Изчезни оттук ! ! !

Така е - всяка възраст си има своите плюсове и минуси. Младият учител ще грабне децата с младостта си, по-старият - с опита си...

Тони, младите хора не са виновни, че мислят по този начин! Някога, когато ние постъпвахме на работа беше по-лесно. Сега животът ги направи такива - бедността, озлоблението сред хората, завистта, всичко това води до враждебното отношение. Аз не съм си и помисляла преди 30 години да завиждам на колежката, че получава два пъти повече от мен, защото тя беше връстничка на майка ми. И сега е така. Хората с повече стаж и повече "тапии" получават повече. Е, сега съм сред тях, но предпочитам да съм във времето преди 30 години... :)))

Тони, поздравявам те за поста! Трудно ми беше да се въздържа от поста "Споделено" на младата колежка.Винаги съм защитавала новодошлите, млади колеги в нашата общност, за да им дам стимул за плахите опити при публикуването. Моята максима е: "Човек се учи, докато е жив". Единственото, което ме притеснява е, когато в даден колектив някои от колегите следят работа та на други. Така не се работи в екип и не е в полза на децата. Това е тип самоизтъкване. Нима по този начин се гради авторитет? Нима по този начин ще има резултатност от работата? Нека първо погледнем пропуските в българското образование, а чак тогава да претендираме, кой е по кадърен: старите или младите. Крайно време е по-младите преподаватели да потърсят причината не в своите колеги, а в цялата система.

Относно заплащането, никога не съм поглеждала фишовете на колегите, мисля, че това не ми влиза и в задълженията! Работя си така, както аз смятам за добре!

Верче, когато си в малък колектив, заплатите се знаят. Искам да ти кажа, че във всеки колектив има хора, които одумват и гледат "в канчето" на другите. Обикновено това са хора, които са ниво "полувисше образование от преди 25-30г." и никакво развитие. И в нашия колектив има такъв човек, но ние сме го елиминирали до такава степен, че той е останал без слушатели. Мъчно ми е обаче, за младите хора, които се опитват да създатат конфликт "млади-стари". Аз съм от старите, но нямам нищо против кадърните млади!

Къде са "кадърните" млади? В нашия колектив повечето са с над 25-28 години педагогически стаж. Болшинството са с І ПКС, има с ІІ и ІІІ ПКС. Дойде млад колега, приехме го възторжено /глътка свеж въздух в застаряващия ни колектив/. Децата - щастливи, радостни, въодушевени в началото, а после.... Тези, с възможности, амбиции и стремежи започнаха да се оплакват,че не се водят учебни часове, а си говорят кой къде е ходил, кой какво е правил, разглеждат снимки, списания, слушат музика и т.н. Започнаха да съжаляват за старата си учителка, която недолюбваха заради възрастта и взискателността й. Хубаво е да си млад, но още по-хубаво е да знаеш защо си станал учител, защо си влязъл в училището и какво очакват децата от теб. Само младост не стига.

Аз също започнах като възпитател преди около 15 години. Две години изпълнявах тази длъжност. Целта ми беше освен да използвам наученото от университета, практически да черпя опит от по старите колеги. Подбирах от кого бих научила най-много. Никога не съм оплювала колеги относно работата им. Целта ми беше аз да бъда полезна, а от кого ще черпя практически опит беше мое право на избор, за което не съжалявам. От 13 години работя като учител. Поради временните трудови договори, през класовете ми се смениха около пет възпитателя. Винаги съм мислила, че възпитателя и учителя са едно.  Няма професия възпитател, това е учител. Забелязвам, че някои от колегите възпитатели се срамуват от тази си длъжност и спорът между длъжност учител-възпитател е избиване на комплекси, което не е редно. Всички сме отдадени на децата и всички сме учители! Така, че моят съвет към по-младите колеги е да се развиват, черпейки опит от хората за които професията УЧИТЕЛ е призвание. Не е нужно да се негодува срещу останалите, защото: "Във всяко стадо има мърша". Хората са различни. Важното е какво на нас ни диктува сърцето.  Това е мое мнение с което не ангажирам никого. Всеки има право на избор, как да се развива в професията! Убедена съм, че образователната система оказва огромно влияние върху тези взаимоотношения, но ще пусна отделен пост за това!

