствените религиозни указания връзка на такава жена с друг мъж, се считат за мамзер, т.е. копелета. Практическите последствия от такъв негативен статус се състоят в това, че мамзерите, съгласно Халаха́, могат да встъпват в брак само с мамзери (подобно на структурирането на индийските касти, при които представител на дадена каста може да встъпи в брак само със себеподобен, но не и с такъв от друга каста). Подобен статут получават и техните деца и по такъв начин той се предава на следващите поколения. Ако мъж откаже да признае своето бащинство, то детето ще бъде записано като мамзер и ще попадне в общоизраелския списък с лица, встъпването в брак на които е ограничено.

Халаха́ забранява да се използва вино, за което съществува подозрение, че може да бъде използвано от иноверци в техните религиозни обряди (наистина, какво очарователно „доверие” имат евреите към представителите на други религии)! Съществува също така и постановление на мъдреците, според което вино, което е отворено от неевреин или за което не е известно кой го е отворил (следователно може да бъде отворено от друговерец), е забранено за употреба. Тези забрани спадат към кодекса от религиозни предписания, наречени кашрут, свързани с видовете храна, нейното приготвяне, съхранение и употреба (Kosher). Те спадат към законите хуким, представляващи демонстрация на Божията воля, които нямат рационално обяснение и на които човек трябва да се подчинява без да пита защо.

Юдаизмът оказва огромно влияние върху гражданското законодателство в еврейската държава. В Израел, забележете, официално са забранени браковете на евреи с неевреи! Трудно може да се намери по-добър пример за толкова откровен расизъм, при това във формата на открита държавна политика. Вероятно причината за това е, че евреите смятат неевреите за по-низш вид, сравнявайки ги с животни. Повече информация за това дълбоко вкоренено от религията убеждение ни дава равин Елияу Есас (Eliyahu Essas), който тълкува някои постановки на еврейските свещени писания:

„Опитвайки се да намерят доказателство, че бракът на евреин с нееврейка е невъзможен, нашите Учители го анализират първоначално като изключителен случай. В процеса на анализ обаче те доказват, че изключение от това правило не може да има.
Нашите Учители дават един особен пример с шифха, т.е. – прислужница, която живее в еврейски дом, знае забраните на Тора и не ги нарушава, освен това тя трябва да умее да води домакинството в съответствие със законите на Тора.
В Талмуда се прави изводът: евреинът не трябва да се жени за нея, (ако тя не е преминала процедурата гиюр – преминаване към еврейството). Като продължение на тези мисли те правят аналогията: това е толкова невъзможно, колкото е невъзможен брак с животно...

Ще призная, че вероятно в тази история с шифха, където достойната прислужница се „сравнява” с магаре (което в юдаизма се смята за мръсно, нечестиво животно – В. К.) има известен неприятен вкус”, завършва поученията си рав Елияу Есас. Освен това той ни разкрива и тайната, поради която неевреинът не е пълноценен човек за разлика от евреина. Тази тайна се нарича допълнителна еврейска душа:

„Пред всеки евреин и пред целия народ на Исраел, Всевишният е поставил определени задачи и цели. За да можем да ги осъществим, Той ни е дал Тора (в която разкрива мъдростта си). А за да имаме възможност да приемем тази Негова мъдрост, Той е създал духовен съсъд – „допълнителна” душа.

Нея  (допълнителната душа – В. К.) при раждането получава детето, майката на което е еврейка, или неевреин, след като е взел решение за присъединяване към еврейския народ, завършил процеса си на правилния, по законите на Тора гиур. Тази тема е подробно обсъдена в книгата "Зоар" (глава Насо”).

„Първата дума – „дух” (в оригинала на иврит – руах), се дава в единствено число. Руах е един от етажите на човешката душа.

Втората дума – „души” (в оригинала на иврит – нешамот) е употребена в множествено число. В единствено число нешама означава висок етаж на душата. От това следва, че етажът руах при евреите е един и, следователно – такъв имат и неевреите. Докато нешама не е една, те са минимум две (една допълнителна)”.

Рави Есас обяснява още, че привилегията да носят втора, допълнителна, специална душа имат само евреите. На въпрос дали у гой (еврейска дума за неевреин, иноверец, езичник), който се отнася добре с евреите и ги защитава от нападките на антисемитите, има допълнителна душа той отговаря така:

„Допълнителната еврейска душа... не е награда за никакви заслуги. Това е специален потенциал, някакво, образно казано, „специално устройство”, обезпечаващо възможността за справяне с тази духовна работа, изпълнението на която Творецът е възложил на еврейския народ.

Поради това „допълнителна” душа, като добавка към общочовешката, имат само евреите, у всеки евреин. Те я получават непосредствено от майката-еврейка или при успешно завършване на процеса на осъзнат и истински гиюр (присъединяване към еврейския народ), осъществен в пълно съответствие със законите на Тора.

Пред другите народи Всевишният е поставил други (записани в Тора) задачи. За тяхната реализаця „допълнителна” душа не е необходима. Затова представителите на други народи нямат такава. Именно това (отсъствието на „допълнителна” душа) и отличава неевреина от евреина”.

автор: Ясен Пекунов

Филмът "Белите не могат да скачат" може да се възприеме като расизъм или като очевидна баскетболна реалност. Научната истина не следва да се подчинява на предразсъдъци и група учени смело навлизат областта на генетичните различия между расите и народите.  
Изумителната съдба на американския народ става възможна в онзи паметен миг, когато усилията на Джеферсън, Франклин, Пейн, Хамилтън, Адамс и неколцина други просветени хора отхвърлят расизма и робството. "Декларацията на независимостта", основополагащият текст на съвременната цивилизация, започва с идеята, че всички хора са равни пред Бога и по своето право на щастие, свобода и живот [1].

