Поредният учителски казус, над който днес блъскахме глави учителките на първи клас. В съседната паралелка едно момче, нека го наречем Любо, и едно момиче, на което ще му дадем името Ани, си играят от известно време на играта „Цун-цун”. (Имената са измислени, но децата са си съвсем реални и са ученици в І клас.)

Предполагам, че се досещате в какво се състои играта. Просто двете дечица се скриват зад отворената врата на шкафчето и се... целуват продължително по устата. Така, както са виждали, че правят възрастните влюбени хора. А подобни гледки са често и навсякъде: на улицата, по телевизията, в интернет, медиите и т. н.

Майката на Ани не одобрява тази игра. Заявява в присъствието на учителката, че не й харесва нейната дъщеря да продължава да се целува с момченцето. Само че днес учителката отново вижда, че двете деца са се усамотили зад шкафчето. Извиква момиченцето и му припомня какво е казала мама съвсем скоро. Ани отговаря буквално следното:

- Госпожо, ама знаете ли пък на мен колко ми е хубаво?

А сега де?! Как да постъпиш? Първо трябва да си отговорим на въпроса това невинна детска игра ли е и какво по-точно изпитват децата, целувайки се уста в уста. Трябва ли да се намесваме и ако трябва - как? Фактът, че майката не е съгласна тази игра да продължава, означава, че трябва да се вземат някакви мерки. Но какви? Освен това въпросът е изключително деликатен, защото всяка по-груба външна намеса може да причини трайни деформации на психиката.

Ще се допитаме и до психолог, разбира се, но той е на половин щат при нас и му е трудно да огрее навсякъде. Ние обаче също сме и психолози, и педагози, така че от нас се очаква компетентно да разрешим проблема, ако има такъв.

Едната колежка сподели мнение, че може би майката не е достатъчно мила и ласкава към дъщеричката си и затова детето, което изпитва желание да бъде галено и целувано, задоволява своята потребност по друг начин. Да, но ако майката започне да обсипва детето си с милувки, дали то ще престане да търси целувките на своя съученик? Ще се получи ли тази замяна на ласки?

Самите деца съзнават, че вършат нещо тайно и нередно, и затова се крият. Понякога разрешаването на забранявани до този момент неща действа като решение на проблема. Щом вече не е забранено, значи не е интересно. Да, но как ще се отрази подобно отношение по въпроса от страна на учителката върху възпитанието на другите деца? Пък и отново ще повторя – майката не е съгласна нещата да останат в сегашния им вид.

Класната каза, че обмисляла да им обясни как чрез целувката се предават болести, но се въздържала, защото това ще повлече още въпроси, на които трудно ще се даде убедителен отговор.

Пиша постинга с намерението да се допитам до всички тук: учители, родители, ученици, които имат мнение по темата, и с молбата да помогнат със съвет. Как да обясним на две седемгодишни деца, че първо трябва да пораснат за нещо, което обаче те вече са опитали и са установили, че им носи особено удоволствие?

Първокласниците са такива бебета, каквито не можете да си представите, ако не сте край тях. Ето какво се случило днес в класа на колежката.

...............................

Крис услужил с левче на Алис, защото тя нямала пари. Алис слязла в лавката, купила си ябълка за 30 ст. и се качила обратно в класната стая. Крис си поискал остатъка от парите, но Алис категорично отказала да му ги върне. Колежката се намесила и обяснила на Алис, че парите не са нейни, а на Крис. Алис се троснала с думите:

- Не, тази пари са си мои!

- Е, как са си твои? Та нали Крис ти ги даде, за да си купиш ябълка?

- Не е така, не ми ги е дал Крис! На мен лелята от лавката ми ги даде!

- Алис, лелята от лавката ти е дала паричките, които са ти останали след покупката. Тези пари се наричат „ресто”. 

В този миг на децата толкова интересна им станала думата „ресто”, че заповтаряли всички едновременно: „Ресто! Ресто! Ресто!”

Сладки са, нали? Още "ресто" не знаят какво е :)

В днешно време всяко училище се бори да има колкото се може повече ученици, защото от това зависи сумата, която се отпуска за издръжка (тя е на брой ученик), а и в най-скоро време този факт ще се отрази и върху заплащането на учителите.

Ето защо някои хора действат на принципа „Целта оправдава средствата”, в който обаче се имат предвид най-вече недостойните, непочтените методи и средства.