Изчетох много внимателно този пост, поста "Споделено" и коментарите към тях. За ситуацията в подобни училища, каквото и да се каже, все ще е вярно. Работя с деца от малцинствата вече 16 - 17 години. Започнах като възпитател, бях педагогически съветник, сега съм преподавател. В нашето училище се работи много: по един открит урок пред колеги всеки месец; извънкласни дейности - танцов състав, ателие за приложни дейности, група за жизнени умения; училищни инициативи с деца и родители; индивидуални консултации с трудно успяващи ученици,... Това е една малка част от нещата, които правим. През годините съм преживявала вълшебни мигове на удовлетвореност и дълбоко огорчение и безсилие пред нещата, които няма как да променя. Откривала съм зрънца резултат от труда си тогава, когато съм искала да се предам и това ми е давало сили да започвам отначало... И винаги съм чувствала подкрепата на колегите до себе си. За съжаление резултатите, постигнати с нашите деца, не могат да се сравняват с тези на децата от други училища. Но пък са ни безкрайно ценни... Ето един такъв малък, но вълнуващ резултат: Любими стихове отвисоко  /Постъпвайки в подготвителна група повечето не знаеха и дума на български език/

 

Тони, благодаря за топлите думи! Зареждам се позитивно и черпя професионално вдъхновение от всички Вас, неуморни УЧИТЕЛИ!

Специален поздрав от талантливите ни танцьори!

Благодаря за линка към статията за емоционалното изгаряне! Много ми е интересна! Сега ще си я чета и ще се самоанализирам, за да установя докъде съм стигнала  с "изгарянето". Май доста съм напреднала с него. Няма начин! След 35 г. в училище и то не само кротко пребиваване.

Мило момиче, грешката ти е огромна. Става въпрос за учителите с полувисше образование. Извинявай, но не сме "полуучители". Когато започнах работа, бях с половината от заплатата на стария учител, който беше с гимназиално педагогическо (с една година надграждане), но го признаваха за полувисше. Бях млада учителка и трябваше да "трая". Сега нашето полувисше, което е само с една година учене по-малко от тогавашното висше - остава "специалист", а тяхното "магистър". Хорариумът беше почти един и същи. Учехме какви ли не дивотийки, които не се учеха във висшите учебни заведения. Не се оплаквам, а продължавам да се боря (имам непрекъснато деца, които печелят състезания, и това е по-голяма награда за мен). Болното наистина е това, че гледам как учители с магистърска степен, главен учител, със заплата двойно по-голяма, а да не споменавам разликата в стойността на лекторските, ако  има такива, а в час не влиза или го прави проформа. И пак трябва да "трая". Така, че за работата не е толкова определяща заплатата (въпреки, че създава дразги), а  дали обичаш децата. Не фалшиво, за да се представиш пред децата за добър, а да ги подготвиш за живота. Трябва да се помисли заплащането да е според работата, а не според образованието и връзките с началниците!!!!!!

Ооо, колежкe plamache, на много грешен път сте, ако смятате, че имам нещо против учителите с полувисше образование! Аз също съм била с полувисше образование, но по едно време реших, че не е достатъчно и на 38-годишна възраст завърших задочно СУ. Както и сега не стоя на едно място, а постоянно се обучавам в нещо /макар и след 33 години учителстване/. Моите колежки са полувисшисти и това не пречи да обичат децата и да са перфектни професионалисти. Бях млада, вече не съм, но никога не съм си траела за нищо. Аз мисля, че ясно казах, че има хора, които са ниво от преди 30год., без никакво развитие. Задоволяват се само с това, което са научили в институтите. Това можете ли да го отречете? Поне при нас има такъв колега. А с последното изречение съм абсолютно съгласна!