Расизмът е толкова отвратително явление, защото той отрича тези нематериални (или духовни) права. Расизмът взима някакви външни различия между раси или народи (т.е. физически различия) като цвят на кожата (количество меланин в нея) или нещо подобно и заключава, че поради това различие, някой няма право на свобода, щастие или дори живот.

След Втората световна война въпросът за правата на евреите стана толкова остър, колкото преди войната е бил въпросът за правата на чернокожите в САЩ. Получи се така, че темата за разликите между расите и народите е обществено табу. Особено пък ако аргументите включват генетика.

Отвъд расизма

Науката не следва да се подчинява на предразсъдъци и табута. Науката търси действителните факти и дългът й е по отношение на тях, а не на политиката. Това обуславя раждането на научна дисциплина наречена генетика на населенията, която изучава характерните геноми на отделните нации и народи. Между гените на обособените групи хора има разлика. Чудесна предпоставка за расизъм от нов вид, ако човечеството позволи подобно извращение.

Ето защо новата наука е донякъде "политически некоректна" и деликатна в пряк и преносен смисъл. По темата ще можете да прочетете проникновена статия, написана от изследователя Джофри Милър, в "Светът през 2010" на The Economist. Правата за изданието на български език бяха закупени от Икономедиа АД, издател на в. Капитал.

Всяко развитие носи в себе си опасност. Втората световна война е най-кървавата в историята на човечеството, защото има нови оръжия (танкове, самолети, подводници), които са пряк резултат от научни открития. Значи ли това, че трябва да се върнем в пещерите? Категорично не. В еволюцията доброто винаги е повече от лошото. Въпрос на избор е коя страна на знанието ще ползва човечеството.

Белите не могат да скачат

Фактите казват, че 494 от 500-те спринтьори, подобрили някога рекорда в дистанцията 100 метра, са чернокожи или по точно африканци от, забележете, Западна Африка. В списъка на рекордьорите няма нито един източно африканец, както и, разбира се, бял или азиатец. Кратко и делово. Причината е в относително по дългите крайници на западно африканците спрямо торсовете им и в по-малкото им количество телесни мазнини. В някакъв смисъл народите на Западна Африка са родени да тичат и това се дължи на гените им.

И обратното: в тежката атлетика чернокожите се представят много слабо. В дисциплини като хвърляне на диск, чук, щанги и прочие белите доминират. Това пак се дължи на гените.

Интересно е да се отбележи, че сред скалните катерачи и алпинистите не се срещат чернокожи. Причината отново е в телата. При тази раса тялото отделя повече адреналин при опасност и за тях е по-трудно да се контролират. За катеренето казват, че е контролирано горене на адреналин. Когато последният е повечко, крайниците започват да треперят неконтролируемо и за никакво скално катерене и дума не може да става.

Айнщайн, Нютон, Хайзенберг ٭٭

Йон Ентайн е писател и евреин. Той е автор на книгата "Табу: защо черните атлети доминират в спорта и защо се страхуваме да говорим за това". Част от горните примери са взети от негово интервю за American Enterprise Institute, което представя новата му книга "Децата на Ейбрахам: раса, идентичност и ДНК на избрания народ".

Книгата търси научен отговор на въпроса защо евреите са толкова умни. Последното можем да видим в следните статистики, които авторът цитира: 54% от световните шампиони по шахмат имат еврейски произход; около 30% от Нобеловите лауреати са евреи, както и около 25% от носителите на медала Фийлдс (най-престижното отличие в света на математиката). Изказано по друг начин, средното IQ на европейците е около 101, а средното на евреите е между 107 и 117. Това е доста повече.

Горните цифри са показателни, защото евреите са една шепа хора и ако бяха умни, колкото другите народи, щяха да имат едва няколко нобелови лауреати и прочие. Тяхното място в световния интелектуален елит е абсолютно диспропорционално на броя им. Една интересна статистика казва, че 4 на 1000 европейци имат IQ над 140, срещу 23 от хиляда при евреите. С други думи вероятността един евреин да е гений е 6 пъти по-висока от тази за европеец.

На какво се дължи това?

Отговорът, който дава науката и който описва в детайли Йон Ентайн, е много интересен. Причините се простират в миналото, когато евреите са били обект на гонения и това ги е принудило да се занимават с интелектуални занаяти и изкуство, считани за най-долно занимание през някои (мрачни) векове. Друга причина е навикът да се женят помежду си, като учените млади евреи са били венчавани за богатите девойки (произхождащи от добри семейства). Умните родители раждат умни деца. И така поколение след поколение.

Навикът на евреите да се женят помежду си е генетично много лоша стратегия. Затова те страдат много над средното от няколко типични заболявания, сред които например е рак на гърдата (отнел живота на майката и лелята на г-н Ентайн). Тук природата ги е пожалила в известен смисъл - с лошите гени изглежда се предавали и тези на високият интелект. Така например евреите боледуват много пъти пъти повече от другите народи от изключително рядката болест на Гошер. В Израел има около 250 възрастни човека, страдащи от това генетично заболяване. Учените с изненада установяват, че много голяма част от тях са признати интелектуалци. 15% са инженери или учени (при около 2.25% средно за страната).