Миналата година по време на набирането на първолаци една колежка стана жертва на една такава долнопробна рекламна кампания – всъщност жената и до ден-днешен не знае за това (само подозира), защото аз и моята приятелка й спестихме неприятната информация. За да я елиминира, друга колежка се беше погрижила да пусне някаква грозна мълва по неин адрес. Така и не разбрахме какво точно е съдържанието на измисления слух, защото жената, от която научихме какво се е случило, отказа да навлиза в детайли. Резултатът – няколко деца се отписаха от класа на злепоставената колежка и преминаха в друга паралелка.

Тази година моята съпаралелна я усещам, че действа горе-долу на същия принцип.

След като подготвих тържеството за детската градина, изнесохме го с нашите ученици, а тя дойде само да гледа; след като направих на компютъра в чернобял вариант коледните картички за дечицата, а нашите ученици имаха само да ги оцветят (понеже нямаме мастило за цветния принтер); след като написах на компютъра списъка от 250 деца, които, според регистрацията в общината, би трябвало да са подлежащи на обучение и раздадох адресите на колегите за обхождане; след като направих рекламни обявления, че приемът е започнал, разнесохме ги в градините и разлепихме из квартала с другата ми колежка; след всичко това, за моя изненада, веднага след обявяването на приема се юрнаха родителите на 5 бъдещи първолака и се записаха в нашето училище с желание техните собствени деца да бъдат ученици на въпросната ми колежка, която не си мръдна пръста нещо да свърши.

Добре, няма лошо, но сега се питам на какво основание колежката ми е по-предпочитаната.

Първо: тя е с полувисше образование, което дори не е по нашата специалност, но понеже е в заварено положение и с връзки, явно ще си векува в нашето училище. Но и това невинаги има значение в нашата работа, защото тя евентуално може да е някой самороден талант, който не желае да завърши висше образование.

Да, но аз виждам какви са й възможностите като педагог! Нея главно я интересуват клюките: кой родител къде работи, колко пари печели, как са се обзаведели вкъщи, кога са си сложили дограмата и др. Снобското е силно развито у нея и според мен я успя да го предаде на своите четвъртокласници.

Второ: тя не се подготвя за уроците, които предстои да преподава. Няколко пъти с моята приятелка я „хващаме”, че не познава учебното съдържание. Последният й хит беше, когато каза, че растенията приготвят храна в корените си. За жена с близо двайсетгодишен стаж като учител и при положение, че за фотосинтеза се е учило винаги – със или без използването на терминология – за мен това означава, че тя преподава, без дори да надникне в тези учебници.

Преди време си направих с нея един експеримент – накарах я тя сама да обобщи резултатите на своя клас, а пък аз ще направя обобщението за всички класове и тогава прочетох бисери, които издаваха непознаването на професионалната ни терминология (а тя се овладява с четене на методическа литература). Ще дам примери за това как се беше изразила:

Типични грешки, допуснати от учениците по български език:

- кога се пише в края на думата И и кога Й.

Типични грешки по математика:

- при поставяне на знак >,< или =, когато има действия от двете страни.

Аз обаче имам един недостатък, че като стана свидетел на нещо нередно, ми е трудно да си замълча. Попитах я съвсем простичко как го постига този номер, че за нея има вече пет записани дечица. Тя се извъртя към мен и с апломб ми отговори:

- Ами аз съм си изградила име бе, Поли! Аз работя за имидж!

- Така ли – викам, - а ние с другата колежка не работим за име? И според теб как се работи за име?

- Ами как!? Ако аз съм родител на първокласник, ще попитам при кого да си дам детето да ми го учат, и ще го запиша при този, когото ми препоръчат.

А истината е, че аз отлично знам как става това. Формулката е простичка. Ставаш по-близък с една-две по-контактни майки от сегашния ти четвърти клас, които всеки ден си пият кафето в квартала, угодничко им подшушваш, че ти предстои набиране на първокласници и това те вълнува, и тъй като майките очакват в края на годината техните деца да завършат с по-висок успех, ти правят една отлична PR кампания.

Но това може да се случи само в София или в големите градове, където хората си остават непознати едва ли не за цял живот, а в по-малките селища, където всички те познават, тези номера не вървят.

Всъщност аз виждам изхода от това положение и той е свързан именно с прозрачността. Вместо да се налага строг пропусквателен режим за родителите или пък да се пускат родители, само когато възникне някой конфликт, може на тези хора да им се даде възможност да видят с очите си кой учител как преподава. Да се въведат така наречените «отворени врати», които всъщност са часове, в които родителите идват на гости при нас и наблюдават протичането на учебния процес.

За стимулиране читателската активност на първокласници

Кои са тези думи.ppt