Започнах работа преди 32 години и бях петият висшист в училище. Тогава имахме учители наставници. Имах щастието до мен да бъде човек със средно педагогическо образование, но всеотдаен в работата си. Той ме научи на много неща, които не бяха написани в университетските учебници.  През всичките години спазвах един съвет, който ми даде базовата учителка преди раздялата след на стажа. Да не бързам да създавам приятелства и да се присъединявам към групата колеги, в която върви професионалният разговор. Да избягвам тези, които говорят само за манджички и плетки, одумват колегите си и мислят само себе си за най-добри. Имах прекрасни колеги с образование и заплащане по-ниско от моето, но никога не съм се съмнявала, че работят по-малко от мен. Учех се от тях и винаги ще им бъда благодарна. Ако не си готов да се учиш цял живот и само гледаш в чуждата чиния, ще си останеш посредствен във всяка професия. Усещам в края на всяка учебна година, че изгарям все повече емоционално, но щом видя отново децата си и вляза в училищния двор на 15 септември, се зареждам веднага. Мисля не за магистърската си степен и високото ПКС, а за това да бъда на нужната висота пред учениците, родителите и колегите си. Пожелавам на всички млади колеги да работят с любов професията, която са си избрали. Винаги наоколо ще има хора, които не одобряваме, които виждаме, че не са на висота, ще има разочарования, но всеки сам гради имиджа си. И никога не е късно да смениш професията си, ако не си удовлетворен от нея, макар първо да трябва да положиш усилия, за да я спечелиш- ти нея и тя тебе.    

Благодаря за разбирането!!!! Работата е в това, че такива колеги убиват желанието за работа в тези, които искат да работят съвестно. Щом си само ти, който не позволяваш в час и извън него да си правят каквото искат, то ти си лошия (ние сме със 100 процента роми). Така е защото и министерството си затваря очите пред неграмотността. Детето ще преминава от клас в клас без дори да знае своето име, на баща си, на майка си, да не говорим за писане - ще преминава от клас в клас, а какво ще правят колегите в следващите класове?

Сега децата са много по-информирани, а проблема е в това, че не знаят какво да правят с тази информация. Виждат много неща накуп, вместо последователно всяко нещо с времето си и тук родителя, ако не иска да изпусне връзката с детето си, наистина е добре да се научи да го изслушва, а не само да размахва поучително пръст. Поне аз така мисля и така реагирам, не знам дали е правилно, но щом сина ми на 18 търси разговор с нас, не ни отбягва, даже и съвет понякога иска. Виждам го, че е объркан и на въпроса ми оня ден (след като успях да го вдигна от РС-то с пакет чипс за примамка) : "- Е, добре, догодина ще завършиш, какво искаш да правиш? Ще искаш ли още да учиш или ще работиш? Какво смяташ, че можеш да работиш? " - дълго остана безмълвен, наистина не знаеше какво да прави. Не можа да си представи нищо, което би могъл да работи или пък да му е интересно да  учи. Все пак, замисли се, сигурна съм, че ще започне да се замисля над този въпрос. Засега ще го оставя, след време пак ще сверя часовника.
Иначе не сме от родителите с болни амбиции, има място за всички под слънцето, важното е да живееш смислено.  А то и образованието ни е такова... За него пък, ама хич не ми се говори, че се обривам цялата.

  Според мен най-важното е да има комуникация, общуване независимо на каква тема, важното е да се говори! и бавно, наистина, без поучения и излишно натякване! Иначе бягат и се скриват в черупката си, а от там е толкова трудно да ги извадиш!

Първо искам да кажа,че снощи гледах онова с децата,което го води Деу и имаше едно агънце точно от възрастувата група визирана в изследването.С няколко клизми от водещите тя успя да се орезили на 2 въпрос,сви ушите и си бега по живо-по здраво.Няма да скрия задоволството си,когато това стана и негодуванието си,когато водещите почнаха активно да я подпират.

Второто,което искам да кажа е във връзка с "generation gap" .Някои може да помнят как литератУрката ги е карала да пишат съчинения върху "ГЕРАЦИТЕ:" и съпътстващите ги клишета за конфликта м/у поколенията.Сещате се надявам се-стандартните глупости,за това какво е искал да каже авторът,то каквото е искал да каже го е казал според мен,но карай.

Идеята ми е,че проблема не е нов и не виждам повод за тревога.В "Момчето си отива" е  онагледена ситуацията повече от сполучливо.

Ляво-Дясна, заповядай  в "Образование". Много ни липсват мнения на родители за образованието.