"Гени на интелигентността" не са открити. Според д-р Джофри Милър, авторът на чудесната статия за The Economist, най-вероятно науката никога няма да открие генетичните фактори, които обуславят интелекта на отделния индивид. Но възможно и вероятно е да бъдат открити генетичните различия между народите и расите, отговорни за различните им способности и съдба. От друга страна самият д-р Милър доказва, че качеството на спермата и интелигентността са свързани [2].

Във всички случаи народите и расите се различават помежду си по своите тела, интелектуални и други способности. Хората също са различни. Но по едно всички са равни. Равноправието по отношение на свободата, правото на живот и щастие е универсално. Признаването и утвърждаването на това равноправие ни превръща от общество на диваци в цивилизация и ни дава инструментите да създадем свят, който е приятно място за живот и където всеки свободно може да избере пътя си.

 

1. "We hold these truths to be self-evident, that all men are created equal, that they are endowed by their Creator with certain unalienable Rights, that among these are Life, Liberty and the pursuit of Happiness."

2. Arden, R., Gottfredson, L., Miller, G. F., & Pierce. A. (in press). Intelligence and semen quality are positively correlated. Intelligence. DOI: 10.1016/j.intell.2008.11.001 [PDF]

Източник: в-к „Капитал”

  Забележки:

  * Някои съждения, представени в тази статия, може да не съвпадат с гледната точка на притежателя на този блог.

  ** Авторът на статията неправилно е представил Исак Нютон и Вернер Хайзенберг като евреи.

Паскал Брукнер защищава Айан Хирзи Али срещу Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш, определяйки тяхната идея за мултикултурализъм като опит за приковаване на хората към техния произход.„Какво да кажем за човек, който предпочита да се подчинява на Бога вместо да се подчинява на хората и който е сигурен, че ще прекрачи прага на рая когато ти пререже гърлото?“ – Волтер

 „Колониализмът и робството са създали у западните народи едно усещане за вина, което ги кара да се прекланят пред чужди традиции. Това е един ленив, дори расистки начин на мислене“ – Айан Хирзи Али

Няма съмнение относно това, че враговете на свободата идват от свободните общества, откъм една част от просветения елит, която отказва облагите на демокрацията на останалата част от човечеството – и по-специално на собствените си сънародници, ако те са имали лошия късмет да принадлежат към някоя друга религия или етническа група. За да се убеди в това, човек трябва само да хвърли един поглед върху два нови текста: „Убийство в Амстердам“ от англо-холандецът Айън Бурума, занимаващ се с убийството на холандския режисьор Тео ван Гог и рецензията на тази книга от английския журналист и професор Тимъти Гартън Аш в New York Review of Books.Репортажът на Бурума, написан в един англосаксонски стил, е интересен с това, че с привидна неутралност дава думата на всички участници в драмата, на убиеца и на неговата жертва. И все пак авторът не може да прикрие раздразнението си, когато става дума за Айан Хирзи Али, бившата членка на холандския парламент от сомалийски произход. Самата тя е приятелка на Тео ван Гог и обект на постоянни смъртни заплахи. Бурума е смутен от нейната критика на Корана.

 Гартън Аш е дори още по-критичен. За него, апостолът на мултикултурализма, поведението на Хирзи Али е както безотговорно, така и анти-продуктивно. „Айан Хирзи Али сега е една смела, откровена, леко склонна към опростяване фундаменталистка на просвещението“, казва той. Той подкрепя твърдението си, указвайки, че тази откровена млада жена е членувала в младостта си в Мюсюлманското братство в Египет. Според него тя просто е сменила една вяра с друга, фанатизма на пророка с онзи на просвещението.

 Този аргумент за еквивалентност не е нов. Той беше използван през целия 19 век от католическата църква за блокиране на реформи, а в по-ново време и във Франция, по време на „аферата със забрадките“ от противниците на съответния френски закон. В случая с Хирзи Али (самата тя подложена на женско обрязване и насилствен брак, след което е избягала от Африка в Холандия), обвинението просто е фалшиво. Разликата между нея и Мухамед Буайери, убиецът на Тео ван Гог, е че тя никога не е защищавала убийството като средство за подкрепяне на идеите й.

 „Коранът е дело на хората, а не на Бога“, пише тя. „Следователно ние сме свободни да го интерпретираме и да го преработваме според изискванията на новото време, вместо да се облягаме на него и да живеем както първите вярващи са живеели в едно отдавна отминало, назадничаво време“. В това изречение няма и следа от сектантство. Единствените оръжия на Хирзи Али са убеждението, опровержението и спорът. Далеч от патологията на месианството, тя никога не напуска сферата на разума. Нейната надежда за отблъскване на тиранията и суеверието не изглежда да произтича от нездрава екзалтация. Но в очите на нашите префинени професори, Айан Хирзи Али, също както и другите мюсюлмански дисиденти като Таслима Назрийн, Вафа Султан, Иршад Манжи, Сейран Атеш и Некла Келек, тя е извършила една непростима простъпка: тя е взела на сериозно принципите на демокрацията.

 Добре известно е, че в борбата на слабите срещу силните е по-лесно да се атакуват първите от тях. Ония, които се противопоставят на това, винаги ще бъдат обвинявани от страхливците, че възбуждат омразата на силните.

 Не без коварство, Айън Бурума отказва на Айан Хирзи Али правото да цитира Волтер. Волтер, казва той, беше изправен срещу една от най-могъщите институции на своето време, католическата църква, докато Хирзи Али се задоволява с това да се изправи срещу едно „уязвимо малцинство в сърцето на Европа“. Но това твърдение игнорира факта, че ислямът не познава граници: ислямските общности в Стария свят са подкрепяни от един милиард вярващи. Намиращи се по средата между различни течения, те могат да се превърнат или в челното крило на една фундаменталистка офанзива, или да послужат като пример за една религиозност в по-голяма хармония с разума. Това не само не е дреболия, то е едно от основните предизвикателства на 21 век!

