Кой подпали Райхстага?
Всяко стадо си има черна овца. Тъй като човекът е животно, което, поради една или друга причина, живее на стада, се е появила нуждата да има един изолиран член на групата, който да служи за нарицание и с който майките да плашат децата си. Аз съм черната овца в моето стадо. Направо да се чудиш къде в живота ми съм оплескал толкова нещата, че да заслужа тази съдба. При всеки удобен случай член на фамилията ми натяква и изтъква колко са добри и успели роднините ми, а аз седя на едно място. Вече съм свикнал, но едно социално събитие промени мнението на фамилията за мен или по-точно го обогати и вече не съм издънка, а съм откачената издънка. Това си е повишение!
Решава фамилията и си прави „празненство” или, с други думи,” Конкурс за най-добър син/внук/правнук/племенник...” Ожесточено състезание, в което аз, слава богу, не съм включен. Поредното Събитие се състоя в заведение с култовото име: „При Кочо”.
-Прекрасно, започва се защитата на Перущица! – казах, излизайки от колата.
-Стига, няма да е толкова зле! – опита се да ме успокои майка ми.
Да, вярно, все едно бих и’ повярвал. Завиждах на баща си, беше успял да се измъкне от това мероприятие, сигрурно си е продал душата на дявола,за да се отърве. Още с влизането в заведението всички присъстващи спряха разговорите си и се обърнаха към мен. Чувствах как погледите им прогарят дупка в същността ми. Оглеждаха ме от горе до долу и констатираха всеки детайл, който не им харесваше.
-Виж го Симеон, – подхвана една бабка с достатъчно тих тон, че да я чуе и глух – с раздърпаните дънки.
-Да, и тази дълга коса – продължи друга .– Как го търпят родителите му?
-То и те не са цвете за мирисане! – добави първата и двете заедно започнаха да се смеят ехидно.
Повтарях си , че всичко ще свърши скоро. Повтарях си, че си заслужава и че го правя заради майка ми. Това не помогна. Придвижих се по възможно най-бързия начин до братовчед ми Сашо. Един от малкото роднини ,който е нормален.
-К’во ста’а, брат’чед? – попита Сашо.
-К’во да става, налазиха ме още с влизането –отвърнах аз.
-Да не ти пука, пийни едно! – каза той, подавайки ми чаша с уиски.
-Лесно ти е, теб не те изследват под микроскоп!
-Копелее, скрий се, идва леля Мичка с Никола! – предупреди ме Сашо и изчезна.
Единственото по-отвратително нещо от срещата ми с братовчеда Никола е разпит на агенти от КГБ в тайна сибирска база.
-Симеоне, колко си пораснал! – надменно каза Мичка.
-Здравей, братовчеде! – изрецитира като робот Никола.
-Как е, брат’чед ? – отвърнах без да си давам зор.
В този момент леля Мичка подхвана лекцията на тема: „Никола! Най-добрият син на СВЕТА или Как той е по-добър от теб.”:
-Никола завърши 12-ти клас с отлична оценка. 6.00.А ти? Понечих да отговоря, но не ми беше дадена възможност.: – Записа в УНСС икономика и влезна на първо класиране. А ти? – пак никакъв шанс за отговор. – Сега мислим на какъв курс за чужд език да го запишем, четвърти ще му е. А ти?
Този рецитал ме остави безмълвен. Не стига, че е почти на 20, ами не може да проведе един разговор без майка си.
-Ами аз – най-после ми беше дадена възможност за отговор. – Смятам да не кандидаствам, първо искам да си намеря работа и да си стъпя на краката.
-Е, то е ясно, какво друго може да очакваме от ТЕБ. – с презрение каза Мичка.
В този момент започнах да побеснявам. Точно преди експлозията от цветущи епитети по техен адрес кръстницата ми ме хвана за яката и ме издърпа на безопасно разстояние.
-Как си, кръщелник? – попита тя.
-Тези двамата... ! – не можех да говоря от яд. – Тази Мичка, направо ми иде да...
-Спокойно, кръщелник, спокойно! – отвърна Ана - Не им обръщай внимание, те само така си говорят.
-Ама как така ще говорят! – протестирах аз. – Някой ден ще ми писне и ще хвана варията и наред!