Ми и аз мисля, че проблем няма. Винаги е имало дупка между поколенията и това е даже хубаво, защото именно то обуславя прогреса на обществото. Иначе нищо никога нямаше да се променя.
Единственото, което аз лично изобщо не одобрявам е липсата на дисциплина и уважение към възрастните. Аз също съм се мислела за по-умна от родителите ми, но като ми кажат нещо го правя. Или го правех.
И за мен това е естествено. Докато зависиш от някого имаш отговорности към него. И даже мисля, че проблемът не е в децата, проблемът е в родителите. Защото ако наложат наказание, те заемат позиция. Нещо което те със сигурност не искат да правят. Което говори зле за родителите, както и за хората, които те създават.

А според мен има и друг проблем - порасналите наричат тези м/у 16 и 20 "деца". Сериозно, остават ми месеци до прекрачването на границата, но ясно си спомням, че на 16 живеех сама с маминка и бях до голяма степен самостоятелна и бях дете само десетте минути в неделя, когато се чувах с нашите.
Дени, ако имаше оценки за коментари, досега да съм ти сложила плюсче!

Съгласна с Дени. Gap има откакто се е пръкнало второто поколение (т.е. откъмто времето на децата на Адам и Ева някъде ще дойде хронологически). Според мен проблем има и той парадоксално е в това, че много значителна част от съвременните родители не са "възрастни". Във всеки случай не са възрастни в раздела - "поемам отговорност за създаването и отглеждане на дете докато стане читав самостоятелен човек". Иначе казано нагърбвам се със сложен и много вдъхновяващ проект за ...20 години. И ще отделя за него нужните време, търпение, добро настроение и нерви. В нарастваща пропорция. И без прекъсване. Независимо от обстоятелствата.
Доста неща ме карат да мисля така, но като за тук стигат и няколко числа, на които неизменно се натъквам работата си:

• 20% от родителите - толкова е средната  посещаемост на родителски срещи. познавам лично поне 15 класни ръководители в гимназии, които не са виждали никога в продължение на 5 години родителите на по 3-4 свои ученици.

• 10-12% от учениците от 12 до 18 г. живеят без родителите си (които са в чужбина). Официално настойници са им баби и дядовци, лели и т.н., но на практика 90% от тях живеят сами в семейното жилище.

• над 40% от учениците в момента са от семейства с един родител. в една трета от тези семейства единственият .родител работи на 2 места (сещайте се колко е близо положението на тези деца до това на децата с родители в чужбина).

За съжаление имам наблюдения само върху децата в образователната система. Но каквото са споделяли колегите от системата за закрила на децата и други - от родителските асоциации е все в тази посока. Уви.
Най-пресният пример за родителска незрялост видях вчера:
Деца в 4 клас се бият. Систематично по-силен побойник бие по-слаб съученик. Разговор между  двете родителки на родителска среща, скоро след последния побой:
Въпрос: Госпожо, синът ви се бие със съученици поне по три пъти седмично, използва за повод дори начина, по който някой го е погледнал, няма ли да направите нещо?
Отговор: Ами, той баща му така го учи. Аз какво да направя? 