 Не стига това, че Айан Хирзи Али е принудена да живее в изолация, заплашвана със смърт от ислямски радикали и заобиколена от телохранители. Освен това тя трябва да издържа и подигравките на високомерни идеалисти и кабинетни философи. В Холандия тя дори е била наречена фашистка. По този начина защитниците на свободата биват представяни като фашисти, докато фанатиците се превръщат в жертви!

 Този порочен механизъм е добре известен. Онези, които се надигат срещу варварството, биват сами обвинявани във варварство. В политиката, както и във философията, знакът за равенство винаги означава отрицание. Но изравняването на различията винаги е признак на интелектуален банкрут. Да се крещи CRS = SS през май 1968, да се твърди, че Буш е равен на Бин Ладен или Волтер – на Савонарола, означава да се черпи евтино задоволство от съмнителни приближения. По същия начин, Просвещението често бива описвано просто като една по-различна религия, също толкова луда и непреклонна колкото са и католицизма или радикалния ислям. След Хайдегер, цяла поредица от мислители, от Гадамер до Дерида, оспорваха правото на Просвещението да гледа на себе си като на нова епоха на съзнателна история. Напротив, казват те, всички злини на нашата епоха бяха породени от този философски и литературен епизод: капитализъм, колониализъм, тоталитаризъм. За тях критиката на предразсъдъците не е нищо друго освен един нов предразсъдък, доказващ, че човечеството е неспособно на самокритика. За тях, химерите на определени литератори, които горяха от плам да се разправят с Бог и откровението, са отговорни за това, че Европа отново беше потопена в тъмнина. В една отвратителна диалектика, възходът на разума не породи нищо друго освен чудовища (Хоркхаймер, Адорно).

 Цялата история на 20 век свидетелства за фанатизма на модерността. Безспорно е, че вярата в прогреса се е превърнала донякъде в нова религия, със собствени свещеници от Сен Симон до Огюст Конт, без да забравяме Виктор Юго. Грозните секуларни религии на фашизма и комунизма, с техните смъртоносни ритуали и масови жертвоприношения, бяха също толкова жестоки, колкото и най-злите теокрации – на които те, или поне комунизмът, се считаха за пълно отрицание. Повече хора бяха убити през 20 век в името на съпротива срещу Бога, отколкото в името на Бога. Няма значение факта, че първо нацизма, а след него и комунизма бяха победени от демократически режими, въодушевени от Просвещението, човешките права, толерантността и плурализма. За щастие Романтизмът е смекчил абстракциите на Просвещението и неговите претенции да е създало нов тип човек, освободен от религиозното чувство и неговия страх пред плътта.

 Днес ние сме наследници и на двете движения и разбираме как да помирим особеностите на националните, лингвистични и културни връзки от една страна, с универсалността на човечеството, от друга. Модерността вече отдавна се отнася с подозрение и самокритичност към собствените си идеи, изобличавайки обожествяването на един безумен разум, не разбиращ собствената си ревностност. С една дума, тя придоби известна мъдрост и донякъде опозна собствените си граници. Самото Просвещение пък се оказа способно да разглежда собствените си грешки. Да се осъждат ексцесите на Просвещението в неговите собствени понятия означава да се остане верен на неговия дух. Тези понятия са незаменима част от съвременността – до степен, при която дори религиозните фанатици ги използват в подкрепа на собствените си каузи. Независимо от това дали ни харесва или не, ние сме деца на това противоречиво столетие, осъдени да осъждат бащите си в езика, който сме наследили от тях. И тъй като Просвещението триумфира дори и над най-злите си врагове, то няма съмнение, че то ще победи и ислямистката хидра, при условие че вярва в себе си и се въздържа от осъждане на толкова редките реформатори на исляма.

 Днес ние имаме две разбирания за свободата: едното от тях има корените си в 18-и век и се основава на идеята за освобождаване от традиции и авторитети. Другото, произхождащо от антиимпериалистката антропология, се базира на идеята за еднаквото достойнство на културите, които не могат да бъдат оценявани единствено въз основа на нашите собствени критерии. Релативизмът изисква да виждаме в ценностите си единствено убежденията на племето, наречено Запад. Мултикултурализмът е резултат от този процес. Роден в Канада през 1971 година, неговата главна цел е да осигури мирното съ-съществуване на населения от различен етнически или расов произход на една и съща територия. Според мултикултурализма, всяка човешка група притежава оригиналност и легитимност, които формират основата на нейното право на съществуване, обуславяйки начина, по който тя общува с останалите групи. Критериите за справедливост и несправедливост, за престъпност и варварство, изчезват пред лицето на абсолютното изискване за уважение към различията. Вече не съществува каквато и да било вечна истина: вярата в такива неща произхожда от наивен етноцентризъм.