-Как си ти иначе? – попита Ана, сменяйки много елегантно темата.
-В процес на търсене на работа, все още...
-Не се отчайвай! – весело отвърня тя. – Всичко ще се оправи!
-Дано...
-Ела да те заведа на нашата маса. Резевирала съм ти място – ми каза усмихнато и ме поведе нанякъде.
На въпросната маса седеше „криминалният контингент” на фамилията. Ясно беше, че най- „издирван” от всички бях аз, но и другата част на тази групичка също не беше много обожавана по една или друга причина. Седнах на свободния стол между братовчеда Иван и вуйчо ми Игор, Сашо също се появи отнякъде и седна при нас.
-Симеончо, къде се губиш? – попита Иван.
-Нали знаеш, Ванка, тук- там...
-Важното е да си повече тук, отколкото там! – вметна Игор.
Вечерта се очертаваше да не е чак толкова зле. Празнеството вървеше, а ние на острова на изгнаниците си бяхме добре. Както подобава на подобно мероприятие, чашите пресъхваха, умовете се замъгляваха, а двигателните функции ставаха все по- трудни за овладяване.
-Удриии! – извика Игор.
-Така че, Ванка, „Форд” правят по-добри коли от „Фолксваген”. – Учудих се на себе си, че успях да изрека правилно това изречение.
-Не си прав ,Мони,” Фролцвъген” – за разлика от мен Иван не успя – са по-добри!
-УДРИИИИИИ – вметна точно на място Игор. Аз и Иван се съгласихме с довода му и се чукахне за здраве, отново.
Сашо лежеше под масата почти в безсъзнание. Цялата фамилия ни гледаше злобно, което ни правеше много щастливи. Игор стана и се отправи към центъра на залата. В средата той разкъса ризата си, хвана вратовръзката си и я завърза на челото. Приликата му с Рамбо беше покъртителна. Като изключим абсолютната му липса на мускулатура, двамата бяха като 2 капки вода, различни при това.
-И сега, хлъъъц, специално за фамилията, ще изпълня песента ” Сбогом, Курв...”– усещах, че изречението не върви на добре, затова се затичах към него и го спрях точно преди да довърши.
След кратък съвет го склоних ,вместо заплануваното парче, да изпълни любимата на всички „Детелини”. Докато Игор забиваше „Но щастието трябва да се търси -
то никога не идвало само” в хеви метъл вариант с леки примеси на сръбски турбофолк, аз се отправих към кътчето, което бях напуснал преди малко, с цел да довърша спора с Иван. Точно на 4 крачки и половина от мястото, на което щях да се паркирам, дочух разговор на онези бабки, от по-рано.
-Пияница ще излезе от него, няма какво друго да бъде... – боботеше едната.
-Така е, и таз неговата майка, разправят, че била пачав....
Бабето не получи възможност да довърши, защото една празна бутилка от чичо Джак полетя към нея.
-Какво правиш ,Симеоне, щеше да ме уцелиш !– извика бабичката.
Игор беше свършил песента и ме гледаше втренчено, както и цялата зала.
-Вие нормални ли сте бе!?!? – започнах аз. – Какви хора сте? Какво , мамка му, съм ви направил, че да ме мразите толкова? Не съм такъв като вас, за мое щастие няма и да бъда. Не съм като Никола: робот на 20, който не може да диша без мама. Не съм отличник, не съм студент, не съм инженер, но съм човек, по дяволите!!!! Това, че не се вмествам в рамките и нормите ви, не значи, че съм нещо по-малко. Опитвам се да съм мил с вас, да съм културен. Какво още искате? Добре, признавам си, аз бях!!! Аз подпалих Райхстага, другаря Димитров, комунягата му с комуняга, не е виновен!!! Е, познайте какво, не бях аз. Писна ми вече, отказвам се!
След този монолог отидох до масата, и казах чао на брат’чедите и кръстницата, след което хванах майка ми за ръка и се отправих към изхода. Точно преди да изляза ,се обърнах към втренчената зала и казах:
-И да добавя - Screw you guys, I'm going home![*]
Всяка прилика с реални братовчеди, вуйчовци и бабки е напълно случайна!
Ха, дано:))))
Comments4