Не мога да кажа, че съм добър родител, всеки има своя мярка и разбиране за това, но  по последното нямам думи !!!!
Това което научих в житейския си път, е че трябва да уважаваш човека пред себе си, така той е предразположен да те изслуша, дори да направи това, което му поискаш. Така е и в училище. Ако в семейството не се говори за образованието и учителите с уважение, откъде да се появи такова у детето и ако учителя не го проявява към ученика, откъде накъде обратната връзка да е добронамерена?
Малък пример - сина ми започва първи клас, учителката от старата генерация, казвам си - късмет!, тъкмо ще го научи да пише грамотно и четливо. Обаче, тя била с някакви болни амбиции за клас първенец в училището. А децата са си деца, трябва някак да ги превземеш в полза на образованието, а не да гониш собствени безмислени амбиции. На една родителска среща учителката се изцепва- те не знаят да пишат!!! А трябва да стигнат до 120 знака в минута!!! Как ще си записват лекциите в университета!
Честно да ви кажа, родителите първо се опулиха, а после избухнаха в гръмогласен смях. Даскалицата грабна показалката и заблъска по катедрата да млъкнем или ще изгони някой от нас. Еееее, щеше да ми се пукне жлъчката от смях тогава.
С времето ми беше все по-трудно да говоря, че учителя трябва да се уважава. По-скоро прикривах пред децата отношението си, само с баща им когато сме оставали насаме сме коментирали и мислели какво да направим за да получат поне минималното добро образование. За мен минималното е да пишат грамотно, да се справят с математиката, да имат поне един любим предмет, който да учат с удоволствие и най-вече да се научат да учат и разсъждават, да не са папагали. 
Преместихме сина ми в друго училище. Е там вече случихме, млада учителка, сина ми много си я хареса и дори след като се преместихме да живеем в противоположния край на София, не пожела да се премести в друго училище и сега пътува по 40-50 мин. Значи може един учител да  грабне децата , (добре де, не деца- а как да ги нарека? тийнеджъри?- както се казва на български...хахаха,  или юноши? - хубава дума, но май повече за майтапи се ползва само?) да стане любим учител. Преподава им по география- сина ми хареса този предмет; помага им по математика- обожават я; говори си с тях като с големи, търсят я за съвет, уважават я. Значи може :)
Според мен не всеки става за педагог. Аз лично въобще не ставам за такъв.
А това, което казваш за учениците процентно колко от тях живеят с двамата си родители и родителите им да имат време за тях наистина е тъжно. Може би затова поне в училище, там където са сред връстниците си и имат повече общи интереси в откриването на света, най-добрите им приятели трябва да са преподавателите :)

Е, тъжно е, наистина. И ние си бяхме за около година самички, когато мама замина първия път,но наистина имаше баба и дядо наоколо. Не е същото, но ако са те изградили като добра личност преди това, просто ще си останеш такава.
Но обратно към "Ми баща му го учи така". Мисля си, че ако бяхме на запад, татито щеше да бъде привикина от психолог или социален работник. И щеше малко поне да се осъзнае. Но тук родителите са ненаказуеми. Което от една страна е добре-никой не ти казва какво да правиш с децата си, но от друга е зле-никой не може да те спре в съзадаването на социопатчета. Според ме в такива случаи детето трябва да получава среща с психолог (такива поне има) и ако не стане-предупреждение за изключване и бай бай бейби.
Щото не ми харесва да ми бият кучето, пък представям си ако беше детенце...

Хората са го казали - "Ако посееш вятър, ще пожънеш урагани"
Много, ама много,  важни са първите 7 години от възпитанието на едно дете, оттам насетне човешката личност, според мен, започва да се изгражда и надстройва на тази, съществуваща вече,  база! И ако нея я няма, цялата "сграда" може и да рухне! :-(

аз съм на мнение, че не са първите 7, а първите 17. Защото тогава точно се формира личност и характер, дори и изпуснат първите 7, докъм 17-18 може да се оправи грешката и обратно, но след това...

Не знам Лорде. Куини трябва да мине оттук и да каже, какво успява да поправи от 7 до11 в училище, ако й доведат първолак с пропуснати първи 7. Чувала съм, че в доста случаи е непоправимо. Ама не знам дали защото има неща, които ни се завършват като дадености в характера още до 7, или защото обикновено, ако семейството пропусне първите 7, още по-малко му пука за следващите 10-12. А училището не може да "ремонтира" нищо без съдействие от страна на родителите.

Важни са първите 7, наистина. Но според мен по всяко време може да се промени човек. Факт е, че хората често когато преживяват нещо брутално се променят коренно. Ако го могат на 30,40 или 60, значи го могат и на 12. Въпрос на мотивация. Но разбира се да поправяш някой за 6 часа в училище, докато останалите 18 вкъщи и навън го рушат не е лесно.

Много по-лесно е,според мен, човек да се мотивира на 30 или 40. Той знае какво иска и за да го постигне, може и да се постарае да се промени до някаква степен! Но едно дете на 12, което още не е изградено като характер, не може само да се мотивира, то не знае как, най-малкото. И тук е ролята на семейството и родителите, които ако са изпуснали първите 7, да се опитат да наваксат и променят нещата към добро! Но те са заети с работа, с печелене на пари за издръжка(както всички се оправдавт) и нямат време! И така се получава един затворен кръг на отчуждение и взаимно неразбиране! :-(

e, няма да ви се обидят/обидим, ако ги/ни наречете "хора" :)
И не знам как е до 11 годишнина на невъзпитаните деца, но навлязат ли в юношеството, наистина имат навика да поумняват и да решават да се променят по свои си някакви критерии. Не казвам, че е зле родителите да пропуснат  първите седем, ама нещата си остават поправими. Стига някой в средата да покаже, че наистина има смисъл в тази промяна. Ако всички около мен плюят по улиците, аз как да пожелая да не го правя?