 Всеки, който се осмелява да твърди, че свободата е неделима, че животът на едно човешко същество има една и съща ценност навсякъде, че отсичането на ръката на крадец или убиването с камъни на невярна съпруга е недопустимо където и да било, веднага бива подведен под отговорност в името на неизбежното равенство на културите. В резултат на това, ние можем да си затворим очите за това как живеят и страдат другите, след като те бъдат паркирани в гетото на тяхната особеност. Ентусиазмът относно тяхната неприкосновена различност ни освобождава от необходимостта да се тревожим за тяхното положение. Но едно е да се признаят убежденията и ритуалите на нашите съграждани от различен произход, а съвсем друго е да се благословят враждебните изолирани общности, които издигат укрепления между себе си и останалата част от обществото. Как да благословим това различие, ако то изключва хуманността вместо да я приветства? Това е парадоксът на мултикултурализма: той предлага еднакво третиране на всички общности, но не и на хората, които ги формират, отказвайки им избора да се освободят от собствените си традиции. Вместо това се предлага признаване на групата и потискане на индивида. Миналото се цени по-високо от волите на ония, които желаят да оставят зад гърба си обичаите и семейството, като в замяна започнат да живеят така, както те самите искат.

 При това се забравя откритият деспотизъм на малцинствата, които се противопоставят на асимилация, ако тя не е придружена от екстратериториалност и специални привилегии. В резултат на това се създават нации вътре в нациите, които, например, се чувстват мюсюлмани преди да се чувстват англичани, канадци или датчани. Тук идентичността печели пред националността. Още по-лошо: под претекста за уважение към специфичността, индивиди биват затворени в етнически или расови дефиниции и набутани обратно в ограничаващия калъп, от който се е предполагало да бъдат освободени. Чернокожи, араби, пакистанци и мюсюлмани са затворени в тяхната история и прикрепени, както в колониалната ера, към обитаване на техния собствен епидермис, тяхната вяра.

 По този начин на тях се отказва това, което винаги е било наша привилегия: преминаването от един свят към друг, от традиция към модерност, от сляпо подчинение към рационално вземане на решения. „Аз напуснах света на вярата, на гениталното обрязване и насилствената женитба, за да отида в света на разума и сексуалното освобождение. След като извърших това пътешествие, аз знам, че единият от тези два свята е просто по-добър от другия. Не заради неговите безвкусни играчки, а заради неговите фундаментални ценности“, пише Айан Хирзи Али в автобиографията си. Защитата на малцинствата включва и правото на техните отделни членове да се откъсват от тях, без да бъдат наказвани за това, правото на безразличие, атеизъм и смесени бракове, правото да забравят клановата и семейна солидарност и да определят сами съдбата си, без да са принудени да следват пътя, определен за тях от родителите им.

 От уважение към всички оскърбленията, които те може би са преживели, етническите, сексуални, религиозни и регионални малцинства често биват оставяни да се оформят като малки нации, в които най-свирепият патриотизъм бива разглеждан като израз на легитимно самоуважение. Вместо да се насърчава свободата като средство за избягване на социалната предопределеност, бива насърчавано повторението на миналото, като по този начин се утвърждава властта на колективната принуда над индивида. Маргинални групи сега формират един вид етническа полиция, един развяващ знамена етнически микронационализъм, който за нещастие някои страни в Европа намират за напълно приемлив. Под прикритието на уважение към различността биват установявани истински религиозни или етнически затвори, в които на една група граждани се отказват предимствата, предоставени на всички останали.

 Така че не е изненада фактът, че Айан Хирзи Али бива наказвана от нашите интелектуалци. Нищо не липсва в портрета на младата жена, нарисуван от Тимъти Гартън Аш, нито дори един остарял мачизъм. В неговите очи само красотата и известността на холандската парламентаристка могат да обяснят нейния медиен успех, а не толкова истинността на това, което тя казва. Гартън Аш не пита дали фундаменталисткият теолог Тарик Рамадан, за когото пее пламенни хвалебствия, също така дължи успеха си на плейбойския си външен вид. Вярно е, че Айан Хирзи Али не се побира в настоящите стереотипи за политическа коректност. Бидейки сомалийка, тя проповядва превъзходството на Европа над Африка. Като жена, тя не е нито съпруга, нито майка. Като мюсюлманка, тя открито представя назадничавостта на Корана. Толкова много отхвърлени клишета правят от нея една истинска бунтовничка, съвсем различна от фалшивите бунтари, които нашите общества произвеждат с дузини.

 Нейното дебелоглавие, ентусиазъм и непроницаемост, са нещата, срещу които Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш възразяват, в духа на инквизиторите, които откриваха вещица във всяка жена, прекалено пламенна за техния вкус. Когато човек чете техните снизходителни думи, то изведнъж му става ясно, че войната срещу мюсюлманския фундаментализъм ще трябва първо да бъде спечелена на символично ниво, при това от жените. Защото те представляват опорната точка на семейството и социалния ред. Да бъдат те освободени, да им се гарантират равни права във всички сфери, е първото условие за прогрес във всички арабски мюсюлмански общества. Между другото, всеки път, когато някоя западна страна се е опитвала да създаде специално законодателство по отношение на малцинствата, самите членове на тези малцинства, и преди всичко жените, са се вдигали на протест. Щедрото желание да изглеждаме гостоприемни – като например в канадската провинция Онтарио, където беше направен опит за легализация на шариата, мюсюлманския закон, поне що се отнася до въпросите на наследяването и семейството, или предложението на бившата германска конституционна съдийка, Юта Лимбах, да се създаде малцинствен статус в основния германски закон, освобождаващ мюсюлманските момичета от часовете по физическо възпитание, бива възприемано като регресия, като ново пленничество.

 Мистиката на респекта към другите, която се развива на запад, е много съмнителна. Защото етимологията на думата respekt идва от „гледам отдалеч“. Нека си припомним, че през 19 век местните неевропейски народи бяха разглеждани като толкова различни, че се смяташе за недопустимо, че те някога биха могли да възприемат европейския модел или дори да получат френско гражданство. Веднъж възприето като малоценност, различието вече започва да се възприема като непреодолимо разстояние. Доведена до крайност, тази възхвала на самодостатъчността се превръща в основа за злополучни политически решения. Какво друго беше апартейдът в Южна Африка, ако не уважение към особеността, доведено до степен, при която другият няма право да се доближи до мен?

 По такъв начин търсенето на религиозно равновесие може да осуети опитите за промяна в едно изповедание, утвърждавайки малцинствения статус на част от населението, предимно жените – и опрощавайки една фина сегрегация, маскирана като различност. Невъзмутимото възхваляване на красотата на всички култури може просто да прикрива същият изкривен патернализъм като онзи на колониалистите от вчерашния ден.

 Просвещението принадлежи на цялото човечество, а не само на няколко привилегировани индивиди в Европа и северна Америка. Англосаксонският мултикултурализъм може би не е нищо повече от легален апартейд, придружаван, както често става, от сладникавите увещания на богатите, които обясняват на бедните, че парите не могат да гарантират щастие. Ние носим бремето на свободата, самостоятелността и сексуалното равенство; вие имате радостите на архаизма, на малтретирането като старинен обред, на свещените предписания, насилствените бракове, забрадката и полигамията. Членовете на тези малцинства биват поставени в условията на консервиране, предпазени от фанатизма на Просвещението и „катастрофите“ на прогреса. На онези, които са определени като мюсюлмани, се забранява да не вярват, да не дават пет пари за Бога, да създават за себе си живот далеч от Корана и ритуалите на тяхното племе.

 Мултикултурализмът е расизмът на антирасистите: той приковава хората към техния произход. Така например Йоб Коен, кмет на Амстердам, изисква приемането на „съзнателната дискриминация срещу жените от страна на някои групи от ортодоксални мюсюлмани“, обосновавайки го с това, че „ние се нуждаем от ново спояване“, което да „обедини обществото“. В името на социалното сцепление ние биваме приканени да ръкопляскаме на нетолерантността, която тези групи демонстрират по отношение на нашите закони. Насърчава се съвместното съществуване на херметични малки общности, всяка от които следва някакви различни собствени норми. Но ако се откажем от колективния критерий за различаване между справедливост и несправедливост, ние саботираме самата идея за националната общност. Например, един френски, британски или холандски гражданин ще бъде преследван, ако бие жена си. Но трябва ли престъплението да остане безнаказано ако престъпникът се окаже шиит или сунит? Трябва ли неговата вяра да му дава правото да нарушава закона на страната? Това означава да прославяме у другите онова, за което винаги сме наказвали самите себе си: безобразен протекционизъм, културен нарцисизъм и закостенял етноцентризъм!

 Такава толерантност само подхранва презрение, защото тя предполага, че някои общности са неспособни да се модернизират. Може ли да се предположи например, че дисидентството на британските мюсюлмани е следствие не само от назадничавото твърдоглавие на техните водачи, но и от смътното подозрение, че специалните грижи към тях от страна на държавата, не са нищо друго освен друга форма на презрение, предпоставяща, че те са прекомерно назадничави за модерната цивилизация? На няколко места в Италия се обсъжда възможността да се запазят определени плажове за мюсюлмански жени, така че те да могат да се къпят несмущавани от мъжки погледи. А след няколко години в Ротердам ще бъде открита първата „ислямска болница“, съгласувана във всяко отношение с предписанията на Корана. Човек може да си помисли, че ние отново живеем в дните на сегрегация в южняшките Съединени Щати! И въпреки това тази сегрегация се радва на пълната подкрепа на най-известните европейски прогресивни сили! Тяхната битка се води на два фронта: от една страна малцинствата трябва да бъдат защитени от дискриминация, а от друга, индивидите трябва да бъдат защитени от унижения от страна на общността, в която живеят.
…

 Модерна Франция беше оформена в борбата срещу хегемонията на католическата църква. И сега, две столетия след революцията, тя няма да поддържа игото на един нов фанатизъм. Ето защо опитите от страна на реваншистки настроени ислямисти като саудитскитеВахабити, Мюсюлманското братство, Салафистите или Ал Кайда, да стъпят отново на европейска територия и да завоюват отново Андалузия, много напомнят някаква нова колониална акция, на която ние трябва да се противопоставим. По какъв начин Европа и Франция станаха секуларни общества? Чрез неуморна борба срещу църквата и нейното настояване върху правото да управлява умовете на хората, да наказва непокорните, да блокира реформите и да държи хората – предимно най-бедните – в хватката на примирението и страха. Битката беше изключително яростна и от двете страни, но тя доведе до неоспорим прогрес и в края на краищата до закона за разделение на църквата и държавата от 1905 г.

 Превъзходството на френския модел (копиран от Турция на Мустафа Кемал) е резултат от победата над мракобесието и от събития като Бартоломеевата нощ. Как бихме могли да толерираме при исляма неща, които вече не толерираме при католицизма? Секуларизмът, който между другото е записан в Евангелията, се основава на няколко прости принципа: свобода на религиозната принадлежност, мирно съвместно съществуване, неутралност на публичното пространство, уважение към социалния договор, както и общо приемане на факта, че религиозните закони не стоят над гражданските, а почиват в сърцата на вярващите. Франция, каза Хана Аренд, третира своите колонии едновременно и като братя, и като подвластни. За щастие времето на колониите вече е отминало. Но републиканският егалитарен идеал постулира, че всички човешки същества имат едни и същи права, независимо от тяхната раса, пол и вероизповедание. Този идеал обаче е далеч от пълното си реализиране. Той дори се намира в криза, както показаха бунтовете от ноември 2005. И въпреки това той изглежда е по-добър ориентир от съмнителното преклонение пред разнообразието. Срещу правото на различие, необходимо е непрестанно да утвърждаваме правото на сходство. Онова, което ни обединява, е по-силно от онова, което ни разделя.