Не знам как могат да бъдат изпуснати първите 7 години, това би означавало да нямаш никакъв контакт с децата си по някакви причини, но все ще има някой, който да се грижи за тях. Аз мисля, че с всяка година на израстването си, децата , по-късно юноши, младежи, големи хора научават за живота, къде от родителите си, къде от собствен опит. По-скоро това, което виждат като поведение у родителите си и начин на мислене ги придържа към някакво тяхно поведение. Най-страшно е, когато един родител се уплаши от бурния пуберитет на детето си и го остави да се оправя само. Мисля даже, че това е повратна точка от оформянето на някакви ценности в човек.  Минах по тоя път, знам колко пъти съм се чувствала безсилна, но устисках. Имаше защо :)

 Първите 7 години са пропуснати тоагава, когато на детето му се дава само храна, дрехи и подслон, но не и внимание, любов и отношение!
А пуберитетът  е вече втората check точка. И там най-добре проличава, как родителят си е свършил работата през първите 7 - дали има изградено доверие! Ако го има, тогава и втората трудна спирка  се отминава много по-лесно! На добър път! :-)

Не ми е идвало на ума само за храна, дрехи и подслон, не ми го побира въображението, но няма да се чудя, може би има и такива.  А за пуберитета, както всичко върви добре и не очакваш изненади, така може да те отнесе толкова изненадващо, че да се чудиш отде е дошло... Тогава влиянието на средата за тийнейджъра, особено ако е буден и иска да види какво става по света, е убийствено за родителя. Тогава е голямото изпитание за родителите. Тогава трябват двама, за сам е непосилно.
Професоре, не знам дали имаш деца и дали си имал такива изпитания. Само да вмъкна, 2 деца имам и едно с друго нямат нищо общо, нито като поведение нито като интереси. С единия доста трудно, но сега си е съвсем нормално момиче, което мисли за своето бъдеще, с другия за сега е спокойно, но опита ми показа, че трябва да съм нащрек и винаги, когато има връзка между нас, тя да бъде такава - на доверие.

Аз мога да ви кажа как се пропускат първите 7 по отношение на двама мои познати. От 1 годинка (считай проходили бебета) се харизани и двамата на бабите и дядовците на село, които са обръщали повече внимание на козите и нивата. Децата са си търчали по цял ден в двора без особено внимание на бабата и дядото, най-много нахранени. Майката и бащата идват за 2 часа в събота, погушкат хлапето и се изнесат на работа. И така докато дойде ред да го запишат в 1 клас. И двамата ми познати са ми казвали, че са имали страшни проблеми след това в първи клас и в училище, и с родителите си.
Единият от тях и до момента говори на жесток диалект извън работата, който е научил на село - форма на вътрешен протест срещу това изоставяне и срещу това, че родителите му като малък са му са се карали, че говори на диалект...
Та ето ви начин за пропускане.
Аз лично не бих си оставила някъде детето, надявам се да не ми се налага.

  Детето, се чувства най-добре само при майка си и баща си, колкото и да са добри баба и дядо! Лошото е, че времената, в които живеем, са много трудни и трябва да се работи! Но поне до 3г. малкият човек трябва да е при мама! :-)

Благодаря Eowyn, най-вероятно това е отговора, за който нямаше как да се сетя.  Децата ми са били винаги с нас, нямаха си баба на село.А и така сме си свикнали, че ако ги няма за по-дълго (2-3 дена) започва да ми става терсене. Когато всички заминаваха през лятото някъде по селата, моите си играеха сами на площадката пред блока. Когато станаха на 7-9 години, си позволихме с баща им едно малко бягство за 5 дена- сами на почивка, а тях изпратихме на лагер от детската градина.
Прав си професоре, при мама е най-добре. А при мама и татко още по-добре.