 Позициите на Айън Бурума и Тимъти Гартън Аш съвпадат с американската и британска политика (макар че двамата не я одобряват): неуспехът на Джордж У. Буш и Тони Блеър в техните войни срещу тероризма произтича между другото и от факта, че те се съсредоточиха върху военните средства за сметка на интелектуалния дебат. Твърдоглавата и лицемерна набожност на тези двама лидери, тяхната смесица от стратегическо перчене и детинска наивност, им попречи да ударят там, където е нужно: на терена на догмата, при интерпретацията на свещените писания и текстове. До вчера Студената война се водеше предимно в сферата на идеите, при което културната борба в киното, музиката и литературата беше от ключово значение. Днес ние с безпокойство наблюдаваме как британското правителство и неговият кръг от мюсюлмански „съветници“ флиртуват с идеята „по-добре фундаментализъм, отколкото тероризъм“, неспособни да видят, че тия две неща вървят ръка за ръка и че, ако му бъде позволено, фундаментализмът завинаги би пречил на мюсюлманите в Европа да проведат каквито и да било реформи.

 И все пак насърчаването на един просветен европейски ислям е от капитално значение: Европа би могла да се превърне в модел, в блестящ пример за реформи, които, да се надяваме, ще се развият по примера на Втория Ватикански Съвет, откривайки пътя за самокритика и ново търсене. Но ние трябва да бъдем сигурни, че не говорим с погрешна публика, представяйки фундаменталистите като приятели на толерантността, докато всъщност те само симулират и използват лявата интелигенция за извършването на собствените си ходове, като по този начин си спестяват предизвикателството на секуларизма.

Време е да разширим солидарността си до всички бунтовници в ислямския свят – атеисти, свободомислещи, дисиденти, по същия начин, по който поддържахме източноевропейските дисиденти преди време. Европа трябва да насърчава тези различни гласове и да им дава финансова, морална и политическа подкрепа. Едва ли в наше време има друга кауза, която да е по-свята, по-сериозна или по-належаща за хармонията на бъдещите поколения. И все пак нашият континент продължава да коленичи пред божиите безумци, запушвайки устата на свободомислещите със самоубийствено безгрижие. Блажени са скептиците и невярващите ако те могат да успокоят смъртоносния плам на вярата!

Поразително е, че 62 години след падането на Третия райх и 16 години след падането на Берлинската стена, една важна част от европейската интелигенция се ангажира със злословия по адрес на приятелите на демокрацията. Според тях е най-добре да се седи и да се изчаква, докато в същото време се говорят празни приказки за идеалите на Просвещението. Но ние сме вече далеч от драматичните времена на 30-те години, когато най-добрите умове се хвърляха в ръцете на Берлин или Москва в името на класата, расата или Революцията. Днес заплахата е по-неясна и фрагментирана. Нищо не напомня за страховитата опасност от Третия райх. Дори и правителството в Техеран е книжен тигър, който може да бъде поставен на колене с минимална доза от строги мерки. Въпреки това проповедниците на паниката се увеличават. Кант определи Просвещението чрез мотото „Sapere aude“ – осмели се да знаеш. Културата на смелостта е може би онова, което липсва най-много на днешните управители на съвестта. Те са симптомите на една уморена, съмняваща се в себе си Европа – една Европа, твърде склонна да се съгласи с чуждото мнение и при най-малкия признак за тревога. Но техният добронамерен реторичен сироп прикрива един по-различен мотив: мотивът на капитулацията!

Източник: Либерален преглед

 PS: Ако ти харесва, можеш да подкрепиш материала в свежо ъук:

 http://svejo.net/home/link_summary/126461-Naruchnik-po-DEMOKRACIQ-SKINARSKO-SBORIShtE

Какво е глобализацията? На практика няма еднозначно определение. Тя е нещо като интелигентността – всеки я приема така, както на него му изгажда. Знае се, че глобализацията е нещо лошо, затова всеки я приема като въплъщение на това, което мрази най-много. За фермера глобализацията е вносът на евтини зеленчуци от Гърция, за певеца от незнайната България глобализацията е налагането на други изпълнители, а за Белев – смесването на расите.

Има много схващания, но глобализацията в никакъв случай не е свързана със смесването на расите, или възможността да се обиколи Земята за 12 часа. Развитието на транспорта и съобщенията помага, но не е глобализация. И това, че един негър е дошъл от Зимбабве в България за да търси по-добър живот в никакъв случай не е глобализация.

Глобализацията е налагане на единна култура, основана на потребителско (разбирайте еснафско) мислене. Не е случаен фактът, че изразът „потребителско общество” е тръгнал именно от САЩ Пример за това са американските филми, които вече са се превърнали в част от световната (или глобалната, ако щете) култура. На продуцентите на същите тези филми им се плащат диви суми, да речем, за да се види кутийка с Кока-Кола в хладилника на главния герой. По този начин американската култура налага американските стоки. Част от този сценарий е и налагането на иначе жалката и безстойностна „черна” музика, или хегемонията на големите звукозаписни компании, които определят музикалните вкусове на по-голямата част от западния свят.

Бих искал да се спра по-подробно върху това с музикалната култура, защото това е една от чувствителните ми теми. Колко от вас, или хората, които познавате слушат „хитове”? Колко CHR(Common Hits Radio) има само в София? Много, нали? Това, което ме отвращава от такива радиостанции е именно тази комбинация в определението им – Common Hits. За неговорещите английски, commonозначава „общо”, „обикновено”. Истината е, че не слушателския интерес определя коя песен колко ще се върти. Определят я звукозаписните компании, които всъщност дават пари на радиата, за да пускат дадена песен. По този начин огромната част от хората, които нямат нито вкус, нито желание да подбират музиката, стават жертва на една страхотна конспирация срещу тях. Конспирация, целяща да създаде армии от еднакво мислещи хора, които харесват еднакви стоки, и които вадят с охота портфейла си за всеки боклук, рекламиран между два поредни хита.

Та глобализацията. Ами ето ви я, в горното изречение. По този начин големите компании (главно американски) стават световни господари. Лошото обаче е, че си остават американски. Замислете се как бихте постъпили, ако искате да завладеете света. Единият път е този на грубата военна сила. Хитлер го опита и резултатите ги знаем. А другият? Стъпвате на пазара на дадената страна и я заливате с евтини стоки. Хората започват да купуват. Знае се, че апетитът идва с яденето, и те искат все по-скъпи и по-хубави телевизори и DVD плеъри. Нямате пари? Ама няма проблем бе, ще ви ги дадем на изплащане. И докато се усетите, вече цял народ работи за да ви плати поредната вноска за ненужно големия телевизор. Готово – вие сте владетел. В крайна сметка, истинският господар на една страна е този, при който отиват парите на жителите й.

Навярно ще кажете, „Ами ако хората просто приберат телевизорите и не дадат пари?” Ето я масовата култура. Това е „кражба” и „измама”, и всички сме виждали в американските филми какво става с тези хора. Да не говорим за революция – това е мръсна дума, и американската армия ще дойде да ни умиротвори. Тя никога не нахлува в чужда територия, влиза с умиротворителна мисия.

Човек би казал, че всъщност чрез глобализацията се създава конкуренция, която в крайна сметка повишава качеството. Да, ама не. Защото мислите ли, че Кока-Кола ще се примири ако някой цех в Долна Диканя започне да прави по-хубава и евтина напитка от тях? Имайки финансовите ресурси от продажбите по целия свят, ще смажат горкото цехче както с реклама, така и по много други начини, включително намаляне на цените под нивото на печалба (което едва ли ще им навреди много), натиск над местните власти (ХЕИ и т.н.) за постоянни проверки, пък ако щете – производство на некачествен или дори застрашаващ здравето продукт с марката на неблагоразумния конкурент.

Така че глобализацията се движи единствено от финансов интерес. Тя няма нищо общо с расите, или „заплахата” от негърско нашествие в „белите” страни. Всъщност смесването на расите е резултат от стремежа на природата никога да не остава в едно състояние. Всеки опит да се запази статуквото е ход срещу природата. Тя вече е доказала, че си знае работата. Именно постоянната промяна е основата на живота.

На първо място, какво означава да си националист? Повечето от нас свързват това понятие с нетрезви, некъпани хора с бръснати глави или гребенести перчеми (всъщност между двете групи съществува непримирима вражда, но това е друга тема), които пият бира, бият циганчета и палят кофи за боклук. Националистът в съзнанието на народа е нетолерантен, агресивен, проповядващ "расова чистота", негрите да си стоят в Африка, жълтите в Азия, и изобщо - да не се бутат в добре подредения живот на хората от европеидната раса. Националистът държи под възглавницата си "Майн Кампф", а до леглото - парче дебел кабел, с който да брани себе си и семейството си от неизбежните набези на хора от не-европеидни раси. Националистите се събират по улиците, облечени в черни ризи (или черни слипове, ако сте почитател на Уудхаус) и крещят "Хайл!" докато им се спука някой кръвоносен съд.

Истинският национализъм е нещо съвсем различно. В чистата си форма той е идея, която трябва да е в душите на всички ни. Истински националист е този, който независимо от расата си пръв хваща оръжието за да спре мислещите зло на родината му. Забележете - не на расата му, а на родината! Истинският националист вижда красота във всяка тревичка, поникнала върху родната му земя. Той иска да види държавата си в разцвет и прави всичко по силите си да помогне за него. За националиста хората не се делят на черни, жълти и бели. За него има хора, които работят за родината си и такива, които работят против нея. Това е!

Пишман националистите скачат и насън щом чуят "Турция" или "Македония". Ами нали Турция би могла да приведе същите исторически доводи, които ние привеждаме за да докажем, че Македония е част от България. Тук има толкова турци, че на практика сме им колония. 1/3 от думите в българския всъщност са турски. На това място псевдо-нацитата ще кажат "Да! Вън турците! Марш в Турция!". Само че турците работят и си плащат данъците в България, следователно са част от нея. За хомосексуалистите да не говорим. Представяте ли си хомосексуален заговор да бъде превзета България? Сигурно техните генерали ще направят коварен план да ни изненадат отзад?

Затова най-хубавото, което индивиди като Расате и Сидеров могат да сторят е да свалят маската на национализъм и да си признаят, че са просто банда тъпи, агресивни копелета, които обичат да бият хора и да подпалват разни неща. Като националисти очевидно не правят нищо за нацията, освен да създават работа на полицията.